Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Декември  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook  Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Писмена реч
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

ИЗ "ДЕФЕКТ"

Флорин Иримия

web

Глава I: ЖИТЕЙСКИ ПЛАНОВЕ

1.

Едуард Тауту не съществува. Погледнете в телефонния указател, потърсете в Гугъл, проверете в регистрите на ГРАО във вашия град. Няма да намерите никъде това име. И въпреки това, той ви пише тези редове; ако се концентрирате, може дори да го видите, първо неясно, смътно, сянка, приведена над листове хартия, но после, все по-ясно, индивид, който всеки може да си представи както си иска. Казва се, че всяко име носи след себе си цяла една история. Историята на собственото му съществуване. Историята на съществуването на Едуард е дълга поредица от думи. Думи, написвани и пренаписвани безспир, взети и сбрани и после разтурени отново, странна мозайка, която никога не е трябвало да има смисъл. Едуард Тауту: автор и персонаж, роден по собствена воля. Повече или по-малко.

 

Ако имах талант, ако наистина имах талант, бих могъл да продължа горната фраза, или може би не става въпрос дори за талант тук, а за повече търпение, но не желая да навлизам в подробности, нещо, което е типично за мен, тази липса на воля, тази неспособност да постоянствам, да се насиля да докарам нещо докрай. Признавам си, бързо се отегчавам от всичко, имам усещането, че ако нещата не ми се получат веднага, няма да ми се получат въобще и, понеже никога нищо не ми се е получавало като хората от начало, съм склонен да се отказвам лесно, да се призная за победен, да загубя интерес и да се заема с нещо друго, винаги с нещо друго, което ще има в крайна сметка същата съдба, както и това от преди. Може би затова съм се палел по толкова много неща през краткото ми тридесет и петгодишно съществувание (предимството или недостатъкът на мъжете е, че могат да кажат възрастта си без всякакви заобикалки), може би затова повярвах, че ще успея толкова лесно в живота (в съответния момент бърках любопитството и нагласата да се заема с нещо с успеха да докарам това нещо докрай), може би затова съм воден непрекъснато от такъв кьопав, напълно несъстоятелен оптимизъм, и си мисля, че в крайна сметка всичко ще бъде добре (нещо, което е, по същество, черта на народа, от който произлизам, който векове наред се самозалъгва, че в крайна сметка всичко ще е на добре, въпреки непрекъснатите предупредителни сигнали, че нещата не вървят в правилна посока и че в този ритъм, какъвто и да е той, в един даден момент, развръзката няма как да бъде щастлива) и така ще намеря и аз смисъл в този земен живот.

Всъщност, ако искаш да ти е добре, ако искаш да изпиташ колкото се може повече и по-интензивно онова чудно усещане на осъществяване и висше съвършенство, което се нарича... не знам, както искате го наричайте, трябва да имаш план, стремеж, цел, трябва, иначе казано, да осъзнаеш, възможно по-бързо, какво е призванието ти в живота, и после да си склонен да посветиш (не да се "жертваш", както бях изкушен да напиша първоначално, тъй като, разбира се, няма нищо за жертване тук) страшно много време от това толкова кратко битие за постигането на съответната цел. Не съм си и помислял такова нещо, на мен такова нещо не би ми и минало през ума, а бе жена ми, тя е отговорна за гореизложената теория, съвсем банална, ако се замисля по въпроса, но сега, когато благоволи да я сподели с мен, не мога да не призная, че има право, и като нямам за какво друго да пиша - някоя гениална идея, която да доведе до гениален роман - се захващам да пиша за това с надеждата, че някой ще прочете тези редове и ще започне да мисли за собствения си план в живота, за да стигне дотам, че в един момент да се наслади на онова чудно усещане за осъществяване, което аз няма да позная никога, но което, подозирам, е по-силно и от най-интензивния оргазъм, без значение дали сам си си го дарил или ти е бил дарен от лицето, с което си се намирал в дадения момент.

 

2.

Сега, ако се замисля по-сериозно по въпроса, ми се струва, че има и други начини да успееш да се осъществиш в живота, в случай, че идеята за ранен план не ви допада, не се плъзга по формите на вашия житейски калъп или, чисто и просто, нямате кеф да си усложнявате излишно живота. По същество, призванието, да не говорим за определението на самото понятие, е нещо много деликатно, относително, или, защо не, илюзорно, като всеки има собствения си ритъм и представа за това какво означава то. В тази страна ми прави впечатление, че повечето хора вярват, че призванието им в живота се свежда до това да имат какво да си сложат на масата за ядене. Харесва ми как звучи тази констатация и бих продължил, като кажа, че сме примитивна нация, своеобразно блатно животно, малко, агресивно и страхливо, с поглед неизменно забит в земята, погълнато изцяло от калта около себе си и затова неспособно да види, че по-нататък тинята отстъпва на тревата, но ми се струва, че би било злонамерено от моя страна да поддържам такова твърдение. Хайде, по-добре да кажем, че повечето от нас се заблуждават сами, като си втълпяват чувството, че призванието в живота им е именно това, което случайно правят в съответния момент, или, както в моя случай, че призванието в живота им е непрестанното търсене на призванието само за себе си, което вероятно така и няма да намерят никога. Ето все пак няколко възможни варианта за призвание, които немислещите непрекъснато за ядене, успяват да си съставят, та да не кажат после, че са живели напразно: да правят пари, да се разтегнат и сгънат на фльонга, за да правят пари (за някои хора това означава да крадеш като невидял, израз, вероятно непреводим на повечето езици на тази земя1), да се оправят (в тясна връзка с предходното), да правят секс, да правят деца, да правят добро или лошо, да правят така, че да угаждат на някого и т.н. Сега вероятно би трябвало да изрека, "хайде да разгледаме всеки случай по отделно", но честно да ви кажа, идеята да изказвам качествени оценки за така нареченото призвание и вариантите му не ми се струва въобще мотивираща, освен това, така да се каже, какъв ли би бил и смисълът от това? Тези, които правят пари, ще продължат да правят пари, независимо от това, което бих могъл да кажа отрицателно (или положително) за това, същото важи и за тези, които искат да правят секс (с колкото се може повече партньори, би трябвало вероятно да добавя, или, в най-разнообразни позиции, или, и по-добре, на най-необичайни места с възможно повече партньори и възможно повече позиции), деца, метани (новост в списъка!), добро или лошо, така че да угодят някому и т.н., и т.н. Истината е, че не можем да живеем, без да се замислим, макар и веднъж, за идеята за нашето призвание на тази земя (защо да я потулваме, иначе казано, дали не я потулваме напразно), в макроварианта й (призванието на Човека на земята), или в микроварианта (моето призвание, на този, който се събужда всяка сутрин подготвен или недотам да поеме на гърба си тежкото бреме на цял чувал с проблеми). Генетично ли сме програмирани да търсим призванието си, или това е аберация, незначителен дефект на биологичния ни вид? В Библията ни се казва пределно ясно, че призванието ни е да се множим и да изпълним земята и изглежда, че за това даже ни бива, докато не се превърне в призвание на други да сецват репродуктивния ни ищах, все по-тревожна тенденция, при положение че планетата се инати да се разплуе всеки път, когато определени части от телата ни го правят.

Вероятно ни е дадена свободата да си измисляме всякакви възможности за призвание - както си мисля, че ни е дадено да си измисляме извинения - и да се залъгваме непрестанно, че настоящето е по-привлекателно от това минало, което тъкмо сме загърбили. Или, може би, че способността да си измисляме някакво призвание, служи да отпъдим усещането, че живеем напразно, че живеем само защото други преди нас са имали кефа да си го турят, че животът щеше да е съвсем същият с нас или без нас2 и че всъщност не съществува никакъв план, който да е запазен специално за нас, освен този, който сме в състояние сами да си създадем, което е най-доброто доказателство за еволюционна еманципация, и казвам това, колкото и унизително да е приложението на тази идея, а именно, че единственият начин, по който човешкият вид е в състояние да еволюира, се свежда до усъвършенстване на способността си да се самозаблуждава.

 

3.

Такива мрачни мисли не могат да ти минат през ум, освен при навършване на кръгла годишнина като тази на тридесет и пет години, когато си даваш сметка, може би за първи път в живота, че си остарял и че, теоретично, досега би трябвало да си намерил смисъла на този свой земен живот, но ти чисто и просто не си бил в състояние да го направиш.

Вчера получих откровение за пълната ми безполезност от онтологична гледна точка, ако мога така да се изразя, което ме изненада, но ме кара да се надявам, че сега, въоръжен с това откровение, ще имам силата, или поне желанието да предприема нещо, което да ме върне по някакъв начин в орбита, разбира се в случай, че съществува такава, която да съм напуснал. Също така си дадох сметка, че да дадеш смисъл на живота си, може да включва и всичките други "неща" (да правиш пари, деца, добро и т.н.) или, по-добре казано, "делата", които изброих, когато говорех за "призванието на Човека на земята", израз, който ми се струва сега толкова помпозен, че, ако не бе мой собствен, направо би ме изкарал извън кожата.

И така, разхождах се из парка с Луиза, жена ми, навик, с който се сдобихме в желанието ни да релаксираме (повече тя, отколкото аз) в края на един работен ден, като се опитвахме да се насладим на въздуха, свеж и чист (все по-европейски откакто влязохме в Европейския съюз), на прохладата на дърветата и това, което на нас, хората, ни харесва да наричаме "песните" на птичките, макар че, разбира се, те не пеят от тяхна гледна точка, когато изведнъж изпитах, без никакво предупреждение, чувство на блуждаещо проникновение (или чувство на проникновено блуждаене), изпитах, иначе казано, откровението за жалкия ми провал като член на обществото, чието призвание би могло да се състои, поне на пръв поглед, да имам донякъде задоволителна работа от парична гледна точка, но и емоционална, психическа такава, която да ме насочи да се стремя към създаването на семейство (съпруга + поне едно дете), заедно с които да живея в прилични условия поне в апартамент, ако не в къща. Съкрушен от силата на това усещане, не можех да се преструвам повече и се наложи да го споделя с партньорката ми в живота под формата на дискусия, чисто теоретична, бих желал аз, но която дегенерира, неусетно, в доста сериозна кавга, последвана от помиряване вкъщи, когато се любихме, след което ми бе споделена теорията за ранния житейски план, абсолютно необходим, така да се каже, за изпитването на усещането на осъществяване, за което говорех, по-силно от най-интензивния оргазъм (фактът, че тъкмо бях изпитал такъв, ме наведе на съответното сравнение), нещо, което нито аз, нито тя бяхме имали - житейски план искам да кажа, и дори не ни бе минавало наум, или поне на мен, че мога да имам и че сме, както си е, или по-добре казано, където и каквито сме, т.е. тук, в жалко провинциално градче, два екземпляра хомо сапиенс сапиенс, лишени от блясък ("Еди, не знам дали си забелязал, но хората, които са успели в живота, излъчват особен блясък", ми каза жена ми), сила и ентусиазъм.

Теорията й, която, поради липса на нещо по-добро, приех ако не да си присвоя, поне да разкрия за себе си тук, ми дава, все пак, неприятно усещане за неумолимост, на фатум малус3, както би казала Луиза, абсолвентка от Филологическия факултет, и което наивният ми оптимизъм чувства нуждата да изличи, като най-удобния метод, макар и не най-ефикасния в дългосрочен план, е чисто и просто да не мисля повече за това. Бях прибягвал безброй пъти до тази стратегема, колчем се натъквах на нещо неприятно в живота и да знаете, че тя бе действала без откат всеки път, изглежда, че имам тази изумителна способност да давам назад - не, за нещастие, и да избутам някого назад, това не ми се бе удавало никога - да не си го слагам на сърцето, да забравя, да игнорирам или да се престоря, че не се е случило, това, което, сега си давам сметка, е възможно да представлява тъкмо обратното на способността да си съставиш план в живота, нещо, което ме е довело дотам, където съм в настоящия момент, тоест окаян преподавател в гимназия, без никакъв житейски план, без никакво бъдеще.

 

4.

Но как да оформиш един житейски план? Или може би той те оформя? Що се отнася до това, което ни се случва, появява ли се то като родов белег, вече имплантиран там в очакване на подходящия момент да покълне и доколкото представлява непредвидимото, следва ли някакви случайни комбинации, които никой не би могъл да предусети? Така, както ви разправях, бях дете, надарено с голяма доза любопитство и с идиотското убеждение, че мога да правя каквото и да е. Може би, ако се бях съсредоточил изцяло върху едно нещо, може би, ако бях осъзнал навреме, че не съм създаден за шах, тенис, пиано, цигулка, карате, баскетбол, рисуване, адвокатура, актьорство, психология, алпинизъм, автомобилизъм и каквото там искате, днес - макар и да не мога да кажа с ръка на сърцето - бих могъл да се озова и аз в привилегирования списък на тези, които знаят какво точно искат от живота. Още повече, може би, ако нямах тази крайна способност да давам назад, последвалите провали, които бях инкасирал във всички горепосочени области, щяха да ме накарат да се замисля, щяха да ми помогнат да дойда на себе си, да стана по-дисциплиниран, да си поставя, така да се каже, пътя, който да следвам. Може и сега да не е твърде късно. Може би тридесет и пет години не е още възрастта, когато те обзема безнадеждност, вероятно би трябвало да не мисля повече, не знам и аз колко пъти месечно, как да направя така, че да напусна системата на образованието и, вместо това, да се посветя телом и духом на дидактическото поприще. Благородна професия е да си преподавател, не мислите ли? Пълна с интелектуални удоволствия и професионално осъществяване, не е ли така? Нямам дори представа откога и откъде тръгна тая приказка. От времето на Чаушеску? Или пък после? Какво значение въобще има мизерната заплата, която получаваш? Това не е професия, която да упражняваш, за да правиш пари. Не, и дума да не става. Това е повик, влечение, вероятно дори предопределеност, изразена в призвание, или го имаш, или не, понеже какво да правиш като преподавател, ако не да преподаваш, нарича се акт на предаване, предаване на познания, но и предаване на последния грам достойнство, което още е останало в теб, а това предаване, този доброволен отказ от най-елементарни права, както ги наричат, човешки, това съзнателно приемане на унизителното състояние на преподавателя, е доказателство за висшата форма на благородство, за синята кръв на всички даскали (досадна дума) в Румъния. Е, да не преувеличаваме. Не е толкова черен дяволът, нали? Преподаватели, учители от Румъния, в унисон, моля ви, кажете високо, та да се чуе, НЕ, НЕ Е ТОЛКОВА ЧЕРЕН ДЯВОЛЪТ! И понеже е криза (макар че и когато нямаше криза...), хайде, повтаряйте след мен, И ПОНЕЖЕ Е КРИЗА, НЕ ИСКАМЕ ПОВЕЧЕ ЗАПЛАТИ, НЕ ГИ ИСКАМЕ ВЪОБЩЕ, ДОРИ И ТАКА ОРЯЗАНИ4, КАКТО СА, ЖЕРТВАМЕ СЕ ВСИЧКИ ЗА РОДИНАТА, ЗА ГОСПОДИН ПРЕЗИДЕНТА И ЗА ГОСПОДИН МИНИСТЪР-ПРЕДСЕДАТЕЛЯ, И ЗА ГОСПОДА ДЪРЖАВНИТЕ СЕКРЕТАРИ, И ЗА ГОСПОДА И ГОСПОЖИТЕ СЪВЕТНИЦИ, И ЗА ПАРЛАМЕНТА, И ЗА ПРАВИТЕЛСТВОТО, МИТНИЧАРИТЕ, СИНДИКАЛНИТЕ ЛИДЕРИ И ШЕФОВЕТЕ НА ФОНДАЦИИ, ЗА ВСЕКИ, КОЙТО ЖЕЛАЕ НИЕ ДА СЕ ЖЕРТВАМЕ, ПРАВИМ ГО, БЕЗ ДА МЪРМОРИМ, ПРАВИМ ГО КАТО ДАР, АКО НЕ И С УДОВОЛСТВИЕ, ДОРИ ДА Е МАЗОХИСТИЧНО. Хмм, май не всички искаха да викат, някои сякаш ги видях да държат в ръце плакати, на които пишеше: "КРАДЦИ, СРАМ, ОБЩА СТАЧКА". Не-е-е, тях да ги е срам! Как смеят да възразяват? Всички те в ъгъла, на колене, връз черупките от хиляди натрошени орехи!

Защото не е ли чудесно да си учител? Готино и яко! Още повече затова, значи, не успявам да си обясня причината, поради която изпитах точно сега това откровение на изгубване, сякаш, бога ми, съм някакъв американски магнат, внезапно обзет от пристъпи на криза, който изпада в депресия и се самоубива. И после, откога ме навестяват такива откровения? Мен, този, който, както казвах, винаги съм давал назад, мен, този, който считаше, че животът ще бъде нескончаем карамелен бонбон, от който ще смуча безкрай, точно мен, който дори не исках да съм женен, дума да не става да имам и дете, а когато се случиха тези неща, не коментирах и не се опитах да се зарадвам дори, или поне да не се бях вкисвал толкова. Какви промени е претърпяла душата ми? Какви отклонения? До вчера бях убеден, че светът е в краката ми, а сега, изведнъж, нещата са се обърнали така, че аз съм този, който е в краката на света. Немити крака, които миришат. Е, не вземайте толкова присърце последните думи. Дори и неизлечим оптимист като мен може да има каръшки ден.

 

5.

Брат ми, ако се замисля, трябва още от началото да е бил осенен от този план, от тази цел в живота, която е следвал неуморно, без да каже на никого, не, че някой от семейството ни да го е попитал какво иска да прави с живота си, а той да не е искал да отговори. Иначе не би заминал веднага след Революцията5 в Германия (той, който и бъкел немски не знаеше), откъдето не се е върнал и досега (като изключим няколко кратки посещения за празниците); явно човекът си е имал наум какво да прави със своята страст - моторите - точно, единствената, но голяма негова страст, а днес, пряко доказателство за това е, че е инженер в заводите на "Мерцедес" в Щутгарт. Разбира се, решителността на Джордже, както се казва брат ми, да успее в живота, бе хвърлила положителна светлина и върху моя живот, върху нашия, по-точно казано, моя и този на Луиза, защото се наслаждаваме от негова страна на месечна издръжка, ако можем така да я наречем, която обичайно заминава почти изцяло за отглеждането на дъщеричката ни, Мируна, по която Джордже е направо луд, лудост, която аз, за съжаление, няма да изпитам никога.

Признавам си, не харесвам децата. Те са вечна отговорност, а аз не понасям отговорностите, да не говорим за факта, че, колкото и да се грижиш за тях, колкото и да се стараеш и да се жертваш за тяхно добро, в един момент пак ще се стигне дотам, че да те упрекват за нещо, някоя дреболия, която си си мислил, че е забравена и която, във всеки случай, няма да можеш да оправиш никога повече и ще си я носиш, както му е редът, до гроба, без да ти се прости някога.

В деня, когато се роди Мируна, 1 август 199х, и я видях в лице (не ме оставиха, за мое облекчение, да присъствам на раждането), осъзнах, че животът ми никога повече няма да бъде същият. Явно совата на Минерва лети само в мрака, само че, този път, совата бе щъркел, а щъркелите не идват никога с празен кош. Мируна се роди в десет вечерта. Онзи ден, спомням си добре, бе потискащо горещ и вечерта трябваше да дойде като благодат след толкова часове на задух, и несъмнено така е и по принцип, но за мен, какво да кажа... когато видях колко бе малка, първата мисъл, която прониза съзнанието ми, бе: Господи, как може толкова крехко и незначително създание да има такова огромно, толкова опустошително влияние върху живота ти? Мога да кажа, че видях в това някаква несправедливост. И пет минути не я бях гледал и ми се струваше, че виждам в нея натрапница, нагла узурпаторка на начина ми на живот, който, без да е съвършен, не се натрапваше на този на някое новородено. Някак предчувствах, че нямаше да ми хареса (не ми бе харесало какво бе направила с някога гладкия стегнат корем на Луиза), но не подозирах, че недоволството и дискомфортът ми ще са толкова големи. Но и така дори, се опитах да не показвам раздразнението си пред нея, дори се престорих на ентусиазиран, като Луиза, както и Мируна, продължават да ме считат и до днес, ако не за добър баща, поне за такъв, който се опитва да бъде добър, което, даже си е направо вярно. Иначе, как бих успял да прикрия ревността си, когато виждах как заостреното зрънце на Луизината гърда се предлага само на малката й изкривена устица, погнусата, която предизвикваше в мен, колчем трябваше да й сменя пелените, прозявката на отегчение, когато бях принуден да слушам жалките й опити да бъде разбрана, бесът, който ме обзема, когато тя направи някой гаф, или огромната досада, когато настояваше да й чета, което не ми е харесвало да правя дори и за себе си, да не говорим за друг. Но слава богу, тези времена са вече минало. Мируна сега е на десет години и въпреки факта, че не съм луднал по този, не първи, но със сигурност, последен плод на любовта ми с Луиза, трябва да призная, че тя разполага с твърде изтънчена мисъл за собственото си добро. И което, в светлината на откровението, което бе имала жена ми (все се питам защо не ми бе споделила теорията си по-навреме, ако всичко се основава на това, че нещата трябва да стават отрано), е добре дошло, понеже си мисля да я подхвана някой от тези дни и да я попитам дали някога не й е минавало през ум какво би желала да прави с живота си по-нататък, не за друго, но може и да ми каже, че изпитва неистова страст към компютрите, или, че иска да стане лекарка, нещо, което да й донесе много пари, така че да не се налага да я издържаме ние цял живот. Преди всичко друго, един родител трябва да е прагматичен, когато е заложено бъдещето на детето му. Още повече, след като не е знаел да бъде такъв, когато е ставало въпрос за собственото му бъдеще.

 

6.

Тъкмо се бях отказал от правото, когато Луиза забременя отново и този път не можа да се направи нищо повече. Бях на двадесет и пет години, доста млад, бих казал, и живеех с усещането, че ако не завършиш университет, се осъждаш сам на погубване, което, сега си давам сметка, може да се случи въпреки това, но факултетът, в който бях приет (вероятно с връзки, макар че полагах огромни усилия да уча, но само едно учене в Румъния никога не е достатъчно, моля ви да ми повярвате за това), бе твърде претенциозен за моя вкус и, в същото време, ужасно отегчителен. Всъщност баща ми бе пожелал да следвам право (той е адвокат) и последвалите два провала във Филмовия факултет (където, както си хващах око, ме бяха уверили, че ще вляза) ме бяха убедили, че би било добре да опитам късмета си другаде, което се оказа, разбира се, голяма грешка.

Това, че се отказах от правото, доведе до псевдообезнаследяване от страна на Стареца, репресивна мярка, която, за щастие, не продължи твърде дълго, доказателството е, че и до ден-днешен живея от неговите пари (макар и Луиза да не знае това), което представлява достатъчно досаден и унизителен компромис, към което се добавя и че в моята ситуация, компромисът става толкова по-досаден и унизителен и от това, че се съгласих да приемам тези пари, даже и след като научих, че негова милост възнамеряваше да се разведе с майка ми (като я остави така на пътя), за да се ожени за много по-млада, не само от него, но дори от Луиза, не, че при тези тридесет и няколко години, на колкото е жена ми, още можеш да я наречеш млада. Причината за този компромис - желанието да не го превръщам в свой враг, понеже, помислих си аз, и съвсем основателно, такъв жест, иначе естествен и разумен, би довел автоматично до спирането на месечната сума, съвсем постоянна, която получавам от него и която ни помага, заедно с това, което приемам още и от брат ми, и с мизерните ни заплати, да отглеждаме, във все пак прилични условия момиченцето ни, и да живеем с усещането, разбира се, фалшиво, че с изминаването на дните, нещата вървят все по-добре в нашата родина, Румъния.

 

7.

Не съм имал щастието да бъда окуражаван твърде много в живота си. Всъщност, ако се замисля сериозно, още когато бях невръстен младенец, ми бе сведено до съзнанието какво не можех да правя (не можеш да пишкаш и да акаш, където ти скимне, не можеш да мажеш стените с това, което ти излезе от там, не можеш да пускаш телевизора, за да гледаш някакви си глупости, не можеш да пълниш ваната с вода, само за да си играеш на "Титаник", не можеш да пускаш печката, само да се пулиш часове наред в синьото пламъче, не можеш да се докосваш на онова място, когато ти се прииска - така се роди Руда, ще ви разкажа за това ей сега - не можеш да излизаш навън да си играеш, ако не си си написал най-напред домашното, но докато го напишех, нямаше никого навън, с когото да си играя и т.н., и т.н.) в ущърб на това, което можех или щях да мога да направя, което в дългосрочен план, опасявам се, бе имало доста вредно влияние върху психиката ми. По-късно, нагласата на баща ми да ме критикува, да изказва на глас негативни оценки по адрес на възможностите ми, трябва да ме е подтикнало да търся неизменно нещо друго, нещо различно, с което да успея да му угодя, което би могло да представлява друга причина за липсата ми на конкретика по отношение на онзи план, за който ви разправях, на тази изпепеляваща страст, която да завладее живота ми съвсем рано и която трябваше да ми предложи, рано или късно, така бленувания душевен оргазъм - чудесното усещане за професионално осъществяване, но и за такова в личен план.

Ако си спомних пак за баща ми, е уместно да уточня, че въпреки факта, че съм израсъл теоретично с двама родители, това, което съм днес (тоест, едно нищо), го дължа по-скоро на него, отколкото на майка ми, понеже тя бе по-скоро заета с пиячката - порок, в който бе "потънала" като реакция от фрустрацията си да не е могла да се омъжи за този, за когото бе искала. Не се учудвам, че брат ми бе духнал толкова скоростно от страната, когато бе могъл. Аз, като по-малък и както си казвах, лишен от някаква изгаряща или постоянна страст, бях способен, за сметка на това, да се изправям пред много стресиращи ситуации поради простата причина, че в наивното си незнание не ги осъзнавах като такива и затова не видях смисъл в такова заминаване, когато ми се откри възможност, като в резултат на това останах тук, на това място, където до вчера бях убеден, че щях да живея добре, мерси. Но нямам намерение да се жалвам и търся съжаление, никога не съм го правил и не възнамерявам да го правя и оттук нататък, макар че някак имам усещането, че в това доста може да ме бива. Трябва и аз от нещо да разбирам, нали така?

Виждате ли, не е лесно да си мъж - поне такъв като мен, висок, добре сложен, брюнет, със сини очи - и в същото време да съзнаваш, че не си в състояние да се грижиш за собственото си семейство (макар и да не си искал такова), особено тогава, когато, ведно с това осъзнаване се спуска връз теб и цяла лавина от безнадеждност, фрустрация и терзание, придружени от този прелестен подтик да престанеш да се считаш за човешко създание. Както можете и да си представите, последиците са наистина драматични. Говорим или за бързо пропадане в посока пропиване (което ме отвращава заради майка ми), или в посока търсене на краткосрочни авантюри, които да ти доказват, че въпреки всичко си още мъж, порив, който се основава, във всеки случай, върху бъркането на потентност и компетентност, способности без всякаква взаимна връзка. Освен това, томлението по краткосрочната връзка може да доведе със себе си цяла грамада от неподозирани и често вредни последици за съответния индивид, сред които бих споменал прихващането на досадна венерическа болест, както и продължаването на авантюрата за повече дни, седмици или дори месеци, което се равнява с превръщането й в истинска извънбрачна връзка и което не си го пожелавам, понеже вече имам такава. Е, но как е възможно такова нещо?! - бихте могли да се запитате и съвсем основателно при това. Какво ще търси любовница, че и още една, за която да държа да ви информирам, в живота на един такъв непрокопсаник? Ами, просто, ако си карък - понеже само така може да се нарече това, което претърпях в онази нощ - дори и любовниците не могат да са причина за завист. Дори напротив. Важно послание за всички мъже, които си нямат, но им се иска да си имат любовница: нямате никаква представа какви късметлии сте! И ако случайно си мислите, че лъжа, или пък се правя на много умен, това, което ще ви разкажа, ще ви убеди незабавно в правотата на твърдението ми.

 

8.

Бяхме останали до късно онази нощ, чувствахме се добре заедно, аз, Лорин - колега, преподавател от същата гимназия като мен - и Руда6, приятелката и понякога въображаемата ми любима и никой не можеше да понесе да се изтръгне от приятното състояние на отпуснатост и безразличие спрямо всичко, което се случваше отвъд вратата на гарсониерата на приятеля ми. Въпреки това, в един момент, домакинът каза, че ще се оттегля, че на другия ден, в събота, щял да ходи не знам къде си, но че ние сме можели да останем още, което и направихме, но не за дълго, така че в два през нощта, малката ни компания вече се бе разпръснала. Аз бях пил доста (под давление на Руда, която никога не можеше да пие сама) и така, вероятно би следвало да тръгна пеш към къщи, но се чувствах уморен, потиснат и самотен, към което се добавя, че и пътят бе доста дълъг, а навън бе станало студено, в извинение за сърцето на грешника, така че в крайна сметка отстъпих на удобството (и неблагоразумието) и се качих в собствената си кола, с която бях дошъл. Сега бихте могли да ме попитате защо не си взех такси на връщане, няма да ме хванете мен обаче толкова лесно. Виждате ли, в съответния момент таксиметровите шофьори се намираха от повече от месец в обща стачка като протест срещу новия (по онова време) закон всяко такси да бъде снабдено с GPS, който да показва най-късия път до заявената дестинация, така че нямаше как да намериш таксиметрова кола на улицата, а в този късен час автобусите, разбира се, не се движеха повече. В следствие на това, се качих в колата, фолксваген петица джи-ти-ай червен амарилис, изкрънкан след доста просене пред Стареца, включих климатика (друга грешка), после CD-то (още една) и потеглих. Понеже бях пил и по-точно бях доста пиян, омаломощен от топлия въздух, който се филтрираше през вентилаторните отверстия, подобно на газ без мирис, но съвършено летален, и понесен от сладкия поток на музиката на Рамщайн, шофирах повече по инерция, неспособен да отдам и най-малкото внимание на пътя, който се разгръщаше пестеливо пред очите ми. Така стана, че когато стигнах до една пешеходна пътека (която дори не бях виждал), не натиснах с крак (вцепенен) спирачката, а чисто и просто оставих колата да премине, а тя, горката, незнаейки как да разпознае пешеходна пътека сама (какво правите там във фолксваген, господа инженери?), нито да спира с автоспирачка, не се спря, в резултат на което се освестих (почти в буквален смисъл, бих казал) от шума на тежък удар, и нещо черно, като нинджа-каскадьор, се разходи по предницата на колата, удари се в предното стъкло, след което се сгромоляса и остана проснато на калдъръма. Всичко това за частица от секундата. Давате си сметка колко се уплаших! До този момент не бях имал нито една катастрофа с кола, а преживяванията ми на шофьор (както и всички други) се бяха развивали в съвършена монотонност, несмущавана от непредвидени събития, които да ме изхвърлят извън орбитата на многообичния ми психически комфорт (не броя тук двата университетски неуспеха, последвани от изоставянето на ученето и търсенето на убежище в планината, нито раждането на Мируна, понеже нито едно от тези, да кажем, събития, не бе ме изненадало).

Не съм страхливец или пъзльо, та лесно да се паникьосам и да направя неща, за които после да съжалявам. Липсата на ранен план в живота няма нищо общо с това. В крайна сметка не избягах (макар че по-късно си помислих, че щеше да е по-добре да го бях направил, но по съвсем друга причина), а излязох от колата, за да видя какво се бе случило. В онзи момент бях буден и пълен с енергия като поп след утрешна молитва. На земята, в безсъзнание, неподвижна, се намираше това, което мозъкът ми прецени за частица от секундата, че е млада жена и толкова красива, колкото и нещастна, понеже кой друг, освен с такъв късмет прекосява улицата на пешеходна пътека в три сутринта, когато навън е по-пусто (и по-студено) отколкото в душата на грешника, и не успява да стигне до другата страна, понеже на шофьор, със същия лош късмет, и красив колкото нея, за сметка на това, почти мъртво пиян, вцепенен и полупотънал в сферата на бахайските сънища, му е хрумнало да затътри дотам хедж-бека си? За мой късмет (ако може да се нарече това късмет), по-скоро за неин, бе фактът, че не карах бързо, като натискането на педала на газта изискваше в ситуацията, в която се намирах, волеви акт, толкова голям, колкото и този да продължа в Правния факултет.

 

9.

Момичето, което в малоумието си бях понесъл на предния капак на колата, лежеше сега отпуснато в ръцете ми. Макар и да се твърди, че не трябва да местиш жертвата до пристигане на Бърза помощ, аз я извих на всички възможни страни, за да съм сигурен, че не кърви, проверих пулса й, и за мое облекчение, почувствах, че нещо още туптеше там, с други думи, исках да се уверя, че не е мъртва, преди някой друг да ми съобщи тази вест. Сетне, облекчен, че бе още жива, й забих веднага два шамара, достатъчно здрави, трябва да призная, които я събудиха от загубата на съзнание и я накараха да изломоти нещо, което не разбрах, не, че я бих помолил да го повтори. Първите мигове, след като жертвата дойде на себе си, са ключови за всичко, което ще последва след това. Имах намерение да я заведа в болница, но не възнамерявах да играя окаяната роля на този, който е сбъркал (по същество, идеята да пием повече, отколкото всеки от нас може да понесе, бе на Руда), така че й казах с тон, смесица от загриженост и контрол на ситуацията: "Госпожице, вероятно Ви е ударила кола. Струва ми се, че нещастникът е избягал от мястото на инцидента. Не се тревожете, не мисля, че сте лежали дълго в безсъзнание и ако тръгнем в този момент за болницата, съм убеден, че скоро ще сте извън всякаква опасност." Не реагира, както се надявах, тоест с готовност, с признателност, така че бях принуден да й повторя съобщението още няколко пъти, което, в крайна сметка, бе само в моя полза, понеже по този начин не само щеше да разбере какво исках от нея, но и настоятелността, с която й представях развитието на фактите, би трябвало да й стигне, за да пропъди и последните си съмнения, в случай че ги имаше, свързани с това, което й се бе случило откакто се бе озовала просната на земята. Все пак успях да я убедя да стане и с доста усилия, да я положа да легне на тротоара. После, след няколко минути, същата кола, която я бе ударила, се спря отговорно пред окръжната болница. На лекаря от Бърза помощ сервирах същия текст. Връщал съм се вкъщи от частно посещение, когато, изведнъж, пред мен, направо на пешеходната пътека, съм съзрял подозрителна купчина, която се мержелеела отпред - един черен нинджа, сринал се на земята. Спрял съм предпазливо на няколко метра разстояние... от каквото и да е това нещо там, и съм слязъл от колата, не и без да погледна надясно и наляво за евентуални следи от човешка дейност, та да не се окажа аз жертва на някой въоръжен обир, както бях виждал да се случва по филмите. После, като съм се приближил повече до купчината, съм констатирал, че наистина иде реч за нинджа, пардон, за жена, която на пръв поглед изглеждала мъртва. Въпреки това, когато съм докоснал с пръсти леко фината й сънна артерия, съм установил, за моя изненада и радост, че тялото има пулс. Понеже на мобилния ми телефон му е паднала батерията, не съм могъл да звънна на Бърза помощ и, макар че съм чакал няколко минути пред мястото, никаква друга кола, която да мога да спра, не минала оттам. Тогава, в отчаянието си, със свито сърце, съм вдигнал жертвата от земята с мисълта да я кача при мен в колата и да я заведа лично в болницата. Като съм я движил така, жената дошла в съзнание и не след дълго, успяла да направи няколко крачки с краката си. Насочил съм я внимателно към тротоара зад нас, положил съм я там, след което сме поели като фъртуна към Бърза помощ. Онзи тип, още по-объркан от мен, едва се бе събудил от сън и вероятно бе повярвал на всичко в онзи момент. Но и така бе добре да не си свалям гарда. Не изпитах желание да изчезна в нощта, не се поколебах и за секунда, докато й разправях подробно причината за присъствието ми там. Едва след като се уверих, че жената се намираше напълно под отговорностите на болницата, се качих отново в колата и потеглих, за трети път за по-малко от час, щастлив, че нещата бяха влезли в нормалния им коловоз, и още повече, когато констатирах с облекчение на ранната дневна светлина, че моят голф петица джи-ти-ай червен амарилис не бе понесъл никакво одраскване или изкривяване, което да привлече вниманието на полицията, в случай че докторът по чудо бе записал номера на колата ми. Възнамерявах да заспя като пън и да елиминирам и последните остатъци от алкохол в кръвта си, след което да се представя отново в болницата, свеж и невинен като краставичка, като този път щях да карам колата на Луиза (един матис), за да видя как се чувства младата ми жертва, на която несъмнено бях спасил живота. Разбира се, не бе необходимо Луиза да знае нищо за това изпитание, понеже каква полза би имала, ако научеше, нямаше как да върна времето назад и да се озова отново в гарсониерата на добрия ми приятел Лорин, без нищо от случилото се да се бе случило.

 

10.

На другия ден обаче се събудих по-късно, отколкото можех да си представя, късмет, че бе неделя и не трябваше да ходя на часове. Луиза не бе вкъщи, но ми бе оставила бележка, за да знам къде мога да я намеря, а именно на подготовката, която имаше от няколко седмици с момчето на шеф на автомивка, причина, поради която си бе позволила да увеличи леко цената на урока - да, забравих да уточня, че жена ми е преподавателка по английски език, но тя, за разлика от мен, искаше да стане преподавателка, ще се върна скоро на този въпрос - и отново Мируна, милото ни момиченце, което всички освен мен гледат като писано яйце, бе погълната от някакви гваш бои, които щяха, в крайна сметка, да оформят минирисунка със съмнително качество, но която майка й щеше да възхвали до бога, сякаш авторката бе нова Родика Маниу-Мюцнер7. Обясних на скъпото същество, че татко има работа в града, но не възнамерява да се бави много, избегнах да я целуна по върха на главичката, както е видяла тя, не знам откъде, че правят всички обичащи бащи, след което се качих в колата и тръгнах към болницата да видя как се чувства другото "момиче", което съдбата ми бе изкарала на пътя сякаш в някакво странно недалечно и със сигурност доста объркано минало.

Докато се отдалечавах към болницата, опитвайки да си спомня отново сцената с инцидента, дивейки се на абсолютната й иреалност, не ми минаваше дори през ум, че сцената, на която щях да стана скоро свидетел, щеше да надмине по невероятност тази от снощи, какво говоря, щеше, в сравнение с нея, да я изличи напълно, да я сведе до възможната най-обикновена баналност - произшествие, което не бе завършило дори със смъртта на жертвата - жертва, която, когато влязох в отделението, въртеше опашка като типичното момиченце любовница, което търси кой да го помилва, на гърдите на мъж на около шестдесет години, с посивели коси, но извънредно богат, добре сложен, но в никакъв случай дебел, при гледката на когото внезапно се вкамених, понеже този индивид не бе никой друг, а добрият ми стар баща! Знам, фразата е дълга и изцедена тънко като дестилирана ракия, но вярвайте ми, само за стил не мога да си мисля, сега, когато си спомням за момента. Чух как му мълвеше нещо на ушенце, като любвеобилна котка, но която всъщност иска единствено да получи кльопачка, и ако не се намирах в болнично отделение, в което толкова много други жени боледуваха добросъвестно в мизерните си легла, бих си помислил, че съм недискретният свидетел, перверзният воайор на момент на висша интимност между двама любовници, изненадани в началото на еротична сцена, която нямаше да разочарова и най-изтънчените вкусове.

Смайването отстъпи бързо място на усещане за отвращение, придружено от онази добре позната тенденция на отхвърляне на реалността, която тъкмо се разиграваше пред очите ми, така че първият импулс, който имах, бе да изляза на пръсти от помещението, като се надявах краткото ми появяване да не бъде докладвано по-късно на двамата влюбени. Обаче, вместо да направя това, направих крачка напред, после още една и пак със същия крак, докато се приближих достатъчно близо до тях, така че присъствието ми не можеше повече да остане незабелязано. Татко ми, който през цялото това време, изглежда, не бе забелязал какво се случва около му, се отдръпна назад и се извърна към мен, предполагайки - казвам това, понеже се бях облякъл в бяло - че в отделението е влязъл докторът, като на лицето му заигра внезапна усмивка, любезна, но и арогантна, понеже в момента, в който ме видя, всъщност с частица от секундата, преди да види като хората, непрокопсания си син, който трябваше да издържа и на тридесет и петгодишна възраст, усмивката му не успя да изчезне бързо от лицето, всъщност не да изчезне, а да се превърне в гримаса на досада, която ми бе много позната, понеже ми я бе отправял хиляди пъти през многобройните години, през които бе принуден да ме издържа, и която подхождаше за чудо и приказ на мрачната и потискаща атмосфера, толкова често срещана в нашите болници.

 

11.

Друг начин да се увериш, че няма никога да изпиташ висшето усещане за душевно изпълване, което би ти се полагало за висшето доволство да си намерил смисъла си на земята, е да потискаш непрекъснато този талант, тази страст към нещо определено, област, сфера и т.н., като си казваш, че не е дошъл моментът, че най-напред трябва да направиш малко пари и после да помислиш за страстите си, че онази работа може да изчака и така нататък. Аз, самият, не съм имал какво толкова да потискам, понеже не съм бил тормозен от никаква въпиеща потребност да направя нещо с живота си, но това не означава, че всички са като мен. Напротив. Убеден съм, че съществуват достатъчно хора на тази красива, но жестока планета, които си повтарят натрапчиво от известно време насам, че един ден, възможно по-скоро, ще се заемат с рисуване, писане, фотография, изследвания, пилотиране на самолети и които, поради различни мотиви отлагат този момент и вероятно ще го отлагат все така, докато нямат повече какво да отлагат, понеже времето, дадено от рождението им, ще е приключило, а те не знаят как да си признаят, че са го пропуснали. Така че, казвам ви сега, добри хора, не си измисляйте повече претексти, за да НЕ започнете това, което желаете да започнете, вярвайте ми, отдавна сте готови за това, само че ви липсва онзи малък подтик, без който не може, но който не е нищо особено, изисква само грам дисциплина и кураж, нищо повече, така че действайте смело по пътя, ако не искате да се озовете в моята ситуация, към която се връщам сега, понеже за мен става въпрос тук, да научиш един хубав ден, че баща ти има любовница с около четиридесет години по-млада от него, а ти не можеш да направиш нищо да промениш това.

 

И защо всъщност да искам да променям нещо в живота му? - запитах се после, след като се прибрах вкъщи, защо бих приел такава една връзка като някакво предателство (аз не съм ли го предавал, в неговите представи, толкова пъти?), както и сега, разочарован от непристойния си син по толкова гледни точки, бащата би почувствал нуждата да го замени с щерка (поне що се отнася до възрастта), която винаги да му е признателна, която да не се противи, която да не го пренебрегва, която да няма нищо за коментиране относно личността му, стига той да се грижи за нея, която да го обича безусловно, или, във всеки случай, с по-малко условия, отколкото аз му налагах. Или може би нещата не бяха толкова сложни. Може би, чисто и просто, Стареца още изпитваше кеф да се чука и си бе намерил такава, с която да го прави. Или пък, може и да се е побъркал вече, като толкова много други на неговата възраст, и сега възнамеряваше да похарчи цялото си имане по дръгливия задник на младата си любовница, която щеше да му се отплати за щедростта подобаващо с пълните си и красиво начервосани устни, които щеше да приложи в употреба добросъвестно навсякъде, където пожелае Сатирът. Дребнави мисли, които изпълват съзнанието на човек без призвание в живота, без добре уточнена цел. Защото, ако имах такава, със сигурност в онзи момент нямаше да ми пука ни най-малко за живота на татко ми и щях да го пратя на разплата с Бога за любовницата му и прочее. Колко важно е обаче тук това "ако"!

 

12.

"Не би ли било по-добре да ни представиш, вместо да ми хвърляш тези коси погледи", започнах аз речта си, наум, разбира се, и може би щях да го изрека и на висок глас, ако този раздразнен поглед на баща ми не се бе превърнал в тотално вцепенение, което дори най-добрият адвокат в града (тоест, даже и той да го бе помолил) нямаше да може да дегизира в нещо друго.

"Това е Скарлет, стажантка във фирмата", ми каза баща ми, с доста объркан глас, като напълно престана да я докосва с ръце, "а снощи някакво говедо, много възможно да е бил и същият индивид, който я е закарал в болницата, я е ударило точно на пешеходната пътека. Тъкмо се опитвах да науча още подробности как изглежда колата, дали си спомня мутрата на онзи, който я е транспортирал в болницата, нещо, което да ми помогне да пипна тоя кретен. За нещастие обаче, Скарлет не си спомня почти нищо, ударът й е причинил антероградна амнезия8, която се надявам да загуби от силата и степента си с времето. Но ти, мойто момче", продължи той, изведнъж иронично, "ти какво търсиш тук? На посещение си при някого в отделението?" До края на въпроса се бе съвзел окончателно, което означаваше, че не разполагам с твърде много време.

"Едуард", представих се аз, "приятно ми е... и, разбира се, съжалявам за случилото се. А-а-а, да, Луиза ме помоли да посетя една нейна колежка, която си е счупила крака, но мисля, че съм объркал отделението. Или може би междувременно са я преместили в друго, или пък, кой знае, дори да е умряла, както се отнасят с хората в нашите болници... Но какво съвпадение да се натъкна на теб тук! Не че не бих се радвал да те видя! Даже исках да мина някой от тези дни към вас. Може да дойдем и тримата. Как я кара Клаудия?"

Как не ми дойде наум, че следваше да бъда попитан за причината за присъствието ми там? Късмет, че бях имал вдъхновението да се острижа и да си обръсна брадата (скъпата ми брадица, за която се грижех внимателно от почти година и която татко ми, в прословутото му безразличие към всичко, свързано с мен, се надявах, че никога не е забелязал), превантивна мярка, помислих си, та жертвата да не ми направи, опазил Господ, проблеми.

"Клаудия е така, както я знаеш", ми отговори раздразнено татко ми, тоест, преведох си аз незабавно, емоционално нестабилна и винаги готова за скандал. "Не знам дали е добра идея да идвате в този период. Много съм ангажиран в работата, освен това, се появи и този проблем със Скарлет."

Харесваше му, отбелязах, да произнася името й.

"Да, както казваш и ти... Е, както и да е, приятно ми беше и много здраве, госпожице ...Скарлет."

"Благодаря", отвърна същата и ме погледна с чифт сини очи, на чиито лека офталмия9, но и горчивина, не успяваха да заличат красотата.

 

13.

Друга причина, поради която съм бил лишен от план в живота, е определено свързана с факта, че съм румънец. Румънците, принципно, но най-вече тези, израснали в комунизма, са възпитани да се задоволяват винаги с малко, да не пожелават твърде много от живота, понеже, във всеки случай, не са имали кой знае какво да получат от него. Бяхме насърчавани да създаваме семейства (което направих и аз), да произвеждаме възможно повече деца (което и направих - нямате си никаква представа колко деца са скрити в Мируна!), получавахме апартамент и работа, след което живеехме така, от ден за ден, без никаква цел в живота, без никакъв конкретен стремеж, освен този да оцелееш, което означаваше, че също така можехме и да гушнем букета, понеже, по същество, животът ни приключваше с раждането. Моето поколение не можа да достигне до възрастта за получаване на апартамента и работното място. Дори и това не ни остана. Прахът от разрушаването на Берлинската стена стигна и до нас и изведнъж всички започнахме да кашляме, да се задавяме, да се панираме и да излизаме отчаяни по улиците в търсене на спасение от някъде, само че на улиците бяха започнали да стрелят по нас (виждате ли, Партията не допускаше съществуването на атаки на паника сред населението, тези атаки на паника, както и хранителните продукти като маслото, месото, яйцата, млякото, шоколадът или бананите, бяха признак на упадъчното капиталистическо общество) и така неизбежното се случи. В резултат на това, започнахме и ние да рушим каквото бе останало за рушене, да палим, каквото имаше за палене, и след няколко дни дишахме отново, вероятно по-добре от преди, или поне така ни се струваше тогава. За съжаление, само година по-късно, кашлицата се завърна, само че този път не ни се получи, понеже всичко бе като в маскарад и все едно бяхме платени от Запада да се преструваме, въпреки това, изпратиха някакви миньори да ни консултират, които ни обявиха за напълно здрави и ни нарекоха симуланти, след което ни изпратиха вкъщи със синини и счупени глави, за които се каза по-късно, че са толкова въображаеми, колкото и магарешката кашлица и усещането за задушаване. Така че се върнахме, потиснати, в тесните си претъпкани апартаменти, получени от Държавата и започнахме да боледуваме, като се превърнахме постепенно, повечето от нас, в нещо като зомбита, страдащи от абулия10, обърканост и деморализация. Но, повтарям, не искам да се изкарвам жертва. Абсолютно съм убеден, че в такава ситуация, не много благодатна за бъдещи планове, е имало достатъчно хора, в съзнанието на които са започнали да покълват такива (и тук нямам предвид само кражбите на коли от Германия или изпращането на момичета там да проституират), които после те приложиха на практика. Истината е, че повечето от тях бяха именно тези, които бяха стреляли по нас малко по-рано, но това е друг въпрос и може да бъде тема на съвсем друга дискусия. Що се отнася до мен, не си спомням много от онзи период, вероятно понеже бях вече доста дезориентиран или претоварен заради всички хобита и безполезни ангажименти, с които си бях запълвал ежедневието дотогава, или вероятно ми въздействаше това, че следях Революцията по телевизора, първата революция в света, предавана пряко, но в никакъв случай първата, която бе дала възможност за злоупотреби, официално и без половинчати мерки, на тези, които бяха започнали да се възползват от нея и сами потайно, зад паравана на лозунги като тези от комунизма, че всички сме равни и богатството принадлежи на народа11.

"Дали моралността е пречка по пътя към успеха? По-бързо и лесно ли постигаш целите си, ако я подкараш по краткия път на бъркотията, кашата и беззаконието? Не е ли този по-кратък път, който всъщност в един даден момент хлътва и ти блокира възкачването на върха? Защо се заехме с кражби след 90-те? Защото придобилите властта бяха самите те крадци, или, както се казва, рибата се вмирисва от главата? Защо се превърнахме в страна, в която безнаказано шества корупцията? Защо повечето от нас не си мръдват и пръста, ако не получат нещо допълнително - малко или повече внимание? Защо се узакони даването на подкуп? Защо трябва да имаш връзки, за да заемеш някоя по-прилична позиция? Защо сме страна на селяндури? Защо отиваме в други страни, за да правим парад на селяндурщината ни? Защо още нямаме автомагистрали? Защо болните ни ги разкарват от една болница в друга? Защо изгарят новородените в родилните отделения12? Защо ни харесва да живеем в блато? Защо непрекъснато се сочим с пръст едни други за виновни? Защо се подиграваме с нашите изконни ценности? Защо при другите може, а при нас не?" Ето няколко от въпросите, които чувах да се изказват в канцеларията с течение на времето, въпроси, които на мен, човек, лишен от цел в живота, ми се струват абсолютно излишни (понеже това е все едно да питаш защо яйцето има черупка), а докато се връщах от болницата, си мислех само за това, колко отегчителни ще са последните часове от последния ден на уикенда и това, понеже следваше да ги прекарам единствено в компанията на скъпата ми съпруга и на чудната ни щерка на само десет години.

 

14.

В деня, в който, разхождайки се в парка, изпитах болезненото и, по същество, пагубно откровение за онтологичната ми безполезност, а Луиза се опита да ме успокои (не на място, тъй като, ако си спомняте, се карахме доста грозно, като тя ме упрекваше, че не ме бива за нищо, че никога не съм бил способен да докарам нещо докрай, че всяка жена има нужда от сигурност и че не разбира как е могла да остане толкова време до тип, който, явно не може да й предложи дори минимален психически комфорт, както и че после, когато стигнахме вкъщи и се любихме - дейност, за която почти винаги имам готовност, предвид размерите на любовния орган, който имам), като се позова на теорията за ранния план като гаранция за успеха в живота и като ми даде, при все това, да разбера, че няма никаква причина да се засягам при положение, че не бях имал никакъв, жена ми извърши, и не мисля, че трябва да доказвам това, гаф в гигантски размери.

Впоследствие, вероятно осъзнавайки гафа (Луиза, трябва да кажа, е неизлечима специалистка със стаж в тази сфера), съпругата ми, която поне има здравия разум да схваща теориите с отворена вратичка, тоест тези, които ти предлагат възможността за алтернатива, тези, които не те считат изначално осъден на ПАГУБА, ако не изпълниш предварително установен списък от условия, се съгласи, че и теорията й разполага с такава спасителна вратичка, която можех да използвам, когато сметнех за удобно, "но, внимание", държеше тя да ме предупреди, "точно както в приказките, ще можеш да се възползваш от нея един-единствен път", което не ми изнасяше съвсем да чуя, но го приех за даденост.

Това, което вярвам, е, че в монументалната си наивност Луиза се надяваше да видя в тази вратичка именно шанса да й демонстрирам, даже и в дванадесетия час, че мога да се променя, че мога да бъда друг, че от един момент животът ми и начинът ми на мислене ще претърпят завъртане на 180 градуса и ще намеря, най-накрая, необходимите ресурси да се издигна до потиснатите й очаквания. Е, добре, това не само че не се случи, но, помислих си междувременно - и дотук исках да стигна - че ако наистина съществува такава вратичка, иначе казано, несъвършенство, невралгична точка, изключение от правилото на тази теория, която, отвъд своята необозримост, както и огромната фрустрация, която ми причини, е, няма как да не бъде, възможно по-истинска, а нейната валидност се оглежда даже в съдбата на жена ми. Не знам дали още си спомняте тази подробност, но в момента на съобщаване на теорията за ранния план, истинската гаранция за успех в живота, Луиза се включи сама, по-скоро по странен начин, бих казал, в категорията на тези, които, както и аз, не са се възползвали от такъв план, и в следствие на това, няма защо да бъдат фрустрирани и недоволни, понеже не са предприели нищо, което да ги насочи да изразят гласно недоволството си впоследствие. Не знам дали постъпи така, за да смекчи болката, която ми бе причинила, или го направи от неподправено, но, според мен, грешно чувство за принадлежност към съответната категория, но с цялото уважение, което изпитвам към нея, трябва да кажа ясно и категорично, че се лъже горчиво. Понеже, виждате ли, отвъд съществуването на ранен план в живота, какъвто жена ми, като се замисля, трябва да е имала несъмнено, казах ви, че от малка е искала да стане учителка, важното е още в какво се състои този план, понеже независимо колко преждевременно би стигнал някой до заключението, че знае много добре какъв иска да стане, професията на преподавател и/или бракът с такъв, не би могла никога да му предложи оргазменото удоволствие, за което споменаваше моята госпожа. Всъщност, ако не живееш случайно, във Финландия, имаш всички шансове, "прегръщайки" тази професия, да се превърнеш постепенно, но абсолютно сигурно, в еквивалента на импотентен смешник, който изпада в кибичене на други професионални категории, развихрили се около му като в неприлична сцена от порнофилм, може само да гледа удивено отстрани, изкушаван да изрече и по някое богохулство, ако не се страхува, че съдбата, в абсолютната си перверзност, би могла да му го върне в абсурдна игра на фрисби. Така че, скъпи учители, отново се обръщам към вас, събудете се за реалността, излезте от ступора и депресията, в които сте потънали малко по малко, година след шибана година, и преминете веднъж за винаги към действия! Не се заблуждавайте, че "утре" ще бъде по-добре, че ще ви пораснат заплатите и заедно с тях и уважението на тези наоколо, че ще си позволите най-сетне телевизор плазма, кола, ваканция или дори, онази книга, която сте си пожелали незнайно откога. Това никога няма да се случи, така че, ако искате да живеете добре (ха, ха, ха, както казваше един президент), напуснете кораба, преди да е цамбурнал и той надълбоко, не давайте повече частни уроци, като си мислите, че от това може да се живее, не може, самозалъгвате се, това не е живот, не правете подготовка за не знам какви си британски или американски изпити, тези хора ви използват, не разбирате, че всички, които се подготвят за такива изпити, не знаят все още как да духнат по-бързо от страната, да отидат там, където се печели като хората и веднъж стигнали там, мислите ли си, че още ще си спомнят за вас? Горчиво сте се излъгали, ако си мислите такова нещо, същото се отнася и за тези, които подготвят олимпийци, особено в техния случай, знаете ли колко печелят тези олимпийци, след като се изнесат оттук, нямате и представа, вместо да правите подготовка с тях за незнайно какви пари, накарайте ги по-добре да подпишат договор, в който да се изкаже черно на бяло, че веднъж назначени, ще ви привеждат поне 5% от заплатата си поне за следващите пет години от живота, тогава ще видите промяна в съдбата, дори няма да ви се налага повече да ходите на училище, а ваканцията ви на Хавай, или където там си пожелаете, ще бъде баналност! Така че, послушайте вашия събрат по страдание, напуснете СЕГА училищата, колежите, университетите, не се унизявайте повече пред системата, понеже никой не изглежда добре с гол гъз. Разбира се, генерализирам заради самия ефект, има и хора, които изглеждат много добре, когато задникът им е гол13.

Дали казах на жена ми това? Естествено, че й го казах, дори й го повторих няколко пъти, но искате ли да ви кажа каква бе реакцията й? Каза ми, че съм се отнесъл, че съм се чалнал, че съвсем съм откачил, да съм следвал съветите си първо аз, ако съм толкова навит за това и разни подобни неща, които маскираха всъщност дълбоката й фрустрация, произтичаща от осъзнаването на факта, че имах право. Така че не й повярвах тогава и не бих й повярвал и сега, ако, абсурдно би ми казала отново, приемайки с достойнство съдбата си, че липсата на план в живота и принадлежащите му атрибути са отговорни за ситуацията й в настоящия момент. Луиза, казвам още веднъж, явно е имала още от началото житейски план, винаги е знаела каква иска да стане (и за кого иска да се омъжи), само че, за съжаление, си бе избрала глупашки кариерата (и явно мъжа), като отчетем факта, че, в крайна сметка, живееше в Румъния, мястото, където, ако искаш да станеш учител, трябва да си надарен с доста голяма доза мазохизъм - което на нея й липсва - или в моя случай, с голяма липса на воля, и този дебелашки оптимизъм, за който говорех преди, и ако се съберат, могат да изличат унижението, фрустрацията, усещането за задушаване и злоба, които придружават неизменно практикуването на този занаят, както и толкова много други, които се упражняват по тези места, където всички си съзаклятничат в това да ти направят съществуването малко по-тежко, отколкото си е и без това.

 

Край. Завесата пада под аплодисментите на публиката, която вика: "Авторът, на рампата!".

 

 

БЕЛЕЖКИ

1. A fura ca-n codru (рум.) - букв. да крадеш като в горичката (б.пр.). [обратно]

2. Някои, които превръщат съзнаването за своята безполезност на Земята в истинска идея фикс, ще настояват на всяка цена да променят някак конфигурацията на планетата, като предизвикват войни, подканват цели общества да се самоубиват, като се възползват от холокост и геноцид, както и други зверства, но предполагам, че не ви казвам нищо ново (б.а.). [обратно]

3. Fatum malus (лат.) - лоша съдба (б.пр.). [обратно]

4. През юни, 2010 година, когато е писан романът, се осъществява намаляване на всички бюджетни заплати с 25%, намаляване на социалните помощи за безработни с 15%, както и повишаване на ДДС (б.пр.). [обратно]

5. Румънската Революция, още известна като Декемврийската революция, избухва като насъбрано недоволство през 1989 г. срещу Николае Чаушеску и води до смъртта на над 1000 души, както и до бързата екзекуция на румънския комунистически диктатор и жена му, Елена Чаушеску. През ноември същата година България също загърбва социалистическия модел, като сваля от власт Тодор Живков, добър приятел на Чаушеску. Процесът срещу Живков не довежда до удовлетворителен завършек за обществото, а Живков умира от старост няколко години по-късно (б.пр.). [обратно]

6. Ето, спомената за втори път, Руда се появи в живота ми на десетгодишна възраст и е по-голяма от мен с четири години. Самотата на годините ми от детството, добавена към забраната сам да си предлагам удоволствия, родиха това присъствие, което с безкрайна щедрост, ми е помагало всеки път, когато съм имал нужда от нея. С времето и животът й стана далеч по-сложен, като съвсем се отдалечи от досега на волята ми. Съветите й, в друг случай, бяха жизненоважни за разбиране на начина на мислене на жените - Руда бе, по този начин, първата жена, с която се любих, като тя ме въведе в тайните на любовта, а нейните прийоми биха могли днес да бъдат категоризирани като истинска обида по адрес на добрия вкус. Въпреки това, заради помощта, предложена ми от нея в миналото, не понесох да се освободя от нея и понякога я викам отново при себе си, или дори я вземам на различни банкети, където тя пие, докато не падне под масата, още един повод да не копнея отново по докосванията й, някога толкова успокоителни (б.а.). [обратно]

7. Румънска художничка (1890-1958), учи и живее в Париж, където рисува с акварел и маслени бои и се запознава с известни френски художници от онова време (б.пр.). [обратно]

8. Форма на амнезия, която запазва старите спомени (б.пр.). [обратно]

9. Генеричен термин за очни заболявания или случай на конюнктивит (б.пр.). [обратно]

10. Безволие (гр.). Болните с такъв симптом не могат да вземат решение или да осъществят дадена дейност, при това осъзнават тази невъзможност, което засилва дискомфорта им. Абулията се наблюдава при синдроми, свързани с настроението, като депресивни състояния и меланхолия, както и при неврозите и токсикоманиите (б.пр.). [обратно]

11. Докато редактирах ръкописа, реших да бъда искрен до край и да призная, че не бях сред тези, които се задушиха и излязоха в паника на улиците; по това време бях само на четиринадесет години, бях, иначе казано, напълно непригоден за Революцията, което означава, че не мога да говоря сега за нея. В крайна сметка и Александър Дюма-баща е писал за Френската революция, макар и да не е бил роден в този момент (б.а.). [обратно]

12. Вероятна алюзия към пожара в родилно отделение в Букурещ на 16 август 2010, когато 6 бебета изгарят, а 5 остават с дълбоки наранявания. Пожарът избухва в резултат на неизправна електрическа инсталация (б.пр.). [обратно]

13. Съществуват, разбира се, и няколко изключения, но, за съжаление, вие не сте сред тях (б.а.). [обратно]

 

 

© Флорин Иримия
© Христо Боев, превод от румънски
=============================
© Електронно списание LiterNet, 02.03.2018, № 3 (220)

Други публикации:
Флорин Иримия. Дефект. Прев. Христо Боев. София: Ерго, 2017.