ГЪРНЕ СЪС ЗЛАТО

Елизабета Баковска

web

Ако татко му беше жив, със сигурност щеше да му сподели. Обаче го познаваше само от снимката, която майка му пазеше като очите си и позволяваше да я гледа единствено от ръката ѝ. Баща му, строен мъж със засукани черни мустаци и тъмни, сияйни очи, държеше за ръка сестра му, на снимката - три-четири годишно момиченце, пременено с дебърска носия. На тази снимка него още го няма, понеже се е родил, така както го знае от майка си, подир пет-шест години и три-четири мъртви деца. "Спасе ти го сложихме името, за да се спасиш", каза майка му, галейки го по продупченото ухо. Обичката, която носеше доскоро, беше, за да се излъже смъртта, смъртта, която жените виждаха в домовете си по-често отколкото виждаха мъжете си, отвлечени нейде от чуждите войски. Смъртта не обичаше толкова женските рожби, колкото мъжките...

Затова реши да сподели с майка си.

Тя стоеше от другата страна на снимката, едра жена, със същата носия като сестра му, но по-голяма, с лачени обувки, да се знае, че е градска жена. Дали заради децата, които заровила преди него, дали заради татко му, който си отишъл бързо, от някакъв тиф, кой знае защо, но нея трудно можеше да я ядоса. Със сестра си по цял ден работеха по чуждите ниви, защото свои нямаха. Имаха си само малката къщичка, в която бяха кираджии, двете стаички, едно долапче, две постели и още няколко дреболийки.

Тъкмо в тази къщичка той от месеци пазеше от всички своята най-голяма тайна. Между стените ѝ нощем се случваше нещо, което го измъчваше и притискаше, нещо, което никак не можеше да разбере. Всяка вечер, след като заспеше, малко преди зазоряване се събуждаше от най-дълбокия сън. Не знаеше защо се буди все по това време, но при всяко събуждане чуваше как се отваря със скърцане дървената вратичка на дворчето. С отварянето ѝ по каменната пътека на градината долавяше ситни стъпки. След това стъпките се чуваха по дървените стъпала - кръц, кръц, кръц, стъпало по стъпало невидими крака се изкачваха към стаичката, в която спяха тримата. Крррръц - със скърцане се отваряше и входната врата, а в стаята се шмугваше малък силует. Сърцето на момчето се стягаше, студена пот облепваше тялото и целият измръзваше от страх, не можеше нито да мръдне, нито да издаде звук. Сестра му и майка му спяха дълбоко. Силуетът бавно приближава неговото легло, качва се върху стомаха му, яхва го и внезапно му дотежаваше като воденичен камък. В тъмнината не можеше да види нито лицето, нито облеклото на човечето, на ръст колкото дете, почти като него, различаваше единствено червеното фесче на главата и чувстваше цялата тежест на съществото върху себе си. По някое време, струваше му се цяла вечност, дребосъчето слизаше от стомаха му и със същите ситни стъпки излизаше от стаята, прекосяваше двора и си тръгваше. И така минаваха нощите...

Тази година войските се приближиха до града. Един ден войнишки чизми затропаха и по калдъръма на улиците. Сестра му ги наблюдаваше в пукнатините между оградата и портата, докато майка им не я изтръгна за плитката. "Дръпни се, глупаче, малка си още, войска ходи по улиците", просъска майка му с ядосан и изплашен глас. Войската се събра насред града, разположи се по околните дюкяни и разпъна своето бяло-зелено-червено знаме със златен лъв в единия ъгъл. Той се шмугна през вратата, когато майка му не го гледаше и изтича да види прашните, мръсни, раздърпани мъже, които лениво си приказваха на някакъв език, който му беше едновременно познат и странен. Войската остана няколко дни, ядяха и пиеха от това, което носеха със себе си, или което намираха тук, опитваха да говорят с децата, които също като него любопитно ги зяпаха. После стрелбата пак започна. Майка им залости вратата и не им разрешаваше да слязат дори в градината. Седеше пред малкото кандило с иконата, мърмореше и се кръстеше. "Помогни ни, Богородице, майчице... Прекръстете се, деца, стига само сте зяпали през прозореца!" След няколко дни изстрелите спряха, а по улиците завървяха други чизми. Новата войска се разположи насред града и също опъна своето знаме - червено, синьо и бяло, с двуглав орел по средата. Бяха донесли със себе си големи казани, от които се носеше божествен аромат на грах със запръжка и свински наденици. "Не ги доближавай, ябанджии са, стой си вкъщи, от чужда войска никой хаир не е видял", подвикваше майка му всеки път, когато тичаше край портата.

Войската остана няколко дни, после стрелбата отново започна. "Майко, гладен съм", прошепна момчето, докато седяха в тъмното, опрени един в друг. "Ще ядем, синко, само нека отмине това чернило", отговори майка му, кършейки пръсти.

А човечето с феса, съвсем несъзнателно или незаинтересувано за случващото се навън, всяка нощ идваше и му затискаше стомаха...

Така както изведнъж бяха започнали, така и неочаквано спряха изстрелите. Ослушваха се чии чизми ще затропат сега по калдъръма, чакаха почти без дъх... Ала тишината, която изпълни улиците на града, неочаквано се настани трайно. По едно време им стана ясно, че в града няма да влезе никой и че войските по някаква причина, известна само на тях, са заминали някъд, без намерение да се върнат скоро. Една по една портите започнаха да се отварят и хората излязоха по улиците. Объркани, сякаш не знаеха какво да правят със себе си и придобитата свобода, ако това изобщо беше свобода. Малкото мъже бяха забрадени, жените си завързваха кърпите, поглеждаха се една друга, разменяха по някой моабет и същевременно се чудеха какво да правят със себе си.

Майка му сбръчка вежди, когато ѝ разказа всичко. Помълча за миг, после му каза: "Синко, то те е избрало да те мъчи, но ти не виждаш, че в пояса си носи гърне със злато" и продължи: "Като дойде довечера пак, не се плаши, фрасни го и хубаво го разтърси, то ще избяга и ще ти остави златото".

Така и стана. Вечерта, щом портата изскърца, момчето чакаше, останало без дъх. Стъпките се чуваха из стаята, човечето с фесчето се приближи, качи се на леглото и седна върху стомаха на детето и... То скочи, сграбчи го с две ръце, разтърси го и тогава, изведнъж, видя как в леглото е сам, на стомаха си нямаше нищо, човечето беше изчезнало. Започна да рови в леглото, търсейки гърнето със злато. Стана, изтупа вълненото одеяло, опипа под възглавницата, горе, долу, навсякъде... Но гърнето със злато го нямаше.

През тази хиляда деветстотин и тринайста в Дебър децата се раждаха слепи, като кутретата, и проглеждаха едва след четирсет дни. Той никога не намери гърнето със злато, а майка му аргатуваше още дълги години. Човечето с феса повече не се появи.

© Елизабета Баковска
© Йорданка Белева - превод от македонски
=============================
© Електронно списание LiterNet, 03.12.2019, № 12 (241)