Кейт Шопен

web

Мадам Карамбу искаше пределно ясно да се разбере, че не желаеше да бъде обезпокоявана с празненството по случай рождения ден на Густав. Взеха големия ѝ люлеещ се стол от гледащата към градината задна веранда, където щяха да играят децата, и го пренесоха на тази отпред, радваща се на изглед към зеления, стръмен бряг, с който почти се изравняваше нивото на реката Мисисипи.

Къщата представляваше обширна, ниска стара испанска сграда, заобиколена от всички страни с просторна веранда. Намираше се навътре във Френския квартал на Ню Орлиънс, насред квадратен масив, покрит с гъста полутропическа растителност и цветя. Непроницаема ограда, завършваща по върховете със страховити железни шипове, бранеше градината от любопитните погледи на случайните минувачи.

Овдовялата дъщеря на мадам Карамбу, мадам Сесил Лалонд, живееше заедно с нея. Ежегодното празненство в чест на Густав, малкия син на мадам Лалонд, беше една дръзка проява на нейното съществуване, към която се отнасяше с истинско постоянство - за своя собствена почуда, както и на всички онези, които познаваха нея и майка ѝ.

Защото старата мадам Карамбу беше жена с много предразсъдъци - толкова много, че би било трудно да бъдат изброени всичките. Отвращаваше се от кучета, котки, латернаджии, от белокожи прислужници и от детската гълчава. Презираше американците, германците и всички хора, чиято вяра се различаваше от нейната. Според нея всичко, което не беше френско, нямаше особено право да съществува.

Не беше разговаряла със сина си Анри от десет години, тъй като се беше оженил за американка от улица "Притания". Не позволяваше в дома ѝ да се пие зелен чай и онези, които не можеха или не желаеха да пият кафе, бяха свободни да се почерпят с отвара от fleur de Laurier¹ - за нея беше все едно.

При всичко това, изглежда, днес децата се радваха на всякакви своеволия, а латернаджиите бяха плъзнали навсякъде. В своя кът за отдих старата мадам беше в състояние да долови виковете, смеха и музиката далеч по-отчетливо, отколкото беше по вкуса ѝ. Затова се люлееше шумно, тананикайки си Partant pour la Syrie². Беше стройна и вървеше изправена, с побеляла коса, падаща на букли край слепоочията, светла кожа и студени сини очи.

Мадам внезапно долови приближаващи се стъпки на път да заплашат уединението ѝ. Ала де да бяха само стъпки - чуваха се и викове! Тогава две малки деца, едното от които преследваше ожесточено другото, профучаха необуздано край нея.

Детето с преднина, едно хубавичко малко момиченце, скочи развълнувано в скута на мадам Карамбу, обгръщайки невъздържано врата ѝ с ръце. Другарчето му го перна лекичко с едно последно "хванах те" и избяга с радостен смях нанякъде.

Най-естественото нещо, което можеше да направи детето след това, би било да слезе от скута на мадам, без да каже "благодаря" или "с ваше позволение", каквито са обноските на малките и неразумни деца. Но то не стори нищо такова. Вместо това остана да пъхти и да се тресе върху нея, подобно на уплашено птиче.

Мадам беше крайно раздразнена. Тя се поотмести, за да накара детето да се махне, и остро го нахока, задето бе така бурно и грубо. Неразбиращо френски, то изобщо не се смути от порицанието и продължи да седи в скута на мадам, отпускайки малката си, гореща, пухкава румена бузка върху меката ленена рокля на старата дама.

Ала страната на детето бе наистина гореща и зачервена, а и суха, досущ като ръчиците му. Дишането му беше учестено и насечено. На мадам не ѝ отне дълго да долови тези признаци на някаква нередност.

Изтъкано от предрaзсъдъци създание, тя бе също така една умела и талантлива медицинска сестра, голяма познавачка по всякакви здравни въпроси. Гордееше се с тези си умения и никога не пропускаше възможност да ги упражни. Стига да се окажеше, че страда от някаква болест, би се отнесла с най-нежно внимание дори към един латернаджия.

Поведението на мадам към момиченцето веднага се промени. На мига нагласи ръцете и скута си, като че бяха най-удобното място, на което един човек би могъл да се отпусне. Люлеейки се внимателно напред-назад, започна да вее лекичко на детето с ветрилото си от палмови листа и запя Partant pour la Syrie в ниска, приятна за ухото тоналност. То съвършено охотно лежеше неподвижно и бръщолевеше нещо на онзи език, който мадам намираше за така отвратителен. Ала кафявите очички скоро започнаха да блуждаят сънливо и малкото телце се отпусна заспало в прегръдката ѝ.

Когато момиченцето заспа, мадам Карамбу се изправи и с внимателна, премерена крачка пристъпи в отворената към верандата спалня. Беше просторна, проветрива и гостоприемна стая с хубав килим на пода и тежко, старо, излъскано махагоново обзавеждане. Мадам, все още с детето на ръце, подръпна връвта на звънчето, и зачака, поклащайки се лекичко. На мига една стара чернокожа жена със златни халки на ушите и ярка кърпа, завързана умело на главата, отвърна на зова.

- Луиза, пригответе леглото - заповяда мадам. - Натъкмете онази малката, меката възглавничка отдолу. Самото Провидение трябва да е изпратило това нещастно малко създание в ръцете ми.

Тя внимателно положи детето.

- Ах, тези американци! Въобще заслужават ли да имат деца? Като гледам колко добре умеят да се грижат за тях! - рече мадам, докато Луиза мъмреше одобрително. Нещо, което би убегнало на ухото на незапознатия с местното негърско наречие.

- Както виждате, Луиза, та тя направо гори - отбеляза мадам. - Пламнала е цялата. Разхлабете ѝ корсажа, а аз ще я изправя. Ах, за какви родители говорим! Достатъчно глупави, че да не обърнат внимание на треската, ала не са изпуснали да наконтят детето си като маймунка и да го пратят да играе и танцува на музиката на латернаджиите.

- Не можете ли да покажете малко благоразумие, Луиза, вместо да теглите обувката на детето, все едно събувате ботуша на един кавалерийски офицер? - мадам настояваше към болните да се подхожда само с най-любяща ръка. - Сега бягайте при мадмоазел Сесил и ѝ кажете да ми изпрати една от онези приятни, тънички стари нощници, които обличаше Густав преди две лета.

Когато жената се оттегли, мадам се зае да приготвя кана с хладка вода от портокалов цвят, забърквайки прясна доза eau sédative³, с която щеше да умие, както подобава, малката болница.

Появи се и самата мадам Лалонд, облечена в своята овехтяла лека нощница. Беше хубава, русолява, пухкава ниска женичка, притежаваща излъчването на онези хора с омекнала от липса на проявление воля. Беше относително разтревожена от стореното от майка си.

- Но, мамо! Но, мамо, родителите на детето ще да изпратят файтон за него в най-скоро време. Наистина нямаше никаква нужда. О, небеса! О, небеса!

Ако някой от стълбците на кревата беше проговорил, мадам Карамбу би му обърнала повече внимание. Поне речта, произтекла от подобен източник, би била изненадваща, ако ли не особено убедителна. Мадам Лалонд не притежаваше способността нито да изненадва, нито да убеждава майка си в нещо.

- Да, на малката ще ѝ е много удобно с това - рече възрастната дама, грабвайки дрехата от колебливите ръце на дъщеря си.

- Но, мамо! Какво да кажа? Какво да сторя, когато изпратят някого за нея? О, небеса! О, небеса!

- Това си е твоя работа - отвърна мадам с високомерно безразличие. - Моята единствена грижа е само болното дете, което така се случи, че да попадне под покрива ми. Мисля, че вече зная какъв е дългът ми в живота, Сесил.

Както мадам Лалонд беше предрекла, скоро пристигна файтон. Беше направляван от скован английски кочияш, возещ вътре една гувернантка, облечена в тоалет на червено каре. Мадам дори не позволи на гувернантката да види малката си повереничка. Беше ѝ хрумнала чудната теория, че ирландският говор причинява уплах на болните.

Мадам Лалонд изпрати момичето с дълъг списък от обяснения, които би трябвало да са задоволили родителите, тъй като след това детето бе оставено необезпокоявано на грижите на мадам Карамбу. Беше мило дете, нежно и обичливо. Макар да плака и малко да тъжа за майка си през нощта, в края на краищата, сякаш прие радушно нежните грижи на мадам. Треската му не беше особено упорита и след два дена се почувства достатъчно добре, че да го изпратят обратно при родителите му.

Мадам, при целия си богат опит с болните, никога не беше полагала грижи за някого с такъв неприятен характер като този на едно американско дете. Ала проблемът бе, че след като малката си замина, не беше способна да се сети за нищо особено неприятно, свързано с нея. Освен нещастието, че се беше родила, което си беше изцяло за нейна зла беда, и невежеството ѝ по отношение на френския език, за което пак не носеше вина.

Ала милването на мъничките ръчички, усещането на дребничкото меко телце през нощта, звукът на гласчето и допира на горещите устни, когато я беше целунало, вярвайки, че се намира до майка си - това бяха все отпечатъци, проникнали през изтъканата от предразсъдъци черупка на мадам и докоснали сърцето ѝ.

Тя често обхождаше верандата, взирайки се в широката, величествена река. Понякога поемаше по лабиринтите на градината, където цареше усамотение, почти съизмеримо с онова в една тропическа джунгла. По време на тези моменти едно семенце започна да си проправя път към душата ѝ - семето, засадено от невинните, простодушни ръчици на едно малко дете.

Първо полетя куршумът на Съмнението. Мадам го отби веднъж или дваж. Но той проби отново, придружен от Недоверието и Недоволството. Тогава от сърцевината на семенцето, насред куршумите на Съмнението и Опасението, израсна цветето на Истината. Беше едно красиво цвете, което разцъфтя в сутринта на Коледа.

В коледната утрин, когато мадам Карамбу и дъщеря ѝ бяха на път да се качат на файтона, за да отидат на църква, старата дама се спря, за да даде нареждания на кочияша Франсоа. Всяка неделя сутрин, в продължение на толкова много години, че не си спомняше точно колко, но със сигурност още откакто мадам Лалонд беше малко момиченце, Франсоа беше откарвал двете дами до Френската катедрала. Следователно, можем да си представим учудването му, когато мадам Карамбу му каза:

- Франсоа, днес ще ни закарате до някоя от американските църкви.

- Plaît-il⁴, мадам? - заекващо рече негърът, усъмнен в изрядността на своя слух.

- Казах, че ще ни откарате до някоя американска църква. Която и да е - добави тя, махвайки с ръка. - На мен всичките са ми еднакви - и последва дъщеря си във файтона.

Изненадата и нервната възбуда на мадам Лалонд бяха болезнена гледка - макар иначе да имаше смелостта да се възпротиви, те ѝ бяха отнели способността да го стори.

Франсоа, направляван от въображението си, ги откара до Църквата "Свети Патрик" на улица "Камп". Когато влезе в зданието, мадам Лалонд се огледа наоколо, чувствайки се като пословичната риба, хваната на сухо. Мадам Карамбу, от друга страна, изглеждаше сякаш е посещавала Църквата "Свети Патрик" цял живот. Тя изтърпя с невъзмутимо спокойствие дългата служба и продължителните английски проповеди, от които не разбра нито думичка.

Когато стълкновението приключи и бяха на път отново да се качат на файтона, мадам Карамбу се обърна към кочияша още веднъж:

- Франсоа - рече хладнокръвно тя, - сега ще ни закарате до дома на моя син, мосю Анри Карамбу. Без съмнение, мадмоазел Сесил може да обясни къде се намира - добави тя с остър, пронизващ поглед, който накара мадам Лалонд да потрепери.

Да, дъщеря ѝ Сесил познаваше мястото, както и Франсоа, ако трябва да отбележим. Потеглиха надолу по булевард "Сейнт Чарлз". За старата дама, която не беше посещавала Американския квартал откакто в последно време градът се беше разраснал главозамайващо, всичко изглеждаше сякаш чуждо.

Беше чудна утрин, тиха и спокойна, и всичките рози бяха разцъфнали. Не се криеха зад завършващи с шипове огради. Мадам, изглежда, не забелязваше нито тях, нито красивите, поразителни резиденции, нижещи се една подир друга по протежение на пътя, докато пътуваха. Държеше бутилчица благоуханни соли под носа си, сякаш преминаваха през най-отвратителния, а не най-хубавия квартал на Ню Орлиънс.

Домът на Анри се разполагаше на известно разстояние от улицата и беше изключително модерен и красив, заобиколен от добре поддържан жив плет, осеян с очарователни редки растения. Слизайки от файтона, дамите позвъниха на звънеца и зачакаха на стълбите, в очакване железните порти да се отворят.

Въведе ги белокожа прислужница. На мадам, изглежда, не ѝ пречеше. Тя ѝ връчи картичката си с цялата подобаваща церемониалност и последва дъщеря си в къщата.

Нито веднъж не показа знак на слабост. Дори когато синът ѝ Анри я пое в ръцете си и захлипа на рамото ѝ така, както само един сърдечен мулат⁵ беше способен. Беше голям, добродушен, честен мъж с нежни кафяви очи като на баща си и строги устни като тези на майка си.

Младата госпожа Карамбу също се появи с бодро, мило лице, грейнало от щастие. Водеше за ръка малката си дъщеричка, американското дете, за което мадам се беше погрижила с такава нежност преди месец, без да подозира, че за нея малката би могла да бъде нещо повече от една непозната.

- Какво щастливо съвпадение беше тази треска! Какъв щастлив инцидент! - изчурулика мадам Лалонд.

- Сесил, не е никакъв инцидент. Беше Провидението, казвам ви - неодобрително рече мадам и никой не я оспори.

Всичките се върнаха обратно в старата къща край реката за коледна вечеря. Мадам държеше малката си внучка в скута си, срещу нея седеше синът ѝ Анри, а до нея - снаха ѝ. Анри се настани във файтона, но не беше способен да проговори. Душата му беше обзета от затрогваща радост, оставила го без дар слово. Връщаше се обратно в родния си дом след десетгодишно изгнание.

Щеше отново да чуе как водата се разбива в зеления бряг със звук, различаващ се от всеки друг, който му идваше на ум. Щеше да седне в сладката, тежка сянка на надвисналия покрив и щеше да се скита из непокътнатата, наситена с чувство на уединение стара градина, където беше погаждал какви ли не номера като малко момче и беше изричал мечтите си като млад мъж. Щеше да чуе майчиния глас да го нарича mon fils⁶ както всеки ден преди онзи, в който беше избрал между майка и съпруга. Не, не можеше да проговори.

Ала жена му приказваше доста и то с голяма охота - на френски, който за мадам трябва да е представлявал голямо изпитание.

- Толкова съжалявам, ma mère⁷ - рече тя, - че дъщеричката ни не говори френски. Вината не е моя, уверявам ви - изчерви се и се поколеба за момент. - Ами... Анри не го позволи.

- Няма нищо - отвърна дружелюбно мадам, придърпвайки детето към себе си. - Баба ѝ ще я научи на френски, а тя пък ще ме учи на английски. Както виждате, аз съм лишена от предразсъдъци. Не съм като моя син Анри, който винаги е бил твърдоглаво момче. Бог знае откъде се е сдобил с подобен характер!

БЕЛЕЖКИ НА ПРЕВОДАЧА

1. Fleur de Laurier (от фр.) - дафинов лист. [обратно]

2. Partant pour la Syrie (от фр. "Отпътуване за Сирия") е френска патриотична песен, написана през или около 1807 г. и вдъхновена от кампанията на Наполеон Бонапарт в Египет. [обратно]

3. Eau sédative (от фр.) - вода със седативно (успокояващо) действие. [обратно]

4. Plaît-il (от фр.) - Извинете? [обратно]

5. Мулатите са потомци от бракове между представители на европеидната и негроидно-австралоидната раса. [обратно]

6. Mon fils (от фр.) - сине мой. [обратно]

7. Ma mère (от фр.) - майко моя. [обратно]

© Кейт Шопен
© Благовеста Тодорова - превод от английски
=============================
© Електронно списание LiterNet, 26.08.2020, № 8 (249)