ИЗ "БЕСАРАБИЯ, МОЯ ЛЮБОВ!"

Николае Дабижа

web

ДУМИ НА АВТОРА

Аз умрях през лятото на 2007 година.

Това беше през месеца, в който навърших петдесет и девет години. Паднах от скала в околностите на манастира Ципова, недалече от река Днестър. И тогава, в тези мигове между живота и смъртта, по-точно между смъртта и живота, ми се яви тази книга: отначало я видях цялата, за част от секундата! - сетне в течение на времето тя започна да ми се разтваря страница подир страница, фраза след фраза, дума след дума, и така в целия си обем!

В тези минути, на дъното на пропастта, аз видях, сякаш под светлината на прожектор, някакви мъже, жени и деца, събрали се около мен, за да ме окуражат, да ме подкрепят и подадат ръка за помощ - да ме измъкнат от бездната, в която бях попаднал. Това бяха все непознати за мен хора, които се появяваха и по-късно и в операционната, и в болничната стая, за да ми разкажат, но не с думи, а по-скоро с помощта на някои образи, повествованието, което последва.

И така: тази книга се появи като спомен за нечий чужд живот, като разказ на някакви събития, случили се дълго преди моето раждане, като възмездие, като изпълнение на някакво задължение.

Посвещавам този текст на тези непознати хора, които ме върнаха към живота.

Това е тяхна книга.

Не направих нищо друго, освен да запиша на страниците й, онова което те ми предадоха.

Авторът

Посвещава се на интелектуалците
на Бесарабия от всички времена

ДОМЪТ ЗА СИРАЦИ

Вятърът духа накъдето иска да чуеш виенето му,
но да не узнаеш откъде идва и къде отива...

Евангелие на Йоан

Беше сряда и се лееше дъжд.

Елите сипеха иглите си на всички страни.

Тежката вода сякаш искаше да вкара тревата обратно в земята.

Беше същинска завеса от дъжд, с дълги и мощни струи, които буквално дълбаеха пръстта.

И макар да бе следобед, небето потъмня.

Обичах дъждовните сибирски дни.

След като измих пода в нашата класна стая - в този ден аз бях дежурен, - седнах удобно на перваза, за да слушам как дъждът барабани по покрива, сякаш призовавайки някого на бой, и гледах от горния етаж как поточетата вода бягат стремително по двора на нашия детски дом като вдигнати под тревога войници.

И тогава за първи път видях този странен мъж, облечен с тънък шлифер, с плетена вълнена шапка на главата, излизащ от нашето училище. Удивих се, че за никъде не бързаше: просто застана насред двора, сякаш не валеше като из ведро, дълго се оглежда на всички страни, може би ме забеляза как го наблюдавам от прозореца, отново тръгна напред, за да излезе от двора в дъжда...

Този непознат се появи и на другия ден, и на третия, и на четвъртия... Никой не знаеше кой е и какво търси точно тук, в дома за сираци в Надречное.

Тук, в Надречное, когато навърших дванадесет години, аз за първи път научих своето истинско име.

Дотогава ме наричаха Иван Иванов-Петнайсет, сякаш бях не човек, а адрес.

И защо петнадесет? Всички деца от Надречное, по решение на някакво далечно и важно началство, тук носеха едно и също име: Иван Иванов. Но нашите учители, за да ни различават, добавиха и по един номер: Иванов И. - 1, Иванов И. - 2...

И така до 300. Колкото деца бяхме в Надречное. Наричаха ни "децата на Сталин". Ние знаехме, че нашият "баща" ни обича неизказано и че нито веднъж не ни беше посетил, защото ръководеше една огромна страна и нямаше никакво време за нас, неговите момчета. Но ние, все пак, го очаквахме всеки ден с надеждата, че ще дойде при нас, в Надречное с подаръци или без подаръци.

Нашият детски дом ни учеше да се трудим и преди всичко да обичаме Другаря Сталин.

Неговият портрет - мустакат мъж с лула в ръката, с внимателен поглед - висеше във всяка класна стая, в нашите спални, в столовата, в коридорите, навсякъде.

За него беше готов да даде живота си всеки от нас, за него и за любовта на Любов Хербертовна Валева, директорката на нашия детдом, без да се замисляме за това, че почти всяка седмица тя здравата ни пердашеше, но ние знаехме, че го прави за наше добро. Искаше да пораснем здрави, силни и верни на Родината. А пък и ни хранеше добре - по три пъти на ден. Не й се сърдехме, защото осъзнавахме, че за всичко сме виновни самите ние, както твърдеше и тя. А тя искаше да бъдем дисциплинирани, да говорим само тогава, когато ни питат, да вървим в строева крачка из двора...

Но в Надречное нас, фактически, ни биеха всички: и учителите, и пазачите, и готвачките. Големите ученици пердашеха по-малките, а те от своя страна - най-малките.

И всички стоически понасяхме боя, защото знаехме, че скоро ще има война и ще трябва да се подготвим за нея.

Така ни говореха нашите възпитатели, че войната предстои и че трябва да победим. Затова настояваха да бъдем силни, здрави, устойчиви, да понасяме всякакви болки, лишения, унижения.

И вие всички мечтаехме за тази война, за да можем да отдадем младия си живот на Другаря Йосиф Висарионович Сталин, който на всеки голям празник ни изпращаше своя скъп поздрав чрез учителите и ни призоваваше да бъдем трудолюбиви и смели. За да може, ако се наложи, да последваме примера на Александър Матросов, който се хвърли с гърдите си да закрива вражеската амбразура, заради Другаря Сталин. А е известно, че Матросов е живял и раснал в детдом като нашия.

Да, ние растяхме, а войната, за наше разочарование, така и не започваше.

И сякаш ни очакваше един живот без смисъл, без високите идеали, на които ни учеха нашите възпитатели.

В нашето училище, където можеше да оцелееш само ако унижаваш по-слабите от теб, аз се гордеех, че нито веднъж не заплаках. Каквито и болки и унижения да ме сполетяваха, аз, за разлика от повечето мои другари, не пророних нито сълза. Всъщност плаках, но само два пъти. Първият, когато умря Другарят Сталин, който, за съжаление, докато бе жив, не успя да ни посети нито веднъж. Плака цялото училище така силно и сърцераздирателно, че тези ридания се носеха надалече из тайгата близо седмица. Осъзнахме, че сме останали пълни сираци, при това до края на живота си, сам-самички в този жесток свят. От деня на смъртта нашите учители изпаднаха в апатия - техният живот като че ли изгуби смисъла си, вече не искаха да вървим под военен строй в столовата и на училище, пазачите слязоха на земята от дървените си кули, вратите останаха широко отворени, вече не ни се караха, ако бягахме до леденото езеро или в тайгата, а след часовете и в неделните дни имахме пълната свобода да правим, каквото си искаме.

И така: през почивните дни бяхме като волни птички. Всеки от нас просто летеше насам-натам - към езерото, към река Колима, едни ловяха риба, други правеха капани и ловяха врани, които после печаха на открити огньове в тайгата. Тяхното месо след цяла седмица безвкусни каши и кремове, ни се струваше страшно апетитно.

Събирахме се около тези огньове - големите ядяха лакомо, а малките очакваха нещо да остане за тях. Такъв бе законът на живота тук: след година-две и те ще пораснат и ще ядат, а малките хлапета ще стоят в кръг зад тях, ще облизват устни и ще чакат да им дойде и на тях редът.

Детският дом беше нашето родно гнездо. В него се родихме, раснахме, не познавайки никого, освен жените и мъжете от Надречное, които ние обичахме и наричахме - всички наред! - "мамо" и "татко".

До смъртта на Другаря Сталин нашите възпитатели и учители влизаха в час с пистолети на кръста. А надзирателите и пазачите бяха въоръжени с карабини. Бяха строги и сурови с нас, разбира се, защото ни обичаха.

И така, аз станах на дванадесет години. Знаех, че целият свят прилича на нашия интернат, обкръжен с високи стени, над които имаше тел с електрически ток. Всичко се заключваше с тежки ключалки, катинари и големи вериги, а прозорците бяха с решетки. Спяхме в тесни железни кревати, на двама се полагаше едно общо нощно шкафче от долнокачествено дърво. Ползвахме една обща кърпа за ръце в умивалнята, ако не искахме да се трием в ръкавите си. Но всеки си имаше собствена лъжица и паница. Имахме не само еднакви имена, но и дрехите ни бяха напълно еднакви, обувките също, и всички бяхме остригани.

Вярвахме, че светът зад тези стени отива на работа под строй, че си ляга в точно определена минута, че пее маршовите песни, на които ни учеха тук.

На двора излизахме винаги под строй, а да останеш сам, се считаше за неприлично, за нарушение на реда, за бягство от колектива. И дори, когато направехме нещо лошо, ако в това участваха всички, не ни наказваха. А се случваше, макар и рядко - веднъж обесихме едно бездомно куче, а друг път пребихме с пръчки до смърт една мечка, току-що излязла от бърлогата си след зимен сън. Но ако някой от нас сам направеше някакво добро, като Рижият, едно от големите момчета с такъв прякор, който спаси давещо се момиче в река Колима, беше наказан, вместо да бъде награден или поне похвален. И защо? За да не бъдели поощрявани индивидуализмът и егоизмът у нас?! Никой нямаше право да остава сам - в училище, на двора, в спалното помещение. "Човек не може да съществува, освен с другите, само тогава той е такъв, какъвто е всъщност", казваше Любов Хербертовна.

Аз пък обичах много да бъда сам, заради което ме презираха и учителите, и другарите ми. Учех и подготвях уроците и домашните си сам. И по време на час, и при спортните занимания, дори и в разгара на игрите, аз мислено се устремявах някъде надалече. И открих за себе си, че дори да не ме правеше щастлив самотата, поне не ме правеше нещастен.

Понякога се криех на тавана на училищната сграда, а когато времето беше топло и слънчево, се качвах върху плоския покрив на една от нашите работилници, за да остана насаме със своите мисли.

За какво мислех? За много неща: за бъдещето, за тайгата, за приятелите. Или просто така: за нищо определено. Да, да! Беше ми приятно да поседя така и да не мисля за нищо.

Другото изискване на нашите педагози беше никой да не крие нищо от колектива. Просто да няма никакви тайни.

А аз си имах своята тайна...

Когато навърших три или четири години, открих от вътрешната страна на дясното си рамо една татуировка. Колкото и да се старах да я изтрия, търках много пъти кожата си чак до кръв, но нищо не се получаваше. Инстинктивно, може би защото не видях подобно нещо при моите другари, аз през цялото време криех това от чужди очи.

Когато вървяхме в колона до банята, когато участвахме в спортни мероприятия, а през лятото се трудехме в нашата работилница, когато си сменяхме бельото, аз винаги се стараех да притискам ръката си плътно до тялото, та никой да не забележи татуировката ми. Това беше ребус, криптограма, някакви знаци? Не разбирах какво е. Само, когато се научих да чета добре, успях да се досетя, че са някакви букви, които съставяха думата: Мирча. Но какво означаваше това, не знаех, а и нямаше кого да попитам.

Не, не знаех дали съм се родил с това, или след раждането ми някой ми е постави това клеймо. Надписът беше направен с мастило, дълбоко в кожата. Не знаех кой е изработил тази татуировка и защо. Кога? Как? Защо? Тези въпроси си задавах доста често.

Това беше като петно, което дълго време ненавиждах, защото загрозяваше ръката ми, отделяше ме от колектива, приемах това като физически недостатък, после свикнах с нея и дори започна да ми харесва това, че имам някаква своя, дълбоко лична тайна.

На следващия ден, след сибирския дъжд, стоях сам в коридора на училищната сграда, и изведнъж видях за втори път онзи странен човек, който излизаше от кабинета на нашата директорка. Беше с тясно, слабо лице, посивели коси и внимателен, благ поглед като на Другаря Сталин, но сега изглеждаше нещо разстроен.

Видях го и на третия ден. Директорката го посрещна на прага и извика пред всички деца: " Момчето, което търсите не е тук!" "Не, той е при вас!" - отвърна й с разтреперан глас той. - "Знам, че трябва да е точно тук". "Аз пък ви казвам, че не е тук". "Може би сега има друго име". "Идете в Москва, там сигурно ще ви упътят по-точно", вече с помирителен тон отговори Любов Хербертовна.

Ние играехме на гоненица и с любопитство слушахме този разговор, като поглеждахме косо към непознатия мъж, който отказваше да напусне двора на нашия детдом.

Накрая той излезе отвъд оградата и остана да чака близо до вратата, докато не настъпи вечерта. Вглеждаше се внимателно във всеки от нас, сякаш търсеше някого.

Появи се и на следващия ден. Ние се правехме, че не го наблюдаваме, но скоро присъствието му започна да ни тревожи. Особено когато един от пазачите, Изидор Изидорович, каза, че е напълно възможно този човек да е ненормален, да е избягал от Магаданската лудница или да е американски шпионин, който иска да научи някои военни тайни от нашия дом.

Мина почти неделя, а странният мъж не си отиваше.

Стоеше до вратата като караулен до кулата в Пиза, пазейки я да не рухне. Свикнахме да го виждаме всяка сутрин до вратата. Той започна да ни връща топките, прелетели навън през оградата и дори да подхвърля на пазачите по някой и друг сладък корен, изкопан от околностите. Започнахме да го приемаме като някаква даденост и вече почти не го забелязвахме.

В негово присъствие се развихряхме в нашите игри - на стражари и апаши, на роби и бандити, вдигахме със зъби торби с въглища, скачахме от покрива на едната триетажна училищна сграда до покрива на другата - разстояние цели три метра и двадесет сантиметра! В неделите, когато пазачите се напиваха до козирката, се впускахме в една доста опасна игра, измислена от големите: скок със затворени очи от едната сграда до другата. Който си отвореше очите по време на скока, получаваше удар отзад от всеки от групата.

Играта продължи няколко седмици

Почти всеки мина своя ред. Дойде и моят. По страничната стълба се изкачих върху плоския покрив, засилих се, за да набера скорост, но без да искам, отворих очи. Отдолу веднага забелязаха това и започнаха да ме освиркват. Беше се събрал целият детдом - близо триста големи и малки момчета. Стана така, че и отскокът ми се оказа недостатъчно силен и се оказах на границата на пропастта между двете сгради. За щастие, успях да се задържа с края на пръстите си за корниза и известно време висях и се люлях - за радост на моите другари - на тази десетметрова височина.

Можех да падна всеки момент и да се пребия. Но нито един от изкачилите се на покрива не ми подаде ръка. И това беше едното от условията на нашите игри - да се справиш сам, каквото и да ти се случи.

Като истински партизанин и комунист.

Пазачите се смееха над моята безпомощност: "Виж го ти, малкия дявол!" Разтреперан, непознатият мъж също следеше моите мъчителни опити да се задържа и да не падна. Сигурно не беше виждал подобни "забавни игри".

С нечовешки усилия аз се надигнах и успях да се изкача обратно на покрива. После слязох долу, за да си получа наказанието, както бе условието на играта.

Триста чуквания по носа беше наистина много. Главата ме боля през цялата нощ, също и ръцете, с които се опитвах да се защитя, но най-силно окървавените пръсти, заради неудачния ми скок.

Но тези страдания за мен бяха по-леки от мъката ми по Другаря Сталин, който беше наскоро умрял.

Тялото ме боля адски и през следващия ден.

На закуска, сигурно научил за инцидента, готвачът отказа да ми сипе допълнително и дори ме перна по главата с думите:

- Стига ти толкова!

След това аз се изкачих на плоския покрив на обущарската работилница, за да се постопля на слънце и да дам на изтощеното си тяло малко покой и самота.

Оттам, отгоре, отново съзрях непознатия. Той дълго и внимателно оглеждаше всяко дете и нещо говореше.

Така продължи да ходи насам-натам, да се приближава ту до едно, ту до друго момче, да ги гледа в очите, да им казва по нещо, а те или се подсмиваха, или му обръщаха гръб и продължаваха своите игри.

Не чувах какво говори. Изглеждаше странен, уморен, недоспал, с небръснато лице. През дните, в които беше тук, дрехите му постепенно се измачкаха и изцапаха. Гледах го така и постепенно го забравих.

Мислех си за своите работи. За неколцината мои приятели, които бяха принудени да ме чукнат по носа.

След малко погледнах отново надолу и видях, че непознатият е застанал до вратите на обущарницата.

Той се приближи до един от моите съученици, които си играеха там, Иван Корсервата, погледна го право в очите и тихичко произнесе: "Мирча!". Момчето го погледна уплашено и избяга към близката група деца.

После непознатият се приближи до едно от високите момчета от горните класове и тихо промълви същата безсмислена дума на езика, който изглежда беше и мой: "Мирча!". Дългото момче се усмихна и му обърна гръб.

И тогава, внезапно, аз си спомних за моята тайна, записана на ръката ми. Сякаш небето щеше да се продъни над моята глава. Исках да извикам, но не можах. Онемях. Гласът ми секна. Тогава станах прав, засуках ръкава на ризата си догоре и високо вдигнах дясната си ръка със стиснат юмрук, за да може да се види надписа от мястото, където стоеше непознатият. Застанах така като статуя, със стиснати зъби и челюсти, горе на покрива, и стоях така, докато той накрая ме забеляза.

Погледна ме и започна да вика като луд: "Мирча! Мирча! Моето момче!". Не помня как слязох от покрива на работилницата, дали сам скочих, или той ме пое с жилестите си ръце, но в мига, в който се оказах в обятията му, той ме притисна силно към гърдите си и силно заплака, повтаряйки само тази тайнствена дума, значението на която не разбирах, а и имаше ли в този момент някакво значение: "Мирча! Мирча! Мирча!"

Моите другари се събраха около нас, като на представление, не разбирайки какво става. После непознатият ме занесе почти на ръце до кабинета на нашата директорка, като й обясни, че аз съм Мирча, тоест, неговият син, а той е моят баща.

Аз обаче не реагирах на истеричната възбуда на този чужд човек, знаех, че моята баща е умрял наскоро и че неговото име и Йосиф Висарионович Сталин. А ето, че сега се беше появил "друг баща"!

В края на краищата, директорката му връчи разписка, а на мен каза, да си събера личните вещи (книжката за Матросов, финландското ножче, огромната черупка от охлюв, намерена в тайгата, която си криех под дюшека) и да си замина оттук с този непознат човек.

Подчиних се, без да питам защо, като войник, като всички в детдома от Надречное.

Да, това беше заповед и аз трябваше да я изпълня. Когато излязохме от вратата на дома, заедно с този мъж, който продължаваше да ме държи здраво за ръката си, сякаш уплашен да не ме изгуби, тълпата от тези почти триста възпитаници ни изпрати, без да каже нито дума, гледайки ме строго и сурово, сякаш ги бях предал,

Вече след високата ограда, непознатият ми каза, че името му е Михай Улму.

Така се запознах с моя роден баща. Всичко написано в тази книга, аз научих от него. Бих искал и други да научат цялата истина, защото - това са неговите думи: дългът на човека, слязъл в Ада и завърнал се оттам жив, е да отвори очите на всички, да проговори чрез устата на онези, които вече не могат да говорят, да видят светлината с очите на онези, които вече не виждат, да се убедят, като него, че на този свят нищо не може да остане скрито. И че онова, на което човек се надява, не може някой ден да не се изпълни.

Дори със закъснение от хиляда години...

ПОЛЕТО

Има достойнство в простотата...

Джилбърт Кийт Честъртън

Това утро не приличаше на нито едно досега. Така влезе в историята и така трябва да бъде разказано.

Още при изгрев слънце цялото село беше вече на полето.

Там отиде и Щефан Разешу с целия си род.

Подгонени от вятъра, житните класове се вълнуваха и люлееха като морски вълни.

Преди да заблестят сърповете, мъжете застанаха прави и неподвижни в краищата на нивите като пред олтар, който ги свързваше с лилавото небе, сините метличини сред житото и черната като гроб земя.

Като следваше ритуала, наследен от родителите си, Щефан Разешу първо взе един клас и го разтри в дланта си, за да усети топлината и да провери зрелостта му.

Класовете стигаха до пояс.Зърното беше тежко.

Сърцето на Щефан се изпълни с радост и благоговение, които сега не можеше да сподели с никого. С думите "Помози Бог!" той замахна със сърпа към класовете пред него.

През тази година селяните се страхуваха най-много от дъжд.

Затова спяха на нивата.

Вечер мъжете си лягаха между сноповете ожънато жито, точно докъдето бяха стигнали, готови да станат и да продължат веднага.

Жените и децата спяха в каруците.

- Ако небето ни измами, трудът ни ще отиде напразно - каза някой.

Селяните от Пояна имаха древен обичай, може би отпреди хиляда години, да сеят по тези места, сред горите.

Затова на това поле му викаха Хлебното.

Беше плато, "разпростряло се над света", както казваха старите хора, от което в ясни дни се виждаха планините, а при силен вятър се усещаше и дъхът на морето.

Широката и дълга близо три километра полоса, притисната между две дъбрави, над която небето приличаше на дълъг златен килим, опънат като покрив над земята, се простираше от Ръут чак до Орхей.

Това се случи в един от онези ранни утринни часове, когато свежият въздух направо те замайва.

Мъжете го вдишват дълбоко и размахват сърпове, пристъпвайки с широки, твърди крачки. Жените ги следват като събират класовете и ги връзват в снопи.

Преди всички върви Щефан Разеш. Хубаво жито се е родило тази година. Само да се прибере преди дъждовете.

Мария, неговата дъщеря, върви на няколко крачки подир него и връзва сноповете.

Научил я е той още от дете да не се срамува от труда. И се радва, че в училище е сред първите. Тази година завършва гимназия в Пояна. Учи за зрелостните изпити следобед, а сутрин идва на нивата да помага на родителите си.

От небето се носи тъжна песен на чучулига. Вятърът накланя самотен мак и синя метличина.

Неочаквано Мария подхваща песен. Останалите девойки и младежи, мъжете и жените, запяват с нея. Хубав знак е това. Жътварите напредват. Песента им се носи надалече. С тях сякаш запяват и житата, дори и дъбовете в краищата на полето.

Много стара песен е това, върви от поколение към поколение:

Млада хубавица ще целуна,
моята тъга, за да прогоня,
после ще възседна коня...

Внезапно се разнася гръм. Но на небосвода не се вижда дори и малко облаче. Песента продължава:

Може пак да се завърна,
либето си нежно да прегърна...

Свири кос. Снопите се трупат един след друг, настроението е приповдигнато, всички са радостни, доволни. Пеят, смеят се силно, на глас.

Гърмът, появил се така внезапно в безоблачното небе, постепенно се сменя от един шум на мотори, който бързо нараства някъде иззад хоризонта.

Песента секва рязко, мъжете престават да жънат, стиснали здраво сърповете в ръце, готови за отпор, жените замират на място със снопите в ръце, напрегнато се оглеждат да видят откъде идват тези глухи и страшни звуци.

След малко всички виждат как от долината към житното поле се приближават тежки, грамадни машини с издигнати напред и нагоре черни метални дула. Техните колела-гъсеници тъпчат грубо и безжалостно нежните златни класове.

Ужасени, мъжете отскачат встрани от пътя на танковете, а жените хукват към каруците, където са оставили малките си деца.

Това са шест бойни машини с червени петолъчки на кулите си. Те равнодушно минават край тези уплашени до смърт селяни.

В момента, когато Щефан Разешу се навежда да вдигне от земята няколко разпилени житни класове, последният от танковете рязко спира и военният, показал се от открития люк, ги приветства с широка до ушите усмивка:

- Добро утро, товаришчи! Радвайте се! От днес вие сте свободни!

Той произнася тези думи с нескрита подигравка, след което се скрива в железния търбух на танка, потеглил вече с висока скорост, за да настигне останалите машини. И да остави грозните си следи по житната нива.

...Беше утрото на 28 юни 1940 година. Окупацията и поробването на Бесарабия от СССР.

УРОК ПО ЛИТЕРАТУРА

По идеите не се стреля с пушка.

Антоан дьо Риварол

В този ден в гимназията в Пояна вървеше един от последните за учебната година уроци по литература.

Учителят Михай Улму посвети почти цялата година на поета Михай Еминеску. За останалите писатели отдели само няколко часа.

Това беше твърде смело от негова страна. Кабинетът по литература много заприлича на истинска "каса маре", която заедно с учениците, украси с портрети на румънските писатели, със селски килими и черги, напълни с книги и литературни списания.

Улму е строен и елегантен млад мъж на двадесет и пет, с бледо лице, тъмна чуплива коса, стигаща чак до раменете му, с блестящи кафяви очи, малко уморени от четенето и преподаването, от което погледът му е станал по-дълбок. А на стаената в него тъга контрастира едва забележимата иронична усмивка в ъгълчетата на устните му...

Завършил е университета преди година. Сега, застанал между катедрата и чиновете в класната стая, той спазва една невидима дистанция между себе си и учениците. И макар да си дава сметка, че те са вече зрелостници и утре ще влязат в живота, все още по инерция се отнася към тях като с деца.

А те седят пред чиновете си и го слушат внимателно. В навечерието на зрелостните изпити целият клас е заприличал на градина през април, готова всеки миг да разцъфти.

Михай Улму се стреми всеки урок да бъде максимално интересен за тях. Умее да съчетае задължителната програма с нови теми, други произведения извън нея, да заинтригува своите възпитаници.

Ето и сега пише с тебешир на дъската:

Звезди трептят...

И започва да чете прекрасното стихотворение на Михай Еминеску:

Звезди трептят,
греят в просторите,
радват ни взорите,
дорде умрат.

...............

Не е ли грях
мигът тъй сладостен,
кратък, но радостен,
да стане прах?

И започва да говори как поетът прави паралел между живота на звездите, живота на хората и любовта...

Точно така, както нашите очи продължават да виждат светлината на звездата, която е угаснала отдавна, така и паметта за вече отминалата любов още дълго ще преследва онзи, което е бил озарен от нея...

- И кой е той? - пита един от учениците. И преди Улму да му отговори, вдига ръка ученичката Мария Разешу, дошла в час направо от полето.

- Какво искаш да ни кажеш, Мария?

- Ние искаме да ви помолим да ни поговорите малко за любовта... Това искат всички от класа.

Целият клас избухва във весел смях.

Учителят обхожда с поглед цялата стая. Тези деца, вече на седемнадесет-осемнадесет години са като млади птички, готови за първия си полет. Тази година ще отлетят от гнездото. Дошло е времето за първата им любов, а той досега нито веднъж не им е говорил по тази тема и сигурно ще трябва да го направи.

- Добре, ще поговорим и за това в следващия урок. Но преди това ще трябва да се подготвите и вие и да се опитате да представите своето определение за любовта. За да не ви говоря за това само аз.

До вече записаната с тебешир дата на деня, "28 юни 1940", учителят написва темата за домашна работа "Какво е любовта?"

Обръща се с лице към класа и вижда, че всички погледи са устремени към прозорците, към улицата.

Там, точно до вратата на училището, са спрели два камиона с войници. На кабините се червенеят петолъчки. Някакъв офицер изскача от едната кабина. Дава знак на войниците и те се разтичват по две посоки - първата към кметството, където един от тях смъква националния трибагреник в червено, жълто и синьо, захвърля го на земята, стъпква го яростно с ботуша си и на мястото му окачва червеното знаме със сърпа и чука, другата част, начело с офицера, влиза в училищния двор.

Ритмичният ход на ботушите отеква по циментовия под на коридора. После вратата на класната стая се отваря рязко и един от военните влиза. Учениците стават, както е прието при посрещането на гости и старши в час.

- Здраве желая! - по военному ги приветства неканеният гост. - Седнете!

Никой не му отговаря и никой не сяда. Гостът вдъхновено продължава:

- От този ден, двадесет и осми юни, вие сте свободни, скъпи другари! Великият Сталин, бащата на народите, ви освободи от румънските окупатори и фашисти. Той ви заръчва да бъдете щастливи!

След тези думи офицерът се обърна към черната дъска, над която видя портрета на Еминеску. Веднага дръпна стола от учителската катедра, стъпи с прашните си ботуши върху него, смъкна от стената портрета на поета и след минута вместо него окачи образа на Йосиф Висарионович Сталин.

После комисарят скочи от стола, захвърли портрета на Еминеску в ъгъла, зад катедрата, и като потри доволно ръце, се обърна към всички:

- Другарят Сталин ни заръча да унищожаваме безпощадно всеки класов враг. Който не е с нас, е против нас, ни учи той, великият Учител. Така че: внимавайте, учете се добре! - опита да се усмихне той.

После обърна гръб и излезе като хлопна вратата. Целият клас продължи да стои все така прав, като вкаменен. Тропането на ботушите постепенно отзвуча и тогава се обади тихият глас на учителя Улму:

- Седнете, гимназисти!

В следващите минути, долу, на двора се разнесе изстрел и децата видяха как старото училищно куче, Муту Немия, защото никога не лаеше, се беше заплел в нозете на войниците и се опитваше да ухапе един от тях. Тогава комисарят мигновено го простреля с нагана си, а останалите военни се развеселиха и започнаха да се смеят високо, на глас.

Всички се качиха на двата камиона и потеглиха.

Улму огледа класа и заговори със спокоен тон, за да намали напрежението.

- В следващия час ще продължим да говорим за Еминеску и за... любовта. Ще обединим тези две теми. Защото Еминеску беше един от великите певци на любовта.

Каза това и в потвърждение на думите си вдигна една малка книжка от катедрата.

- В тази малка книга са отговорите на много от вашите въпроси.

И тук се разнесе решителният звънък глас на Мария Разешу:

- Господин учителю, не бихте ли могли да ми дадете за малко, за няколко дни, тази книжка със стихове?

Михай Улму, макар да знаеше от своите учители, че заетата книга, е изгубена книга, все пак я даде на момичето.

- С удоволствие, само да не я изгубиш.

- Обещавам - радостно извика ученичката и веднага прибра книгата като нещо много ценно в чантата си.

Учителят винаги се радваше на любознателността на своите ученици. Да, те искаха всичко да знаят и да научат.

- Довиждане!

- Довиждане! - отговори му целият клас в хор.

Това беше последният час за деня, но никой от момичетата и момчетата не бързаше за дома. Някакво глухо безпокойство постепенно обзе всички. Сякаш искаха да постоят още малко в класната стая, на своите чинове, където се чувстваха по-защитени и малко по-спокойни...

УЧИТЕЛЯТ МИХАЙ УЛМУ

Не учи другите на това,
което искаш и което знаеш,
научи ги на това, което си ти.

Жан Жорес

...Господин учителю! - дочу нечий глас зад вратата на дома си, Михай Улму. Когато се приближи, видя един съсед, облечен със зимни дрехи.

- Господин учителю! Чакат ви в училище - после мъжът се огледа страхливо на всички страни и понижи гласа си до шепот:

- Там нещо се е случило.

Като произнесе това, той продължи да се озърта страхливо и набързо изчезна в страничната уличка.

Улму се облече набързо и излезе от дома си. По пътя до училище не срещна жива душа, сякаш цялото село беше измряло.

Влезе в училище, свали баретата си и черните му като смола коси се разпиляха. Обзе го лошо предчувствие. Тишината му се стори странна. Спомни си поговорката: Ако детето е притихнало, значи беля е сторило.

Като влезе в стаята, целият клас стоеше прав и мирно, а пред учениците крачеше нервно наляво и надясно вчерашният комисар с нагана, скръстил ръце пред гърдите си така, сякаш се готвеше за бой с невидим враг.

- А-а, и господин... товаришч учителя! - почти изръмжа той. - И ти ще отговаряш заедно с тези гамени пред работническия трибунал. Виж само какво са направили твоите възпитаници!

И едва тогава Михай Улму видя портрета на Сталин, захвърлен зад катедрата. Някой му беше доизрисувал - по-точно удължил нагоре мустаците с въглен да изглеждат комично, а върху челото беше добавил чифт рога... А портретът на Михай Еминеску си стоеше на мястото. Сянка от усмивка пробягна по лицето на Улму и сигурно щеше да се разсмее високо, на глас, ако не беше пред учениците и тези военни, побеснели от гняв.

- Аз искам да разбера кой е направил това! - мяташе гръм и мълнии офицерът. - В противен случай целият клас ще замине още утре за Сибир! Всички тези копелета! Кой е посмял да се изгаври така с нашия велик учител и баща? Признайте си, говеда! - ревеше руснакът, а злобните му очи сякаш щяха да изхвърчат от орбитите си.

- Ти ли беше? - обърна се той към ученика Щефан Албаку и го хвана за гърлото.

Момчето застина в мълчание.

- Или ти? - спря се пред Ливиу Драгу.

Но Драгу мълчеше.

Това беше неговият клас. И едва сега Михай Улму си даде сметка, че не е познавал истински своите ученици. Та те бяха вече възрастни, тези деца, той просто не бе забелязал кога са пораснали, кога са станали хора с характер, с гордост, с достойнство. Така си мислеше той и им се възхищаваше, докато този противен тип, започнал урока вместо него, крачеше между редиците с чинове с пяна на уста.

Скоро щеше да се раздели с тях. Това бяха последните дни от последната им учебна година.

"Много от тях ще станат земеделци, орачи (той често им казваше: "Грамотният човек държи по-добре плуга от неграмотния."), а също учители, инженери, лекари, икономисти, но на първо място хора, мислеше си той с гордост. Човеци, да, с главно "Ч"!

Неканеният гост се разяри до крайност. Хвана грубо за рамото Мария Разешу, отличничката на класа, и извика:

- Ти ли го направи?

Мария го погледна презрително, отвори леко уста, сякаш готова да се изплюе, и произнесе:

- Вчера вие...

Но учителят не й позволи да завърши фразата си. Спусна се към руснака и отблъсна ръката му от рамото на ученичката:

- Прибери си ръката, гадино! Защо издевателстваш над децата?! Те не са виновни. Да, аз направих това! И се махай оттук! Вън! Вън от класа!

- Аха! - удивено възкликна комисарят. - Значи, вие? Така си мислех! Затова ще получиш куршум в челото, диверсант такъв!

После неочаквано отскочи встрани, сякаш се уплаши, че Улму ще го удари. След миг, като се окопити, с червено от злоба лице, се обърна към класа:

- Гнездо на оси! Ще видите какво ще последва! - изрева той и като взе осквернения портрет под мишница, излезе и затръшна вратата.

Еминеску излезе победителят пред Сталин и зае почетното си място над черната дъска.

Улму отиде до катедрата, седна на стола, хвана главата си с ръце, после я пусна и след минута заговори:

- Седнете, деца! Да продължим урока си. За какво се уточнихме да беседваме днес?

Но вниманието им беше затормозено. Вярваше, че са се подготвили добре, както никога досега. Но се оказа, че му е трудно да се овладее и да игнорира случилото се.

- Ние говорихме, че днес ще беседваме за любовта. Да, за любовта. Мария Разешу, прочети стихотворението "Трептят звездите" на Еминеску - обърна се той към най-добрата си ученичка, която бе поставила томчето със стиховете върху своя чин.

В тази следбурна тишина, сякаш от амвона прозвуча нейният чист и ясен глас:

Дири покой
душата ми плачеща -
вечно жадуваща,
ангеле мой.

Целият клас се превърна в слух. Поезията на Еминеску създаде атмосфера на доверие и искреност, така необходими за този разговор.

- Поетът Еминеску - продължи Михай Улму, - вярва, че любовта е призвана да преобрази човека, да го направи по-добър, по-красив, по-силен. И че за любовта е достоен само онзи, който сам дарява любов. Чрез любовта човекът познава Безсмъртието. А ти, Мария Разешу, какво мислиш за любовта? - обърна се учителят към стоящата пред него ученичка.

- Аз мисля, че ако от Библията махнем няколко сюжета и няколко псалми, и дори няколко от пророците, тя пак ще си остане Библията, но ако премахнем любовта от нея, тогава Библията ще се превърне в една най-обикновена книга.

Тя беше мило момиче, високо на ръст, с дълги черни коси, синьозелени очи, ясно и високо чело и румени бузи. Нима притежаваше толкова смелост, та да прави свое тълкувание на Библията?

Допълни я Ливиу Драгу:

- Ако в брака е щастлив само единият, значи, този брак всъщност не е щастлив, и двамата са нещастни.

Нима не беше открил и той тази истина, преди да я познае? Той, синът на един прост орач? Да, той обичаше да оре и да сее земята. Лицето му бе обгоряло от слънцето с едва наболи мустаци. Дали този момък се беше осмелил да защити любимия поет и да окачи портрета му?

- Обичаш или не? Това е все едно да отговориш на въпроса дали си безразличен към живота, или не. Когато човек обича, той се променя в очите на другите, става по-истински и по-силен. До любовта, като един от най-ценните Божи дарове, апостол Павел поставил само търпението.

Да ни даде Господ търпение да заобичаме своите ближни, дори и онези, които не го заслужават.

А това е Костин Раду, "свещеникът на класа". Неговата мечта е да стане теолог. Лицето му излъчва спокойствие, доверие. Дали стремежът му към справедливост го е накарал да се противопостави на новата власт?

Откъде знаят те тези неща?! - питаше се Михай Улму. Мислеше ги за деца, а те били истински възрастни хора. Един след друг започнаха да вдигат ръка. Какво се казва между думите? За какво се намеква? Какво означава това?

- Любовната мъка е най-прекрасната мъка на света...

Оана Ръуту, цялата е в лунички, при това червенокоса и със сиви очи. Мечтае да стане учителка. Учителят трябва да бъде образец на справедливост и честност за всички останали. Дали е била тя?

Ана Йонеску:

- Любовта ни помага да отворим всички врати, да разберем света, хората, собствените си чувства. Но и в светлината може да има тъмнина, както и в мъката - радост. Радостта възвисява, но може и да те удави.

Само истинската любов дава криле.

Шербан Брад:

- Аз бих сравнил истинската любов с буря, разразила се внезапно сред ясно небе, или с големи и неочаквани морски вълни, които помитат по пътя си всичко, всяка преграда...

Лику Стан:

- Който твърди, че обича цялото човечество, а не е обикнал истински поне един човек, просто лъже...

Думитру Густи:

- Щастливите бракове просто нямат история. Ако Ромео и Жулиета бяха щастливи, щеше ли някой да чуе нещо за тях...

А Петру Дяк, с прякора "шута на класа", винаги имаше в запас по някоя точна думичка за момента:

- И все пак, взаимната любов е рядкост като мак сред пшенична нива. Понякога ние, хората, сме готови да пребоядисаме враната, за да ни се види бяла, но не защото не харесваме черния й цвят. Човекът трябва да бъде обичан, заради това какъв е всъщност, а не заради това какъв ни изглежда или бихме искали да бъде.

Тъжно, да, малко тъжно.

Виорика Ница:

- Ние избираме любовните страдания, защото те ни помагат да осмислим живота си, да разберем защо живеем и каква е цената на нашия живот.

Учениците допълват, спорят помежду си, мислят на глас. Откъде знаят всичко това?! Виждал ги е като момичета и момчета. Такива са били за него винаги. Но изглежда, че нещо се е изменило в тях, в самосъзнанието им, в разбиранията им за живота. Твърде много са научили в училище. И най-важното - научили са се да мислят. Да бъдат верни на себе си.

Михай Улму се вслушваше във всяка дума, във всеки нюанс. Да, това се оказа звездният час в неговата учителска работа.

Класът, на който беше и класен ръководител, трябваше след няколко дни да държи зрелостни изпити. След тях пред всеки се откриваше пътят на живота. Какво ли ги очакваше?

Като ги слушаше как размишляват и спорят, сърцето му се изпълваше с радост. Те вече бяха свободни хора и щяха да останат такива, дори и с вериги на ръцете и нозете, защото се бяха научили да мислят и да се държат като свободни хора. Никога нямаше да се примирят с лъжата, съумяха да защитят любимия си поет и да не допуснат да бъде унизен.

Той уважаваше у тях преди всичко човешкото им достойнство. Тълпата няма достойнство нито когато настъпва, нито когато се брани. Но човек трябва да има.

Минаха още няколко часа, а все още имаше за какво да си говорят...

"Любовта движи звездите и слънцето...", писа Данте.

Ученикът Богдан Брустуре, един селянин от главата до петите, започна да чете откъси от Книгата на книгите. Улму отиде до прозореца и погледна долу. Пред кметството, което по-късно стана "селсъвет", видя камион с войници. Те набързо слязоха от каросерията. Бяха около трийсетина. Обкръжиха училището от всички страни, сякаш бе военен обект, със заредени автомати, готови да стрелят по сградата, в която бяха учениците.

След минута, под командата на един млад лейтенант, нахлуха в училището. Богдан, който гледаше учителя право в очите и не знаеше какво става в този момент, продължи да чете от Книгата:

- Да... - започна той и спря.

"Да, любовта не може да бъде нищо друго, освен нещо положително и жизнеутвърждаващо...", помисли си Михай Улму.

Войниците не си направиха труда да почукат на вратата. Просто я отвориха с прикладите си.

Двадесет юноши и девойки, които бяха говорили за любовта и поезията, изплашено станаха от чиновете си. Четиридесет очи се впериха в лицата на натрапниците. Улму стана от катедрата, отправи се към чужденците, които се бяха строили пред прага, излезе в коридора и затвори вратата зад себе си.

- Вие ли сте учителят Михай Улму?! - грубо се обърна към него лейтенантът.

- Да, аз съм. Какво желаете?!

- От името на съветската власт и на правителството на СССР вие сте арестуван като враг на народа.

Останалите класове бяха във ваканция, в очакване на изпитите. В една от съседните стаи се провеждаше консултация.

Вратата се отвори и се показа учителят-пенсионер Спиридон Кога, решил да види какъв е този шум, но един от войниците отиде до него и грубо го натика обратно в стаята.

- Звънецът за междучасието още не е бил. Прибирай се, старче!

Побелял както тебешир, старият учител се опита със слабия си, треперещ глас, да изрази своето възмущение:

- Но, господа...

Вратата се затръшна под носа му. Улму изгледа лейтенанта от главата до петите.

- Вие ли сте главният?

- Тъй вярно.

- Пред всеки прозорец тук виждам на пост по един войник, така че няма накъде да бягам. Само ще ви помоля да ми дадете възможност да си завърша урока, да дам на учениците темата за домашна работа и тогава ще дойда с вас, където пожелаете.

Един от войниците се опита да го удари с приклада на пушката си, но лейтенантът, млад човек с едва наболи мустаци и тесни монголски очи, му направи знак да спре.

- Добре, ние ще те почакаме... Пет минути.

Михай Улму влезе в класа и затвори вратата. Какво още можеше да добави през тези пет минути от онова, което не бе успял да им каже в течение на дълги месеци?! Постара се да се овладее и да спре треперенето на ръцете си.

- О-о-о! Скъпи мои! Мисля, че всички вие сте влюбени... Колко добре сте се подготвили за днешния ни урок. Така се радвам за вас... Като извод, мога да ви кажа, че нашият народ е обречен на любов. Той винаги е обичал този свят и е очаквал същото от света. Любовта е дух, който се разпространява из цялата материя, за да я въодушеви, да я направи духовна и за да може и тя да обича.

Михай Улму говореше без да бърза, спокойно, сякаш зад вратата не го очакваха тези въоръжени до зъби руски войници, заедно със своя лейтенант, подарил му "великодушно" цели пет минути, които той искаше да превърне във вечност.

- А сега, запишете в тетрадките си темата за новото домашно. Ливиу Драгу, излез на дъската и пиши...

Драгу отиде до дъската и взе тебешир.

Улму започна да диктува: "Да бъдеш човек, това е изкуство или съдба?"

- Когато се срещнем следващия път, ще искам да бъдете готови по тази тема.

Той не им каза нито "довиждане", нито "до скоро", погледна всички, усмихна се ласкаво и излезе от стаята. В коридора го очакваше младият лейтенант. Улму се обърна към него и му прошепна:

- Моля ви, да ме разберете, аз съм техният преподавател по литература... Моля ви, не искам да ме видят да вървя с белезници или с ръце зад гърба като арестант...

- Добре, разбирам ви. И аз няколко години преподавах руска литература в Казан.

Когато той излезе в училищния двор, учениците, струпали се на прозорците, видяха своя учител да разговаря спокойно с офицера, зад който без ред стояха трийсетината войници. Скоро войниците се качиха на камиона, а лейтенантът направи място на учителя до себе си в кабината.

Михай Улму се обърна и видя целия си клас. Не им махна с ръка, за да не го разберат неправилно. Усмихна се още веднъж широко, убеден, че усмивката му няма да остане незабелязана от тях, неговите ученици, за които той беше не само учител, класен ръководител, но и истински приятел...

Камионът потегли напред. През село Пояна годишно минаваха не повече от четири или пет коли и камиони. Гъските и децата хукнаха подир машината. Селяните се трупаха любопитно зад оградите си.

Цялото село гледаше как учителят Улму, седнал между шофьора и офицера, като на разходка, весело разговаряше и дори се смееше за нещо.

А Пояна беше потънала в зеленина. В градините черешите зрееха. Пътят, водещ до местната администрация, беше дълъг, почти пет километра. Насред полето камионът се запъхтя и спря. Тук учителят Улму беше свален грубо от кабината, като чувал с картофи, после на ръцете му поставиха белезници, а мускулестите ръце на войниците дружно го напъхаха под брезента и го захвърлиха върху дървения под на каросерията.

Никой не видя това, освен една старица, Сафта, която през този ден беше излязла да събере малко съчки в акациевата горичка при края на пътя. Именно тя разказа видяното на една жена от селото и до вечерта вестта се разнесе из цяла Пояна.

Но мнозина не повярваха, защото видяха как дружески се държеше с учителя младият офицер, който дори го бе поканил при себе си в кабината.

След като Михай Улму не се завърна и на следващия ден в Пояна, повечето селяни предположиха, че е бил мобилизиран в армията, където имаше нужда от хора, знаещи немски език. Други пък решиха, че е изпратен в Румъния да участва там в някаква мисия...

Да, разговорите и коментарите бяха премного, но учителят по литература така и не се върна на село.

...Михай Улму щеше да се прибере в Пояна едва след тринадесет години.

ПЪРВИЯТ РАЗПИТ

Когато няма Господ, всичко е позволено.

Фьодор Достоевски

Първият разпит се състоя в окръжния център, в сградата на бившата епископия.

Образите на мъчениците, подгонени от дивите зверове или горени на клади, още не бяха изстъргани от стените, което придаваше на залата наистина зловещ вид.

Сред иконите и стенописите със светци и крилати ангели, висеше огромният портрет на Сталин с неговия изпитателен поглед. Същият портрет беше и този, който поставиха в класната стая, но онзи бе с по-малки размери.

Зад масата седеше мъж на около тридесет години. По всяка вероятност, не от простолюдието. Във външността му имаше нещо аристократично, лицето бе бледно като театрална маска, а погледът меланхоличен. Пилеше бавно ноктите си с малка блестяща пиличка.

Мъжът се въоръжи с монокъла си и започна да оглежда Улму.

Накрая произнесе:

- Извинете, дори не забелязах кога влязохте. Моля, седнете.

Михай Улму се приготви да седне, но се оказа, че в помещението нямаше никакъв стол.

- Ах, извинете, забравих, че вчера изпратих всички столове от моя кабинет в килията на арестуваните. Представяте ли си, в килиите няма достатъчно столове. Затова ще ви помоля да седнете на моя стол.

Като каза това, той стана, готов да предложи стола си на Михай Улму. Улму благодари и отказа. Следователят се оказа доста разговорчив.

- Господин учителю, ще ви призная, че тези арестанти тук вече ме дразнят. Изобщо не могат да поддържат един нормален разговор. Повечето от тях не могат да разберат, че стоят не пред един обикновен следовател, а пред нещо като свещенослужител, очакващ техните изповеди. Аз не разпитвам, аз просто изслушвам и констатирам.

Мога да изслушвам, както никой друг, а това е най-важното в нашата професия. Разпитът - това е ритуал, бих казал, почти религиозен ритуал. Готов съм да помогна на всеки задържан тук да се освободи от всичко, което му тежи на душата, на неговото съзнание, дори и на въображението му. Затова, повечето от тях признават пред мен не само своите вече извършени деяния, но и онова, което биха могли да извършат. Да, аз мога да превърна килията за разпит в истински храм. А във вашия случай, ще ви кажа, че е важно сам да осъзнаете своята вина.

- Но аз не съм признал, че съм виновен.

- Не си признал, но ще си признаеш.

- И какво по-точно? Какво искате да чуете от мен?

- Нищо. Аз просто зная всичко.

После следователят започна да говори за египетските пирамиди, за премиерите през този сезон на Виенската Щатс опера, за Третяковската галерия, която бил посещавал заедно със семейството си почти всяка седмица, и само за ареста на Улму не каза нищо.

След този дълъг монолог, любезният следовател каза:

- Господин учителю, ще ви помоля, ако нямате нищо против и ако това не ви затруднява, да поставите своя подпис тук. И положи пред Улму свитък предварително напечатани листове. Те не приличаха на следствени протоколи, а по-скоро на някакви научни изследвания, в които с неопровержими аргументи се доказваше необходимостта от премахването на Хеопсовата пирамида като анахроничен паметник на хилядолетния робски труд, също и за закриването на Виенската опера като образец на ретроградния виенски барок и превръщането на сградата в общежитие за скитници, сираци и бездомници, за необходимостта от разрушаването на Третяковската галерия като символ на вкусовете на паразитната буржоазна класа, и накрая това, че той, Михай Улму, е действал вече в това направление, разработвал е редица планове за унищожението на пирамидите, фараоните, операта, примадоните, картините...

- Господин следовател, вие, както и аз, сме хора сериозни. Надявам се, че не приемате сериозно всичко това? Никога през ума ми не е минавало нищо подобно...

- О, съвсем не е нужно да ме убеждавате в това, уважаеми господин Улму! Аз напълно ви вярвам. Моята мисия е друга. Аз просто се занимавам с това да провокирам хората към откровеност. Това е моето призвание. Радвам се, че се запознахме. Довиждане. Сбогом, господин Улму. Съжалявам, предайте моя поздрав на своите предци...

"Какъв странен тип", помисли си Михай, като мина по коридора на бившата епископия, под конвой от двама войници.

Казаха му да почака в коридора. После го въведоха в друго помещение. Зад бюрото седеше някакъв субект с кръгло и набръчкано като на булдог лице, широка гръд, пристегнат във военна униформа, с груби мазолести, като на фабричен работник ръце.

- Добър ден, господин... - прекъсна поздрава си Михай, незнаейки чина на седящия пред него.

- Ей - разкрещя се военният, - ти ли си оня, дето четял стихчета?

И без да дочака отговор, той стана от бюрото и започна да крачи нервно напред-назад из стаята, като продължи да крещи несвързано:

- Ей, ти, гадино капиталистическа, защо си враг на народа?

Михай мълчеше, не разбрал въпроса. Дебелакът повтори:

- Ей, ти, защо мразиш народа? Какво зло ти е сторил народът на тебе, гадино капиталистическа?

Как можеше да "мрази народа", след като заради него се отказа от кариера в университета и друга престижна работа в Румъния и предпочете да стане учител в село Пояна? И тогава мислено се попита: възможно ли бе с времето някой и кой?! - да промени неговия народ, когото обичаше така силно и безпределно, също така както се промени и властта?! Не, с това не можеше да се примири.

Досега беше винаги в съгласие с целия свят, щастлив със своите книги и мечти, със своите уроци и ученици. И просто не му се вярваше, че случващото се с него в този момент беше наистина. Защо? Защо? Защо? Задаваше си все този въпрос, без да намери отговор. Защо това се случи тъкмо с него? С него, който, вървейки по стъпките на своите родители, се стараеше винаги да бъде добър, честен и порядъчен, да е внимателен с всички, да се държи на разстояние от политиката. Един от неговите професори, Александру Куза, който преподаваше политикономия в Яшкия университет, създаде партия, в чиято програма се предвиждаше масова депортация на румънските евреи в Магадаскар, обещавайки на всеки бедняк да вземе част от тяхното имущество. Той настояваше на неговите лекции студентите да идват със сини ризи.

А привържениците на Зеля Кодряну, лидерът на Желязната гвардия, носеха зелени ризи, докато левите бяха с червени. Но Михай Улму изобщо не се вълнуваше от тези "модни тенденции". Носеше бяла риза с бесарабска шевица, бродирана от майка му.

В този политизиран до абсурд свят той се опитваше да се разграничи от политиката. Но за съжаление, се оказа, че политиката не се разграничи от него.

- Аз мисля, че ще имам нужда от адвокат - каза Михай.

- Адвокат ли? Ти не разбираш ли къде се намираш, идиот такъв? Ти си престъпник, а искаш адвокат?

- Първо, трябва да докажете, че съм престъпник.

- Това ще го докажеш самият ти! - кресна следователят и го удари силно с юмрук по лицето. - Пиши тук... - И му тикна под носа бял лист и писалка.

- Какво да напиша?

- Знаеш много добре какво трябва да напишеш.

- Не зная.

- Напиши, че искаш да разрушиш Съветския съюз. Напиши точно от коя година си станал агент на румънските, американските, английските, френските и японските разузнавателни служби... Кога сформирахте антисъветската организация, на която сте ръководител... Защо ненавиждате Другаря Сталин... Напиши подробно всичко!

После някак неочаквано избели очи и пак се разкрещя:

- Подлец! Другарят Сталин те храни и се грижи за теб, не спи по цели нощи, за да ти угажда, да живееш спокойно и щастливо, а ти си готов да го убиеш! А освен това си и агент на световния империализъм! Това нашият народ никога няма да ти го прости!

Побеснелият руснак се приближи до учителя, хвана го за яката и продължи да крещи:

- Ти, контро мръсна, защо си издевателствал над вожда на световния пролетариат?! Така както си избол очите му на портрета, точно така и аз ще изтръгна твоите...

И отново последва юмрук в лицето.

- Нищо няма да напиша.

- Ще напишеш, гадино! Кой си ти, бе?! Знаеш ли, че много ми харесва да говоря с такива като тебе, въшливи интелигенти, особено когато държа пръста си за спусъка. Тогава нямате смелостта да ми противоречите, нали?! И откъде, дявол да го вземе, се пръкнахте толкова много паразити?! Вие само смучете кръвта на работническата класа.

Върнаха Улму под стража в килията или по-точно в склада на епископията. Това помещение приличаше на истинско гробище - беше претъпкано с живи трупове. Арестуваните стояха прави, притиснати един до друг, като клечки в кибритена кутийка. Около тридесет задържани бяха натъпкани върху площ от няколко квадрата и не можеха нито да легнат, нито да седнат. Вече се задъхваха от недостига на въздух и дори се радваха, когато ги вадеха за разпит, въпреки побоищата, защото можеха да поемат глътка въздух.

Складът беше под земята и без прозорци. Но очите постепенно свикваха с тъмнината. Михай беше притиснат плътно до стената и постепенно откри, че стените тук са покрити със стотици надписи - думи за сбогом, адреси, имена, безнадеждни послания... Един от надписите се запечата завинаги в паметта му: "Кажете на моята майка Елена Корня от Каприян, окръг Лапушна, че са ме застреляли на 2 юли. Ливиу Корня, 1 юли 1940." "Който влезе тук, вече е мъртвец", прочете по-нататък.

Мъртвец ли?! О, не, не! Това не може да бъде. Това е някакво недоразумение, грешка, заблуда. Той също искаше да надраска нещо на стената. Трябваше му гвоздей, който с усилие изтръгна с нокти от подметката на едната си обувка. Искаше да напише своето име. но размисли. И се появи стихът:

"Господи, ти просто се шегуваш..."

Стих от поета Георге Топърчану. И стената му се стори вече не толкова трагична.

На другия ден го отведоха отново при руснака следовател, който го подкани да напише "всичко, което знае".

Но Михай Улму не написа нищо.

И отново го удариха.

На третия ден се случи същото.

Руснакът имаше наистина железни юмруци. В мига, когато противното му лице се разтеглеше в усмивка, Михай разбираше, че се готви за нов удар.

На четвъртия ден по тъмно го извадиха от килията и го завързаха с вериги за релсите на близката железопътна линия, като го заплашиха, че ако не си признае, ще го оставят на първия влак. Но през същата нощ през този малък околийски център така и не мина нито един влак.

На петия ден представителят на работническата класа - едва тогава Михай разбра, че мазолите от ръцете на дебелака не са резултат от трудовата активност на неговия инквизитор, а от "интензивната възпитателна работа", която той ежедневно извършваше с "враговете на народа", - го преби този път почти до смърт, заедно с още двама пазачи руснаци, единият от които имаше пищни и завити нагоре мустаци.

После пазачите го хвърлиха в килията и той напълно изгуби съзнание. А когато се свести, оня с мустаците му натика в лицето изписан лист и го попита:

- Ще можеш ли да се подпишеш?

- Да...

- Тогава, подпиши се - каза мустакатият и, като взе ръката на Михай в своята, го принуди да надраска подписа си.

Веднага след това той снизходително потупа Михай по рамото и му предложи цигара.

До този ден Улму никога не беше пушил, но сега автоматично пое цигарата и като не знаеше какво да я прави, я притисна между подутите си пръсти. Когато руснакът му поднесе запалената клечка кибрит, Михай си спомни за униженията, на които го бяха подложили, за садизма, с който искаха да унищожат последните остатъци от човешкото му достойнство, и реши да остави цигарата обратно на бюрото.

- Благодаря, не пуша - едва успя да промълви той.

- Значи така - продължи руснакът следовател с лице на булдог, - непримиримостта на класовата борба просто ни заставя понякога да вършим неща, лишени от деликатност. Ти просто трябва да ме разбереш. Мислиш, че когато те бих, не ме болеше ръката, или пък кракът, когато те ритах? Ти, дяволе, имаш доста здрави кости. Но ако ние не бяхме победили в революцията от седемнайста, тогава щяхте вие да бъдете победителите. И тогава ти щеше да риташ бъбреците и черния ми дроб с ботушите си. В това е разликата... Знаеш ли кое е най-голямото оскърбление, което досега съм получил като представител на работническата класа?! Да, това се случи, точно когато ти влезе в този кабинет и ми каза... какво точно ми каза?! "Добър ден, господин!". Бих могъл да ти простя всичко, но само не и това. Това оскърбление не мога да ти го простя. Виждаш ли какво означава това грешно, буржоазно възпитание?! То те направи нещастен за цял живот! Утре се приготви да си чуеш присъдата.

- Отведете го - заповяда той на двамата милиционери.

По пътя към килията мустакатият му каза:

- Ти не си бил глупав, като подписа. Така си подписа оправданието. Обикновено, вас, враговете на народа, ви разстрелват веднага, но след като ти си сътрудничил на следствието, ще получиш двайсет и пет години. Двайсет и пет години в лагер, принудителен труд. Бързо ще отминат. Да, годините летят. Вчера бях на двайсет и пет, а днес съм на петдесет.

Делото на Михай Улму беше закрито.

На другия ден го изведоха от претъпканата килия със завързани на гърба ръце и го оставиха в просторното помещение на катедралата, в което стояха и чакаха няколкостотин души - учители, лекари, студенти, селяни, гимназисти... Някои от тях познаваше от семинари и съвещания, други беше срещал по главните улици на околийския център или просто по сватби и кръщавки в Пояна... Зад маса, покрита с червено сукно, на мястото на бившия олтар, седеше "тройката" - трибуналът. В началото съдебният обвинител ги представи като "виновен за тежки престъпления пред народа", за "участие в саботажи срещу индустриализацията на страната и предателство спрямо новата родина - СССР" (в която повечето от тях не бяха успели да живеят и няколко часа преди ареста!), в "антидържавен заговор". И всички те следваше да бъдат осъдени в съответствие със статия 66 от Углавния процесуален кодекс на Украинската ССР...

Украйна беше съседната държава.

Прочетоха дългият списък от имена, сред които Михай чу и своето. После членовете на трибунала се отделиха в стаята за съвещания и до края на вечерта обсъждаха степента на виновност и определяха срока за наказание на всеки от подсъдимите, докато милиционерите играеха на карти.

Когато се появиха отново, единият от "съдиите" огледа с ястребовия си взор пространството в църквата и започна да съобщава присъдите, като посочваше всяка от жертвите с пръст:

- Ти, ти, и ти! Двайсет и пет години!

- Ти, ти и ти! Двайсет години!

- Ти, ти и ти! Петнайсет години!

Михай се оказа близо до олтара и получи двайсет и пет години!

Всичко се разви като в някакъв лош сън.

За първи път след повече от седмица Михай Улму получи храна - някаква мътна чорба със следи от фасул и комат сух хляб. Но не докосна яденето. Старецът до него му рече: - Гладът ще дойде по-късно. Сега те е страх, а страхът гони глада. Ще трябва насила да хапнеш, иначе няма да оцелееш.

Той не се страхуваше. Друго беше чувството, владеещо го в тези минути. След няколко часа Михай Улму, заедно с другите арестувани, беше натоварен в камион, който ги отведе до гарата. Там ги очакваше, като заспал през нощта бесарабски градец, черен влак.

Гарата бе обкръжена от военни и кучета. Натовариха ги в конски вагони с прозорци с решетки.

Влакът потегли късно през нощта, оставяйки на перона заедно с войниците и неговия живот, вече разсипал се на десетки парчета.

В този ден Михай Улму за първи път изпита срам, че принадлежи към човешкия род.

ПЪТЯТ КЪМ СИБИР

Всички са ясни, само аз съм неразбран.

Лао Дзъ

Ярките, златисти лъчи на пълната луна озаряваха влака, понесъл се като огнена мълния през тези забравени от Бога пустоши, скачаха от хълм на хълм, от дърво на дърво, като рядко докосваха земята.

Михай Улму се радваше на нощта, защото по това време в бездната на вагона никой от спътниците му нямаше да го пита за никого и за нищо. Опитваше се да привикне към мълчанието. А и още не излезли от шока на разпитите и присъдата, пътниците от този влак предпочитаха да мълчат.

Но след малко към него се придвижи някакво старче и като се приближи до ухото му, тайно прошепна: "И аз не съм виновен!"

Улму го погледна в очите и рече:

- Тук просто няма виновни!

А сетне добави:

- Виновни са тези, които ни осъдиха.

Неговият събеседник веднага се престори на заспал.

В светлината на утринната зора вагонът беше една странна смесица от страх, сълзи, безнадеждност, озлобление, упорство, смирение, човечност.

Това беше дълга композиция, повече от петдесет вагона, пълни с арестанти, които отвеждаха надалече, за да скрият нейде, на края на света. Във всеки вагон, на няколко десетки квадратни метра стояха притиснати един до друг няколкостотин мъже. И ако през първата нощ всеки от тях все още беше в състояние на шок от преживяното, стараейки се да бъде търпелив към съседа си по нещастие, през следващите дни почти всички дадоха ход на своята озлобеност, но не към ония, натикали ги в този "влак на отчаянието", а срещу всеки, който е до теб: някой те настъпил, друг те блъснал, без да иска, трети хъркал, четвърти миришел...

Беше им невъзможно да помръднат, сякаш всички бяха циментирани един до друг. Ако поискаш да се отпуснеш, сигурно ще паднеш върху някого.

На всяка гара изхвърляха умрелите и мястото във вагоните като че ли се увеличаваше малко.

През нощта милиционерите просто изхвърляха в полето труповете на починалите, без да ги погребат по християнски, по човешки.

"Ние започваме да се радваме на смъртта", помисли си Михай.

Обезсилени, изтощени, отчаяни, хората се питаха: "Къде сме сега?", "Коя е тази гара?", "Къде ни водят?".

Хранеха ги със сушена солена риба, което предизвикваше нетърпима жажда и ужасна слабост, за да не мислят за бягство. Тези хора се чувстваха безкрайно щастливи, когато на някоя забравена от Бога гара, войниците от конвоя им даваха възможност на бегом да изтичат от вагона до някоя водна помпа и да утолят жаждата си, да навлажнят челото си.

В една от тези нощи, когато влакът се добра до огромен град с високи здания, Михай Улму видя отдалече сред църковните куполи без кръстове, просветващите в тъмнината каменни кули на величествения Кремъл, на кулата с рубинената звезда.

Влакът спря на странична линия, далече от гарата. Когато Улму видя един младеж да минава край техния вагон, той не се удържа и го попита:

- Кажи ми, кой е този град?

Младежът уплашено се огледа встрани, погледна прозорчето, от което излезе гласът, и отговори:

- Не знам! - И набързо изчезна в нощта.

След известно време край тях мина мъж на средна възраст. И Улму отново попита:

- В кой град се намираме?

И чу същият отговор.

- Не зная.

След тази гара "Не зная" минаха през десетки и стотици други гари, големи и малки. Струваше му се, че пътят няма да има край. Дните вървяха един след друг - еднакви като две капки вода. Това пътуване се стори на затворниците вечно, макар да бяха осъдени на толкова много години. По пътя се заредиха градове, села, реки малки и големи като морета, езера, гори, планини, а Сибир все още го нямаше.

Всъщност Михай Улму не знаеше почти нищо за Сибир, освен че реката, езерата и земята тук са покрити почти единайсет месеца с лед. Да, Сибир беше просто един друг свят, от друг, невъобразим до невъзможност живот. Това го знаеше от уроците по география в училище.

Впечатлиха го неизмеримите като континент пространства. След Урал влакът тръгна, без да спира никъде, оставяйки след себе си облаци от бял дим.

Започнаха да го преследват кошмари. Струваше му се, че влакът минава през същите гари, през които вече бе минал. Един ден дори видя гара, която беше абсолютно същата, като онази, на която ги натовариха на влака. Стори му се, че пътуват вече от години.

В една от нощите дойде и неговият ред да стои пред прозореца и да диша свеж въздух. Луната тичаше зад облаците, като свалено от оста си колело. Михай напълни гърдите си с чист въздух, когато неочаквано се появи друг влак, през прозореца на който, той, изумен, видя лице, което му се стори познато: лицето на младо момиче, удивително напомнящо лицето на една от неговите ученички - Мария Разешу?! - нали тя беше, Мария?! Мария Разешу?! и която за част от секундата, когато двата влака се приближиха съвсем, безнадеждно се опита да му направи знак с ръка. Но какво търси тя тук, в Сибир? Какво може да прави едно младо момиче от Пояна в сибирската пустош? Той реши, че това е просто едно видение, заради голямата му умора. Влаковете се разминаха и Михай трябваше да отстъпи мястото си на друг затворник. Но видението го преследва дълго време. Да, той не можеше да се раздели с училището, с Пояна, със своите ученици.

След много седмици на страдания, влакът най-сетне спря в град Хабаровск. Войниците от конвоя първо извадиха от вагоните мъртвите и ги наредиха в редица на перона. Едва след това заповядаха на живите да слязат. Поведоха ги в колона към пристанището, където ги натовариха на шлепове и по реката Амур те стигнаха до град Николаевск на Амур, откъдето за няколко дни се добраха до Магадан.

От Магадан в камиони ги доставиха в Зарянка, в "лагера на смъртта". На вратата, на огромен транспарант беше написано като някаква подиградка "Добро пожаловать!" (Добре дошли!). В Зарянка бяха прочутите златни мини. Говореха, че там хората стъпвали по злато.

Застанаха с вързопите си в ръце в широкия двор на затвора.

Михай Улму сравни своя живот със счупена чаша, но все още се надяваше, че някой ден ще се събуди от този кошмар, че времето ще се върне назад и че ще може да залепи счупените парчета.

МАРИЯ РАЗЕШУ

Човекът е огледало, през което трябва да се види Вселената.

Джордж Бърнърд Шоу

Като всички момичета от нейния клас Мария Разешу беше влюбена в учителя по румънски език и литература Михай Улму.

Тя поглъщаше всяка негова дума. Възхищаваше се от всеки негов жест. И всеки урок за нея бе среща с любовта.

Но той не й обръщаше никакво внимание, както всъщност и на останалите ученички. Не проявяваше - поне видимо - интерес към никого. Затова Мария реши да вземе нещата в своите ръце и да бъде търпелива. Да, трябваше да изчака края на учебната година, когато нямаше да бъде вече ученичка и да му напише писмо, в което да разкрие чувствата си. Това го бе решила отдавна.

Но се оказа, че няколко дни преди този дългоочакван от нея ден, Михай Улму бе арестуван. Да, беше убедена, че не е заминал така доброволно, а че е бил арестуван. В деня, когато той излезе, съпровождан от руския офицер и войниците, ученичката Мария Разешу разбра, че може би никога повече няма да го види.

Но освен всичко това, тя се чувстваше негова длъжница - нали бе взела книгата със стихове на Еминеску, която трябваше да му върне. Да, трябваше да го намери и да му я върне, защото какво щеше да си помисли той за нея, след като му обеща това пред целия клас?!

Когато излезе от училище, тя мина през дома си и хвърли през прозореца чантата си, като хукна направо през полето след камиона.

В този ден Мария Разешу броди дълго из околийския център, докато накрая откри черния камион в една странична уличка. Позна го. В единия край на уличката беше катедралата, а в другия имаше кръчма.

От страната на кръчмата уличката беше асфалтирана, а при църквата - цялата в дупки и ями.

Тук беше настанена цяла воинска част. През вратата на комендатурата непрекъснато влизаха и излизаха офицери и войници. В един момент - бяха минали почти два часа - тя забеляза младия лейтенант, който беше в Пояна.

- Добър ден, другаря военен! - изтича тя към него.

Той я погледна и нищо не каза.

- Вие сте приятел на учителя Михай Улму, нали?!

- Аз ли?! - ядоса се лейтенантът.

- Но нали вие го посетихте днес в Пояна.

- Какво искате?

- Аз трябва да поговоря с него.

- За какво?

- Трябва спешно да му върна нещо. Взех от него една книга, - заговори бързо тя и разгърна малък пакет от вестник: ето тази книга е негова. Знаете ли, аз обещах пред целия клас да му я върна. Вие сте офицер и знаете по-добре от мен какво означава една дадена дума.

- Да, зная - промълви тихо той. - Но сега учителят Улму е зает. Много е зает. Ще ви посъветвам да дойдете друг път.

- Кога, друг път?!

- Утре, в други ден, след седмица, когато пожелаете... - каза той, удари с токовете по военному и пресече улицата с бодра крачка.

Стана късно и Мария се върна в Пояна. След една безсънна нощ, на другия ден, тя отново се появи в околийския център.

Следеше отдалече, наблюдавайки зорко кой влиза и кой излиза от мрачното здание на комендатурата, но лейтенантът така и не се появи.

На третия ден Мария броди часове наред безцелно по улиците на градчето.

Вечерта, наблизо до пазара, я пресрещна стара и мургава циганка.

И веднага разстла картите си пред нея.

- Ти, момиче, си родена за голяма любов, до смъртта си...

- Остави ме - опита се да се изкопчи от нея Мария.

- И няма за тебе спасение...

Тогава Мария се спря, погледна циганката в очите и смирено рече:

- Зная това.

- Ти още нищо не знаеш, момиче! Виж как са се подредили картите. Не за добро. Говоря ти сега, но напразно. Ти от тази любов няма да избягаш. Ще хукнеш подир този мъж чак до края на света... Ще го намериш... Ще те обикне ли той... Да, ще те обикне. Ще станеш негова жена. Ще му родиш дете... Но над твоето щастие тегне голяма мъка! Виж картите. Да, много си хубава, за да бъдеш и щастлива, госпожице.

- Глупости дрънкаш, лельо - не издържа Мария. - Но дай Бог, всичко това да стане така.

През целия този ден тя се чувстваше на седмото небе и съвсем повярва на съдбата. Едва на следващия ден успя да види лейтенанта. Той бързаше да влезе в комендатурата, в която навярно работеше.

- Другарю! Другарю! - догони го тя.

- Какво искате?! - погледна я сурово той, преструвайки се, че не я е познал.

- Вие обещахте да ми помогнете да поговоря с учителя Улму.

- Не може.

- Как така? Защо да не може?!

- Защото не може! - кратко я отряза той.

- Не, трябва да може! - разплака се на глас момичето. - Защото аз, защото аз, съм неговата годеница - излъга Мария.

Лейтенантът се спря и реши да й обърне внимание:

- Ти си много млада. Целият живот е пред теб. Намери си друг годеник. Забрави за Михай Улму.

- Защо трябва да го забравя?

- Защото Михай Улму е враг на народа.

- Не, не, не! Моля ви, повярвайте ми, Михай Улму не е врагът на народа, той не може да бъде такъв. Попитайте всеки в Пояна за него и ще се убедите в това. Всички, от децата до старците го обичат и уважават, всеки ще ви каже, че в Пояна няма по-добър и по-благороден човек от него.

Лейтенантът я хвана леко под лакътя и я отведе по-надалече, в съседната уличка.

- Моля ви, съвземете се. Не бъдете толкова наивна. Вчера Михай Улму беше осъден за дълги години.

- Искам да отиде в затвора заедно с него.

- Възможно е наказанието му да бъде заменено с разстрел.

- Тогава, искам да бъда разстреляна с него и аз!

- Но той може да умре...

- И аз искам да умра заедно с него...

- Ти си просто луда за връзване...

- Да, аз съм луда, защото се заклех да бъда с него и в живота, и в смъртта, и в радост, и в мъка...

- Михай Улму вече не е тук?

- А къде е?

- Отведоха го.

- Къде?

- Къде, къде?! Там, където винаги е зима и нощта е безкрайна.

- Дайте ми адреса му... Моля ви, умолявам ви... - и неочаквано дори за самата нея, сякаш извисила се от страданието, като първите християни, Мария падна на колене пред този човек.

- Веднага станете - огледа се той на всички страни, - какво искате, да ви арестуват и вас ли?

- Да, искам. И няма да стана, докато вие не ми кажете адреса, до който ще мога да му пиша.

- Моля ви, не правете такива трагедии. Какво искате да му напишете?

- Писмо за най-важната новина в моя живот.

- Но Улму не е достоен за вашата жертва. Изпратиха го в Сибир, за да умре там. Улму е враг...

- Но вие не вярвате в това, нали?!

- Забрави го, забрави го, момиче!

- Не мога, нямам право.

- Защо?

И тук Мария се усмихна като Джордано Бруно на кладата.

- Защото Улму... Защото Михай Улму е баща на детето, което нося под моето сърце - прошепна тя, изумена от собствените си думи.

Всичко, разбира се, беше лъжа. Но тя трябваше да убеди този млад човек да й помогне. А той направо се вбеси:

- Негодник! Той насилвал и малолетни?!

- Но аз не съм малолетна.

- На колко години сте?

- На осемнайсет. Навърших ги на Коледа.

- Все едно. Ако трибуналът знаеше тази подробност, сигурно щяха да му дадат още години.

- Но той имаше намерение да се ожени за мен. Дори уговори с моите родители датата на нашата сватба - продължи да съчинява Мария. - Той ме обичаше повече от собствения си живот.

Мария вече нямаше какво повече да губи.

- Умолявам ви, помогнете ми - хвана го тя за ръката, за да я целуне.

Той отдръпна ръката си рязко, сякаш се беше опарил.

- Какво правите? Давате ли си сметка какво правите?!

- Моля ви, помогнете ми!

- Не мога, аз съм войник.

- Зная, че сте войник, но нали и вие преди това сте били обикновен човек, не е ли така?! Моля ви, помогнете ми!

- Защо ме обиждате? Да, изпратиха ме за Михай Улму в Пояна. Трябваше да изпълня своя дълг, а не да задавам въпроси. Но аз ви разбирам. Да, разбирам ви много добре, госпожице... Почакайте ме сега за четвърт час на ъгъла на съседната улица. Той й посочи една далечна ограда и изчезна в мрачното здание по средата на улицата.

Този четвърт час мина за нея в едно мъчително очакване. После мина още четвърт част. И още два пъти по четвърт. Стори й се, че е излъгана. Когато го видя да се връща, се зарадва като дете. Явно, че младият офицер се беше развълнувал много и се стараеше да скрие чувствата си. Приближи се до нея с твърда строева стъпка като на парад, после внимателно се огледа настрани и й натика в ръката късче хартия.

- Това, което правя сега, е истинско престъпление пред работническата класа. Но го направих, за да знаете, че хора има навсякъде, дори и сред военните. Това е адресът на лагера. Но може и да не ви свърши работа.

- Защо?

- Не искам да ви давам големи надежди. Искам добре да разсъдите. Гражданинът Михай Улму е осъден на двайсет и пет години принудителен труд в Колима, без право на кореспонденция.

- Значи, едно мое писмо няма никакъв шанс да стигне до него?!

- Нито едно.

- Тогава, аз ще замина сама, за да му го предам.

- Вие имате ли представа какво говорите? Та това е чисто безумие! Какво става в главата ви? Бих ви посъветвал да се вразумите. Знайте едно, госпожице, въображението не винаги се покрива с реалността. Просто се успокойте!

- Сега ли? - удиви се тя. - Сега, когато вече имам неговия адрес?! В никакъв случай. Ще отида при него, дори да е на края на света, дори да ме заплашва смъртна опасност, дори да зная, че няма да остана жива.

- Но защо е нужна тази жертва? - изуми се офицерът.

Тя го погледна продължително, сурово и след минута колебание, каза:

- Защо ли? Ще ви отговоря, но едва ли ще ме разберете. Защото аз... Защото аз обичам Михай Улму.

Така Мария Разешу реши да тръгне сама, вместо да изпрати писмото, което беше намислила да напише на своя учител Михай Улму.

На другия ден, след зрелостния изпит, тя се яви в околийския отдел за народно образование и поясни на тамошните чиновници, че й е необходим документ за постъпване в училището за корабоплаване във Владивосток, град в нейната вече нова родина, за да осъществи своята детска мечта - да стане капитан на кораб.

Началникът, възрастен човек, отвори дипломата с оценките й, и се усмихна замислено: "Ех, младост! Младост!". После й връчи свидетелство, което трябваше да й послужи едновременно като паспорт и като препоръка в съответното учебно заведение.

Като видя документа, тя на бегом изтича до вкъщи. Там завари майка си да меси тесто.

- Мамо, аз заминавам.

- След него ли?! - попита тя. Те никога не бяха говорили за Михай Улму, но сърцето на майката чува и вижда всичко.

Мария я прегърна.

- Кога?! - попита Мама Мария Голямата, както й викаха съселяните, за да я отличат от Мария Малката, нейната дъщеря - и изтри сълзите си с крайчеца на набрашнената си престилка.

- Тази нощ ще взема влака за Кишинеу.

- Ще отида да извикам баща ти от градина.

Мария събра вещите си в една раница: дрехите, малко храна, повече сушени плодове, сухари, които беше приготвила предварително, взе също и картата на Задуралието, книжката със стихове на Еминеску, снимката на техния клас с учителя Михай Улму в средата, а също и някои други вещи от първа необходимост.

А когато Щефан Разешу влезе в Каса Маре (гостната), отпусна се на пейката и тихо произнесе:

- Значи, заминаваш. Все пак, реши?!

- Да, татко.

Щефан Разешу замълча. Той обожаваше дъщеря си. Особено заради решителния й характер. Сега, като че ли за първи път забеляза, че тя е вече възрастна. И накрая каза:

- Ще отида в село, за да потърся пари. Там, закъдето си се запътила, скъпо мое момиче, ще ти трябват пари.

Майката извади от сандъка един наниз жълтици.

- Това остана от моята майка. Те са още от царско време. Може да ги обмениш за пари. Пази го. Пазих този наниз за теб, знаех, че един ден ще ти потрябва.

Мария Разешу все още нямаше пълна представа какво я очаква в края на този дълъг път. Но беше твърдо убедена, че трябва да следва повелята на сърцето си, на онова, което се нарича съдба.

ПЪРВИЯТ ДЕН В ЛАГЕРА

Надежда всяка оставете...

Данте

Беше късно вечерта, когато ги строиха в обширния затворнически двор, където ги посрещнаха с бодри мелодии духов оркестър и комендантът на лагера. Отначало той направи кратък инструктаж за новопостъпилите и като нареди да има пълна тишина, извика с пискливия си глас:

- Предателите на Родината - наляво!

- Разхитителите на народното имущество - надясно!

И тъй като Михай Улму не бе крадец и мошеник - баща му, Мирча, беше лекар, а майка му, Кристина, учителка, на него още от дете му беше втълпено, че да посегнеш на чуждото е престъпление. "Който открадне веднъж, остава крадец завинаги", му беше казал и дядо му. Та затова отиде в колоната отляво.

Това беше известният трудов лагер "Далекострой" в село Зарянка, наречен още "Зарянка - 1", за да се отличава от още няколко такива в тази зона за политически затворници. Но тук, заедно с тях, затваряха и криминални престъпници като по този начин Партията преследваше своите "възпитателни цели".

Престъпниците, затворени по углавни членове от закона, бяха истинска "вълча глутница", внедрена в "политическия контингент". Те трябваше да тормозят и дори да унищожават "фашистите", "троцкистите", "антисталинистите", "враговете на народа", "чуждите шпиони" - просто "контрите", както накратко наричаха всички политически.

Трите дълги триетажни, почернели от дима здания, обкръжени от високи огради от бодлива тел с дървени наблюдателни кули на всеки ъгъл, приличаха на гигантски гробници. В този затвор имаше хиляда легла, но хората бяха повече и всяка седмица на мястото на умрелите настаняваха нови. Мнозина от новодошлите трябваше да спят прави, докато се освободи някой креват, за да легнат за броени часове след тежкия труд през деня.

Новите първо минаваха през банята. Сваляха всичко от себе си и завързваха дрехите си във вързоп, който трябваше да се пази в складове до деня на тяхното освобождаване, ако разбира се, доживееха до този ден.

Чепици, ватени панталони и куртка без джобове, шапка ушанка, която се завързваше под брадата, но почти не предпазваше от пронизващия вятър - това бяха дрехите на затворниците и през зимата, и през лятото. Бяха им дали и номера, които да зашият върху тях.

После Улму, заедно с другите новаци, влезе в просторна барака с кревати на четири етажа. На него се падна най-горното място.

Тук трябваше бързо да привикне с всичко: със сигналите за ставане, за закуска А закуската беше едва ли не символична: няколко зърна варен ориз, малко чай, парченце черен хляб.

Следваше проверката:

- М 1 - 001.

- М1 - 002.

- М 1 - 315 (Това беше личният номер на Михай Улму!)

Имаше и задължителна утринна физзарядка, заради "добрата физическа форма", според Коменданта.

Кудрявцев (може би имаше и малко и бащино име, но никой не го научи) излизаше всяка сутрин, за да придружи затворниците до местоработата им. Преди това, около пет минути обикаляше равните редици на хилядата мъже, като шпорите му чукаха по камъните на плаца като капки вода, падащи в метален съд. После пристъпваше към наставленията, по правило едни и същи, само че понякога променяше малко думите, като наблягаше на важността на поправителните лагери като надеждна основа на държавата, където криминалните елементи и политическите противници се превъзпитават по повеля на Партията.

Да, и в тези дни, когато пристигна едно доста солидно попълнение, другарят Кудрявцев, макар и нисък на ръст, се оказа на голяма висота.

Като говореше, Кудрявцев непрекъснато се караше, но не конкретно на някого, а на всички и това му доставяше истинско удоволствие:

- Всички ли са по местата си? Всички ли ме виждат и чуват?

После, убедил се, че никой не го слуша, продължаваше своя монолог:

- Ей, само да знаете какво тежко детство имах. Дори не можете да си представите какво съм преживял.

След тези думи, той прекъсваше личните си излияния, и започваше отново:

- Добре дошли в Зарянка престъпници, крадци, убийци, клеветници, интелигенти и академици! Говоря сега на тези, които са нови и не знаят: това място тук не е толкова затвор, колкото място за превъзпитание. Нашата страна иска да ви види като обновени граждани. Работническата класа вярва, че буржоата, интелигентите и всички правонарушители ще изчезнат като класа, както ни завеща великият Ленин, най-човечният и най-истинският човек на планетата. И той ви предоставя този шанс. Да се промените изцяло, напълно! И защо да не се възползвате от тази възможност, безделници?! Вие нямате никакъв друг изход, освен да се подчините на нас, които сме тук, за да ви превъзпитаме.

И ние всички заедно трябва да построим едно ново общество, в което всички ще бъдат равни.

Последва кратка пауза, след която тонът му стана по-мек и някак бащински:

- Да, нашите затвори са най-хуманните в света, макар и не всички килии да имат прозорци, и да няма топла вода, меки постели и душ. Тези килии са създадени така, за да превъзпитават. Това са истински училища, така че си го избийте от главата - тук няма да търпим мързеливци и второгодници. И така: грабвайте мотиката, лопатата и количката! От днес нататък те ще бъдат вашите инструменти, писалки, моливи. И всеки ще бъде зает по своята специалност: вие се захващайте за количката и лопатата, а ние - за пистолета!

Кудрявцев винаги завършваше своите речи приповдигнато:

- Да живее безкрайният труд! Долу безделието! Горе главата! С поглед към светлото бъдеще, напред! Към местоработата с горда и здрава стъпка напред и с песен! Ходом марш! Раз-два! Раз-два!

Но на хората съвсем не им беше до песен. Под зорките погледи на стражите, насочили пушки към тях, всеки от затворниците започна да мрънка под носа си мелодия, съвсем различна от тази на съседа му отпред или отзад, затова и гигантският хор не успя да озвучи нищо, освен някакво странно скимтене, съставено от хиляда различни мелодии, излезли от хиляда гърди, на които съвсем не им беше до песен.

- Държавата напразно харчи толкова много пари за вашата издръжка тук. Виждам, че слон ви е стъпил на ухото, не можете една песен да запеете като хората - разочаровано заключи Кудрявцев, като ги наблюдаваше как излизат през вратата на затвора, придружавани от стражите и кучетата.

После се завърна в своите покои, за да си продължи съня, който бе принуден да прекъсва от време на време заради своята дългогодишна мисия на наставник на тези типове, според него вече напълно изгубени за обществото.

Много от войниците от стражата бяха още млади хора, с едва наболи мустаци, принудени да се правят на строги и сурови, тъй като и тяхната съдба беше подчинена на заповедите "заповедите отгоре", а те съдържаха в себе си нещо мистично, което не разбираха, защото постоянно им втълпяваха: "Заповедите се изпълняват, а не се обсъждат!"

Командите, станали механични, се предаваха на всеки пет минути от един войник до друг:

- Който направи крачка извън колоната, наляво или направо, ще бъде разстрелян на място без предупреждение!

Зоната за работа беше на няколко километра от затвора. Оградена с бодлива тел, тя се намираше насред борова гора. До нея беше открита и каменна кариера. Затворниците трябваше да секат дърветата, да вадят корените, да търкалят и товарят трупите и клоните или да преместват камъни от единия край на зоната до другия.

На входа, над вратата висеше огромен червен транспарант с надпис: "С труда си ще поправим своите грешки!"

На Михай Улму дадоха количка. Трябваше да товари и пренася камъни, извадени от булдозер.

Бригадирът Фомин, също от затворниците, не пропусна да предупреди:

- Пазете количката си. Една количка тук струва повече от един човешки живот. Лесно се чупи, трудно се ремонтира. За хиляда души имаме само стотина колички. Който извади някоя количка от строя, ще бъде най-строго наказан.

По-късно Улму сам се убеди, че след дълги години работа в кариерата, на строежите или по пътищата тук, всеки от затворниците стига дотам, че обиква своята количка като свадлива жена, знае, че не може да живее с нея, но знае, че вече не може и без нея.

Да, за разлика от другите физически дейности - пренасяне на камъни на гръб, на носилки и други също тежки работи, тук колелото на количката ще ти помогне много. (Защото ако Сизиф разполагаше с количка, сигурно щеше да стигне по-лесно със своя камък до върха на планината, посочен му от боговете.)

След дълги часове на тикане на количката с камъни болката в ръцете и раменете на интелигента Михай Улму стана направо непоносима.

Тогава един от затворниците, вероятно селянин, го посъветва:

- Не си плюй на дланите, защото ще ти се появят мазоли. А ако мазолите се разкървавят, болката се премества от мишците в дланите.

Михай Улму му благодари с поглед и за първи път, откакто се намираше сред тези "впрегатни животни", почувства, че не е сам.

По-късно, през нощта, когато лежеше полумъртъв от изтощение и умора на кревата си от дъски, получи видение. Стори му се, че прониква тук през врата, която се затваря веднага зад гърба му и се превръща в дебела и висока стена, израснала за миг след влизането му в килията.

Тогава се събуди и като всеки земен човек, у когото се е съхранила капчица надежда, той започна да мисли, че трябва да избяга оттук.

© Николае Дабижа
© Огнян Стамболиев, превод от румънски
=============================
© Електронно списание LiterNet, 23.03.2021, № 3 (256)

Други публикации:
Николае Дабижа. Бесарабия, моя любов! Русе: Авангард принт, 2018.