Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
Каталози
:. По дати : Май  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook! Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook  Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Сравни цени с Книгосвят във Facebook! Книгосвят - сравни цени на книги
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Писмена реч
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

СВОБОДА ЗА ФАЗАНИТЕ

Ванда Розенбергова

web

Двамата се скараха на Бъдни вечер, когато приготвяха заедно картофената салата и рибата1. Мат си изми ръцете и ей тъй, между другото, каза:

- И Коледата свърши!

По-късно тя му припомни, че така бе развалил и отпуската ѝ:

- Още малко и ще сме си вкъщи! - бе отбелязал Мат още на третия ден от седмичната им отпуска, след като погледна календара.

Двамата се разделиха и Мат е доволен. Щом като Ерика не може да толерира някои негови особености в характера, как тогава ще създадат стабилна връзка?

"Глупава жена - казваше си той. - Упреква ме, че съм бил безчувствен, при това изобщо не е наясно какво значи това. Виждал съм десетки безчувствени хора, дори на един такъв му счупих главата. - Тази Ерика се оказа тъпа жена и никак не съжалявам".

По навик Мат често дава малко дребни пари от джоба си на клошарите. И тяхната не е лесна, по цял ден просят, клекнали и подпухнали. В работата си бе видял какво ли не - и червеи по краката им, и пирони вместо монети в паничката за просия, които хората им бяха подхвърлили. Веднъж, когато той сложи в ръката на един просяк монета, Ерика веднага го дръпна на страна и шепнейки, му обясни, че оня веднага ще изпие тези пари.

"За Бога, тя пък какво знае за това? - помисли си Мат. Ясно е, че ще ги изпие. Никой нормален човек, виждайки просяк пред катедралата на "Пресветата троица", не си мисли, че този бездомник ще внесе изпросените пари в спестовната каса, а после, когато се посъберат повечко, ще отиде да се запише задочно в университета, по-късно ще си намери работа и ще се настани в стая с килимче. Ясно, че ако дава повече пари на просяка, напълно е наясно, че ще ги изпие! И какво толкова?"

Мат няма намерение да свърши живота си клекнал в някой подлез с ръце зад гърба2, но може ли човек да е напълно сигурен какво му е писано?

- Сами са си виновни - каза тя.

"Ами ако и ние носим някаква вина за тях? Върху това изобщо и не се замисля, госпожа премъдрата!"

- Е, Коледата свърши - с невинни детски очи казваше майката на Мат всяка година на 24 декември вечерта, пет минути след като си бяха разопаковали подаръците. Бе го наследил от нея. Тя беше майка на четири деца и явно не можеше да дочака кога най-после ще свършат радостните дни и ще се върне сивотата на ежедневието. По същия начин очакваше с нетърпение и края на ваканцията.

- Е, ваканцията свърши - с въздишка казваше тя всяка година около двадесети юли. Това бе просто нейната неоправдана надежда - децата ѝ още дълго време щяха да останат по цял ден като нейна вярна стража, докато тя шиеше, надвесена над шевната машина, тъй като беше шивачка. А когато някой в семейството имаше празник, въпросът се уреждаше много бързо.

- Е, празникът приключи - кършеше ръце тя, още щом бяха духнали свещите на тортата, и веднага започваше да мие съдовете.

Мат делеше едно легло с най-малкия си брат, който вечно страдаше от болки в гърлото. Тъй като момчето спеше с отворени уста, Мат трябваше всяка нощ да му капе капки стопангин, защото, ако майка му ги слагаше през деня, момчето винаги повръщаше. Тя беше изнервена от условията, при които живееха, от това, че са толкова много хора на едно място, от това, че е почти винаги сама с децата и платовете. Децата не я помнеха иначе, освен с вечната игла в ръка, тъй като дори вечер пред телевизора тя пак кърпеше чорапите на семейството. Що се отнася до чорапите, Мат научи от сестра си, че това е само номер от страна на майка му. Всяка вечер баща му заявяваше първи, че отива да си ляга, на което майка му винаги казваше: "Само да довърша чорапа и идвам и аз". Веднъж обаче сестра му заварила майка им сама да прави дупки на чорапите. На въпроса ѝ защо го прави, майка им не могла да отговори, само смотолевила, че кърпенето на чорапи е единственото нещо, което ѝ доставя радост.

Баща им рядко се връщаше от работа преди седем. По цял ден извършваше много прецизни операции, изискващи съсредоточаване и здрава ръка, ако не искаше да повреди най-нежните места по кожата на някоя птица. Той работеше в препараторска работилница. След като се прибереше от работа, вечеряше набързо и погледът му върху толкова много деца така го потискаше, че бързаше да си легне.

Мат подозираше родителите си, че от самото начало са имали желанието да го пратят в някой интернат за по цяла седмица, за да се отърват от него. Той реши да им помогне и сам се записа в полицейското училище. С този си избор страшно ги изненада:

- Матьо и джандарин? - Никак не можеха да си представят как момчето, което губеше още във въздуха дори ключовете, хвърлени му от балкона, може да облече униформа и да въдворява ред. Така Матьо отиде в столицата, в която изкара няколко хубави години в училището на народната милиция. Имаше късмет със съквартиранта си. Колегата му по цял ден четеше книги, дори убеди Матьо да се запише за член на филмовия клуб. Матьо се записа, но не издържа дълго там. Преди всяка прожекция пред екрана заставаше някакъв мъж и започваше надълго и нашироко да обяснява на публиката целия сюжет и на какво най-вече режисьорът е искал да наблегне.

- Е, филмът свърши - каза Матьо на глас, та дано най-после човекът се опомни. По-късно Милош му обясни, че това е кинокритик. Тези дрисни, кинокритиците, изобщо не интересуваха Матьо и момчето се чудеше как другите ги понасят.

От всичко той най-много обичаше да кара кола. Освен пътищата, нищо друго не беше на почит при него. Нямаше семейство, имаше си само колегите, собственото бюро в канцеларията и своята кола, за която се грижеше, лъскаше я и прекарваше голяма част от времето си в нея. В момента за наказание работеше в Паспортния отдел, макар за него това да не беше никакво наказание. Работата му беше да седи на бюрото си по цял ден на топло, да следи пин кодовете в личните документи и да гледа внимателно пръстите на хората дали се подписват правилно.

Миналата събота Мат стана в шест и половина, облече си сивата риза от Ерика и потегли в посока Ружонберок3. Обожаваше да кара кола и всичко, което бе свързано с шофирането - бензиностанциите, кафето в пластмасови чаши, сладкиша със сладко от вишни, обичаше и бургера с пилешко месо, и стъргалката за стъклата на колата с гумена дръжка. Човек направо да му се неначуди защо, за Бога, този юнак не кара камион, но тогава трябваше да се откаже от всички тези радости, а и да има някаква цел. Безцелното пътуване бе като да се събудиш в непозната градина, в която очакваш да намериш най-красивите цветя. На излизане от град Мартин Мат си поръча в бензиностанцията ристрето4, което този път консумира на маса - човек понякога трябва да променя ежедневието си и да сменя пластмасовата чиния с порцеланова. Първоначално мислеше да отиде до Ружомберок и оттам да отскочи до Вълколинец през Доновали към родния си дом, но после продължи нататък към Кежмарок. Зададе си въпроса дали постъпва добре - да пътува накъдето му скимне и то сам, да плати толкова литри бензин, само и само да изпие кафе осемдесет километра от вкъщи, но после си каза: "Да, добре е!". При Липтовска Мара5 Мат отскочи до Липтовски Ян, спря на място, което му бе познато, и излезе от колата. Тръгна през тревата, после слезе по стълбите към езерото и поседна. Загледа се във водата, стана му студено - бе само по ризата от Ерика, пуловера си беше оставил в автомобила, но не отиде да си го вземе. Хвана един камък в ръка и го хвърли надалече.

 

Никога преди не беше забелязвал, че освен надписа, над входа на зоологическата градина има и пластика на извито фламинго.

- Отдавна ли е тук? - попита той Сандра, а тя му отговори, че е там, откак се помни.

Влязоха в света на огради, клетки и кошари. Бяха Мат, Сандра, мъжът ѝ Милан и техните деца - близнаците Петер и Лусия. Сандра го беше убедила да отиде с тях на този излет. Бяха му издали, че вкъщи Сандра говори за него като за самотно изоставено животно. И той тръгна. Децата на Сандра бяха възпитани и разумни. Спираха се за няколко минути пред всяка клетка или ограда, разговаряха за причините някои видове да бъдат изчезващи, за бройките им, за начина им на размножаване, с други думи - не бяха от тези малчугани, които бягат към сергиите с плюшените играчки и печената царевица или пищят пред алигаторите. Позабавиха се малко само пред таралежите и орангутана, иначе се движеха с еднакво темпо. Пред клетката с фазаните се поспря и Мат.

- Е, майтапът свърши - обърна се той на глас към три от пъстрите птици, които дойдоха съвсем близо до него.

Деляха ги само бримките на телената ограда. Беше виждал тези птици, които толкова години баща му беше препарирал, още като живи. Мат знаеше, че не баща му ги беше убил, но тъй или иначе не можеше да устои на силното желание да отвори клетката им и да ги пусне на свобода. То бе толкова силно, че почти си прегриза нокътя на палеца на лявата ръка и нервно приклекна пред клетката, впил поглед в птиците. После бавно продължи нататък към вълка, лисицата, лопатарите, муфлона, глиганите, камилите, зебрите, козите и антилопите. Нищо не предизвикваше такива емоции у него, както фазаните, които не му даваха мира. Осъзна, че вероятно точно те са най-любимите му животни. Баща му редовно се връщаше от работа много късно и Мат, като най-големият, имаше правото понякога да се мотае из лабораторията му и да следи как се препарират мъртвите телца. "Всичко може да се препарира, всяка твар" - говореше баща му, надвесен в бялата си престилка, обграден от всякакви кафяви шишенца с различни отровни разтвори, но единственото животно, което го беше виждал да препарира, бе фазанът. Лисицата, белката, мечката или риса даваха на другите. Кой знае защо баща му бе специалист по фазаните, а и споменът за малкото им антре бе свързан с тях, защото почти всяка неделя предобед там лежеше едно малко телце с пъстри пера, увито във вестник, което после майка му печеше във фурната върху бутилка. Баща му използваше метални конструкции и ленени конци и Мат наблюдаваше как отделя кожата в областта на краката, което беше страшно деликатен процес - човек трябваше да е изключително прецизен и търпелив, трябваше да има много силна и едновременно лека като на хирург ръка. Бащата на Мат притежаваше всичко това, но въпреки всичко Матьо го гледаше с презрение и никога не се похвали на никого какво работи баща му. Авджилъкът процъфтяваше и препараторите работеха от сутрин до вечер. Мат помни, че и вкъщи имаха препарирани животни. В килера при компотите и тенджерите за топене на мас висяха два глухара и една кукувица. От време на време в училище са появяваше някой и друг активист, който в часа на класния се обаждаше, че майка му е млекарка, или че баща му е миньор, или гробар, или работи в стъкларството, или в кланицата, и че там учениците могат да отидат на екскурзия. Мат никога не прояви подобна активност, макар учителката на няколко пъти да го беше подканяла дали не могат да посетят баща му на работното му място. Той не попита баща си, а направо отговори, че не. Различните бащи получаваха различни награди - за трудна работа в мината, за пълни класове на полето, за научна дейност, или за предсрочно построена детска градина, само бащата на Мат никога не получи награда за това, че в живота си бе препарирал около 400 фазана.

На двадесет и пети август зоологическата градина затваряше в 18.00 часа. Още от къщи Мат си беше направил план, че ако се скрие при оградата с щраусите, която граничи с оградата на цялата градина, където освен това има и сравнително гъсти храсти, никой няма да го забележи. Камерите следят сравнително еднакво всички части на обекта, но главната цел е да не позволят достъпа на хора при животните като слонове, хищници, жирафи или антилопи и да предотвратят желанието на някой варварин да им напакости с неподходяща храна. Пътечките, водещи към козите, или към по-обикновените видове птици, или към дребния горски дивеч, не се следят от камери. Мат беше проверил това доста задълбочено в договора на зоологическата градина със службите на реда, както и бе разгледал подробно оградите, мрежите, клоните и скривалищата на животните. Като полицай знаеше много добре къде са инсталирани камерите и в кои части тяхната ефективност е най-голяма. При фазаните нямаше нито една.

Беше топло и до Мат долитаха крясъците на дивеча, мърморенето на ветеринари, зоотехници и техните помощници; по пътечките се движеха моторни колички, жени с кошове и мъже с чували. До оградата с щраусите се приближи жена, която бързо влезе в клетката на птиците и веднага излезе - положително им бе изсипала чувала, който бе донесла с количка. Мат хапна една шоколадова вафла и продължи да чака. Пространството с фазаните бе с площ около 30 квадратни метра, върху леко възвишение. До около девет часа той си игра от скука с телефона. В девет ще започне да действа. Още в скривалището си извади от раницата ножицата за рязане на тел и съвсем тихичко се доближи до фазаните. С много усилие успя да среже първата брънка отстрани на мрежата. Бе по-трудно, отколкото предполагаше, а и за целта би могъл да си избере по-подходящ инструмент. Успя да пререже един метър от мрежата по дължина, после направи няколко странични разреза, за да може да влезе по-удобно, без да се одере. Освен телефона, вафлата и ножицата, в раницата си имаше и ръкавици и чувал от юта. Успя да хване фазаните още от първия път. Пъхна в чувала и трите и ги изнесе много внимателно от клетката. Затрудненията му идваха главно от неравномерното разпределение на съдържанието - фазаните постоянно се местеха в чувала и бе неудобно да удържи теглото им с две ръце. Чак докато бягаше около елените, се сети, че можеше да залепи клюновете на пернатите с тиксо, но това изискваше да си свети с фенерче, а светлината би била много по-издайническа от звуците, които се носеха от чувала. Мат запази хладнокръвие - няма нищо по-характерно за един нощен зоопарк от смесицата от най-различни животински звуци. Покрай елените той стигна до оградата, без проблеми я прехвърли и напусна зоопарка. Ако разкажеше на някой авджия какви рискове поема заради едни фазани, които за ловците не са нищо повече от зайците - най-достъпната и най-обикновена плячка, нямаше да му повярва. ("Бих могъл да сторя това заради баща ми, затова, че беше страхотен мъж, който никога не получи никаква награда за тежкия си труд, но той не беше страхотен мъж, а само мъж, тъй че отвлякох фазаните заради самите тях" - мислеше си Мат). Би било излишно да обяснява на ловците, че току-що е създал организацията "Свобода за фазаните". Колата си бе паркирал на улица "Урбарска", постави фазаните на задната седалка, отби от пътя след по-малко от 10 минути и след село Буковинка извади птиците и тръгна през полето. Лято е. Нека живеят. Свобода за фазаните!

На другия ден в 8.23 часа дежурна група от двама криминални полицаи вече чакаше на портала на зоопарка. Бяха получили съобщението по телефона от директора на градината в седем и две минути, но при надлеза имаше задръстване и полицай Марио Навратил се бе отбил в бюфета да си вземе кифла с малинов конфитюр. Директорът на зоопарка ги заведе при фазаните.

- Имате ли някаква идея кой би могъл да бъде извършителят? - попита Марио зоотехника, отговарящ за пернатите, който му отговори, че и понятие си няма.

- Щетата не е голяма. Един полски фазан струва приблизително около 15 евро, но съсипаната мрежа и обществената щета представлява известна степен на опасност. При този вид пернати не виждам никакъв смислен мотив и определено ви извиках затова, че при повторно криминално деяние, е добре целият този инцидент да го имаме сериозно документиран и разследван - каза директорът на зоопарка.

Полицай Ленка Духоньова утвърдително кимна с глава.

- Значи, нямате никакви подозрения? - обърна се тя към директора, който само сви рамене.

Ленка Духоньова въздъхна. Без каквото и да било въодушевление тя извади от чантата си лента и я подаде на Марио, после двамата заедно оградиха обекта, а самите те влязоха вътре през дупката. Марио Навратил се обади от обекта на полицейския техник, извади от чантата си малиновата кифла и зачакаха. Техникът дойде бързо, тъй като вече нямаше сутрешни тапи и пътуването бе без задръствания. Той прецизно изследва оградата и близките околности, засне всичко, което би могло да послужи и което трябва да е фотодокументирано, разгледа следите от птиците, разсипаното зърно и начина, по който е разрязана мрежата, накрая прибра всичко и се спусна по пътя покрай щраусите и маймуните надолу към изхода. Марио Навратил и Ленка Духоньова се сбогуваха с директора на зоопарка и с отговорника за пернатите и замислено напуснаха обекта на злодеянието.

Една от служителките в Паспортния отдел си бе изпуснала нервите в контакта си с гражданин и той бе подал оплакване в полицията. Гражданинът искал на всяка цена да си запази старата лична карта, но служителката му обяснила какво гласи в такъв случай законът толкова неадекватно, че на гражданина му прилошало и той получи лек инфаркт.

На съвещанието, свикано по този повод, всички мълчаха като риби, колежката Ингрид Ижова беше бледа като платно, каквато си е винаги, и си прикриваше големите островърхи уши с косата. Директорът се чудеше как е могла да пропусне това, което всеки член на полицията е длъжен да спазва винаги и при всички положения при контакт с трета страна - високо морално и етично поведение спрямо гражданина. На Мат му беше ясно, че подобно поведение се очаква задължително и от него, но зяпаше в нищото, както правеха и останалите.

- При това много малко стига целият отдел да стане мишена на най-висшето ръководство и на медиите - казваше директорът, тъй че Мат си представи как го подбират колегите от криминалния отдел и как той по-късно ще вика в коридора на районния съд "Свобода за фазаните!"

Ингрид Ижова подаде молба за отпуск и си отиде вкъщи да се наплаче. Сандра тихо обясняваше на другите, че имат хубави работни места, на които спокойно могат да изкарат до пенсия и нека всеки най-напред брои до десет, преди да си отвори устата. В сградата влезе пощаджийката и при приемането на препоръчаната поща Мат установи, че му липсва личната карта.

 

Не е честно да се запознаеш с родителите си едва след известно време, да не си ги видял как се радват и колко са лъчезарни, когато са на двадесет години и се гонят с мотори или с мини велосипеди без каски, не си ги виждал с цигара в уста на вратата на кръчмата, не си бил свидетел как си заверяват сами зачотите в студентските книжки, нито как спят под подиума или плачат от щастие, нямал си възможност да опознаеш най-близките си хора в техните звездни мигове, когато са се събличали чисто голи и са викали прави в рибарска лодка в средата на изкуственото езеро "Крпачово: "Гърция! Гърция!" Поради естествения ход на нещата опознаваш родителите си вече като възрастни, които се връщат надвечер от работа, после гледат телевизия, пият, плачат или кърпят чорапи. Благодарение на този естествен ход на нещата опознах родителите си като хора, които наставляват за начините на освобождаване от токсини.

Израснах без хляб. Баща ми и майка ми създаваха център за здравословно хранене и учеха хората да готвят поновому, водеха кореспонденция със селски читалища, за да обясняват на бабите, че от утре ще е по-добре повече да не месят. Такова нещо според мен не може да се обясни, но тяхното убеждение бе като слънчев лъч в брашнена мъгла. Домът ми беше там, където са ми обувките. Като втора закуска в 10 часа си носех бананово суфле, пудинг от сушени смокини или домашна зелена чушка. По-късно лъжех родителите си и от джобните си купувах в подлеза кифла "даламанка", която, за да ми е чиста съвестта, наричах "далайламанка". По времето, когато в магазините нямаше друго брашно освен пшеничното, родителите ми чукаха в хаванче ориз и царевица, а мама печеше някакъв хляб, подобен на катма от полуфабрикат, който ни най-малко не приличаше на "далайламанка".

Скрита вкъщи, седя до прозореца и следя трамваите, пешеходците и къщите на отсрещната страна на улицата. Стигаше ми да чуя рано сутрин клаксоните на боклукчийските камиони, за да се убедя, че и аз съм част от този свят. Точно от такъв шум имах нужда. Застанала съм боса върху мекото килимче в банята, реша си косата и си мърморя дали да не си острижа бретона, което за момента ми е по-важен проблем от решаването на активите и пасивите на хляба - занимавам се всъщност с доставки на хляб.

- На твоята възраст вече не се прави напук на родителите - казваха майка ми и баща ми, когато понякога разговаряхме по телефона. Баща ми ме пита дали се пазя, а мама - докога смятам да балансирам на ръба на пропастта. Планът ми не беше да правя напук на родителите си, нещо, което да искам да си записвам в дневника. Повече от разпределянето на хляба мечтаех хората да ме поздравяват на улицата и да ме обичат. "Та нали това е истинското щастие" - казвах си аз. - Да съм им интересна и забавна, а не някакъв глутен и захариди. Вечерта ще излизам с Мария, Анета и Вило, ще си сложа на ушите жълтите обеци. Ще си правим майтап с Вило, защото се бе записал за състезание по телевизията и го бе спечелил.

- За какво си мислеше тогава?

- За хлябовете на Илда и за съобщенията за препоръчаните пратки на Анета - отговаря Вило.

Радвам им се. Анета Едхарди е нисичка блондинка с широки рамене. През деня носи костюми, шити по мярка, а вечер фланелки "Ед Харди". За шеф на пощата не е нито симпатична, нито емпатична, положително тормози пощаджийките и дава една трета от заплатата си за търкане на късметчета.

- Илда, видях те в киното. С кого беше? - дръпна ме за полата настрани Анета.

- Не съм ходила на кино не помня откога.

- Ти беше - държеше си на своето Анета. Видях ви още на входа, но не исках да викам през целия киносалон. Филмът току-що започваше.

- Честна дума, Анет, не съм била аз. С какво бях облечена? - спомних си за някои случки от детството, когато новите ми съученици се вглеждаха в лицето ми отблизо и казваха: - На кого ли ми напомняш?

- Беше с черен пуловер на златни черти и сива пола, две златни гривни и коса, сплетена на плитка. - Гласът ѝ беше изнервен. - А този мъж беше по-висок от тебе, не особено интересен, сива риза, къса коса, на ръката си беше метнал яке, а с другата те държеше и те водеше към местата ви. Не ми направи особено впечатление.

- Държеше ли ме?!

- Боже, държеше те за ръка.

Открай време хората са живеели на групи, още в пещерите са си имали общества, през всичките векове са били свързани и винаги е имало някой, който е давал на другия мехлем за раните и малко вода. Аз имам такива хора и след минута бих се отзовала на техен призив, но когато седна у дома във фотьойла, увия се с одеялото и си вдигна краката върху малката библиотечка под прозореца, там няма никого. На времето се възхищавах на всички войници по света, копнеех и мене някъде в далечината да ме чака един мъж с оръжие, окачено на рамото му, мълчалив и силен, готов да открие огън срещу целия свят, за да ме прикрива и никой да не ме нарани, когато пребягвам през пътя. Баща ми би се ужасил, ако знаеше какво чувство за сигурност ми вдъхват униформите. Дълго си мислех за кондуктора на влака за Ситно, с който веднъж пътувахме до леля ми, и при редките пътувания с кола на задната седалка се молех да ни спрат полицаи и да поискат документите от баща ми.

- Мила Илдика, бягай далече от брашното и полицаите - каза ми татко, когато веднъж това наистина се случи.

Констатираха, че в документите на колата е написано цвят: син, а автомобилът бил с ярко тюркоазен цвят. Татко ни най-малко не се съпротивляваше, не се измъкваше, дори не показваше признаци на досада, прие тюркоазения цвят и си плати глобата.

- Момчетата са униформени, но обувките им са износени, не забелязахте ли? - каза на мене и на майка ми, щом ни позволиха да си продължим по пътя.

Сега си мисля как така Анета е могла да ме сбърка с някого. Вечерта е вече провалена, не успяхме да я напоим с чист алкохол и лепкав смях, върнах се вкъщи малко след един през нощта. Въпреки късния час започнах бавно и дълго да се приготвям за сън, никой, дори без да иска, не ме бе пернал по дупето, никой не бе похвалил дългата ми коса. Сапунисах цялото си тяло, махнах миниатюрните косъмчета от краката си, които бяха успели да пораснат за последните четири часа, намазах тялото си с балсам след къпане и си измих зъбите. Беше вече четири без петнайсет сутринта, когато легнах и се завих през глава с юргана.

- Илда, ти беше пред мен на опашката в книжарницата и в кошницата ти имаше снопче касови бележки, големи пликове и кълбо с канап за опаковане. Изобщо не реагира, че ме виждаш - само ме гледаше. Да не се е случило нещо?

"Хубава работа. Канап не съм купувала, не съм ходила в книжарницата, а голямата Зора твърди обратното. Според нея съм стояла при щанда с късо бяло яке, добре де, не отричам, че имам такова. Каза, че дори била разговаряла с мене, но аз съм се обърнала към касата, платила съм и вън съм се качила в червена мазда".

- Дори не можах да заспя от мисли по тебе, Илда!

- Не мога да твърдя, че съм била някъде, щом там изобщо не съм ходила - отрекох категорично.

Зора несръчно вдигна торбата си, а аз си помислих, че ако имаше две такива Зори, светът сигурно щеше да е по-малко щастлив. Може би затова мен ме е произвел в два екземпляра... или ме е разделил по средата, което би било по-неудачният случай. Денонощното магазинче на улица "Моцартова" не поднови договора си с нашата пекарна. Реших лично да го посетя. Собственикът ми съобщи, че хората вече почти не купували хляб. Твърди, че има такива, които напълно са се отказали да го консумират, като съпругата му например. Всеки се оплаква, че от глутена го боли корема, нали, госпожице Плихтова. Бил си намерил доставчик, който го снабдявал с оризови питки и белтъчни бисквити - кракерси. Нищо не можеше да се направи, така и аз нищо не направих, макар подобните случаи да се умножиха.

Увеличиха се и случките, когато някой някъде ме беше виждал. Следващите седмици ми говореха, че ме били засекли в месарницата, в химическото чистене, дори и в будката за вестници и цигари в квартала "Кошицка правителствена програма".

- Ида, ти си се прибрала у дома? Преди половин час те видях да си купуваш чанта.

Никой не би могъл да очаква нищо ирационално от Даниел. Типични за него са уважението към счетоводството, дисциплината и доброто зрение.

- Тази седмица не съм била в "Аркадия", положително си ме сбъркал с някого.

- Значи в нашия град се е появила още една жена с твоите коси, твоето лице, твоя часовник и твоите обувки, или владееш билокацията, което е невероятно!

Даниел е с гола глава, аскет, от производствения отдел, много държи на загасеното осветление в тоалетната и изключените електроуреди, ако в момента не се ползват. Начетен е, не си пада по животните и децата, но в този момент изведнъж се засмя от сърце.

Помислих си дали пък всички не са се договорили да ми играят номер.

- Това се нарича билокация - продължи той. - Явление, на което са способни най-вече светците. Значи ти си била на няколко различни места по едно и също време? Защо пък не? Света Илда! И сандвичите ти са най-хубавите - ухили се той и затвори телефона.

На връщане от работа мислех да си купя цигари, макар че вече направо ми се повдига от миризмата им. Покрай мене мина малко момиченце с училищна чанта, подхлъзна се на паветата и падна. Вдигнах го, поизтупах и него, и ръцете, и чантата му. Детето искаше да се разплаче, но аз го успокоих. Отскочих до библиотеката и заех осем книги, романи и биография на Дикенс, после се обадих в службата. Два дни почти не излязох от стаята си. По цял ден четях, а вечер гледах телевизия. На третия ден се подадох на улицата и в магазина на месарския щанд за пръв път отворих уста, за да си поръчам 200 грама сланина на резанчета. Изведнъж усетих много осезателно нуждата да мълча. По време на четенето открих такова множество далеч по-странни от мен герои, че това ме успокои. Цяла една нощ гледах само сериали - "Шерлок", "Тру Детектив" и "Уокинг Дед". Така прекарах пет дни. После дойде четвъртък, облякох се и излязох навън, напук на дъжда. Спомените как на времето ми се случваше да изляза и да мина през улицата, без да ме поздрави и един-единствен човек, не бяха нито избледнели, нито по-прозрачни, те сякаш се струпваха отгоре ми като океан от тишината на детството, срамежливостта и седенето на стълбите, броенето на колите, които минаваха по улицата, и поставянето на липови и брезови листа между страниците на дебели книги, лепенето им в тетрадки и записването на вида им. Винаги съм обичала да върша действия, при които се мълчи, например хербарии и детски карти. Засаждах фасул и леща в саксии, наблюдавах поведението на паяци и си водех бележки колко врабчета кацат на балкона или пред входа на къщата, в която в момента живеехме. Бях на петнадесет години и съученичките ми, чиито лица и имена се сменяха толкова често като гърменето на изгорели крушки, започваха една след друга да раздуват по купони, или се събираха на групички, където си подаваха една цигара от уста на уста, а аз - нищо. Нямам спомен кога по-конкретно ме обхвана този копнеж хората да ме поздравяват на улицата, да показват искрена радост от факта, че ме виждат, да ми махат отдалече. Може би това ми желание се бе появило като страничен ефект от някаква друга емоционална недостатъчност от детските години. Всеки знае, че клошарите си разпределят районите, а кварталът, в който живея, е на Моряка. Просякът с налепена брада прекарва дните си като почиства стария град от мръсотия, скубе тревата от бордюрите на тротоарите, където тя расте и между плочките, събира разпилените фасове около кофите, вдига всяка хартийка на улицата, а после, след работа, сяда и си събува обувките - зиме и лете. Всеки ден на връщане от работа го виждам с босите му крака. Някои хора са така добри и му дават дребни пари или правят подаяния в натура, аз по навик му нося хляб или топли хлебчета? Той ми е разказвал, че някога бил мореплавател, през петдесетте години бил много добър водолаз на изследователски експедиции и на морското дъно бил срещал какви ли не морски чудовища, с които се борел за голия си живот.

- Някога бях герой, рискувах живота си тъй, както никой друг в този град не го е правил. Днес никой нищо не рискува, не е ли така?

В петък сутринта си обух кецове, купих хлебчета в хранителни стоки и ги сложих в раницата си. Пред катедралата "Пресвета Троица" поставих орехови сладки и маково руло в краката на героя. Хващам се на бас, че той десетократно повече би се зарадвал на бутилка алкохол или на 10 евро, но няма как. После се насочих към автобусната спирка, отказах се от колата - тя и без това вече едва крета. С автобус № 118 стигнах до зоологическата градина. Бе 9.15 сутринта, петък, 5 октомври, купих си билет и влязох в парка.

След няколкодневния не силен, но упорит дъжд небето бе чисто и гъста синева бе обляла света и пътеките в зоопарка, които по това време бяха почти пусти. На известно разстояние пред мен се движеше двойка влюбени, прегърнати, което предизвика у мен постоянно потискания копнеж и аз да си имам някого, който безгранично да разчита единствено на мен, което до този момент никога не беше ми се случвало. Преминах покрай павилиона с маймуните, хищниците и чифтокопитните, около дребните пернати на малко възвишение, после наляво покрай щраусите, елените и муфлоните. Някои от клетките бяха празни. Това не пречеше нито на влюбените, които по-скоро наблюдаваха следите от прелитащите самолети, нито на мене. Разпуснах си косата. Червеното платнено ластиче отскочи от ръката ми и слабият вятър го отнесе. Затичах се след ластика да не би вятърът да го отвее в калта. Той се бе спрял вдясно от пътеката, на сантиметър от една локва. Наведох се да го вдигна, но в калта близо до локвата забелязах предмет, който привлече вниманието ми. Наведох се и извадих нещо подобно на визитна картичка или членска карта, но се оказа нечия лична карта.

Умея да се оправям в различните институции, нямаше начин да не се науча. "Бягай далеч от места, в които има ченгета" - съветваше ме баща ми. "Брашното ще ни съсипе" - плашеше ме майка ми. От прозореца на моя офис често виждах групичка изгърбени униформени, които трябваше да избягвам, виждах ги как отиват към центъра на града на обяд, който щеше да им съсипе здравето, и постоянно се взирах в обувките им. Разбира се, че ще предам намерения документ. Наредих се на опашката в отдел "Паспорти", зад стъклото седеше жена в цивилни дрехи. В мига, в който бръкнах в чантата си да извадя намерената чужда лична карта, я смени мъж в униформа. Той ми обясни, че с намерения документ трябва да отида на съвсем друго място - в районното управление на полицията, да попълня там формуляр за намереното, който да подпиша и заедно с личната карта да го предам. Протегна ръка и побутна към мен картата, която междувременно бях поставила пред него. Вече посягах към нея, когато той бързо я взе и лицето му се промени до неузнаваемост. Стана, взе лист хартия и ми каза да му продиктувам името, адреса и телефонния си номер. Подаде ми листа за сверка, каза, че това е всичко, сгъна го и го прибра. Благодари за предадения документ. Лицето му, с тези дълги бръчки около устата и солидния нос, ми припомняше малко това на баща ми. Вече тръгвах, а той така съсредоточено ме гледаше, че чак се уплаших дали не ме подозира в нещо.

 

"Изобщо не ме разпозна на тази снимка" - мислеше си Мат.

Бяха в ресторанта, колегите му един през друг си поръчваха обяд, а той се извини, че има стомашни проблеми и ще пие само кòла. Тази жена днес бе първата на опашката, която обслужи, след като смени Анна.

"Ами ако се бяхме сменили една минута по-късно? Ако бях решил да изпия още една кòла, да изпратя мейл или да си завържа връзките на обувките? Тя щеше да даде моята лична карта на Анна Холомекова и щеше да ѝ обясни, че я е намерила в зоопарка. Нещата обаче се развиха така, че тя даде на него документа за самоличност. Хубава брюнетка".

Погледът върху собствената му лична карта страшно го шокира. Не бе лесно да си лице в лице с жена, която държи в ръцете си "корпус деликти"6.

Мъжете си доядоха, Мат си допи кòлата, Анна и Сандра отидоха да купят някакви сладки. Те винаги празнуват нещо. Обичат още дълго да седят в долната канцелария след работа и да се пукат от смях над гафовете на хората или глупавите им въпроси.

"Само да знаеха колко важен мотив за празнуване имам аз - помисли си Мат, - направо отървах панделата".

От приличие Мат остана за малко с тях. Преди да тръгне, той отвори чекмеджето на бюрото си и докосна сгънатия лист хартия, който беше попълнил, когато Илда Плихтова му бе подала неговия собствен документ за самоличност. Утре, естествено, ще изхвърли листа. Утре. Ще го накъса на малки парченца и ще го изхвърли в тоалетната чиния. После ще пусне водата.

На другия ден постъпи точно така, но малко преди това си записа телефонния номер на Илда. По-следващия ден в осем и половина вечерта ѝ звънна по телефона. Не можеше да си обясни защо го прави, повярва, че документът е само претекст, мисли за това цяла нощ, но инстинктът му подсказваше, че така трябва и че ако иска да преживее някакво приключение, най-добре ще е той да бъде неговият инициатор. Стори му се, че я вижда в огледалото до себе си с нейното синджирче и черните коси.

"Явно, животът на самотния мъж понякога създава подобни видения" - мислеше си Мат.

 

Вече ходя само пеша. Вчера Даниел заяви, че ме бил видял на бензиностанцията на излизане от града. Била съм застанала до червена мазда с кафе в ръка и през отворения прозорец съм разговаряла с някакво дете.

- Настани се удобно, Матилда.

- А ти разговаря ли с мен?

- Не съм, но беше ти - отговори Даниел.

В последно време трудно може да се каже дали хората ме възприемат като Илда, която съм си, или като Илда, която не познавам.

- Това не е истина, само така ти се е сторило, Даниел.

- Добре де, но главата си залагам, че беше ти.

- Жалко за главата, все пак.

Слязох от трамвая една спирка по-късно, оставих се да бъда погълната от тясното пространство и от собствените си мисли, които вече няколко дни бяха изпълнени с очакване - с очакване на какво? Ах, Илда, трябваше да се върнеш на тези стълби при разсада на лещата и броенето на мравките! По всичко изглежда, че някъде в пространството някой се е погрижил в мига на моята смърт пред мен да не вървят като изпращачи само върволици от изпечен хляб. Вкъщи нарязах съвсем на дребно малко лук и задуших с него ориз. Телефонът ми започна да свири. Трябва да си призная, че непознатите номера по-скоро ме плашат, отколкото изпълват с очакване, но натиснах зеленото копче. Сега седя над ориза и си мисля за родителите си. Обади ми се мъжът от полицейското, който иска да се срещнем. Каза, че не ставало въпрос за нищо служебно. Нямало да ми задава притеснителни въпроси, нито да ме кара да му рисувам на картата къде по-точно съм намерила документа. Просто ме канел да се срещнем в кафене, нищо повече. Приемам с радост факта, че в моя случай последиците от проявената ми смелост да предам в полицията загубен документ за самоличност, могат да са и приятни. Едва не го помолих да дойде в униформа.

 

Как е възможно да е без мъж - та тя е наистина хубава жена, нежна.

- Опитай и от моята пица - каза тя и прехвърли в неговата чиния част от порцията си. - Ако се правя, че не те познавам, когато се срещнем, да знаеш, че си се сблъскал не с мене, а с някоя друга, която много прилича на мен - продължи тя, захапвайки коричката. Зъбите ѝ блестяха и Мат благодареше на Бога, че му бе пратил такава хубава самка. Каза ѝ, че и той като нея не е знаел що е то бюрокрация, и че и той не знае какво да си мисли по въпроса.

- Все едно по цял ден си стоиш в канцеларията, а другото ти аз се движи из града, после те настига при езерото, скача във водата, плува и се оставя да го носи водата, времето и пространството - каза ѝ той.

- Има и филми на тази тема. Иначе не мога да повярвам, че ям пица и пия вино с полицай, наздраве, Мат! - вдигна чаша Илда Плихтова и този кадър ще остане завинаги в съзнанието му, докато е жив, залага си главата.

- Ще ми дойдеш ли на гости? - попита я той. - Ще изпека пиле върху бутилка.

- Върху бутилка ли?

- Върху бирена бутилка. Бирата ще изпием, а пилето ще изядем. Майка ми правеше така. (Веднъж майката на Мат извади бутилката от вече опеченото пиле и я постави на края на бюфета. Баща му обядваше, а тя му слагаше в чинията все нови и нови парчета месо, докато накрая в ръката ѝ не остана нито крилце, нито кълка. Взе бутилката и го цапардоса с всички сили с нея.)

Миналата седмица за първи път Илда отиваше на уговорена среща и въпреки плахия характер, който издаваше нейната походка, гласът и движенията ѝ бяха спокойни. Тя смело си поръча чаша вино розе и вода с лимон.

- Наистина ли причината за тази среща не е служебна? - попита тя и тогава Мат веднага си призна, че само отчасти е така.

- Личната карта, която предадохте при нас, бе всъщност моя. Казвам се Мат.

Тя го погледна. Да, името беше такова.

Той имаше опит във воденето на разговори, внимаваше за дължината на изреченията, да не говорим за съдържанието. Винаги си струва по-скоро да слушаш полицай, отколкото ти да говориш, и тук тя го изненада: Илда също показа данни за следовател - за себе си не каза почти нищо, а постоянно го предизвикваше да говори. Цял живот Мат се беше учил на методите за провеждане на разпит, на техниките за конфронтиране и манипулиране, а за малко с весел глас да си признае, че наскоро е откраднал три фазана от зоопарка. Опомни се, слава Богу, навреме. Има неща, за които си длъжен да мълчиш цял живот. Задържа задълго вниманието ѝ с историите за препарирането на пернати в неговото семейство. Спомена ѝ за десетките мъртви фазани върху студените плочи в работилницата за препариране и ѝ обясни, че когато един фазан лети дълго време, което в сравнение с другите птици си е просто никакво разстояние, той е много уморен и ако ловецът го вдигне от храстите или скривалището му няколко пъти един след друг, той няма повече сили да излети и почти доброволно се оставя да го застрелят.

- Горките фазани - каза Илда.

- Наистина - отвърна Мат.

 

Той ме целуна - с показалеца и палеца си ми повдигна брадичката. Беше в асансьора на подземния етаж. Излязохме с десния крак и с решителна крачка влязохме в зеления полумрак. Токчетата на моите кафяви обувки потракваха по жълтата линия едновременно с поскърцването на подметките на неговите износени мокасини. Попитах го дали помни номера на мястото, на което е паркирал.

- Е45 - отговори той с весел глас, чу се звук от автоматично отключване с натискане на дистанционното и светнаха светлините на червена мазда.

Събудихме се в неговия апартамент на края на града. Лежим върху измачкания чаршаф и не си прикриваме припряно лицата, нито слабините. Едва от пет часа сме заедно. Казах му, че започнах работа в хлебопроизводството, че действах до голяма степен напук на родителите ми.

- Интересно - каза той. На 34 години човек вече не прави напук на родителите си. - Живи ли са още?

- Живи! - отговорих аз.

- И моите са живи! - отговори. - Майка ми цял живот беше един изнервен гръб, надвесен над шевната машина, сега е кротка възрастна жена, чиято дебела черта между веждите се превърна в дълбока бръчка на добротата. Това най-вероятно е нормално. В природата то се нарича метаморфоза.

Погледът ми падна върху неговата риза и пуловер, метнати до леглото:

- Всеки ден ли си униформен в службата?

- Почти.

Замислих се.

- Знаеш ли, мисля, че това, че хората са ме виждали на различни места, не е било само видение. Било е предчувствие, Мат.

Обичам смелите жени. Такива имаше във всички книги, които напоследък прочетох. Те умееха да преценяват нещата само за няколко секунди.

- Предчувствие ли? - каза той весело и се насочи към кухнята.

Ще свари кафе. Вероятно е човек, с когото ще мога да съм спокойна. Носи униформа, яде пица и не се бои от видения и предчувствия. Поддържа ред вкъщи и има дори доста богата библиотека. Станах и отидох до полиците. Извадих пожълтяла книжка с платнена корица и надпис: "Заек. Фазан. Яребица". Отворих я на сляпо: "Фазанът обича да скита. Отива там, където му е добре. Той е скандалджия, побойник и скъперник. При скитанията си предпочита дърветата и кичестите клони, върху които нощува. При токачките самците не търсят самките. Те сами ги намират. Един фазан има и 6-7 самки".

Мат постави две пълни чаши върху бялата масичка до леглото.

- Тази е останала още от баща ми - каза Мат, поглеждайки към книгата. - Никога не съм я чел. Все още.

- Вярвам ти - отговорих му, увита в юргана, и взех чашата.

- Между другото, Илда, ...независимо дали е видение, или предчувствие, това е нещо, което ни диша във врата и трябва да го изпреварим - допълни той след малко, когато в увода на книгата "Основи на хематологията" исках да прочета защо прясната кръв мирише на метал. Отметна ми настрани бретона и пак с неговия си палаво-ленив жест ми повдигна брадичката.

- Как така да изпреварим? - попитах.

- Много просто. Ако имаме дъщеря, нека да е Ева.

- Ами, добре.

 

 

БЕЛЕЖКИ

1. Традиционни ястия за Бъдни вечер в Словакия. [обратно]

2. Характерна поза за просяците в Словакия. [обратно]

3. Това и останалите наименования на селищата в текста се намират в северната и източната част на Словакия. [обратно]

4. "Късо" кафе еспресо (ит.). [обратно]

5. Голямо водохранилище, язовир, в Словакия. [обратно]

6. Веществено доказателство на престъплението (лат.). [обратно]

 

 

© Ванда Розенбергова
© Людмила Котарова, превод от словашки
=============================
© Електронно списание LiterNet, 31.03.2020, № 3 (244)

Преводът е направен по: Vanda Rozenbergová. Slobodu bažantom. Bratislava: Slovart, 2015.