Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
Каталози
:. По дати : Февруари  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook! Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook  Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Сравни цени с Книгосвят във Facebook! Книгосвят - сравни цени на книги
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Писмена реч
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

НУЖНА МИ Е ДИСТАНЦИЯ ОТ СЪВРЕМЕННОСТТА
Интервю с лауреата на литературната награда "Европейска книга" за 2020 г. Павол Ранков

Даниела Балажова

web

Павол Ранков (1964) дебютира през 1995 г. със сборника разкази "От дистанцията на времето", следват сборниците "Ние и те / Те и ние" (2001), "В непосредствена близост" (2004), "На другата страна" (2013). Автор е на няколко романа: "Случи се на 1 септември (или когато и да било)" (2008), "Майки" (2011), "Места, които ги няма на картата" (2017) и "Легенда за езика" (2018). Миналата година излезе и книгата му с приказки "Принцеси и принцове". Носител е на редица международни награди: романът му "Случи се на 1 септември" е преведен вече на 14 езика, като най-новото издание е в САЩ. Преподавател е в катедрата по "Библиотечно дело и информационни технологии" в университета "Ян Коменски" в Братислава.

Писателят Павол Ранков (в средата) и преводачите на книгите му "Случи се на 1 септември" и "Майки", съответно Николай Фенерски (вляво) и Асен Милчев

Писателят Павол Ранков (в средата) и преводачите на книгите му "Случи се на 1 септември" и "Майки", съответно Николай Фенерски (вляво) и Асен Милчев, на гости на студентите от специалността "Славистика" при Филологическия факултет на Великотърновския университет (декември 2014 г.)

 

Първото издание на вашия роман "Случи се на 1 септември" бе през 2008 г. в Словакия. Той стана особено популярен след като преди две години излезе и във Франция, а неотдавна за него спечелихте и наградата "Европейска книга" на 2020 г. Изненадахте ли се? И преди всичко от факта, че я получавате десетилетие след написването на книгата?

Според мен да се твърди, че романът е добил широка европейска популярност е преувеличено. Споменаването на наградата в някои известни френски ежедневници, респективно в интернет версиите им, не е повод за особена гордост. Всеки ден, буквално пред очите ни, се появяват двайсетина такива новини, от които запомняме едва една. Тази награда приемам по-скоро като признание за таланта на френския преводач Мишел Шасто, отколкото за качествата на словашкия оригинал, какъвто журито не е държало в ръцете си. За мен по-важна бе Средноевропейската награда "Ангелус", която бе отредена за книгата ми в Полша през 2014 г. Непосредствено след това получих няколко предложения за преводи на различни източноевропейски езици.

 

Журито оцени вашия роман като "принос към изследването на паметта и съвестта" не само на обитателите на "Източния блок", но и на цяла Европа. Как приемате тяхното заключение?

Със сигурност това е роман за паметта и то не само за колективната. Преди да се захвана със самото писане, помолих баща ми да изрови от паметта си най-ярките спомени от детството, младостта или по-скоро от съзряването си. Той вече бе споделял с мен най-невероятни истории за съдбата на другарите и съучениците си от детството. И винаги завършваше с думите: "Но кой ли днес се интересува от тези неща?" Но аз се интересувах. Много от тези действителни събития бяха включени в моя роман. Например напълно абсурдния епизод с рецептата за "инстантното", лесно приготовлявано, ястие с пържени яйца и неговия откривател пренесох от времето на корейската война във виетнамската.

 

Колко време подготвяхте романа си?

Баща ми нахвърли паметните си записки за около два-три месеца, напълни цяла тетрадка. Около година изучавах европейската история от дадената епоха. Отначало трябваше да си опресня някои смътни спомени за различните исторически събития, да ги подредя хронологически, да проверя как се изписват имената на участниците в тях и какви политически функции са изпълнявали, военните звания и т.н. Но всяко име, всяко събитие ме отвеждаха към други личности и факти, които бяха още по-интересни. "Още по-интересни" в този случай означаваше още по-абсурдни, още по-драматични и още по-невероятни. Нищо чудно, че тогава редакторът на ежедневника СМЕ написа нещо в смисъл, че боравя с историческите събития в романа по системата ала-бала или дрън-дрън. Тези неща наистина са толкова невероятни, че му се бе сторило, че си ги измислям.

 

Благодарение на вашата книга и многобройните ѝ преводи градчето Левице постепенно стана световноизвестно. Защо точно Левице? Тъй като на къпалнята са се срещали унгарци, словаци, чехи, евреи, цигани, немското семейство Бартел и българинът Ранков ли?

Татко е израсъл в Левице, от това време са и спомените му. Градът и хората са реални. Но когато го питах за националността на някои жители и семейства, за които си спомняше, той ми отвръщаше: "Не мога да кажа дали беше унгарец или словак". И май че наистина не знаеше. Там бе съществувал някакъв страхотен местен мултикултуризъм, който Втората световна война унищожи. А за това, че там бяха живели и българи, изобщо не знаех, баща ми не си спомняше за тях. Едва когато един ден ме караха с кола до Левице за среща с читатели, през прозореца ми показаха: "Тук беше българската колония". Както се казва в такива случаи: получих непоискано добро. Между другото, на тази читателска среща една госпожа ми каза, че си спомня за много неща в романа, но мен не помни. А когато ѝ отвърнах, че за първи път съм в Левице, заключи, че такива неща не бива да се правят.

 

А наистина ли за първи път идвахте в Левице?

Е, малко преувеличавах. В Левице бях ходил два пъти преди това - веднъж на сватба на братовчед, но той бе от страна на майка ми и тук бе пришълец, а другият път преседях около четвърт час в колата на издателя от Левице Коломан Багала и чаках да продължим по-нататък.

 

И какво се случи на 1 септември 2007 година? На последната страница на френското издание е отбелязано: Братислава, 1 септември 2007 - 1 септември 2008. Нарочно ли сте го сторили?

Това е само датировка на вълнуващия за мен период, в който бе написана книгата. Разбира се, не може да се определи точно до ден кога съм започнал и кога съм приключил романа, но исках да довърша докрай заиграването ми с датата първи септември.

 

Само че в оригиналното заглавие на романа фигурира и допълнението (или когато и да било), каквото липсва във френския превод (както и в българското издание - бел.пр., А.М.). Нарочно ли е направено това?

Едва сега, в момента, когато ме питате, погледнах френския превод и наистина, подзаглавието на книгата в скоби не е отбелязано. Съмнявам се, че това е станало, тъй като в тази страна не е прието да се слагат скоби в заглавията на белетристичните произведения. Доверявам се на мнението на преводача. При превода аз обръщам внимание само как изглежда визуално корицата.

 

Във френското издание има множество бележки под линия, в които се разяснява контекстът, а също така се превеждат изрази от унгарски. Не ви ли убеждаваха словашките издатели да сложите бележки под линия за тези читатели, които не владеят унгарски?

В романа се прекалява с използването на различни езици - унгарски, чешки, немски, английски, руски, иврит. Преводачите са се справили с положението с различни похвати. В хърватското издание е преведен само текстът на словашки, а всички останали езици са оставени в оригиналния си вид с превод на хърватски под линия. Така страницата изглежда като от научна книга с богат помощен апарат. Що се отнася за външния вид на страниците за нас най-причудливо изглежда арабският превод, при който тук-там между изреченията на арабски се появява и по някоя наша думичка, при това с латински букви. В чешкия превод словашкият език, разбира се, също е преведен, но унгарският е останал. Един рецензент задава въпроса защо на чешкия читател да се превежда от език, който той разбира, а да се оставя език, който не разбира. Самият аз нямах ключ как да преведа различните езици, използвани в оригинал, до различни други езици. Затова винаги съветвах преводачите да превеждат, така че местният читател да бъде доволен. Словашкият ми издател Ласло Сигети е двуезичен, но и с него не успяхме да разрешим проблема. Затова трябваше да превеждам някои изрази на майка ми от унгарски.

(В българския превод чуждоезичните фрази са преведени под линия, както е прието у нас - бел.пр., А.М.).

 

Вие сте понаучили унгарски от баща си ли?

След войната баща ми се е изправил пред дилемата - къде да остане да живее, в Унгария или в Чехословакия? Като сравнявал предвоенна Чехословакия с военновременна Унгария, му се сторило, че по-добре е да бъде в Чехословакия. И затова нямаше интерес да ме учи унгарски. Знам само няколко основни думи плюс всичките вулгаризми, каквито обикновено използвахме в Братислава.

 

В едно ваше интервю твърдите: "Историята е пълна с моменти, при които си казвате - това така дори не можеш да го измислиш." Нямате ли понякога чувството, че това се отнася и до съвременността?

Пандемия, маски, ограничения в придвижването, пусти улици, затворени заведения - всичко това ми изглежда, преди всичко визуално, вдъхновяващо. Например зад него може да се разиграва някаква мрачна любовна история, разбира се, трагична. Но извън ковида, действителността ми се струва не особено интересна. Но така ми изглеждаше например и светът през 90-те години, макар че днес, когато си спомня за тогава, или чета за този период, си казвам, че е била доста голяма дивотия. Нуждая се от отстъп, от дистанцията на времето. Но от моя страна това сигурно е предразсъдък спрямо съвременността като тема и материал за роман. Затова са ми малко смешни тези автори, които си мислят, че точно те живеят в интересни времена и затова искат да пресъздадат по художествен начин своята съвременност. Но още по-смешни са ми тези, които си мислят, че точно те самите и животът им са подходящ материал за книга. А всъщност в Словакия литературният "мейнстрийм" е такъв - автор, разказвач, тема, главен герой, разбира се, и две-три второстепенни действащи лица, които са част от живота на основния образ.

 

А как влияе на вашия живот пандемията?

За разлика от повечето останали хора около мен като че сега, през новата година, съм станал по-търпелив спрямо различните. Вече нямам големи, а и май че дори и малки очаквания, така че съм по-слабо засегнат от онези, които все още искат нещо от живота, но сега не го получават. Като университетски преподавател, заедно с колегите, колежките, разбира се, и със студентите, констатираме, че обучението онлайн е по-претенциозно и скучно отколкото личния контакт. Имам чувството, че разликата между контактното обучение и обучението онлайн е също като при контактния секс и порнографията. Във втория случай имате богат избор, каквото ви душа поиска от екрана, но въобще не е същото.

 

Над какво работите в момента?

През есента ми излезе книга с приказки, която скоро никой не забелязваше, което ме мотивира да си дам малка почивка.

 

 

© Даниела Балажова
© Асен Милчев, превод от словашки
=============================
© Електронно списание LiterNet, 19.02.2021, № 2 (255)