ПРЕЗ ОГЪНЯ
Част втора¹

Мери Дий Морган

web

На сутринта майка му го събуди, когато го целуна и постави малък пакет в ръката му. Джак се зарадва, щом отвори пакета и видя, че той съдържа бисквитки, пастички и дървен войник, взет от коледното дърво. Момчето се занимаваше с тях през цялата сутрин, но не можа да забрави огнените хора и бледната хубава принцеса. Не се осмели да разкаже всичко това на майка си, защото се опасяваше, че ще разсърди огнения човек и той никога повече няма да се появи. На следващата вечер Джак отново бе сам и гледаше с безпокойство между решетките на камината, но никакви огнени хора не се виждаха. След това изтича до прозореца и потърси с поглед водния принц или малкото вятърно феерично човече, но не успя да открие нито принца, нито човечето, въпреки че навън валеше много силно и вятърът виеше. Така минаваха нощ след нощ, майка му излизаше, а той оставаше сам у дома, но нямаше и следа от огненото човече, и в сърцето на Джак се прокрадна страх, че няма да узнае никога нищо повече за огнените хора.

Навечерието на Новата година дойде, а майката на Джак трябваше да излезе и да го остави да посрещне празника сам. Бе тъжна нощ. Валеше из ведро и вятърът виеше меланхолично. Джак седеше до прозореца и наблюдаваше мократа улица и гонещите се облаци. Той се бе отказал да търси своето червено приятелче в огъня и сега мислите му бяха заети с настъпването на Новата година, която трябваше да започне на другия ден.

- Когато тази Нова година приключи - каза си той, - аз ще бъда осемгодишен. - Майка ми казва, че съм прекалено дребен за годините си. Чудя се дали тогава ще бъда по-висок.

- Малки Джак - обади се тихо един въздишащ глас от решетката на камината.

Джак се стресна и дотича до камината. Огънят бе почти угаснал. Бе останал само слабият червен отблясък на въглищата, но там бе принцесата, приведена и хванала с ръце решетките. Тя бе по-бледа от преди и изглеждаше почти прозрачна. Джак можеше да види въглищата направо през нея.

- Сложи повече въглища - каза тя, докато трепереше. - Тук няма достатъчно, за да мога да пламтя, а ако пламъкът не е достатъчно силен, аз ще угасна напълно.

Джак направи това, което му бе заповядано, след това седна на чергата пред огнището и започна да се взира в принцесата. Нейните дълги ярки коси падаха върху решетките на камината и макар че лицето й изглеждаше мъничко и бледно, очите й бяха необятни и блестяха като диаманти.

- Колко си красива - каза той накрая.

- Такава ли съм? - въздъхна принцесата. - Така каза и моят принц. С големи усилия успях да дойда тук тази нощ, но бях решена да го направя. Не съм спряла да мисля за теб от мига, в който те видях.

- Наистина ли? - каза Джак, докато все още се взираше в нея.

- Да, ти бе така съпричастен с мен, а всичките ми хора са така нелюбезни. Сега искам от теб една услуга.

- Каква е тя? - попита Джак.

- Пусни принца тук и го остави да говори с мен.

- Как да го пусна? - попита Джак.

- Ще ти покажа. Вали ли тази нощ?

- Да, силно.

- Това е чудесно. Някои от хората му със сигурност ще бъдат навън. Така че единственото, което трябва да направиш, е да отвориш прозореца и да почакаш.

- Но дъждът ще влезе в стаята - каза Джак.

- Не, няма да влезе, а и да влезе, няма да ти навреди. Не можеш да бъдеш угасен с вода. Бъди добро момче и направи това, което ти казвам.

Джак разтвори един от прозорците. Внезапният порив на вятъра нахлу в стаята и лицето на момчето се измокри от студения дъжд. Огънят при принцесата просветна, после угасна, но тя не помръдна, вместо това извика Джак да дойде и да застане между нея и прозореца, за да я предпази от течението и влагата. Той направи това, което принцесата му нареди, после тя тихичко започна да пее.

Принцесата първо запя тихо, след което песента й започна да се усилва все повече и повече. Най-накрая тя престана да пее и каза:

- Сега, малки Джак, погледни към перваза и ми кажи какво виждаш.

Джак отиде до прозореца и видя, че навън, в малка локва на перваза, седеше мъничък човек, облечен в проблясващи зелени одежди. Той имаше дълга къдрава коса, която изглеждаше тежка и мокра, а дрехите му блестяха от водата. Малкият човек гледаше Джак сърдито в продължение на минута или две, след това каза:

- Кой си ти и какво искаш?

- Кажи му - прошепна принцесата, - че трябва да доведе принц Флювиъс² тук - и Джак повтори на водното феерично човече това, което му каза принцесата.

- А кой си ти, че се осмеляваш да ми казваш да доведа принца? - попита той. - Да не би да си мислиш, че нашият принц би отишъл нанякъде или навсякъде, просто защото простосмъртните искат подобно нещо от него?

Но щом чу това, принцесата започна да пее със същия мек глас, който се усилваше все повече и повече, докато фееричното човече не подскочи и не обеща да доведе принц Флювиъс, а също и да направи всичко, което Джак поиска от него, стига само тази песен да спре, тъй като то не можеше да понесе топлината повече. Това се дължеше на факта, че песента на принцесата бе магическо заклинание и ако тя бе продължила да пее, то човечето би изсъхнало напълно.

След това принцесата се наведе над въглищата, без да казва нищо. Водното феерично човече веднага изчезна, а Джак остана до прозореца, като очакваше с интерес да види какво ще се случи по-нататък.

Валеше из ведро и неочаквано стаята започна да става все по-тъмна. Когато принцесата видя това, тя повдигна глава.

- Той идва - каза тя. И изведнъж от нея полетя великолепна златна светлина във всички посоки, а обгърната от нея, принцесата изглеждаше още по-красива от преди. После отвъд прозореца се понесе бял облак, който се спря на перваза. Облакът се отвори и от там излезе млад мъж, великолепно облечен в сребърни и зелени цветове. Той бе голям горе-долу колкото принцесата и Джак си помисли, че принцът и принцесата са двете най-красиви малки създания, които някога бе виждал. Имаше дълги тъмни къдрици, които се спускаха по раменете му, и сладко бледо лице, а цветът на очите му бе дълбок и син - точно като цвета на морето.

В мига, в който видя принцеса Пира³, принцът се развълнува и едва не се хвърли към решетките на камината, когато принцесата го помоли, за доброто и двамата, да не влиза през прозореца.

- Това си ти, скъпа - каза той, докато се навеждаше към стаята. - Мислих си, че никога повече няма да те видя. О, моля те, позволи ми само веднъж да те взема в обятията си!

- Не си и помисляй подобно нещо - отвърна принцесата. - Ще бъде фатално и за двама ни.

- Във всеки случай ние трябва да умрем заедно - каза принц Флювиъс.

- А колко по-добре би било да живеем заедно! - каза принцесата.

- Ако само това бе възможно - въздъхна принцът.

- И то е възможно - каза принцесата. Откакто те видях за последно, научих, че има само един човек на света, който може да ни помогне, и това е човекът, който седи на Северния полюс. Той знае всичко и ако само можехме да изпратим послание до него и да му поискаме съвет, той би ни го дал.

- Но как ще изпратим послание до него? - попита принцът. - Ако отидеш ти, морето със сигурност ще те угаси по пътя, а ако отида аз, ще замръзна веднага щом стигна при ледените хора и никога повече няма да се върна при теб. А що се отнася до вятърните феерични човечета, които постоянно ходят там, те са така глупави, че никога не биха могли да запомнят съобщение.

- Малки Джак - извика принцесата, като се обърна към него, - ти ще отидеш там заради нас, нали така?

- Аз! - извика Джак уплашено. - Как да отида аз?

- Нищо не би могло да бъде по-лесно от това. Едно от вятърните феерични човечета ще те заведе там и ще те върне обратно, след като принцът му даде необходимите напътствия. Трябва да тръгнеш тази вечер. Малки Джак, ще направиш това заради нас, нали така? А ние ще ти бъдем много благодарни.

Джак не знаеше какво да каже, но първо погледна към принца, който седеше на перваза, а дъждът валеше из ведро около него. Принцът го гледаше тъжно, с хубави, изпълнени с печал очи. А след това погледна към принцесата, която бе застанала на колене върху горящите въглища и го молеше със сключени ръце да им помогне, докато от нейните очи падаха искри. Те и двамата бяха така красиви, че Джак не можеше да им откаже и не казваше нищо.

Принцесата веднага се досети, че той се колебае, и каза с усмивка:

- Значи, е решено. Ти ще отидеш заради нас. А сега, скъпи малки Джак, изслушай внимателно всички напътствия, които ще ти дадем, и се увери, че ще направиш точно това, което ти кажем. Човекът на Северния полюс е много зъл и коварен, освен това той прави всичко възможно да заблуди тези, които отиват при него за помощ. Има и едно нещо, за което трябва много да внимаваш. Не бива никога, каквото и да става, да му задаваш повече от един въпрос. На първия въпрос, който му зададеш, той е длъжен да отговори правилно, но ако му зададеш повече от един въпрос, той веднага ще те хване и ще те задържи под леда. Ще направи всичко възможно да те изкуши да зададеш повече от един въпрос, но ти не трябва да му обръщаш внимание. И бъди сигурен, че ще запомниш точно това, което той ти каже за мен.

- Какво трябва да кажа тогава? - попита Джак.

- Кажи "Аз идвам от името на огнената принцеса Пира, а тя е влюбена в принц Флювиъс, водният принц, и иска да узнае как те могат да се оженят", а после стисни устни и не казвай нищо повече, каквото и да каже той. Когато отидеш в ледената страна, ще ти стане много студено, така че аз ще ти дам огнено кълбо, което ще ти носи топлина. И се увери, че няма да разговаряш с ледените хора, защото, ако го направиш, ще замръзнеш до смърт.

- Как ще отида там? - попита Джак отново.

- Отиди до прозореца и ще видиш вятърното феерично човече, което ще те заведе там.

Джак направи това, което му бе казано, и видя до принц Флювиъс да стои малък човек, облечен в дрехи в светъл пепелявосив цвят, които висяха върху него и изглеждаха така, сякаш едва го докосват.

Лицето му бе много ведро, но му липсваше каквото и да е изражение, а веднага щом човечето помръднеше, появяваше се силен вятър.

- Готов ли си? - попита принцът нежно.

- Да - каза Джак, който се чувстваше много изплашен.

- Не бива да се страхуваш, Джак - каза принц Флювиъс, - ти трябва само да седиш на раменете му и то ще те пренесе съвсем безопасно.

Щом каза това, принцът го докосна по главата, а Джак усети как се смалява все повече и повече, докато не стана толкова голям, колкото принца и принцесата.

- Ела тогава - каза фееричното човече с причудливо реещ се глас.

Джак седна върху раменете му, така, както преди бе седял и върху раменете на огненото феерично човече, и двамата се приготвиха да полетят.

- Довиждане, малки Джак - извика принцесата от огъня. - Когато дойде твоят ред, ти ще се увериш, че ние няма да забравим да ти помогнем.

- Довиждане, малки Джак - повтори принцът. - Не забравяй това, което ти казахме, и в никакъв случай не задавай на стария човек втори въпрос.

- Довиждане - каза Джак. И те полетяха.

Дъждът го удряше в лицето и той почувства, че му се вие свят от скоростта, с която те летяха, но не каза нищо, а се вкопчи по-силно във врата на вятърното феерично човече.

Те летяха, без да казват нищо, над покривите на къщите, сред комините, по начин, който изплаши Джак. След това достигнаха селата и полетяха над поля и тесни междуселски улици. Най-накрая облаците изчезнаха, луната се появи и Джак можеше да види къде отиват. Той свикна с начина, по който стоеше, и вече не се страхуваше да гледа наоколо. Те летяха над поля и реки и подминаваха села, които сега в далечината изглеждаха толкова големи, колкото, ако бяха направени от кукленски къщички и църкви. Най-сетне те видяха морето, Джак не можа да се въздържи повече и каза:

- Надявам се, че не отиваме там.

- Напротив, точно там - каза или по-точно изпуфка неговият другар, тъй като думите му се носеха като порив на вятъра. - Помислих си, че никога няма да проговориш, а не исках да заговарям пръв. Как си? Надявам се, че се чувстваш удобно.

- Доста удобно - отвърна Джак, - но се страхувам, че ако прелетим над морето, ще падна в него.

- Не, няма да паднеш - отвърна другарят му. - Аз ще те държа здраво. О! Прекрасно е, когато стигнеш до морето! Заслужава си да се рееш там.

- Няма ли да е много студено? - попита Джак.

- Не говори за това - отвърна неговият спътник небрежно. - Когато стигнем ледовете и снеговете, ще ти стане студено, но аз нося огненото кълбо на принцесата, което ще духна пред нас и тогава ще ти бъде топло. Чудя се какво искаш да попиташ стария човек. Няма ли да ми кажеш?

- По-добре да не го правя - отвърна Джак. - Предполагам, че той е много мъдър стар човек.

- Мъдър! Той знае всичко и каквото и да поискаш, ще ти го даде, стига това да е първият въпрос, който си му задал. Сега се насочваме към водата.

След това те започнаха да летят над морето. Джак, който бе преодолял до голяма степен страха си, се наслаждаваше на пътешествието. Морето танцуваше и блестеше под тях. Луната хвърляше сребърна сянка на върха на всяка мъничка вълна. Тук и там се виждаха корабчета, които плаваха бързо по посока на бриза. Съвсем скоро Джак и фееричното човече напълно изгубиха от поглед земята и Джак си помисли, че наоколо е великолепно.

В продължение на мили не се виждаше нищо друго, освен искрящото море. Той се засмя от удоволствие и би бил до голяма степен щастлив, само да я нямаше една мисъл - една малка обезпокоителна мисъл - която се завръщаше в ума му и която се увеличаваше и придобиваше все по-големи размери, въпреки волята му. Джак постави ръка на главата си, за да изчезне от ума му, но тя си остана там. И бе следната - защо да не попита стария човек нещо за себе си, вместо изобщо да пита за принцесата? Кой ще узнае за това някога? Защо да не помоли стария човек да го направи прав и здрав? Колко щастлива ще бъде майка му, когато се върне тази вечер и види, че момчето й вече не е сакато. Колко лесно би било да измисли нещо, което да каже на принцесата, а никой друг няма да каже истината. Джак знаеше, че е нередно. Той бе обещал и трябваше да спази обещанието си, в мислите му бяха бледното лице на принцесата и тъжният глас на принца. А после си спомни своята майка и мрачния си дом и едва не заплака.

- Послушай! - каза вятърното феерично човече. - Не чуваш ли някой да пее?

Джак се заслуша и чу тъжен сладък глас да изпълнява песен, която бе по-прекрасна от всичко, което някога бе чувал.

- Това е русалка - каза вятърното феерично човече - и тя пее на някой кораб. И ще продължи да пее, докато корабът не последва песента й. След това тя постепенно ще го насочи към водовъртеж, който ще го погълне, а горките моряци никога няма да се върнат при своите жени и деца. Но аз ще отида да издухам кораба в друга посока, независимо дали това му се харесва, или не, докато не излезе от обсега на песента, а сетне всичко ще бъде наред. Ах! Хората рядко се замислят, когато се оплакват от срещата с морските бури, те често са за тяхно добро и ние ги насочваме далеч от опасността, а не към нея.

- Русалка! - извика Джак. - Никога не съм виждал русалка. Така ми се иска да можех да я видя!

- След като отидем до кораба, ще отидем при нея и ще я видим - отвърна вятърното феерично човече.

И то започна да лети само в една посока, докато не достигнаха един кораб, пълен с моряци, които плаваха спокойно, а после вятърното феерично човече започна да духа с цялата си мощ. То продължи да духа, докато от морето не се надигнаха големи вълни. Тогава корабът се наклони на една страна. Капитанът извика. Моряците хвърлиха въжетата и затрепериха от страх. Но въпреки волята им, корабът трябваше да направи завой и да тръгне в друга посока, а вятърното феерично човече не спря да духа, докато корабът не бе на няколко мили разстояние от песента на русалката.

- Сега ще се върнем обратно и ще погледнем русалката - каза то и те се върнаха на същото място.

Там, под тях, отпочиваща върху върха на вълните, те видяха красива девойка. Тя имаше големи, тъжни зелени очи и дълга зелена коса. Когато я погледна по-отблизо, Джак забеляза, че има дълга блестяща опашка, вместо крака, но въпреки това той не я сметна за по-малко красива. Русалката все още пееше с тъжен приспивен глас и докато я слушаше, на Джак му се прииска да скочи в морето, което я обгръща. И това желание стана толкова силно, че той щеше да се хвърли в прегръдките й, ако вятърното феерично човече не го бе спряло и не бе полетяло с него по-нататък, преди да има време да успее да направи това.

Колко доволно бе вятърното феерично човече заради кораба!

- Колко се радвам, че дойдохме - каза то. - Само след няколко минути русалката щеше да го е хванала, а аз нямаше да мога да направя нищо - и то се засмя от удоволствие.

Щом Джак се замисли за бедния кораб, който едва не потъна, и видя колко доволен бе добрият малък вятърен човек заради това, че го е спасил, обезпокоителните мисли изчезнаха от главата му.

- Наистина - каза си той, - щом това бедно, глупаво, малко вятърно феерично човече е толкова доволно, когато извърши добро дело, аз трябва да бъда удовлетворен, когато помагам на другите хора и да не мисля за себе си - и той реши, каквото и да се случи, да не изоставя принцесата и да направи точно това, което тя му бе казала.

Те продължиха пътя си. Започна да става много студено. В морето под тях се носеха големи ледени късове и всякакви странни видове морски чудовища започнаха внезапно да се появяват.

- По-добре да спрем тук, а аз ще извадя огненото кълбо на принцесата - каза фееричното човече и остави Джак върху един голям плаващ леден къс. Върху него стояха семейство тюлени, които доста се изплашиха, когато той бе спуснат при тях.

- Нима не знаеш - каза старият тюлен троснато, - че е извънредно грубо да идваш на ледения блок на някого, без да поискаш позволение преди това?

- Съжалявам много, сигурен съм, че е така, както ми казвате - прошепна Джак.

- Остави го на мира - каза друг млад тюлен. - Изглежда много симпатичен. Искаш ли да ти донеса малко риба? Смея да кажа, че ми изглеждаш доста изгладнял, а аз мога да ти уловя риба, когато поискаш.

Джак нямаше време да откаже, след това един стар тюлен се обърна към него и му каза:

- Търся си прислужник, ако за това си дошъл, и тъй като изглеждаш като спретнато момче, нямам нищо против да те изпробвам. Само че съм много взискателен и искам ледът ми да бъде светъл и ясен, а водата около него да бъде поддържана чиста.

Всички тюлени се бяха струпали около Джак, но вятърното феерично човече се върна и с едно свое духване ги запрати всичките отново във водата.

- Виж - каза вятърното феерично човече, когато го взе отново. - Аз изпратих кълбото пред нас и то ще те топли.

Джак погледна пред себе си и видя голямо светлинно кълбо, което вятърното феерично човече издухваше пред тях и което излъчваше мека топлина.

- Как успя да го пренесеш? - Джак попита фееричното човече.

- Бе много мъничко, когато принцеса Пира ми го даде - отвърна то, - не бе по-голямо от искра, а аз трябваше да го издухам до сегашната му големина. Съмнявам се, че ще продължава да гори и когато стигнем до Северния полюс, но дотогава ще те топли, а аз ще те върна обратно бързо. Сега пристигаме в ледения свят.

Джак се огледа наоколо и видя, че докато те летяха, ледовете ставаха все по-големи и по-големи, а участъците, където допреди това се виждаше вода, напълно изчезнаха и сега можеше да се види само едно необятно ледено поле. Луната ярко го осветяваше и върху него се движеха безшумно няколко почти прозрачни фигури на същества от женски и мъжки пол, които имаха мъртвобледи лица и студени блестящи очи. Те никога не казваха нищо, а само се движеха плавно и мълчаливо. Побягнаха, когато видяха огненото кълбо, но щом забелязаха Джак, някои от тях се спряха и му показаха с жест, че той също трябва да се спре.

- Кои са те? - попита Джак.

- Те са ледени хора - отвърна водачът му, - никога не говорят, а се движат винаги така, както ги виждаш сега.

- Защо да не се спрем и да ги видим? - попита Джак.

Неговият другар не отвърна нищо, а само посочи няколко тъмни, тежки фигури, които лежаха неподвижни долу под прозрачния лед.

- Виждаш ли? - каза той. - Това са телата на мъже и жени, които ледените хора са хванали и замразили до смърт. Ако някой нещастен кораб претърпи корабокрушение сред ледените блокове, ледените хора веднага се събират около него и хващат пътниците, след това ги довеждат тук и ги замразяват. Ледените хора са зли и жестоки като русалките. Ако те оставя само за секунда, ти ще замръзнеш, а после нищо няма да може да те спаси. Сега се приближаваме към Северния полюс. Погледни натам.

Джак погледна над леда и видя ясна розова светлина, отправяща се към небето на ивици. Изглежда, че идваше от една причудлива тъмна буца във формата на гъба, която се носеше по въздуха.

- Това е Северният полюс - каза неговият приятел. - А светлината идва от фенера на стария човек.

- Той съвсем сам ли живее там? - попита Джак.

- Съвсем сам, освен това той се кара с абсолютно всички. Беше в много добри отношения със стария човек, който живее на Южния полюс, и те се плъзваха нагоре и надолу по полюса, за да се срещнат. Но един ден се скараха и оттогава не си говорят.

- За какво се скараха? - полюбопитства Джак.

- Откъде да знам - отвърна малко рязко вятърното феерично човече. - Не може да се очаква от някого да помни всички тези дребни подробности - то каза това, тъй като вятърните феерични човечета не обичат да им се напомня за проблемите, които имат с паметта си. - Сега му кажи това, което имаш да му казваш бързо, направи го, а аз ще те върна обратно.

Като каза това, човечето го остави на леда, докато самото то седна малко настрани.

Джак се огледа наоколо и си помисли, че сигурно сънува. Действителността бе така странна. Той бе заобиколен от чистия студен лед и точно пред него бе внушителната буца във формата на гъба, направена от гъст блестящ материал, подобен на слонова кост, а по средата на тази буца седеше дребен стар човек. Той придържаше коленете си с ръце и прегръщаше огромен кафяв фенер с дупки, от които се изстрелваха към въздуха във всички посоки ярките розови лъчи, които Джак бе видял преди. Старият мъж носеше голямо, старо кафяво наметало, а на главата си имаше малко кепе, от което падаха неговите дълги прави бели коси.

Той бе много грозен стар човек. Нямаше никакво съмнение в това. Неговото лице бе почти плоско и имаше голям крив нос. Изглежда, че бе заспал, защото главата му бе наведена на една страна, а очите му бяха затворени. Джак не се осмели да го събуди и продължи да го гледа. Момчето можеше да си остане така завинаги. Старият мъж можеше никога да не помръдне сам, ако вятърното феерично човече не бе предизвикало силния порив на вятъра, който бе накарал розовата светлина във фенера да затрепти и тогава старият човек се стресна, помръдна и видя Джак.

- А ти кой си? - попита с дълбок ехтящ глас старият човек Джак. - Дошъл си, за да ми зададеш въпрос, уверен съм в това. Никой никога не ме навестява, освен ако не идва, за да зададе въпрос. Приближи се, искам да те огледам.

Джак се приближи до мястото, където човекът седеше, докато трепереше силно. Той се опита да си спомни това, което му бе казала принцесата, но по един или друг начин то бе излезнало от главата му, и Джак не знаеше как да започне.

- Какво беше? - запита човекът с тихо кикотене. - Искаш да ти кажа как да пораснеш прав и здрав или къде да намериш голяма торба с пари, която да занесеш на майка си? Какво искаш? Говори и не се страхувай.

Отново обезпокоителни мисли нахлуха в главата на Джак. Той погледна към мястото, където вятърното феерично човече бе заспало. Взря се в розовата светлина, която сияеше в тъмното небе. Спомни си майка си, после бедната огнена принцеса и направи голямо усилие, след което си затвори очите, за да не вижда хилещето се лице на стария човек, и попита:

- Идвам от името на огнената принцеса, принцеса Пира, тя иска да се омъжи за сина на водния крал принц Флювиъс, водният принц, но те се страхуват да се доближат един до друг, тъй като той може да изсъхне, а тя да угасне. Така че, моля те, те искат да знаят какво трябва да направят.

Тук Джак се спря, отвори очите си и видя стария човек да се превива от смях така силно, че се изплаши да не би човекът да падне от полюса. Старият човек се смя толкова дълго, че Джак си помисли, че никога няма да спре да се смее. А щом спреше да се смее, нужно му бе време, за да си поеме въздух и да опита да заговори пак, но не след дълго започваше да диша тежко, да се задъхва и накрая отново започваше да се смее. Все пак, след известно време, той най-после се успокои, и каза:

- О, глупостта на хората! И през всичкото това време те се страхуват да направят точно това, което трябва да направят. Разбира се, че е невъзможно да се оженят, докато той не изсъхне, а тя не угасне. Какво угася огъня, ако не водата? И какво изпарява водата, ако не огънят? Принцеса Пира е възпитаничка на добро училище. Човек би си помислил, че тя би трябвало да има по-големи знания. По-добре отиди при принц Флювиъс и му кажи да й даде целувка - след тези думи старият човек започна да се смее отново.

Джак продължи да стои. Бе изпаднал в тежко недоумение. И все пак не се осмели да попита отново. Не след дълго старият човек се обърна към него и каза:

- А сега какъв е следващият ти въпрос? Нека да бъде нещо за теб този път, мой малки приятелю. Какво да бъде? Ще ти кажа всичко, което искаш да узнаеш.

Десетки въпроси веднага нахлуха в ума му. Как жадуваше само да ги зададе! Но той си спомни предупреждението на принцесата и не каза нищо. Погледна към вятърното феерично човече, което все още спеше и се замисли как може да го събуди. Ледът бе толкова хлъзгав, че не се осмеляваше да върви по него. Джак тъкмо се опитваше да тръгне полека, когато старият човек го сграбчи силно за китката със своята дълга кокалеста ръка и го задърпа назад.

- Хайде сега - каза старият човек, като по този начин се опитваше да придума Джак, докато очите му злобно просветваха. - Ти никога няма да си тръгнеш, ако си задал само един въпрос, при положение че си изминал толкова дълъг път. Това би било много глупаво от твоя страна. Попитай нещо друго, докато си тук.

Старият човек държеше Джак така здраво, че той се изплаши, извъртя се и преобърна фенера на стареца. Фенерът падна със силен трясък и събуди вятърното феерично човече, което веднага застана до Джак.

- Е - каза то, - готов ли си?

- Абсолютно - каза Джак, а зъбите му тракаха от страх, тъй като старецът бе изпаднал в дива ярост и бе протегнал дългите си кокалести ръце, за да го хване. Но вятърното феерично човече не престана да духа в лицето на стария човек, докато той не бе принуден да си затвори очите и да обърне главата си настрани. След това човечето качи Джак на раменете си и те полетяха, без то да каже и дума повече.

- Огненото кълбо е угаснало - каза вятърното феерично човече, след като бяха изминали известно разстояние. - Струва ми се, че ще ти бъде студено. Ако ти се спи, можеш и да поспиш. Няма да те оставя да паднеш. Ще се движа толкова бързо, че няма да успееш да видиш нищо от местата, над които ще прелетим.

Джак се чувстваше едновременно уморен и премръзнал, бе щастлив, че може да си подремне, макар и да се събуждаше от време на време, за да попита дали са близо до дома. Най-сетне фееричното човече каза:

- Сега сме над Лондон и след няколко минути ще си бъдеш у дома.

- Надявам се, че майка ми не е вкъщи - каза Джак. - Тя би се изплашила много, ако се прибере и не ме завари там.

- Пристигнахме! - засмя се фееричното човече. - Все още няма дванадесет часа и Новата година не е дошла. Ето я улицата, на която живееш.

Джак не можеше да повярва, че ги е нямало само час. Струваше му се, че са изминали поне двадесет часа.

През прозореца той успя да види принца, който бе коленичил на перваза, в абсолютно същата поза, в която го бе оставил, и се питаше дали принцесата все още седи в огъня. Да. Когато вятърното феерично човече остави Джак в средата на стаята, тя бе точно там, на същото място, а златните й коси се спускаха над решетките.

- Е - извикаха принцесата и принцът в един глас, - какво ти каза той, малки Джак? Веднага ни кажи.

- Толкова ми е студено - каза Джак. - Почти съм премръзнал.

Принцесата разпали голям огън с помощта на въглищата и в стаята стана доста светло. След което тя отново се обърна към Джак.

- Сега - каза тя, - трябва да ти е станало топло. Не ни дръж повече в напрежение.

Джак се поколеба за минута. После се обърна към принцесата и повтори това, което му бе казал старият човек: "Какво потушава огъня, ако не водата? Какво изпарява водата, ако не огънят? Кажи му да й даде целувка!"

Щом чуха това, принцът и принцесата запазиха мълчание. След това принцът въздъхна:

- Така е, както си мислех. Той е имал предвид, че няма надежда за нас и че трябва да загинем заедно. Що се отнася до мен, аз съм съгласен с това. Защото всичко би било по-добре от живот без теб, моя Пира.

- Не, той не е имал това предвид - извика принцесата. - И ми се струва, че сега започвам да го разбирам. Ние двамата първо трябва да се променим, ако искаме да бъдем щастливи. Ела сега, мой принце. Аз не се страхувам и нямам нищо против да рискувам да бъда угасена, след като има шанс нашият съюз да се превърне в реалност.

След като каза това, принцесата се спусна от решетката на камината към пода, заобиколена от ореол в искрящи пламъци.

Джак изкрещя силно, защото се страхуваше, че стаята ще запламти. Но в същия момент принцът също се спусна от прозореца и цял порой се изсипа върху пода. След това, без да казват и дума, двамата се хвърлиха в обятията си.

Голям сблъсък - звук като от гръм по време на буря. После стаята се изпълни с дим, през който Джак не можеше да види нищо.

Той бе изплашен и готов да се разплаче. Но след минута или две чу нежния глас на принцесата, която го викаше:

- Джак, Джак - и той видя дима около него да се прояснява.

Там, в средата на стаята, бе застанала принцеса Пира. Тя бе същата, но едновременно с това бе и различна. До нея стоеше принц Флювиъс, същият в лице и по телосложение, но все пак променен. Принцът бе поставил ръка върху принцесата, докато тя бе положила глава на рамото му.

Принцеса Пира вече не бе обгърната от пламъци, а причудливата яркост на нейното лице и дрехите й бе изчезнала.

Косата й изглеждаше по-мека и блестеше по-малко, нейните очи вече не горяха, вместо това сияеха, отправени към Джак с мека, кротка светлина. Многоцветното огнено колело около пазвата й бе изчезнало, а на негово място имаше букет от истински водни лилии. Принцът бе променен не по-малко. Неговите очи бяха светли и ясни, косата му бе загубила мокрия си блясък и вместо това бе суха и къдрава. А дрехите му бяха твърди и здрави.

Принцесата сведе глава, но този път от очите й потекоха истински сълзи. Принцът се наведе, за да ги целуне и продължи да прави това, докато часовникът не удари дванадесет часа, а камбаните във великолепния град не започнаха да бият, за да известят пред света, че Новата година се е родила. И докато те биеха, в стаята се появиха странни същества. Феи, гоблини, елфи, грозни, красиви и странни, полетяха през отворения прозорец и се притиснаха към принца и принцесата, след което изпълниха всеки кът и ъгъл на стаята. Но те всички гледаха мило към Джак и му се усмихваха, докато той стоеше и плачеше от радост. С всеки удар на часовника, с всяко биене на камбаните, техният брой се увеличаваше, но на шестия удар, младата двойка се вдигна от земята и започна бавно да се носи във въздуха по посока на прозореца.

- Довиждане, малки Джак. Ние никога няма да те забравим - извика принцесата, докато се носеше по въздуха, след това махна с ръка и се усмихна сладко.

- Довиждане, малки Джак - повтори принцът. - Ще дойдем, когато имаш нужда от нас - а щом мигът на последния удар на дванадесетия час настъпи, те полетяха през прозореца. Но принцесата все така гледаше назад и изпрати въздушна целувка на Джак. После всички същества, които преди това бяха изпълнили помещението за един миг, се надигнаха и се завъртяха във въздуха около принца и принцесата. След това стаята стана празна и тъмна. И Джак остана сам.

* * *

Измина цяла година и Джак навърши седем години. Цяла дълга година бе изминала, без момчето да бе чуло или видяло вълшебните си приятели дори веднъж.

Той бе разравял огъня, бе гледал във водата, но напразно. Те бяха изчезнали, опасяваше се Джак, за да не се завърнат никога повече, и бе започнал да си мисли, че всичко е било просто един странен сън.

Коледа бе дошла, но тази Коледа бе много по-различна от предишната, тъй като малкият Джак бе много болен, бе с опасност за живота и лежеше на легло, без да може да помръдне. Майка му не ходеше вече на никакви празненства, вместо това ден и нощ стоеше до леглото на сина си. Как плачеше само! Джак не разбираше защо, тъй като, когато не изпитваше болка, на него му харесваше да лежи в леглото, а майка му да седи при него, да го милва и да го забавлява.

Коледната седмица отмина и настъпи навечерието на Новата година. Майката на Джак бе толкова уморена от непрестанните грижи, че въпреки волята си, бе заспала на креслото до леглото му.

Джак лежеше неподвижен и наблюдаваше ярката нова луна през прозореца. Белият хрупкав слой на снега бе покрил покрива на къщите, върху които светлината от луната блестеше сребърна и ясна. Докато момчето лежеше и наблюдаваше, светлината от свещта започна да мига, след което угасна напълно.

- По това време миналата година видях принцесата - каза Джак на себе си, - но няма да я видя никога повече - и той въздъхна.

- Малки Джак - обади се един гласец, който го накара да се стресне и да потрепери.

Той погледна през прозореца и видя, осветени от лъч лунна светлина, принцесата, която бе много по-хубава от преди, и принца, който стоеше близо до нея.

- Да не би да си помисли, че няма да ни видиш вече? - попита тя. - Но сега действително ни виждаш за последен път, тъй като ние отиваме да живеем на обратната страна на луната, и няма да се върнем никога повече. Виж само какво сме ти донесли! Това е магически колан, по който ние работихме в продължение на цяла година. Трябва да си го сложиш, а той ще те направи много силен и след няколко години няма вече да си сакат.

Джак тогава видя, че принцесата и принцът носеха нещо подобно на сребърен обръч, който занесоха до леглото му. След това принцесата каза:

- Никой няма да узнае, че го носиш, тъй като в мига, в който си го сложиш, той ще стане невидим. Няма и да го усещаш. Сега седни, а аз ще го поставя.

- Благодаря ти, мила принцесо - каза Джак като седна в леглото.

След това принцът и принцесата плъзнаха колана през главата на момчето и го затегнаха върху кръста му, но когато бе върху него, той нито го усещаше, нито го виждаше.

- Тогава довиждане, мой мили малки Джак - казаха те. - Този път се разделяме завинаги.

Принцесата се наведе и целуна Джак по челото. Целувката й бе така прекрасна, че той никога преди не бе усещал нещо по-приятно през живота си!

- Довиждане, скъпа мила принцесо - каза Джак с дрезгав глас и протегна ръцете си към нея, тъй като той се почувства много тъжен при мисълта, че няма да я види никога повече.

После принцът и принцесата полетяха към лъча лунна светлина, след което принцесата отново изпрати въздушна целувка на Джак. Те полетяха през прозореца. И той не ги видя никога повече.

Но на другия ден, когато докторът дойде, той каза, че Джак е много по-добре и че скоро ще бъде напълно здрав, а всичко това се дължи на новото лекарство, което му бе дал.

А когато Джак разказа на майка си за принцесата и чудния колан, който носеше, майка му само поклати глава и каза:

- Мило момче, сънувал си и съм толкова радостна, че сънят ти е бил тъй приятен.

Години по-късно, когато Джак бе голямо и здраво момче, той често бе търсил колана си, но така и не бе успял да го намери. А когато майка му се радваше, че се е излекувал, и казваше, че той бе пораснал така здрав заради прекараната през онази зима болест, Джак се усмихваше на себе си и казваше:

- Не, всичко това се случи, тъй като отидох на Северния полюс заради огнената принцеса.

БЕЛЕЖКИ НА ПРЕВОДАЧА

1. Тук съм превела само втората част на приказката "През огъня", тъй като смятам, че първата част е неподходяща за деца. [обратно]

2. Означава "река, поток" на латински език. [обратно]

3. Името Пира е от старогръцки произход и означава "цвета на огъня". В древногръцката митология Пира е дъщеря на Епиметей и Пандора, а също и съпруга на Девкалион. [обратно]

© Мери Дий Морган
© Надежда Караянева - превод от английски
=============================
© Електронно списание LiterNet, 24.12.2017, № 12 (217)

Преводът е направен по: Mary De Morgan. Through the Fire. On a Pincushion and Other Fairy Tales. Internet Archive, 2006 <https://archive.org/details/onapincushionan00morggoog> (23.12.2017).