Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Декември  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook  Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Писмена реч
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

ИЗ "БЕЛВЮ"

Ивана Добраковова

web

Цели месеци се стараех да склоня моя приятел след края на изпитите ни да отидем заедно в Америка, така като правят другите, чрез work and travel USA, ще припечелим долари, ще пропътуваме страната, но вече около Коледа Петер обяви, че цяло лято няма и да помръдне от Кошице, ще чете задължителната литература за държавните изпити (и двамата бяхме още второкурсници), ще си упражнява испанския и ще наблегне над phrasal verbs - фразеологичните глаголи. Изоставих идеята ми за Америка - та нали е толкова далече, през Атлантическия океан, да бъда съвсем сама в чужда страна и всичко това наведнъж, началото на юли ще прекарам при Петер, в жилищния комплекс "Тяхановец", после две седмици ще отида на бригада в Прага, но през август, казах си, ще се впусна нанякъде самостоятелно.

 

Веднъж след лекциите се отбих в "Инекс"1 и от каталога си избрах стаж в здравен център за хора с телесни увреждания в Марсилия, доброволен труд по шест часа дневно, нощуване и храна безплатно, изискване за минимална възраст от 18 години и преди всичко: задължителни добри познания по френски език! - прочетох го с възторг, най-после едно място, където ще се говори само на френски, най-сетне възможност да си развържеш езика! - здравният център за хора с телесни увреждания Белвю2 лежи на хълм, в него цари семейна атмосфера и всяка година там се приемат само осмина кандидати.

Вкъщи нахвърлих надве-натри мотивационно писмо, в което написах куп безсмислици: че съм сътворена за тази работа, че винаги съм мечтала да помагам на хора с телесни увреждания, че когато татко се е разболял, съм ходела всеки ден при него в болницата; но накрая всъщност си признавах: за съжаление, нямам опит в тази работа.

През юни дойде писмо, с което ме известяваха, че съм одобрена, показах го на състудентката ми Светлана, докато седяхме отвън на перваза пред философския факултет и чакахме резултатите от изпита ни по френски синтаксис, Светлана го прочете, дръпна си от цигарата и отбеляза:

- Все е по-добре, отколкото да бъдеш детегледачка, поне няма да си длъжна да висиш в някакво шибано френско семейство и да се правиш на благодарна, че можеш да се храниш с тях на една маса, поне няма да се унижаваш, както аз миналата година.

 

В Кошице не ми беше зле, през деня ходехме с Петер до Лучки3, където родителите му повече от двайсет години строяха къща, мотаех се между коритата с бетон и купчините пясък, берях къпини в градината, тайно хранех котките, а понякога отивах на другия край на селото, където след нивите започваше Земплинската шир; там сядах на камъните, обръщах лице към слънцето, почти съвършено блаженство, само ако не трябваше непрестанно да прогонвам комарите, които кацаха върху мен, макар че цялата вонях на репелент4. С Петер ходехме и на разходки, до полето зад селото, беряхме ранозрели слънчогледи, а после по пътя обратно аз белех семчиците им, плюех люспите и тъпчех бръмбарите, които се криеха между листата.

Привечер се връщахме заедно с родителите в квартала "Тяхановцe", всичките наблъскани в една лада, главно за да хванем новините в седем, сериозни разговори за бъдещето с кандидат-свекървата и отбягващите ме погледи на Петеровите брат и сестра, когато по погрешка се сблъсквахме в тясното антре. Понякога Петер потъваше с часове в Борхес, Сервантес, Боланьо и в такива моменти трябваше да ходя на пръсти, иначе се разнасяше: "Трябва ли да вдигаш такъв шум, Бланка, моля те...?", и така принудително слушах уокмена в леглото и очаквах нощта.

Тъй като през нощта, когато цялото семейство спеше, Петер заключваше вратата и се мушваше при мен в леглото, където едва имаше място за едно тяло, и най-вече мърморенето му: "По-тихо, по-тихо, да не ни чуят, татко има много лек сън." Спермата изплювах през прозореца навън, върху тротоара пред блока, не исках да рискувам да се срещна с някой пробудил се член на семейството по пътя към тоалетната с още пълна уста, затова бе този прозорец, затова това отвращение, ще изтърпя какво ли не, но въпреки всичко няма да преглъщам тази гнусотия.

Когато след две седмици Петер ме изпращаше на нощния влак за Прага, със седемдесетлитровата ми раница на гръб, покрай градския парк на Кошице, той преливаше от добро настроение, шегуваше се, почти изглеждаше сякаш му олеква, че си отивам. Качи ме на влака, целуна ме на вратата и съвсем сериозно подхвърли:

- Внимавай в тази твоя Марсилия, доколкото знам, там е пълно с араби, та да не свършиш в някой харем.

Избухнах в смях, потупах го по рамото:

- Ти пък, харем! Бягай вкъщи, моля те, върви по-добре да си четеш тия твои аржентински романи, тъй като няма да сколасаш да ги свършиш до държавните изпити.

И продължих да си повтарям в купето: "Само какви дивотии му идват на акъла - харем, казва...".

 

Автобусът на фирмата "Евролайнс" беше пълен с поляци, които шумно се забавляваха и вадеха от саковете си сандвичи и пържоли, бутилки водка и чашки, по пътечката се валяха боклуци, когато се качих, Братислава бе само една спирка по трасето Краков - Ница. Седях до мълчалив младеж, който през всичките тези часове, които прекарахме един до друг, изрече само "много се извинявам", когато бе принуден да ме разбуди, тъй като му се ходеше до клозета, пътувахме повече от петнайсет часа, от събота до неделя, и когато призори пристигнахме в Ница, тайно завидях на този младеж, че на перона го очакваше някаква възрастна жена, тъй като мен, а това ми бе пределно ясно, нямаше да ме чака никой.

Прекачих се в автобус с табелка Марсилия - Тулон, който бе много по-празен, вече нямаше никакви поляци и тяхното dawaj kielicha5 или chodzímy się narąbać6, най-сетне седях сама и можех да гледам през прозореца. Размених си няколко есемеса с Петер: "Какво ново с Маркес, дочете ли "Сто години самота"?", а с наближаването на Марсилия, бавно се засилваше вълнението ми, само от представата, че ще трябва да се обаждам и да обяснявам къде трябва да дойдат за мен, на напълно непознати хора, в напълно чужд град.

По пътя валеше, размазан пейзаж зад прозорците, полумрак, половинчасова почивка на бензиностанцията, където се приютих под стрехичката на автогрила, ядях натрошените бейби кексчета и гледах гората и черните облаци над нея, но колкото повече се приближавахме към Марсилия, толкова небето се проясняваше и слънцето изгря. Пътувахме по трилентова магистрала, оградена с олеандри, зад стъклото - крайните квартали, чудовищни жилищни комплекси, в един миг отдясно се мярна отклонението за летището. После стигнахме центъра на града, от прозореца зърнах някакъв парк, триумфална арка и вече бяхме на автогарата, на площад "Виктор Юго". Цялата разглобена, слязох и почаках, докато шофьорът измъкне огромната ми раница, разбира се, беше последната, купих си телефонна карта от будката на ъгъла и позвъних в центъра Белвю: "Je suis place Victor Hugo, vous pouvez venir me chercher?"7

Да ме вземат дойдоха две жени, със забрадки на главите, изглеждаха като майка и дъщеря, в колата си говореха нещо на арабски и се превиваха от смях, въобще не ми обръщаха внимание, не ме питаха как е минал пътят и защо идвам с един ден по-късно, очевидно им бе все едно, а това всъщност ме устройваше. Както слушах неразбираемото им бръщолевене, неволно се сетих за Петер, за думите му за арабите и харема. Вътрешно се изсмях - кой знае дали не ме карат в такъв харем. Измъкнах мобилния и написах на мама да не се безпокои: "Пристигнах благополучно, Марсилия е красив град".

 

Здравното заведение за хора с телесни увреждания Белвю бе разположено на един хълм над града, влязохме през главния вход и преминахме през някакъв парк - дървета, храсти, цветя, които не можех дори да назова, отляво бамбукова горичка плюс задължителните олеандри. Паркирахме пред сива триетажна сграда, арабките веднага ме насочиха към помещението непосредствено зад портиерната и престанаха да се занимават с мен, отидоха си по коридора някъде към вътрешността на здравното заведение.

Постоях за малко пред вратата, набирах кураж, а когато накрая се осмелих да вляза, замръзнах веднага на прага - вътре имаше, предполагам, около петнайсет човека накуп, а очите на всички в този момент бяха вперени в мен. Съвсем не на себе си казах, че съм Бланка от Словакия, че точно съм пристигнала... и безпомощно засякох, не знаех какво да добавя.

Донесоха ми стол от трапезарията, малко се посместиха, за да мога да приседна и аз около кръглата маса, а после започнаха да се представят и те, макар че имената веднага преминаваха покрай ушите ми, дори не се стараех да ги запомня, бях доволна, че поне успявах да регистрирам народностите: алжирка, шведка, още една алжирка, румънка, италианец, словенец и чехкиня. Чехкиня! Зарадвах се, че тук има някой от нашите, момичето изглеждаше на моите години, за разлика от румънката, която сигурно бе поне на петдесет. След като седнах, се обади по-възрастен брадат мъж, който се представи като директор на заведението:

- И така, докъде бях стигнал? А, да - до сутрешния тоалет и разпределението на задълженията...

Не го слушах много какво говори, вместо това разглеждах останалите доброволци - мургавите алжирки, една от които беше дори със забрадка, русокосата шведка, около трийсетгодишна, с леко сбръчкано лице, къдрокосата румънка, която при представянето се обяви за ръководител на нашия лагер, младия италианец, страхотно симпатичен, усмихнат, разпалено жестикулиращ, истински италиански прототип, а също така и словенеца, който май че не разбираше добре френски, тъй като италианецът му превеждаше всичко на английски, слушаше го с наведена глава, на места кимаше, и накрая чехкинята - синеока слабичка блондинка, която приветливо ми се усмихна, когато погледите ни се срещнаха.

В един момент всички около мен се разсмяха, брадатият прекъсна по средата изречението си и се развика на италианеца:

- Лука, моля те, аз казвам, че отвсякъде ни затрупват снимки на съвършени хора, със съвършени тела и какъв шок би могло да бъде идването на такова място, където няма никакви съвършени тела, а ти превеждаш на този клетник, че притежаваш божествено тяло, да не би да си се объркал нещо?

А италианецът, Лука, се хилеше, че как иначе, безсилно разперваше ръце:

- Хайде, Мишел, какво да правя, като просто си имам божествено тяло, независимо дали ти харесва, или не! Защо да скривам това? - с привидно възмущение се защитаваше той, докато вече всички се търкаляха от смях под масата, всички освен бедният словенец, който изглеждаше доста объркан.

 

Накрая разпределихме папките, билетите за автобус, графика с дежурствата, а когато всички започнаха да стават от масата и шумно да разговарят, към мен се промъкна чехкинята и предложи да ми покаже "къде ще живееш, нашата къщичка". Метнах на гърба си раницата, хвърлих бегъл поглед на италианеца, който точно в този момент показваше нещо върху закачената на стената карта на шведката, и последвах Мартина - "казвам се Мартина" - през столовата навън от сградата.

Минахме покрай празен басейн, покрай няколко души в инвалидни колички, спрели под сенките на дърветата, а после се спуснахме надолу по хълма към ниската сграда при бамбуковата горичка. По пътя Мартина ми обясняваше, че е дошла преди три дена, и вече се е настанила изцяло, май че в къщичката ще бъдем три - румънката Елена, тя и аз, останалите са в централното здание, в едно помещение зад кухнята, но днес би трябвало да се преместят в пристройката. Слушах я и тайно й завиждах, тя се придвижваше сигурно из ареала, явно беше, че тук вече й е познато.

Когато стигнахме до къщичката, Мартина зави зад ъгъла и се върна оттам с някакво дистанционно, натисна бутона и вратата започна да се отваря със скрибуцане, а заедно с това над нея светна оранжева крушка, която угасна едва щом тя престана да се движи. Преведе ме през кухнята, банята, задната стая с две легла, където двете с Елена вече бяха разположили нещата си, и предната стая, която щях да обитавам аз, вместо легла - матрак, сложен направо на земята. Свалих раницата от гърба си, погледнах през прозореца голямото жълто куче, което тъкмо се навърташе около бамбуковата горичка, в този момент влезе и румънката Елена:

- И така какво, как сте, момичета? - но без да дочака отговор, изчезна в банята.

Мартина ми пошепна, че на Елена не й върви много в любовта, а после се отправи към изхода:

- Отивам при Патрик, обещах му, че ще се отбия при него.

Трудно приседнах на матрака, не знаех дали въобще трябва да разопаковам багажа си, хич не ми се искаше, така и така тук нямаше къде да си сложа нещата, никъде никакъв стол, гардероб, нищо. Не се измъчвах много от това, по-скоро размишлявах кой може да бъде този Патрик на Мартина - някакъв санитар или може би марсилец, не бих се учудила, ако вече си бе намерила приятели между местните. Мартина веднага ми направи впечатление на непринуден човек, който се вписва във всякакъв колектив, дойде при мен, без да ме познава, разговаря с мен мило, естествено, накратко тя бе пълна моя противоположност, която за двете седмици на бригадата в Прага не промълвих повече от три изречения наведнъж.

Преминавах по коридора на приземния етаж, следобед, сиеста, никъде никой, мъчех се да открия помещението с компютрите, вътрешно си казах, че всъщност то би трябвало да бъде някъде при стълбището, ако бях разбрала правилно, стъпалата са тук, после... тогава иззад ъгъла изплува Мартина с гарафа вино, усмихна ми се, със свободната си ръка ме прихвана през кръста и ме поведе към асансьора:

- Ела да те запозная с Патрик.

Излязохме на първия етаж, отново дълъг болничен коридор, обувките ни залепваха за линолеума, а после третата врата вдясно, Мартина я отвори и влязохме вътре.

Това бе първата стая на постоянен обитател, която виждах, със страхотен изглед към морето, към островите Фриул8 и Иф, съвсем обикновена стая, ако не се брои повдигащият механизъм марка Vexe, който стоеше насред стаята. До прозореца бе разположена инвалидна количка, в която седеше около трийсетгодишен мъж - красив, слаб, с къси черни коси, кафяви очи. "Изглежда като съвсем нормален мъж, който за малко е поседнал да си почине - казвах си - съвсем нормален мъж". Но само до мига, докато не си отвори устата. Мартина ни представи:

- Това е моят Патрик, моето злато.

Човекът от инвалидната количка ме погледна, изглеждаше, че иска да каже нещо, устата му се изкривиха в ужасна гримаса, личеше си как се напряга, а накрая от него излезе само нещо като šeuté. Вдигна към мен дясната си ръка, която ужасно трепереше, смутено смотолевих enchantée9 и се опитах да хвана тази ръка, конвулсивно я пъхнах в пръстите си, стиснах я, за да не се гърчи и за да не бъде тази сцена толкова гротескна, но не можах да си помогна, имах чувството, че в ръката ми се мята умираща риба. В този момент отново се обади Мартина:

- А там в ъгъла е Драго, но ти вече го познаваш.

Изненадано се обърнах и наистина, в единия ъгъл на помещението седеше словенецът и мълчаливо ме наблюдаваше, трябва да бе видял всичко от самото начало, сцената с Патрик в количката, но когато погледите ни се срещнаха, само ми кимна, с неутрално изражение. Мартина се наведе към мен и зашептя: "Не знам какво да правя с него, истински натрапник, с Патрик нямаме никаква възможност да се усамотим", а после сложи на масата една гарафа, измъкна чаши от шкафа и ни наля на всички. Вдигнахме наздравица: "за нашия лагер", но изведнъж у мен се засили чувството, че трябва да изчезна веднага оттук.

Дойдох в столовата, когато вечерята вече бе в разгара си, на една от масите мернах как Мартина храни Патрик, със салфетка под брадичката, поднасяше чаша с вода към устата му, на другия край седяха двете алжирки, болногледачки и в ежедневието, както разбрах по време на преместването. Не бях на смяна, затова се насочих към първото свободно място, което забелязах; двамата инвалиди в колички и болногледачката дори не повдигнаха главите си, когато приседнах до тях. Взех си от панерчето хляб, налях си вода от гарафата, но нямах голямо желание да ям, само си щипнах малко от срединката на хляба и следях болногледачката, заучените й движения, начина, по който слагаше яденето в устата на обитателите на здравния център и изтриваше соса със салфетка, а при това самата тя успяваше и да се храни. Из помещението се дочуваше дрънченето на приборите, но иначе беше относително тихо, почти никой не говореше нищо, като не се смятат въпросите от вида "още вода?", "стига ли?", "да ти дам ли още?", повечето обаче се задоволяваха само с мимики.

Следях Мартина и Патрик, в един миг си припомних следобеда, стаята с изглед към морето, отново чух думите на Мартина "моят Патрикчо, златцето ми" и едва тогава ми дойде на ум, че тя говореше за него като за свое гадже, като че двамата имаха нещо, но в този момент отдясно избръмча един инвалид в количка, съсухрен старец, който по време на цялата вечеря неестествено си вдигаше брадичката, а на моменти сякаш неволно плюеше в чинията си. Правех се, че нищо не е станало - та нали и нищо не бе станало, - че не съм го забелязала, малко се отместих, за да има повече място за него, но той се блъсна още веднъж в мен и то по-силно. Тогава вече и болногледачката се усмихна за миг, а аз най-сетне се реших да вдигна очи от масата.

Старчето сочеше чинията ми, виреше брадичката си до небесата, при което казваше нещо като "ам, ам". Озадачено мълчах, докато най-после се обади болногледачката, най-напред се обърна към старчето:

- Като искаш госпожицата да те разбира, трябва да говориш малко по-ясно.

А после - към мен:

- Не си го слагайте на сърцето, понякога и ние не им разбираме, той иска само да ядете, загрижен е, като вижда, че вие не се храните.

Показа ми с вилицата чинията с месо и макарони, поставена в средата на масата:

- Вземете си, не се срамувайте.

А аз бързо хвърлих с лъжицата късче месо в чинията си, тъй като за миг се уплаших, че иска да го направи самата тя.

 

Лоранс бе девойка някъде на моите години, слаба брюнетка с правилни черти на лицето, която отчаяно се стараеше да общува, от нея непрекъснато се изтръгваха някакви въздишки, вряскане, жалби, поне така ми звучаха, бясно махаше с ръце и риташе на всички страни, не успяваше да овладее тялото си, нито да го удържа в покой, отначало се страхувах дали с тези некоординирани движения няма да си навреди. Не разбирах монголоидния й френски и така с буца в гърлото само кимах, умивах я, обличах, вчесвах, повтаряйки: "oui, oui... oui, oui", което според всичко видяно, само я напрягаше, тя кривеше лицето си и се зъбеше в стремежа си да артикулира, в старанието си да достигне до мен и да бъде разбрана, на моменти се усмихваше и звучеше миролюбиво, на моменти беснееше и плюеше наоколо.

Чувствах се застрашена, дословно парализирана от ужас и безпомощност, мислех си само как колкото се може по-бързо да офейкам, изблиците й на симпатия ме плашеха едва ли не повече от проявите й на инат, но най-тежко ми бе, като гледах гъстите й, къдрави косми между краката, необходимостта да признаеш, че полът й бе като на която и да било друга жена, че въпреки вряскането и гърченето, това е също така и женско същество с вагина. Не успявах да се опазя от отвращението, което тя предизвикваше у мен, но при това чувствах и някакво приятелство, близост, натрапчивото чувство, че такава бих могла да бъда и аз, ако случаят или съдбата бяха отредили така.

Когато вече бе седнала в количката, ми даде знак, че иска да се изпикае, в първия момент не знаех какво да правя, после изтичах на стълбището и дръпнах Мартина, която тъкмо излизаше от асансьора с някакъв пациент в инвалидна количка:

- Моля те, ела да ми помогнеш, сама няма да успея.

Мартина влезе в помещението и веднага целуна Лоранс по двете бузи: "Salut, ça va, chérie?"10 - погали я по косата и приветливо й се усмихна.

Показа ми как се постъпва в такива случаи, извади от шкафа една подлога и със съвместни усилия я поставихме под нея, а после изчакахме, докато Лоранс шумно се изпика, Мартина я изтри със салфетки, хвърли ги в подлогата и ми подаде всичко това:

- Тичай бързо, моля те, да го излееш в клозета, а в това време аз ще я закопчая.

 

Разказах на Драго за предходните си депресии - безутешността през есенните дни, когато всичко изглежда, така да се каже, окончателно, безвъзвратно, обсебващите мисли за смъртта и как безболезнено и по-бързо да стигнеш до нея, непоносимата патетичност и баналността на цялата тази ситуация - нещастна съм и искам да умра - сутрините, когато ми е най-зле - ще се събудя преди пет часа, безпокойството ще ме изтръгне от сън, лежа сгърчена в леглото и не мога да си представя как бих могла да преживея следващия ден, представата, че ще трябва отново да се потопя в нормалното ежедневие, толкова ще ме ужаси, че от страх ще се пъхна под леглото, ще набутам тялото си в тясното пространство, ще затворя очи и ще се надявам ирационално, че там никой няма да ме открие, че някак си ще ме забравят, но после чувам как вратата ще се отвори в стаята ми ще влезе мама и ще започва да вика: "Защо си под леглото? Защо ми причиняваш това?", а в гласа й има толкова отчаяние, че накрая ще изпълзя, ще стана и ще започна да се обличам, много бавно, тялото не ме слуша, то е съвсем отмаляло, не мога дори да повдигна ръце, трябва да ми помагат и с умиването, като на малко дете, мама ще отиде на работа, а аз ще остана сама, седя в кухнята и гледам в сивия двор, радиото свири и изведнъж по новините съобщават, че някакъв мъж се е отровил с мускатово орехче, смъртоносната доза е петдесет грама, ще стана и ще започна да ровя из подправките на полицата, ще намеря торбичка със смляно орехче, ще го изсипя в една чаша, ще налея вода, старая се да го размеся, не ми се отдава, мускатовото орехче не е някакво шумящо разтворимо прахче, във водата плуват грудки, ще се опитам да го изпия и така, отвратително, не слиза надолу през гърлото, накрая ще се предам, нека си говорят по радиото за мускатовото орехче, ще опитам другояче, ще взема например от килера чук, ще затворя очи, ще сложа ръка на кухненския плот, ще вдигна чука с дясната ръка, ще затворя очи и... нищо, ръката ми ще увисне, нямам смелост, аз съм страхливка, ще пусна чука, но тази мисъл все така е у мен, няма да ме изостави нито за миг, по цели месеци ще ме преследва тази единствена мисъл - как бързо и безболезнено да приключа. Преди обед отивам в университета, накрая чувството за отговорност надделя, седя на земята, там ми е най-добре, в праха и мърсотията, тъмният коридор на философския факултет, около мен състудентките ми си говорят за филми, разлистват каталога "Авон", повтарят си думичките от писмената работа, смеят се, аз не се смея, след час ще се отбием със Светлана на брега на Дунава, седим на предпазната стена, Светлана пуши и говори:

- И на мен ми е дошло до гуша, но ще видиш, че един ден пак ще стане хубаво, не знам кога, но със сигурност ще стане.

А после, на следващата лекция, не възприемам нищо, не чувам, не си записвам, дори не мога, от лекарствата ми треперят ръцете, седя, а имам желание да викам, нека всички да узнаят, че умирам, нека най-после да ме приемат на сериозно, но не бива, и така повечето си го бях измислила, през семестъра, многократно, час по час безпричинно бягах от аудиторията, и днес, Светлана ще ме настигне по стълбите, ще й кажа:

- Не мога повече, наистина не мога, не се сърди.

Светланината ръка на рамото ми, думите й, заедно ще се върнем в аудиторията, а след час тази състудентка, която винаги седи на първия ред и страни от другите, ще ми каже, че ме съжалява и малко се бои от мен, че като откача напълно, ще навредя на някого, нали съм луда. "Луда си" - с усмивка поваря тя, а аз ще избягам, ще се затворя в тоалетната, ще се разрева.

Щом Светлана научава това, се кълне, че ще разбие мутрата на тая свиня, но аз ще й кажа:

- Не, тури му пепел, в четири часа ще си бъда вкъщи.

Сама съм, зад стъклата е само есента, сивота, дъжд, ще телефонирам на сестрата от психиатрията в Прага, решително ще обявя, че не искам повече да вземам лекарства, тъй като с тези лекарства това не съм аз, те са направили от мен само някакво подобие на това, което някога съм била, несполучливо копие и съвсем нелогично ще допълня:

- Може би най-добре би било да ме затворят в Пезинок11, май че съм си за там.

Сестрата ще ме прекъсне:

- Не знаеш какво говориш, в лудницата няма да ти помогнат, на всичкото отгоре някой пациент ще ти напише с изпражненията си над леглото: "Добре дошла при нас!" Ще ти хареса ли това? Какво искаш? И представа си нямаш какви са хората там, а освен това, когато веднъж се озовеш в лудницата, ще си белязана завинаги, ще те сочат с пръст и ще говорят, че не си в ред с главата, вече си "лежала" при откачалките - ще настои сестрата и аз й давам право, накрая даже ще обещая, че няма да си изхвърля лекарствата.

Телефонният разговор ми помогна, чувствам се много по-добре, мама ще се върне от работа, в кухнята ще извади продуктите от торбите и казва:

- Трябва само някак си да издържиш, докато подействат антидепресантите, това ще трае седмици, месеци...

И в този момент аз също вярвам в това, привечер винаги настъпва значително облекчение, със сигурност ще издържа, изведнъж необясним оптимизъм, почти се чудя защо сутринта пих мускатово орехче, взех чук от килера, това ми се струва абсурдно, смешно и неловко, само че после отново ще дойде утрото, безпокойството ще ме изтръгне от сън, лежа сгърчена на леглото и не мога да си представя как бих могла да преживея следващия ден.

 

Отворих очи към светлината, отворих ги широко, с усещането, че някой някъде бе изревал от болка, някакво животинско мучене, предсмъртна агония, уплашена гледах в тавана и се стремях да открия причината за този ужас, да се ориентирам, и тогава разбрах, че самата аз бях изревала от болка и все още рева, макар че устата ми остава няма, затворена, суха и напукана. Сърцето ми бушуваше, но след като се огледах из стаята, всичко изглеждаше наред, така да се каже, на мястото си, Драго спеше, спалният чувал изритан на земята, с дясната ръка под главата, опряна на стената, зад прозореца силна светлина, сутрешната Марсилия, единствена аз треперех и се потях от ужас, дишах на пресекулки, объркана, когато тази мисъл ми се върна, удари се в мен с такава сила, че ми секна дъхът и ме заля още по-голяма вълна от тревожност, тъй като в този момент разбрах основната истина на живота, макар че да разбереш не бе точната дума, понеже вътрешно винаги съм знаела това нещо, почувствах, но веднага успях и да го назова, да прибавя към него думите, които сега отекваха чак някъде в гърдите ми: всички се мразим, веднага тази истина, това познание, по-скоро - откровение, че на света има само омраза, че да съзрееш, означава да разбереш и поемеш цялата омраза на света, насочена спрямо всекиго, а значи и спрямо мен. И в този момент осъзнах също, че съм съвсем сама на света, изведнъж разголена и безпомощна като инвалидите при сутрешния им тоалет, несигурна и в това дали ще удържа в тялото си урината, и фекалиите, със съзнанието, че в това ново пространство няма нищо, за което бих могла да се хвана, никаква сигурност, че тялото ми е беззащитно, неуправляемо, като тяло на новородено, че след деветнайсет години съм се разбудила от детството и такава е действителността, тази последната, единствената действителност, от която не можеш никак да се избавиш, нито с лекарства, нито с опиати, оголеното ми съзнание, а наоколо само пустота.

В този момент се дочу мърморене, в съня си Драго се обърна на гръб и каза нещо като: "jaz... nočem ...poslušaš me?... govorim, da ne grem s tabo... nikakor..."12 и още други думи, изречения, които ми звучаха съзнателно застрашителни, и усещането, че Драго ми говори нещо принципно, а аз няма да успея да го дешифрирам, бях отчаяна, че не мога да схвана какво иска да ми каже на своя език, който в този момент толкова много исках да разбирам. Скочих от леглото и изтичах до словенеца, разтърсих го и се развиках:

- Драго, разбрах, всички се мразим, така ли? Всички се мразим, сигурно вече го знаеш отдавна!

Драго се изправи в леглото, изведнъж съвсем свеж, намръщи се, и тогава повторих:

- Драго, вярно ли е, че всички се мразим?

А той, без да се колебае, без увъртания, със съвсем равен глас, ми каза: - Да, това е така, всички се мразим.

 

Дълго се взирам в триизмерната пеперудка върху дисплея. Премятам в ръцете си телефона, за да се появят всичките промени, цветове, нюанси. Сега тя маха с криле! А сега раздвижва пипалцата си! Гледам я, сякаш беше спирала, в която се загубвам, водовъртеж, който ме всмуква и завлича със себе си, завъртам се и падам,

 

Какъв ден сме днес, кой месец, коя година? На смяна ли съм? Сутрин ли сме, или следобед? Лежа си в леглото, докато някъде в централната сграда ме търсят, проклинат, ругаят ме за моята безотговорност, в някоя стая ме очаква инвалид, който не може да се обърне сам настрана, и така вече с часове лежи неподвижно по гръб, с разширени очи, ужасèн - дали не са ме забравили? Възможно ли е това?

Когато питам Драго, той само се преобръща в леглото на другата страна:

- Нищо не знам, остави ме да поспя, какво става днес с теб?

 

Какво става днес с теб?

 

Цялата сутрин - затъмнение пред очите ми, моменти, когато всичко се върти, и ако не беше Драго, вече отдавна щях да лежа, просната на пода в нашата стая, но Драго е винаги тук, Драго винаги ще ме подхване, ще ме плесне по бузата, ще ме напръска с вода от шишето, за да дойда на себе си.

- Ще се оправиш, само внезапно неразположение, нищо не се е случило, тук съм, с теб съм, не бой се, Бланка, ще излезеш от това състояние,

 

В главата ми дефилират лица, едно след друго - другарки от детството, съученици, познати, изпълват стаята от край до край, всеки момент няма да има достатъчно място за тях между тези четири стени; всички, които винаги са ме мразели и са ми се подигравали зад гърба - за наивността и детинщината ми; всички, които бяха порасли по-рано от мен и се бяха научили да се оправят по-добре, да раздават и получават удари,

Тия съученички, които седяха на една пейка и непрестанно се кикотеха, цели часове съм си блъскала главата какво ли им е толкова смешно, но сега вече знам: аз, винаги само аз; или тази приятелка от съседната къща, която ме омайваше с невероятните си историйки:

- Кълна се, че не лъжа, баща ми заколи лебедите, които долетяха в лунапарка, промъкна се през нощта там - казваше ми тя по пътя през Планинския парк, при което се правеше на ужасно сериозна, а й вярвах, разбира се, вярвах й,

Как съм могла повече от деветнайсет години да си слагам капаци на очите, и да бъда напълно сляпа и едновременно с това толкова самодоволна.

 

А при това няколко пъти почти ми се удаде да се прехвърля на отвъдната страна, та нали какво друго е депресията освен ясната мисъл, проумяването на истинското състояние на нещата, винаги, когато вече се приближавах към познанието, когато бях достигнала тази граница между детството и зрялостта, започвах да се мятам, да рева с пълно гърло: "Не, не искам, няма да успея, по-добре да се самоубия, да става каквото ще, само не това!" И така ме затормозяваха с лекарства, претъпяваха ме: "Гълтай, изгълтай това, изпий го с вода!" Всичките тези антидепресанти, анксиолитици - да се потисне, да се потисне, да се върне обратно детството, след като не може иначе, тъй като цялото ми тяло, всичките ми клетки се бунтуваха срещу съзряването,

 

Вкъщи със сигурност знаят какво става с мен, затова ме бяха изпратили тук, за да се изправя най-сетне срещу това, без да мога да избягам, без лекарствата, чрез които само всичко би се върнало обратно в началото, за да мога най-после да изляза от кръга от грешки, да получа бойно кръщение както всички останали, последен шанс да преодолея депресията и да оздравея, да стигна до зрелостта,

Тъй като точно това ще стане, ако издържа, ако не се предам преждевременно - едно прераждане, съвършена промяна, нов живот, а това тяло, което засега напълно ми се изплъзваше от ръцете, може да се превърне в истинско оръжие, ако се науча да го управлявам; сигурна съм, че то ще преодолее неща, които засега не мога дори да си представя,

 

Както в детството ми винаги се удрях в стената, когато си затварях очите, искам да бъда като Бялата дама13 и да преминавам през зидове, стига да се съсредоточиш, стига да повярваш, че това е възможно, но никога не бях вярвала истински в това, едва сега знам, че наистина е възможно, че тялото е способно на това, съвършеното, опитомено тяло, ръководено от мисълта,

 

Но аз още не владея тялото си, то е още прекалено ново, ровя из лекарствата, които сестра ми е опаковала за из път - има нещо против диария, ще глътна три таблетки наведнъж, малко се страхувам от тялото си, не знам какъв номер може да ми изиграе сега, когато се бе освободило от всички физически закони, затова по-добре три таблетки наведнъж, не искам да свърша като инвалидите - в количка, ужасява ме представата, че няма да мога да удържа сфинктерите си,

Тъй като самите те, разбира се, не са виновни за това, изведнъж ми става съвсем ясно, че тялото им е само отражение на душата, на сковаността на мислите, човек е изкривен, безпомощен и задръстен само когато загуби контрол над мозъка си,

 

Гледам снимката на Светлана, която ми дойде по имейла - тя до приятеля си, на фона на някакво ателие, в десния долен ъгъл е написано: "Поздрави от новото ми частно ателие", спокойна съм, знам, че Светлана не е такава, тя е една от малкото сигурни хора, които имам, няма да се присъедини към другите, Светлана ме обича, тя не е като останалите, винаги е стояла до мен, винаги ме е измъквала и от най-големите каши, слушала е депресивните ми излияния на стълбите, а когато е било необходимо, ме е довличала до аудиторията дори насила, един ден тя ме просветли, че самоубийството не е решение, издърпа ме от балкона, където, така да се каже, бях провесила единия си крак през парапета,

Драго надниква през рамото ми:

- Кой е това? Някакви художници? Твоя приятелка? Не искам да имаш приятелки, желая да бъда твоят единствен и най-добър приятел.

Той ме ревнува от Светлана, стреми се да я избута, да я замести, да заеме мястото й, сякаш това бе някакво състезание, в което победителят може да бъде само един.

- Но Драго, разбери, не мога просто така да изтрия Светлана от живота си, тя ми е като семейство - старая се да го успокоя, но Драго не иска да чуе нищо, ще тръшне вратата зад себе си,

 

Всъщност вече от няколко дена имам чувството, че съм друг човек, че се променям в някакъв по-силен, по-красив, на някой, който осъзнава по-добре битието си. Усещам пулсирането на кръвта в артериите ми, укрепването на всяка молекула, на моменти възприемам цялото си тяло и знам, че това не е краят, че няма да спре дотук, това израстване, тази промяна, че това е едва първото стъпало,

 

Все по-малко съжалявам и инвалидите в колички, та нали тук са само едни такива червеи, мърша, които се крият от света в центъра за хора с телесни увреждания, трудно им е да се вдигнат на собствените си крака и да воюват с живота, както ние, останалите, толкова се страхуват от конфронтация, че и тялото им се е приспособило към този страх, изкривило се е, всяко едно е реагирало посвоему - с озъбване, атрофии, епилепсия, неестествени гримаси, но по принцип всички те са еднакви - мързеливци, страхливци, импотентни нещастници!

По пътя в автобуса се старая да обясня на Драго, че човек трябва да бъде силен, да не се страхува от живота, да умее да противостои, да преодолява препятствията, макар и трудно, но със собствени сили, евентуално с помощта на добър приятел, да не се крие зад плач, слабост, неразположение, депресия, да не взема лекарства за потискане на страха, както правех досега аз, цели години, всъщност откакто започнах да осъзнавам колко ужасен и застрашителен е светът, но сега дойде време да докажа, че съм достатъчно силна, че съм уверена, че няколко сакати хора няма да ме пречупят, няма да ме победят, че ще се измъкна от това състояние, може би със зъби и нокти, но сама, без лекарите,

В автобуса е шумно, шофьорът е пуснал радиото, стоим при металните пръчки за държане и трябва да си викаме един на друг, но Драго ще улови повечето от думите, кима и ми се усмихва, макар и малко снизходително, като по-голям, по-умен брат,

 

Два часа сутринта е, стоя под душа, едва-едва успях да си насапунисам тялото, подпирам се на стената, пускам върху себе си струята вода, но ръката ми с маркучето веднага увисва, размишлявам дали не би било много тъпо да повикам Драго и да го помоля да ми помогне малко, както тогава със зъбите, да ме увие в кърпата и да ме отнесе до леглото, да ме завие и да ми пожелае лека нощ, но не съм в състояние да го извикам през стената,

Ще се свия и гледам в отичащата се вода, която се вихри и изчезва в пода, а заедно с пяната завлича и цялата сила, която още имах, ще затворя очи, бих искала да се стопя и да оттека, да спра цялата тази машинария, да сляза от себе си като от влак, да се преструвам, че това не ме засяга, сякаш всичко е преминало покрай мен, бих искала да гледам, само да гледам, да бъда безучастен наблюдател,

Телесните промени, които досега ме въодушевяваха, изведнъж ме плашат, какво става с мен, какво е това чудовище, което е способно да регулира собственото си зрение, да омотае около пръста си който и да е около него, не искам да живея в такъв свят, пълен с омраза, несигурност, самота и съвършено да се приспособявам към него, да бъда една от тях, ако можеше, нека да се върна в безгрижното детство, в невежеството.

 

Ще мина още няколко крачки, коленете ми се подкосяват, ще се блъсна в стола, трябва да приседна, но вместо това, ще се пльосна на земята, вече не мога да стана, не мога повече да се движа, мога само да викам или да плача, само да се дера с пълно гърло, всичко около мен се завърта, светът ще затанцува, небосклонът ще се размаже, ще се отдалечи, ще се приближи, сякаш искаше да ме откъсне от земята, да ме всмукне в себе си, центърът Белвю ще се промени на огромен ураган, който бушува около мен, дърветата, басейнът, централната сграда, инвалидите с количките, всички са в един вихър, а най-вече Мартина и Драго, които се накланят над мен, които ме придържат здраво към земята, които ми крещят, макар че не разбирам думите им, удрям около себе си, ритам, хапя, плюя и ужасно кряскам: "Убихте семейството ми! Защо убихте семейството ми, свине недни! Мразя ви! Чувате ли? Мразя ви!"

А Мари, увредената Мари, сигурно също гледа, усмихва се, разтапя се от щастие, сигурно вече е при портала и очаква да види линейката, тази линейка, която отново чувам, тази от съня ми - вие, пищи, свири тази линейка, непрекъснато, непоносимо, настойчиво, тя е тук, на няколко метра от мен, бляска и вие, виждам я, виждам и двамата санитари, които ще изскочат от нея, ще се наведат над мен, ще ме вдигнат и ще започнат да ме привързват към носилката, в някаква усмирителна риза, ще ми вържат краката, ръцете, отбранявам се, по най-добрия начин, който умея, но те са по-силни, моля ги да ме оставят на мира, да ме съжалят, да не ме убиват, непроницаеми лица, заучени движения, истински професионалисти, не ме разбират, знам, че само Мартина ме разбира, на всички им крещя по словашки, но не знам друг език, всички други езици са ме изоставили, в очите на Мартина съзирам страх, и в тези на Драго, и двамата помагат да ме сложат в линейката, придържат ме, макар че е напълно излишно, санитарите са ме завързали здраво,

Драго ще остане навън, Мартина ще се качи в колата с мен, един санитар и тя, наглеждат ме по време на целия път да не се освободя, но аз не мога дори да помръдна, макар че се мъча, макар че все така се боря, воювам, но ме бяха завързали прекалено здраво, не мога дори нормално да дишам, Мартина ме гали по косата, успокоява ме, и това още повече ме изкарва от кожата, ако можех, щях да я ухапя по ръката, да я изритам в лицето, да я убия, но точно там е работата, че не мога, че мога само да лежа, просната, вцепенена, вече отписана от самата себе си,

линейката се тресе, преминаваме през улиците на Марсилия с включена сирена, изведнъж спираме, ще свалят носилката, ще ме развържат, ще ме сложат в някаква количка, сега бих могла да избягам, сега е моментът, но нямам смелост, около мен са десетина души - Драго, Ингеборг, Ксавие, Мартина, санитарите, докторите, в тръс до носилката, всички ме придържат, докато нахълтваме в някаква приемна зала,

в един момент ще ми пъхнат хартия в ръцете, Ксавие ще каже: "Подпиши това, тук долу", гледам го неразбиращо, ще спрат количката, Ксавие ми води ръката: "тук, подпиши" - обяснява ми нещо, но аз въобще не разбирам нищо, убягва ми смисълът на думите му, а всъщност и не чувам, само ще кимна с глава и после ще подпиша, така и така вече нищо по-лошо не може да ми се случи,

в единична стая съм: голи стени, леглото, в което лежа, стол и врата с някакво прозорче, откъдето редовно ще идват да ме наблюдават, някъде на около половин час, в стаята ще влезе докторът, ще започне да ме разпитва на френски: какво е станало, дали знам защо съм се озовала там, защо съм крещяла толкова силно в здравния център; и аз бих искала да му обясня това, но да се обхване с думи всичко просто не става, и така само повтарям:

- Убиха семейството ми, убиха семейството ми, разбирате ли? Те! - показвам вратата.

Докторът се усмихва, поклаща глава, разбира:

- Ам-ам, сложи това в гърлото си - пъха ми лекарство, ще ме полее с вода като растенийце. - А сега си почини, ще видиш, че веднага ще се почувстваш по-добре,

 

Лудницата е краят на живота, поне така твърдят всички в нашето семейство: лудницата ще те промени изцяло, ако веднъж попаднеш там, вече никога няма да бъдеш както преди, завинаги си загубен, да не говорим за срама, който ще те преследва чак до смъртта ти - така поне ми бяха втълпили в главата, вкъщи, но всъщност тук не изглежда толкова страшно, дори бих казала, че е почти по-хубаво, отколкото е светът там навън, този застрашителен свят, пълен с инвалиди в колички, светът на Мартина и Драго, противно на това тук е такъв покой, тишина, мир, но сигурно само така ми се струва, само защото още не познавам останалите пациенти, тези чудовища, които крадат сапуни и зъбни пасти,

и така, надзъртам в стаите, открехвам вратите, оглеждам хората, които се бяха озовали тук заедно с мен - този стенещ чернокож, на когото само стърчат краката изпод завивките, този старец, свит на кълбо на края на леглото, тази жена, която ме моли да извикам сестрата: "Госпожице, бъдете така добра, кажете им, нека веднага да дойдат, този младичкият, който спи дълбоко и хърка." Гледам ги и размишлявам кой ли от тях ще ми напише с лайно над леглото: "Добре дошла между нас!" - както това винаги ми бе обещавала сестрата.

Ще сляза от колата, мама ще се развика от кухненския прозорец, ще повдигна глава, ще закимам и бавно ще се отправя през двора към нашата къща, мама ще изтича от третия етаж, ще се здрависаме още на двора, при контейнерите и съдраното кресло, което служи за трон на безпризорните котки, ще ме прегърне, плаче за кратко, едва възприемам, все още съм със забавени реакции в движенията, в мисленето, неспособна дори да се усмихна естествено, Петер ме подпира по целия път към асансьора, ще влезем в осветлената къща, прегръдки и пот по бузите, потупване по раменете и малката Клара, която радостно снове от едната стая в другата, полугола, ще вляза в моята стая, изглежда малко различна, след дълго отсъствие винаги ми се струва чужда, на масата - писма и картички, които междувременно бяха дошли, дървените жалузи са спуснати заради горещината, белият вентилатор зад телевизора, цъфтящият в розово кактус на парапета,

Петер и зет ми ще разопаковат целия багаж горе, ще го складират при мен, нищо не липсва - парите, мобилният, телефонната карта, дори и фотоапаратът, този от Америка, от татко, прозорчето му е на цифрата 35, свят ще ми се завие, когато ще го погледна, когато ще осъзная, че вътре е всичко - Драго, Белвю, повдигащите механизми, уловени в различно положение, запазени, без да му мисля ще отваря апарата, ще осветя лентата, ще я изтръгна оттам, ще я размотая изцяло - да унищожа, да унищожа всички следи, водещи към Марсилия, Петер ме гледа неодобрително:

- И защо бе всичко това, Бланка?

Сутринта ще ме заведат в поликлиниката на улица "Техелна" - "Тухларна", при психиатърката ми, съпровожда ме цял ескорт, от едната страна Петер, от другата - сестра ми от Прага, с асансьора на четвъртия етаж, и както обикновено цялата чакалня е пълна с луди, не се налага дори дълго да чакам, в полутъмния коридор, притисната между двама пациенти, на полуразпадналите се кресла, сестра ми ще ни осигури незабавен прием, с оглед на състоянието ми, с оглед на сериозността на положението, седя в амбулаторията и слушам безучастно, Петер ще измъкне от раницата писмо от френския психиатър, от така наречения лекуващ лекар, ще доловя само няколко думи: verbalisations délirantes, phénomèmes hallucinatoires, état dépressif sérieux avec culpabilité14, звучи интересно, но какво общо имам аз с това? Психиатърката се опитва да разговаря с мен, да ми задава въпроси, не разбирам, все тия лекарства, още ми пречат да схващам, да говоря, да артикулирам нормално, накрая тя ще се обърне към сестра ми, съвместно ще се договорят, не знам за какво,

следобедът лежа на леглото, опитвам се да заспя, въпреки умората, не ми се удава, малко вече се свестявам, идвам на себе си, притъпените ми сетива се съвземат, вчера се умих съвсем сама, Петер казва, че вече и ходя малко по-бързо, че това го безпокои, смее се, скоро май ще му избягам, размишлявам върху обаждането на Мартина, върху снимките на Ксавие, а какво, ако сестра ми има право? Какво, ако не искат да ми сторят зло? Тази мисъл ме тревожи, нарушава болезнено изградената ми увереност, в стаята е горещо, дръпнати щори, шумът от тролейбусите на улицата под нас, Клара е отишла да се къпе на "Техелно поле" със сестра ми, мама навярно е на работа, другата ми сестра седи в кухнята и слуша радио, в този момент ще се сепна, някой е дошъл, ще се вдигна от леглото,

вратата ще се отвори, ще влезе Светлана, усмихвам се вяло, Петер ще ми намигне от прага и ще затвори след себе си, Светлана ще пресече стаята, ще седне до мен, на леглото, ще ме прегърне, дълго ме прегръща и при това ми шепти в ухото:

- Петер ми разказа всичко, не трябва да казваш нищо, ужасно е това, което са ти причинявали там, цяло щастие е, че си се измъкнала оттам, че накрая са те пуснали, та те са могли да те задържат цели месеци там, затворена, в единична стая, на видиотяване или електрошокове, садисти, които нищо не разбират, не слушат, само те тъпчат с лекарства, разбира се, че е нагласено някак си, само са изпълнили задълженията си, тези биха унищожили всекиго,

ще погледна Светлана, за миг се колебая, но на кого, ако не на нея да кажа:

- Но Свети, аз чух гласове, чух гласове, макар че нямаше никой, смях, стъпки, изтичах на балкона, а там - никой, само тъмнина, не си измислям, наистина, имах халюцинации, имах звукови халю...

- И какво, като си чула гласове, имаше ли някакъв проблем? Може би ти казаха да убиеш някого? А и ако... моля те, знаеш ли колко хора имат халюцинации? И живеят с тях, научили са се да живеят, какво друго могат да правят! А не се вайкат като теб, или си мислиш, че всички останали са красиви и уравновесени, зен?

Светлана продължава:

- Защо изобщо си се обадила? Ако си беше замълчала, нищо нямаше да ти се случи, щеше да си спестиш тази хоспитализация, или имаш чувството, че това ти е помогнало с нещо, че си се обогатила, че си станала по-опитна? След като си го преживяла, как е да предадеш контрола над собствения си живот? Да се оставиш в ръцете на науката?

Мълча, а после ще започна:

- Не можах да понеса това, че толкова ме мразят, всичките в този център, инвалидите в колички, че искат да ме унищожат, снимаха ме, за да могат по-късно да ме компрометират, също ме и филмираха, аха, вече ми дойдоха и тези снимки, сега, първата серия, от Ксавие - ще взема снимките от масичката и ще ги подам на Светлана, която дори няма и да ги погледне,

продължавам:

- Вчера ми телефонира Мартина, мисля си, че иска да ми отмъсти, да ме изнудва, но сестра ми казва, че не е така, с тази омраза, че само си внушавам, че това е само някакво мое бълнуване или проявление на болестта,

Светлана ще сложи снимките обратно на масичката:

- Че те мразят е проявление на болестта? - ще се разсмее за малко. - Твоята сестра къде живее? В Дисниленд ли? Ясно е, че те мразят, всички те мразят, там навън, предполагам, че досега не си мислела, че всички те обичат?! А и защо би трябвало? Можеш ли да им предоставиш някаква причина за това? За да те обичат? Не, мразят те, а и мен, не се бой, и мен ме мразят, но аз отдавна съм се примирила с това, приела съм го, така както и останалите, и ти също трябва да се научиш на това, ако искаш да преживееш, така че: "Заповядай в клуба", радвам се, че накрая си дошла до това, как върви то, на този свят, между хората, но това е добра новина, повярвай ми, сега сигурно не ти изглежда така, но винаги е по-добре да живееш в пълно съзнание, каквото и да обхваща то, отколкото да плуваш през живота, затъпяла от лекарствата,

идва ми да зарева, ще избухна:

- Но аз не мога, не искам да живея така, когато всички ме мразят,

Светлана ще ми стисне ръката:

- Не всички, Бланка, не всички, има хора, които те обичат, но ще откриеш постепенно кои са, не се страхувай, ще се научиш да ги разпознаваш, с времето, ще намериш няколко души, които ще те поддържат и когато ти е най-зле - и не се бой от това, че ще става и по-зле, но за другите, по дяволите, трябва да внимаваш, разбираш ли?! Не бива да изтърсваш винаги всичко на всекиго, така правят само малките деца, а ти не си вече малко дете, трябва да се научиш да запазваш нещата за себе си, да ги погребваш вътре в себе си, да ги оставяш да се утаят като тинята на дъното на езеро, да не ги изваждаш на светло, да не завихряш повърхността, да почакаш, докато се уталожат, докато станат част от самата теб, докато престанеш дори да им обръщаш внимание, всички правят така,

ще кимна,

Светлана ще въздъхне:

- Не се страхувай, ще видиш, че заедно ще се справим, от сега нататък ще внимавам за теб,

ще й се усмихна с благодарност, за кратко и двете мълчим, само втренчено се гледаме, когато в този момент тръпки ще ме побият по гърба, след като ще осъзная, че погледът на Светлана е невероятно тъжен, предан, безутешен, Светланините бледосини очи са като лазурните заливи calanques, в които морското дъно се вижда до последната подробност, този поглед е като пропаст, която се разтваря пред краката ми, вихър, който ме подема от земята, напъхва ме в утробата си, с главозамайваща скорост се сгромолясвам в своята среда, изведнъж виждам наляво пластмасовите столове и басейна с повдигащия механизъм, надясно шумящите дървета и изоставените инвалидни колички, над мен Мартина, Драго и санитари, изведнъж виждам, усещам, знам, че все така съм, и че винаги ще бъда, в центъра Белвю.

 

 

БЕЛЕЖКИ НА ПРЕВОДАЧА

1. Организация в Словакия, чрез която доброволци кандидатстват за лагери за хуманитарна помощ из Европа. [обратно]

2. Belle vue - красив изглед - (фр.). [обратно]

3. Селище с минерални бани, близо до гр. Ружомберок в Северна Словакия. [обратно]

4. Препарат за прогонване на кръвосмучещи насекоми. [обратно]

5. Подай ми чашката - (пол.). [обратно]

6. Хайде да се нацепим! - (пол.). [обратно]

7. Аз съм на площад "Виктор Юго", можете ли да дойдете да ме потърсите? - (фр.). [обратно]

8. Група от четири острова в Средиземно море, на около две мили от Марсилия. [обратно]

9. Приятно ми е (фр.). [обратно]

10. Здравей, как си, миличка? - (фр.). [обратно]

11. Става дума за известната психиатрична болница в градчето Пезинок (на двайсетина километра от Братислава) с почти стогодишна история. [обратно]

12. Аз... не искам да... слушаш ли ме?... не отивам с вас... няма начин (слов.). [обратно]

13. Легендарна млада жена в бели дрехи, за която се говори, че духът й се скита из замъка в старинния град Левоча в северозападна Словакия, зачислен в списъка на културното наследство на ЮНЕСКО. [обратно]

14. Протоколирани пристъпи на делириум, халюцинации, сериозно състояние на депресия с чувство за вина (мед.). [обратно]

 

 

© Ивана Добраковова
© Асен Милчев, превод от словашки
=============================
© Електронно списание LiterNet, 13.05.2018, № 5 (222)

Други публикации:
Ивана Добраковова. Белвю. София: Наука и изкуство, 2018.