ЛЮБОВНИКЪТ

Елизабета Баковска

web

Не искаше тази къща. Въпреки че мнозина ѝ завиждаха - все пак къщата е в Охрид, имаше си и недостатъци. Хората винаги си представяха тераса с изглед към езерото, мързеливи летни следобеди с пиене на кафе насред цъфнала градина. Но къщата ѝ беше по-скоро товар, особено откакто умря майка ѝ. Първо, всеки месец плащаше двойни сметки - ток, вода, комунални такси, а веднъж годишно и данък на имота. През зимата винаги трябваше да моли някой роднина или комшия от време на време да наминава през къщата, за да провери дали са замръзнали тръбите, дали е протекъл покривът, или да не би да е влязъл някой да открадне всичките онези сандъци с бродирани чаршафи и калъфки за възглавници, покрити с лавандулови кесийки против молци. Пазеше ги единствено защото майка ѝ я помоли да ги съхранява, били още от чеиза на баба ѝ, що се отнасяше до нея - нямаше никакво намерение да ги нарежда по масите и леглата, или, недай Боже, с тях да облича възглавниците и после да се събужда с пъпки от отпечатани по бузите ружи. Не искаше и да си припомня как всяко лято трябваше да се появява там и да престоява в къщата поне месец, за да посреща всички приятели и роднини, които искаха без пари да си прекарат някой и друг ден край езерото. Вместо да отиде на море, да си почива на някой пясъчен плаж, където никой не я познава и може даже по монокини да се пече. Петте години, през които имаше толкова грижи по къщата, бяха достатъчни. Затова тази година реши - къщата се продава! С парите от продажбата ще изплати кредита на апартамента в Скопие, ще продаде и него, ще си купи по-голям апартамент и ще замине на почивка. В Куба, докато е жив Кастро и докато още не са въвели визи за македонци.

"Къщата се продава!" С големи букви, отпечатано на А4, с нейния мобилен телефон за повече информация. Пъхна листа в прозрачен плик за защита и с няколко кабърчето го закова на портата. Когато влезе в двора, доволно потривайки ръце една в друга, без да иска погледна вдясно и срещна острия поглед на леля Нада. "Защо ще я продаваш къщата, ма?", изсъска комшийката, още преди да успее да отмести поглед.

"И заради такива като тебе", помисли си. Кога успя това бабе да види обявата на вратата и какво пише на нея? Зидът пред портата беше висок кажи-речи два метра, покрит с червени керемиди, стигаше до средата на дървената порта с номера на къщата и минувачите не можеха да видят нищо вътре. Обаче комшиите виждаха всичко, понеже страничния зид, който отделяше къщата, въобще не беше зид, а жица тел, опъната върху няколко метални стълба, забити в земята. Затова и тя виждаше всеки път, когато леля Нада копаеше в градината и метеше пътеките, а леля Нада я гледаше как чете книга с крака, качени на масичката, седнала под сянка, на любимото си място до невените. "Ееее, преди от бродиране ни окапваха очите, а сега момите четат книги", провикваше се бабата, разчиствайки с метлата, вместо добро утро, като повод да я смъмри, да не ѝ липсва много майка ѝ. Тя пък, на инат се закашляше нарочно, колкото да ѝ покаже, че е вдигнала много прах, метейки.

"Ами защо да не я продават? Айде трай си ти, не се меси!", подвиква ѝ чичо Номче, без да отмества глава от вестника, който чете, с очила, паднали до носа. Чичо Номче и леля Нада, помисли си, нейните призраци всеки път, когато беше в къщата. Четенето на вестници в двора и премитането му, им беше любимото забавление девет месеца годишно, докато техният единствен син си гугукаше с чуждестранните туристки, баби на възрастта на леля Нада. "Такава къща не се продава, от баба, от майка е и за нея е оставена." Интересно, помисли си, как матриархатът тихо се пренасяше в нейното семейство, понеже леля Нада не споменаваше нито баща ѝ, нито дядо ѝ, макар че къщата беше изградена от прадядо ѝ и нито баба ѝ, нито майка ѝ бяха родени в нея, влезли са в къщата като снахи. И как така свекървата ще остави къщата на снахата? "Хайде сега, къде ще я носи тази къща, има си момето други планове, няма тука да стои", провикна се чичо Номче, а леля Нада нещо му отговори и започна разправия, от която съвсем забравиха и за нея, и за къщата. "Татко хубаво казваше да не те вземам", беше последното нещо, което чу, преди да влезе вътре. Изтегна се на дивана в дневната, провери дали мобилният ѝ е зареден, за да не пропусне някое обаждане, и така полегнала в прохладата на дебелите варосани стени, не усети кога е заспала.

Рам-там-там-там-там... трябва да смени "Мисия невъзможна" с някаква друга мелодия за позвъняване, така си мислеше, докато се събуждаше, търсейки под главата си мобилния апарат и изруга, когато той тупна на пода. "Да?... Да?... Ало?" Отсреща нямаше никой. Опита се да види от кой номер е позвъняването, но в полумрака на спускащата се вечер не можа да види нищо, дали поради тъмнината, дали защото очите ѝ все още бяха залепнали в съня. Изправи се и седна на дивана, за да се разсъни, надигна глава и тогава го видя. Младият човек стоеше изправен, подпрян на вратата, до мястото, което разделяше вратата от прозореца. Пердето беше дръпнато и на светлината, която все повече се губеше, с изпънати ръце и длани, скръстени пред себе си, той я гледаше неподвижно. Тя почувства как тялото ѝ изведнъж охладня. Сигурно не беше тукашен, понеже не го разпозна, а познаваше всички момчета от улицата. На главата си имаше шапка, подобна на фес, беше облечен странно за топлото време в тази част от годината. С дебело палто, суитчър и риза под него, а от яката му се подаваше гол врат. Лицето му беше хубаво, с тъмни очи под равните вежди, с набола брада все едно я беше оставил да расте преди седмица, ала беше някак блед и слаб. Отвори уста да каже нещо, но страхът, който беше усетила, все още я държеше и гърлото ѝ се стегна. Той стоеше и я гледаше, а после безмълвно, докато тя все още се опитваше да реши какво да прави, изведнъж се обърна и все така мълчаливо излезе през вратата.

Трябваха ѝ само няколко секунди, за да излезе след него. Дворът, потънал в мрак, разкъсван единствено от слабата светлина на уличната лампа, беше празен. Кавгата между чичо Номче и леля Нада беше престанала и от къщата им се чуваше само тракането на чиниите за вечеря. По улицата вървяха първите туристи за годината, подвиквайки си, докато се изкачваха нагоре към крепостта. Тя отиде до портата, отвори я и подаде глава. Туристите вече отминаваха, а освен тях на улицата нямаше никой друг. Стресна я свежестта на вечерния въздух, или страхът, който още я държеше. Обърна се и видя, че листът на вратата още стои, влезе обратно в двора и заключи два пъти вратата. За миг погледна тежкия ключ, извади го от бравата и стискайки го в ръка, влезе в къщата. Не вярваше, че човекът в дневната ѝ се беше привидял или, че го беше сънувала. Припомняше си почти всеки детайл от неговия вид, доколкото го беше видяла в здрачината. И все пак той изчезна така ненадейно, все едно никога не е бил там. Как беше успял да излезе така бързо и от къщата, и от двора? Беше ясно, че тази вечер ще спи на запалена светлина.

"I was told that you are selling a house in Ohrid?"¹ Мъжкият глас по телефона звучеше много заинтересовано и съвсем буден в осем часа сутринта на следващия ден, докато тя, все още несресана, си правеше кафе. "Yes". Отговори му, без да попита как толкова бързо беше разбрал за къщата. Да, разбира се, че може да я види, когато пожелае, да, може да приключи за ден-два, щом е в Македония, аха, много хубаво, че работи като дипломат тука. Добре, вкъщи си е, ще чака да ѝ се обади, като пристигне в Охрид. Да, хубаво е времето тука, малко топло за това време от годината, но със сигурност е по-хладно отколкото в Скопие. Добре, айде бай-бай. Дали ще продаде къщата, все още необявена, както се казва, помисли си радостно, шумно отпивайки от кафето. "Абе, моме, не ми каза вчера... Защо продаваш къщата?" Леля Нада се подпря на ръце върху оградата. "Ако ти е голям масраф къщата, ето и Климче ще помогне. Ще му покажеш какво трябва, той ще ти свърши работа." Климче, синът на леля Нада, разбира се, не беше наблизо, спеше след нощните авантюри с туристките, отдавна ѝ беше ясно, че леля Нада тайно се надява между нея и Климче да се случи нещо, все пак живеят къща до къща, една сватба и ще премахнат оградата, та да могат бъдещите внуци да тичат по разширения двор. Ще говорим друг път, сега трябва да отиде да пазарува, промърмори набързо и почти избяга навън.

Тичаше надолу по тесните улички, разминавайки се с по някой съсед, с едва изречено добро утро. Непознати лица нямаше, още беше рано за тях, туристите с картите и фотоапаратите започват да кръжат из града някъде към десет часа, след като добре си похапнат от шведските маси в хотелите. Слезе в първия магазин, купи си варено геврече и останала без дъх, седна на пейката до езерото. Водата беше мазна като тепсия, небето почти без облаци, освен бялата диря, оставена от първите чартъри от Холандия, но и тя вече бледнееше. Не, сигурно не греши, като продава къщата. Ето, ако ѝ се прииска Охрид, не е нужно да купува по-голям апартамент в Скопие. Ще изплати кредита и ще си вземе едно апартаментче тука. Достатъчно е за нея, по-лесно ще го поддържа и несъмнено ще е по-евтино. А оня с феса? Сигурно сега има някакви дни на културата, не беше в течение, от ония дни, в които пресъздават Охрид такъв, какъвто е бил преди сто години, разхождат се преоблечени в традиционни дрехи. Различни хора има, какво майка си търси да ѝ се провре в дома, ще заключва вече портата дори когато си е у дома, от днес. Два пъти. Решително загриза гевречето. Не могат да правят такива гевреци в Скопие, нито на друго място. Ранобудни майки с бебешки колички хвърляха трохи на лебедите, които бяха излезли на пясъка край кея. Черно-бели келнери забърсваха масите в близките кафенета. Пенсионери с разкопчани ризи четяха днешни вестници, седнали на съседните пейки.

Тази отпускаща утринна тишина, в която най-много слушаше собственото си дишане, изведнъж се наруши от приближаването на топъл въздух. Започна леко, като полъх над езерото и скоро набръчка кротката му дотогава повърхност. Навря се в косата ѝ и я разроши, после малко се засили, пъхна се и под ризата ѝ. По голата кожа на гърба и гърдите усети неговата пробивна топлина. В Охрид винаги духаше някакъв вятър, но този беше по-особен, помисли си. Вятърът, който идва от езерото обикновено е студен, кара те да си легнеш, да се увиеш в дрехите по тебе и колкото е възможно по-бързо да му обърнеш гръб. Този вятър беше топъл и като подухваше, ставаше още по-топъл. Когато влезе в ушите и в носа ѝ, тя усети непоносим порив сама да му се предаде. Глътна бързо парчето геврек, което още дъвчеше и без да помисли какво прави, отвори уста. Топлата вълна омекоти устните, насочи се към езика и изпълни устата ѝ. Завладяна, останала без дъх, очите ѝ се насълзиха, гърлото ѝ се отвори и погълна въздуха. Глътката горещ вятър изпълни гърдите ѝ, придвижи се надолу към стомаха, подобно на менструална болка я сграбчи за яйчниците и след няколко дълги секунди изчезна от нея. Или в нея. Неочаквано, душата ѝ се изпразни от целия смисъл на съществуването и жената се почувства така, все едно е станала завинаги неспособна на щастие. Жаркият вятър вече духаше яростно около нея, косата ѝ влизаше в очите, ризата ѝ като откачено платно бясно се вееше около нея, ридаеше на глас, неспособна по друг начин да приеме тази празнина в себе си.

"Вятър със сила осемдесет километра в час... нанесе щети в югозападните части на страната... от пустинните райони на африканския континент... Либия." Телевизорът на съседите, както всеки път, когато не бяха на двора, а вътре, беше със силно увеличен звук. Влезе направо в къщата, бързо се съблече, хвърляйки всички дрехи на куп в дневната, в банята пусна най-студената вода на душа, която можеше да изтърпи. Струваше ѝ се, че само така може да изтръгне от себе си тази жарка празнина, която ѝ остави вятърът, да измие малките прашинки, полепнали по косата и кожата ѝ. Затегна колана на халата и тръгна към кухнята. Сигурно там има някакъв алкохол, ако не друго, поне ракия. В дневната се обърна заради слаб мирис на барут. И тогава го видя отново. Седеше на пейката с лакти, подпрени на коленете, гледаше право към нея. Нямаше я шапката и тъмната му коса беше разрошена над високото чело. Същият онзи поглед както вчера, нито питащ, нито укоряващ, нито гневен, нито тъжен, само... Такъв поглед е виждала само няколко пъти в живота си, в очите на мъже, за които отдавна не знаеше нищо. Любовен поглед. Сега, на дневна светлина, съвсем събудена от хладния душ, видя, че е млад. По-млад от нея. Видя и уморените сенки под хубавите му очи, сякаш не беше спал с дни. Изглеждаше слаб, или даже изпит от някаква угриженост. Когато очите им се срещнаха, той се изправи спокойно, подпирайки се на колене, и в един кратък миг, преди дългите ръкави да покрият дланите до половина, ѝ се стори, че около ставите му има червеникави отпечатъци. Както стоеше изправен, погледна я още веднъж, а после, отново без да каже дума, излезе.

Хукна след него. Прегърбен, ходеше бавно по двора, вървейки към портата. Тя искаше да извика нещо, но гърлото ѝ беше сухо, да го настигне, но краката ѝ се подкосиха. Застана на входната врата с поглед към мъжа. Тогава той спря пред любимото ѝ място на двора, до масичката. Главата му се поклати странно на раменете, когато се обърна, за да я види още веднъж. Кожата ѝ беше все още студена и мокра от къпането, но погледът му сякаш от най-големите дълбочини извика пустинния вятър, който тази сутрин беше влязъл в нея и тя го почувства в себе си събуден и жарък, като разбиване в голяма гореща вълна, която неочаквано, без контрол, изтече от тялото ѝ.

Нямаше нужда да върви след него, защото вече знаеше какво е необходимо да направи. Докато хладните капки все още се оттичаха в косите ѝ, боса, клекна до масичката и започна да изкоренява цветята. Ноктите ѝ се напълниха с пръст, около стъпалата ѝ се събра кал, втвърдените зърна я боляха, но тя упорите копаеше с голи ръце. Копаеше, без да спира и без да знае колко време, изобщо не се изненада, когато ноктите ѝ загребаха кости. Първо разчисти пръстта около темето, около слепоочията, пъхна пръсти в очните дупки, после между зъбите в челюстта и извади черепа от земята. Изтърси пръстта, избърса го с халата и така клекнала, го стисна, все едно държеше новородено. Гледаше го с чувство на цялостна изпълненост и щастие, за което само преди няколко часа мислеше, че повече няма да изпита, целуна черепа по високото чело, а после го спусна отново в дупката, от която го беше извадила. Внимателно го зарови, покри го с пръст и притисна земята над него. Утре тук ще посади трендафили, ухаят по-хубаво от невена.

"Не е тук, господине, излязла е някъде, не знам кога ще се върне. Ако търсите стая, и ние даваме, влезте, влезте при нас!", леля Нада се провикваше на хилавото чиченце, което почукваше на портата. "But she told me she would be here, I wanted to see the house. It is for sale, right?"², провикна се и мъжът. "Така е, така е, елате у нас!" Леля Нада вече слизаше по стълбите да отвори портата на госта, първият за сезона. Белким повлече крак.

БЕЛЕЖКИ

1. Разбрах, че продавате къща в Охрид? [обратно]

2. Но тя ми каза, че ще бъде тук. Искам да видя къщата. Тя се продава, нали? [обратно]

© Елизабета Баковска
© Йорданка Белева - превод от македонски
=============================
© Електронно списание LiterNet, 03.12.2019, № 12 (241)