IMPRIMI POTEST: ПЪРВОТО ОФИЦИАЛНО ОДОБРЕНИЕ ОТ ВАТИКАНА, ПОЛУЧЕНО ЗА ГЕЙ ИЗСЛЕДВАНЕ

Джон МакНийл

web

Още помня радостта ни в онази неделя на 1976-та година, когато съобщих на литургията в "Ню Йорк Дигнити", че съм получил официално одобрение - "Imprimi Potest", от Обществото на Исус за публикуване на книгата ми "Църквата и хомосексуалния човек". Тази публикация, вярвам, беше един от първите теологически трудове, призоваващи към ревизия на традиционните католически учения за хомосексуалността.

След повече от четири години изтощително разследване, одобрението беше получено вследствие и на допълнителен двегодишен период на ревизия от водещи теолози в Америка и Рим. Те бяха единодушни в препоръката си за отпечатване на книгата. Затова аз наивно заключих, че църквата е готова да преразгледа възгледите си за еднополовата любов в либералния дух на Втория Ватикан, и че одобрението на книгата е първата стъпка в този процес. Теолозите, които разгледаха ръкописа, вярваха като мен, че новите доказателства, прииждащи от областите на библейските изследвания, историята, психологията, социологията и моралната теология, поставяха сериозни предизвикателства пред всеки предразсъдък, на който се основават традиционните учения. Те очакваха, че моят проект ще предизвика обществен дебат, който ще доведе до официална промяна в политиката на църквата, а аз самият се надявах да променя цялата християнска общност. От самото начало предвиждах, че личните свидетелства на хомосексуалните граждани в католическата общност, както и на други нейни последователи, щяха да внесат съществен принос към светската дискусия. Тези хора можеха да разкажат за премеждията, през които са преминали в опитите си да живеят според ученията на християнството. Личният ми опит на свещеник, психотерапевт и основател на "Дигнити Ню Йорк" - организация за хомосексуални католици, ме информира пространно за огромното количество болка, психически травми и житейски сривове, които те преживяваха. Това ненужно страдание беше причинявано от интернализирането на противоречивата църковна догма и аз усещах по един направо физически начин колко беше необходимо да се възобнови общественият дебат по проблема. Лошата теология водеше до лоши психологически и здравословни последствия, а обратният процес затваряше порочния кръг на насилието.

Нашата прибързана радост обаче беше за кратко. Една година по-късно, през 1977, Съборът на доктрината на вярата (СДВ) нареди отмяната на официалното одобрение за книгата. Участията ми в популярни телевизионни предавания като "Today" и "The Phil Donahew Show", които бяха организирани за популяризиране на проекта, предизвикаха негодувание и моите колеги ме обвиниха в нарушение на несъществуващо споразумение, че публичната дискусия беше допустима само в средите на теолозите. Наложено ми беше пълно мълчание и ми се забрани да обсъждам проблемите за хомосексуалността и морала в медиите. Вместо да насърчи обществения дебат, църквата се опря отново на претенцията си за "непогрешимост", заявявайки, че доктрината й се основава на "божествена намеса" и поради това не подлежи на промяна, независимо от каквито и да е доказателства за обратното. Наложеното ми мълчание беше оправдано с аргумента, че съм създал погрешното впечатление, че църквата е променила или възнамерява да промени официалната догма.

Оттогава вече почти 17 години църковната институция на всички нива на организация е използвала влиянието си, за да цензурира своите критици. Отлъчването на Чарлз Кюран от Теологическия факултет на Американския католически университет е друг пример за тази политика. Дебатът обаче продължава в светските кръгове. Масовата промяна в обществените нагласи се е отразила в редица проучвания и вече 84% от американските католици подкрепят гражданските права на хомосексуалните.

В продължение на 10 години - до 1987, аз спазвах наложените ми ограничения, като се въздържах от медийни прояви. През този период книгата ми беше преведена на пет езика. Съгласих се да мълча с надеждата, че църквата постепенно ще проучи новите доказателства и ще започне процес на ревизия. Американските епископи действително предприеха няколко стъпки към либерализирането на пасторската практика, които се основаваха на разграничението между хомосексуалната ориентация, която не е нито избрана, нито вменяема, и хомосексуалното поведение, което те продължиха да осъждат като противно на "Божията воля". Освен това и призоваха към ново законодателство за защита на гражданските права на гей малцинствата. Но всеки път, когато се предприемаше някакъв ход към по-задълбочено разбиране и духовна грижа, Ватикана се намесваше със заповеди към Американската католическа църква да поддържа хомофобската си политика. Най-показателният пример за тази намеса беше забраната от 1987 г. подразделенията на "Дигнити" да се събират на църковна територия.

Едно от големите събития в противоборството между гей католиците и Ватикана беше публикуването на т.нар. "Писмо за Хелоуин" от Кардинал Ратцингер, който оглавяваше СДВ. Заглавието гласеше: "Писмо до епископите на Католическата църква относно пасторската грижа за хомосексуалните". Рим направи гигантска крачка назад като заяви, че хомосексуалната ориентация не е естествено състояние, а "обективно разстройство" и "ориентация към злото". И тъй като повечето гей хора преживяват тази ориентация като аспект от своето сътворение, ако те приемат църковната доктрина за вярна, то тогава трябва неизбежно и да заключат, че Бог ги е създал по свой садистичен план да бъдат "ориентирани към злото". Но повечето от тях намират за по-реалистично точно обратното - да заключат, че религиозната догма е "ориентирана към злото", вместо да повярват, че Бог е садист. Ватиканският документ беше толкова краен в омразата си към нашето малцинство, че отправяше предупреждение да внимаваме с исканията си за "немислими" граждански права, защото те щели да доведат до хомофобско насилие, за което можем да виним само себе си. В някои институции това изявление беше възприето като открит призив към насилие. Ратцингер дори направи скандалното заключение, че политиката на активистите е довела до епидемията от СПИН: "Дори когато практикуването на хомосексуалността застрашава живота и благосъстоянието на голям брой хора, нейните защитници отказват да зачетат магнитута на поеманите рискове."

Според двайсетгодишния ми опит в областта на пасторската грижа за хиляди гей католици и други християни, мъжете, които най-често удовлетворяват сексуалните си нужди по нездравословни, компулсивни и опасни начини, са точно онези, които са интериоризирали самоомразата, наложена им от религиозните институции. Промискуитетът, като един от най-сигурните начини за заразяване с вируса на СПИН, е директно следствие от невъзможността за интеграция в обществото с партньор от собствения пол. Еднополовите двойки са поставяни пред непреодолими предизвикателства като заплаха над физическата им невредимост в собствените им жилища, понижения и уволнявания, загуба на съседско и колегиално уважение, загуба на материални средства. Неизбежната публична видимост на еднополовите домакинства е политически акт сам по себе си, защото ги превръща автоматично в мишена за обществените предразсъдъци и нападения, предпоставка за които са неадекватни религиозни доктрини. В такъв обществен климат хомосексуалните мъже нямат друг избор, освен да се крият цял живот в убежищата на промискуитетното поведение и да се задоволяват с кратки, анонимни, опасни връзки, за да предотвратят публичния позор на хомосексуалното домакинство. Точно такива принудително прикрити мъже се оказват неспособни да изградят здравословни и отдадени семейни взаимоотношения, защото религиозната догма предотвратява интеграцията им в обществото.

В писмо до "Ню Йорк Таймс" от 2 септември 1992 г. Ричард Исей - председател на комитета по гей проблеми в Американската психиатрическа асоциация, посочва, че репресирането на сексуалността - от религията, от държавата или от терапевти, които твърдят, че могат да превърнат хомосексуалните си пациенти в хетеросексуални - уврежда самочувствието и психическото здраве. Тази точно репресия подкопава способността им да поддържат здравословни и взаимноудовлетворителни семейни връзки. Интериоризираната самоомраза допринася за извънредно високия процент на малолетните самоубийства - 30%. Исей твърди, че се е оформил консенсус сред психотерапевтите относно хомофобията като психическо разстройство, което пречи на хетеросексуалните да правят реалистични преценки и съждения. Това категорично важи и за Събора на доктрината на вярата. Смутени от скромния напредък в борбата за защита на гей правата, СДВ публикуваха директива през юни 1992 г., адресирана до всички американски епископи, със заглавие "Някои съображения, засягащи католическата реакция относно законодателните предложения за борбата с дискриминацията на хомосексуалните лица". Издадена по време на президентската кампания от 1992 г., тази директива не беше никак случайна и политическата й цел съвпадна с демагогските стремежи на крайнодесните републиканци. Този път реториката достигна нови крайности като предположи, че дискриминацията срещу хомосексуалните граждани не е несправедлива, а желателна в областта на работодателството, жилищното разпределение, осиновяването и военната служба. Твърдеше се, без каквито и да е доказателства, че всяка подкрепа на равните права за гей малцинствата е атака срещу традиционните семейни ценности и компромис с "хомосексуалния стил на живот". Жестокият хомофобски тон на документа беше особено болезнен и смущаващ за гей последователите на католицизма. Липсваше му каквото и да е ниво на пасторско разбиране и съпричастие към проблемите, свързани с дискриминацията.

Като психотерапевт аз намирам Параграф 14 от "Приложенията" за най-потресаващ, защото препоръчва изолацията като най-ефективна мярка:

"Сексуалната ориентация на индивида е по принцип неизвестна за останалите, освен ако той публично се идентифицира с нея или ако я манифестира с някакво открито поведение. По правило, мнозинството от хомосексуалните личности, които се стремят към непорочен живот, не желаят или не намират причина сексуалната им ориентация да става публично достояние. По този начин проблемът с дискриминацията на работното място или в местожителството не се появява."

Това, което се определя от терапевтите като най-патологическото приспособяване към хомосексуалната ориентация, в този случай е описано като идеална норма. Но как може да бъде предотвратена дискриминацията на работното място, след като колегите на един гей мъж рано или късно започват да се питат защо той няма съпруга и деца? Европейският регионален офис на Световната здравна организация например заяви през 1991 г., че прикритият начин на живот може да бъде особено вреден за психическото здраве:

"Неразрешените лични и социални конфликти сами по себе си допринасят към индивидуалните здравословни проблеми. Хора, които крият своята сексуална ориентация поради страх от дискриминация и изолация, водят незадоволителен живот, страдат от стрес и се оказват в ситуации, които не позволяват безопасни сексуални практики."

Документът от Събора на доктрината на вярата заявява, че "хомосексуалната активност" предотвратява личната реализация в обществото, защото е противна на съзидателната мъдрост на "Бог". Но всяко емпирическо доказателство, с което съм запознат, сочи точно обратното. Огромното мнозинство от хората, които се опитват да живеят без сексуална интимност, които презират своята женственост, и които избират да се крият, накрая се оказват патологично увредени, обмислят самоубийство и посягат към алкохол и наркотици. Докато гей мъжете, които успяват да интегрират сексуалността в живота си, след като предприемат терапия, имат много по-голям шанс да постигнат пълноценна реализация. Повечето гей християни знаят, че добрата им съвест ги задължава да отхвърлят изолацията. Но искреното им усилие да влязат в диалог със своите пастори и да споделят това, което Светият дух им казва през личния им опит, се смята за организирана конспирация срещу Църквата. Ватикана смята, че те са замесени в "манипулация на Църквата" с цел промяна на граждански закони и постановления. Това се прави, според тях, за де се наложи възгледа на тези групи, че хомосексуалността е най-малкото безопасна, ако не изцяло положителна характеристика.

Реакцията срещу този документ на СДВ в редиците на Американската католическа църква беше остра. Епископ Джон Туохей, професор по морална теология от Католическия университет, посочва в своята книга "СДВ и хомосексуалните граждани: Пренаписване на моралната традиция", че директивата призовава съвестни хора към дискриминация. Но в католическата морална традиция толерирането на подобно зло винаги се е считало за обективно неморално поведение. Затова и толкова много епископи са заявили, че не могат да спазват такава директива.

Като гей пастор, теолог и психотерапевт аз също съм напълно наясно с огромната разрушителна сила на подобни документи и с насилието, което те могат да предизвикат. Затова съм изправен пред следната дилема: Какво доверие мога да имам в авторитета на институция, която очевидно се опитва да разруши моето гей семейство? На този етап невежеството и изкривяването на представата за хомосексуалността чрез разпространяване на стереотипи и фалшиви истини в официален ватикански документ ни принуждава да отправим сериозно предупреждение:

Вашето невежество не може повече да бъде извинено, защото се е превърнало в умишлено и злонамерено посегателство. В името на всички гей католици ви призовавам: "Стига!" Достатъчно изопачаване на свещените текстове, което превръща хомосексуалните в обвиняеми за всяко бедствие. Исус сам е заявил в Лука 10:10, че грехът на Содомските граждани е бил негостоприемството им спрямо нуждаещите се от помощ чужденци, и въпреки това вие продължавате да лъжете света, че грехът им е хомосексуалното желание. Векове наред сте подкрепяли абсурдни закони против "Содомията", без да разбирате сгрешените им основания, и по този начин сте осъждали хиляди хора на смърт. И продължавате да твърдите, че еднополовата любов е заклеймена в Библията, докато компетентните изследователи са единодушни, че никъде няма подобно отрицание на искрените любовни взаимоотношения между гей мъже и жени. Стига! Достатъчни са усилията ви да принизите хомосексуалността до прелюбодейство и да отричате израза на истинската любов. Стига толкова усилия да поучавате младите гей мъже да мразят себе си и да комуникират с Бог само чрез страх и ненавист, докато загубят всякаква вяра в Бога на любовта. Стига толкова лъжи, за които няма оправдание. Стига сте ни гонили от дома на нашата майка - Църквата.

Ние, гей католиците, се молим ежедневно Светият дух да ви донесе покаяние. Както помолихте евреите за прошка след векове на антисемитска политика, така днес трябва да се извините и за многовековната си подкрепа на хомофобията. Молим се Светият дух да ви смири, за да се освободите от високомерието, което не ви позволява да признаете грешките си. Молим се Светият дух да ви помогне да намерите истината за хомосексуалността чрез диалог с вашите гей братя и сестри.

А междувременно - единственото утешение, което мога да предложа на своите съграждани, е надеждата, че самата абсурдна омраза в директивите на Ватикана ще убеди католиците да ги отхвърлят и да видят противоречието между тях и ученията на Исус, който никога не е казал нито една порицателна дума за любовта към собствения пол.

Февруари, 1993 г.

© Джон МакНийл
© Николай Атанасов, превод от английски
=============================
© Електронно списание LiterNet, 09.01.2018, № 1 (218)

Преводът е направен по: John McNeill. The Church and the homosexual. Beacon press, 1976.