ТОПЛОКРЪВЕН ВИД

Доминика Моравчикова

web

Долината, в която лежеше селцето Хаби, бе възникнала от дълбоко врязване в съседните долини и издигане на прорязаните горски масиви. Местните върхове бяха наричани по един начин от децата и старците, а по друг начин им казваха жителите на старото селище Хаби, както и живеещите на новите улици. Говореше се, че хората от Хаби не могат да се разберат помежду си дори дали тревата е зелена и небето - синьо. По стърнищата можеше да се видят необработени земи още от времето на отдавна споминали се поколения, оставили след себе си безкрайни спорове. Някои приписваха това на атмосферните условия и липсата на слънце, други на изпаренията от мочурищата, които междувременно бяха пресъхнали. Водата бе изпита от младите върби и през зимата в гората бяха дошли лисици.

Трите седемгодишни деца, за които чичо Важан от дървената къща под църквата се съгласи да се грижи през лятото, нямаха братя и сестри. Изведнъж се оказа, че те не се познаваха помежду си, а трябваше цели дни да прекарват заедно и да търпят строгото поведение на един мъж, който от години живееше сам. В неговия свят мястото на градинските инструменти бе вътре в дома му, а не навън под сайванта или в плевнята. Дървената му къща, състояща се от една-единствена стая, която служеше за спане, ядене и миене, бе превърната в склад за всевъзможни неща: ножици за коприва, резачки за храсти, захарници с метален обков, увитата във вестник моминска плитка на г-жа Важанова и кутийка за бижута с нарисуван паун, в която бяха изкуствените ѝ зъби.

Чичо Важан къпеше децата веднъж на три дни. Изваждаше с ведра вода от кладенеца, после я топлеше върху печката в големи тенджери. Слагаше децата в едно корито и когато всичко беше в безопасност, излизаше на верандата. Къпането траеше една цигара време. Ако чичо Важан беше ядосан, продължаваше и две цигари време. Ако пък пушеше и пиеше шипков чай, от който му се доспиваше, възглавничките на пръстите на децата омекваха. Когато пляскането по повърхността на водата им омръзнеше, те започваха да се гъделичкат и потупват по гърбовете. В момента, в който почнеха да вряскат и да чукат по прозореца, чичо Важан, мърморейки, се връщаше в стаята, грабваше една четка и ги поизтъркваше малко. После едно по едно ги вземаше, повдигаше ги във въздуха, изчакваше да се отцедят и ги слагаше на пода. Когато и трите заставаха пред коритото, донасяше един чаршаф и като в рибарска мрежа увиваше в него първото дете. След това омотаваше и останалите, и с кръгови движения ги вкарваше в стаята, а те, като сложен животински вид, подскачаха към масата и сядаха на пейката.

Чичо Важан се къпеше в същата вода, само че добавяше към нея и малко по-топла. Бързо се наплискваше, после си надяваше панталона и полугол, с една кофа изнасяше навън водата от коритото. Когато бе излял повечето вода, изкарваше и самото корито, а остатъка от водата плисваше върху люцерната. Занасяше коритото под сайванта и го слагаше на стената до една количка. След къпането на чичо Важан и махането на коритото от стаята беше ред на молитвата "Ангелю, пазителю", понеже според разбиранията на чичото децата още не бяха дорасли за "Отче наш". Те се молеха на глас, с ръце, скръстени върху покривката, и когато бяха готови, той разтърсваше завивките и им даваше знак да се качват на леглото.

В началото на лятото имаше студени вечери, по време на които чичо Важан загряваше върху печката две тухли и ги пъхаше под завивките на децата. По време на тези първи дни децата не разговаряха в леглото. Заспиваха едно до друго в тихо примирие, каквото съществува в детските градини и сиропиталищата - примирие, в което няма нито приятелство, нито кръвно родство. В студената нощ след бурята те си предаваха едно на друго тухлите, за да може топлината да се разпредели равномерно под завивките. В сила беше едно негласно правило - не е нужно да се казва това, което е достатъчно да се направи.

Хана беше пълничко дете, бяло и здраво, относително живичко и схватливо. Петер изглеждаше съвсем обикновено. Нямаше криво ухо, нито зъб, чертите на лицето му не бяха запомнящи се, нито фрапантни, всичко си му беше на мястото. Бе тих и скромен - голямо облекчение за момче на неговата възраст.

Третото от децатa бе Елишка. Според Хана и Петер не беше нормална. Очите ѝ, всяко с различен цвят, изглеждаха вечно премрежени, страдаше от някаква екзема, която се разпростираше върху гърба ѝ като непознат континент, косата ѝ в различните части на главата растеше неравномерно. С изкривено и жилесто тяло и несъразмерни по форма и цвят уши, тя бе изключително плаха.

Знаеше се, че до петата си година Елишка не могла да говори. Забавеното ѝ развитие се приписваше на това, че израснала без баща си, който малко след сватбата заминал на работа в Америка, откъдето след няколко месеца спрял да се обажда и потънал вдън земя. Майката на Елишка непрекъснато чакала да го обявят за мъртъв, за да може евентуално отново да се омъжи. Предполагало се, че това съдбовно обстоятелство оставило своя отпечатък върху Елишка. Понякога проявявала склонност да яде чакъл, да заравя главата си в орехова шума или да яде охлюви. За чичо Важан бе невъзможно непрекъснато да я наблюдава, ето защо научи Хана и Петeр да я следят какво върши и да му съобщават, когато се появи някакво подозрително поведение.

По средата на ваканцията Елишка се изака на пода. Направи го, след като дълго мрънка на чичо Важан да я пусне вкъщи при майка ѝ. Той ѝ отвърна да спре да хленчи, защото майка ѝ е на работа. Според Хана и Петeр тази недостоен жест, с който Елишка много се изложи, не беше наказан подобаващо. Чичото само подхвърли в краката ѝ лопатка и метла и ѝ нареди да изхвърли акото си на сметището, а след това да изчисти пода с мокър парцал. Тя не се възпротиви, но спря да му говори в продължение на няколко дни.

Чичо Важан не беше мил и нежен. Не разказваше приказки на децата, не им пееше песнички и не си правеше труда да ги къпе добре. Няколко търквания с четката - по гърба, по бедрата и задните части - бяха достатъчни както за тях, така и за него.

Що се отнасяше обаче до яденето, чичо Важан бе по-старателен, отколкото при къпането. Излъсканите чинии и чаши с мляко и мед, които слагаше върху чистата покривка на масата, никак не пасваха на обзавеждането на къщата и на общата суматоха, с която вършеше всичко останало. Всеки ден даваше на децата свежи зеленчуци, яйца от пепеляво-сиви породисти кокошки и мляко от кравата, която мучеше в плевнята. Сред животните в стопанството на чичото имаше и едно прасе, което се подвизаваше във вечно затворена кочина. Хана го чуваше да грухти, но никога не го бе виждала.

Чичо Важан бе особено дискретен по отношение на своето прасе. Явно защото планираше да го заколи именно по време на престоя на децата в дома му.

- Чух, че тук ще има кървави сонети - каза веднъж свещеникът, докато минаваше край къщата, след като бе ходил да бере диви малини.

Малиновите клонки, които бе отрязал и сложил в един плетен кош, бяха покрити със сиви паяци. Докато вървеше, паяците от натрупаните клонаци падаха и лазеха от външната страна на коша.

За свещеника се знаеше, че обичаше да го канят, когато заколят някое прасе. Винаги здраво си пийваше, след което танцуваше по няколко валса, защото, както сам казваше, горе на баира между песъчливите скали, където се намираше енорията му, пoнякога го обземаше самота.

- Тука няма да има никакво иху-аху - измърмори чичо Важан от верандата. - Никаква музика. Не знам кой, дявол да го вземе, ги разпространява тия слухове. Ще ви пратя малко месо по сина ми и готово.

- Не ям свинско - извини се усмихнато свещеникът и тръгна нагоре към селото.

Една привечер дойдоха двамата синове на чичо Важан, намръщени и с преждевременно сбръчкани лица, наточиха ножовете си над масата и тихо излязоха на двора. Чичото затвори децата в къщата. Много напрегнато те чуваха как прасето квичи, докато го извеждаха от кочината, но не виждаха нищо, понеже кепенците на прозорците бяха спуснати. После закланото прасе бе сложено в същото корито, което служеше за къпане - там то трябваше да бъде разфасовано и осолено. Децата разпознаваха гласове и звуци, които бяха нещо като доказателство за това.

На другия ден на тревата до кладенеца чичо Важан, с цигара в уста, търкаше коритото с четка. Когато децата го попитаха за прасето, той им каза, че синовете му го откарали и повече не пожела да говори. Спомена, че се скарал с тях, както винаги когато идвали при него. Проблемите, които непрекъснато имал със земите извън селото, щели да се проточат чак до Деня на Страшния съд. Внезапно обаче се стресна и предупреди децата да не казват на никого за това.

През следващите дни чичо Важан бе отегчен от малките. Когато имаше слънце, ги караше да идат в градината и ги оставяше да правят, каквото си искат. Самият той влизаше в къщата, четеше вестник или обработваше месото. Изобщо не предполагаше, че в края на градината зад кочината децата си бяха направили свое домакинство. Със саксии и градински съдове бяха занесли там кал и чакъл от пътя. Кълцаха с камъчета люцерна на ръба на кладенеца, след това смесваха чакъл с кал и вода и го слагаха в малки формички от репей.

Към кухнята, в която имаше буламач от гнили плодове, напитки от разредена с вода пръст, чинийки от репей и най-различни шушулки, един прекрасен ден бе прибавена и змия, намерена изсъхнала близо до лехата с грах. Петер се отдаде на кулинарното предизвикателство да я раздели на порции с един камък. Преди хранене децата изричаха и молитва. Но не "Ангелю, пазителю", а "Отче наш". Всъщност те никога не ядяха манджите си, а ги хвърляха на сметището, след което веднага започваха да готвят други.

Когато след две седмици дойдоха майките им, Хана, Петер и Елишка плакаха и вряскаха, че не искат да се връщат вкъщи. Разделиха се чак на кръстопътя в долното село, при това със съзаклятнически поглед, който означаваше, че тяхното тихо съжителство, отредено от съдбата, би трябвало да продължи.

© Доминика Моравчикова
© Даниела Константинова, превод от словашки
=============================
© Електронно списание LiterNet, 19.02.2020, № 2 (243)

Разказът е отличен с първа награда на общонационалния конкурс в Словакия "Разказ 2019".