НЕДЕЛЯ

web

Вятърът плаче в комините с отчаянието на сиропиталище
Ела до мен като ладия в храсталака
Простри думите си като бели завивки в лазарет
Там можеш да поплачеш насаме, защото има мирис на дюли и бор.

Говори ми за далечни страни
За интересни люде
За острова с папагалите
Душата ми е бодра и смутена
Като приятел, завърнал се от болница.

В твоя глас дочувам жени стари и добри
Ръката ти застига гръдта ми като порой
Харесват ми домашните животни
В менажерията на твоята душа.

Един мъж се надвесва над моста, свири с уста към водата без умисъл
При нас е топло и радостно както когато се раждат в обора агнетата
Твоята история ме унася в сън като дете гушнало парцалено слонче
При нас е задушевно както когато водят конете на водопой при кладенеца.

В дълги редици пристъпват по улицата девиците от пансиона
Във всеки поглед съзирам по един бащин дом
Трапеза отрупана и по-малки сестрички
И саксии с цветя по прозорците.

Минава студът по коридорите привечер
Като дълга змия повлякла опашка по плочника
И езеро боднато с игла
Потъналите изплуват отгоре - патиците се отдалечават.

У съседите бащата целува дъщеря си очебийно хладно.
Наставлява я на раздяла.
Блатото се затвори като следа на момиче пред портите на манастир
Последните мехурчета въздух на самоубийцата шумно изплашиха жабите
И те замлъкнаха. Отивах на среща с един тъжен поет лишен от талант.