ЛЕГЕНДА

Александър Куприн

web

Високият и мършав човек с дълги коси и лице, което по странен начин съчетаваше малокръвието на гладния и нездрав живот със строгата вглъбеност на печалното вдъхновение, засвири на цигулката. Зазвуча тържествено-приказен мотив - ту жалостиво-прелестен във високите регистри, ту изразяващ мрачна скръб в басите. И в него имаше нещо средновековно, безнадеждно, изискано-сладникаво, жестоко, безкрайно дълго и зловещо.

Домакинът меценат, наденал червен халат, с блуждаещо-безумни и големи светли очи, се изправи и придавайки си вид на озарен от творческо вдъхновение, започна да импровизира. С превзет, непремерено широк размах, той помете с ръкави купите и чашите върху мократа покривка на масата.

- Това се случило отдавна... - започна той и притваряйки очи, заклати глава, навири брадичка и продължи: - Тва са случилу утдавнъ, - при все, че бе руснак и то от добър дворянски род на потомствени юристи.

- Това се случило отдавна!... О, колко много отдавна! Много векове са изминали... О, колко много векове... Вече е забравено. Това се случило много отдавна...

Изведнъж сред присъстващите се надигна човек, който дотогава само мълчеше и беше непознат почти за всички. Някой го бе довел, без дори да си направи труда да го представи. Облечен беше лошо, на вид нисък и широкоплещест, с нахално изражение и смешна таралежа прическа на учрежденец.

- Позволете - каза той с умоляващ глас.

Меценатът отстъпи с кълчотене назад, прегънат на две в неестествен поклон и като заразмахва широко ръце от гърдите към земята и обратно, отвърна с клоунски вежлив тон:

- О, заппо-ввя-дай-те...

- Започнете отначало - нареди с делови тон нахалният тип на цигуларя.

Двамата размениха само един поглед и още с първите звуци на цигулката непознатият заразказва:

---------------

Това се случило отдавна. Много стари родове били заличени оттогава и много дворци - разрушени.

В онези далечни времена старият замък се издигал на скалата посред езерото. И всички знаели, че езерото е бездънно, че каменните стени са непристъпни, че дългият железен мост се вдига с мощни скрипци, преди да падне нощта.

Понякога сам кралят пишел писма до господаря на замъка, наричал го свой братовчед и му предлагал титли и почести. Но вместо благодарност, гордият княз бесел кралските пратеници по зъбците на крепостните кули. Не знаел той що е страх. Непревземаем бил замъкът му и в него винаги държали провизии за поне десет години.

Князът бил богат, силен и безкрайно смел, при все, че бил прехвърлил шейсет години. С пронизителен орлов крясък, страховит под кървавите отблясъци на насмолените факли, той се втурвал нощем по моста, следван от своите войни, а под него вълните се плискали и тропотът на конските копита се разнясал като прибоя на вълни. И палили навред села, разплаквали девици и майки, плячкосвали богатите кервани на търговците.

Никой така и не разбрал защо князът решил да се ожени. Нима не му стигали красивите дъщери на неговите васали? Нима не би получил даром коя да е наследница на древен и знатен род? Отпразнувал той дива, кървава сватба, пил вино, хвърлял с шепи брилианти на слугите си, и с огромни, страшни, почти безцветни очи се взирал в своята млада жена. Тя била дъщеря на скромен художник.

Изминала цяла дълга година, и още една, и още една. Бледнеела младата съпруга, страшни и нивга незаспиващи станали очите на княза. Продължил той да пали селата нощем. А чакалите все тъй се гощавали с плътта на убитите от него мъже пред очите на техните любими.

Хиляди очи пазели красивата съпруга. Но имало един поглед, който я следял с нежна страст и сякаш ѝ говорел: "Ето живота ми. Вземи го, ако искаш. Обичам те!...".

Веднъж - така разказва неясното предание - князът се завърнал от лов и заварил съпругата си с младия паж, паднал на колене пред нея. Той заповядал да изведат младежа на двора и сам го прострелял с арбалета си от упор в дясното око.

Но съпругата си с пръст не докачил. Събрал буйната си вярна дружина, одарил пребогато, по царски своите хора със злато и им заповядал:

- Вървете си. Свободни сте всички.

И щом последният от тях стъпил на другия бряг, князът хванал скрипците и вдигнал железния мост, скъсал веригите, отделил тежестите и запрял с тях здравата порта на замъка.

И щом последният от тях се обърнал назад, видял как князът хвърля от най-високия прозорец на кулата огромния железен ключ в бездънното езеро.

Изминали години и други след тях. Сам-самичък се издигал старият, страшен замък в средата на езерото. Никой не успял да узнае неговите тайни. Сега там има само развалини, мъхове и прахоляк, зелени гущери и диви благоуханни каприфолии... Какво ли е станало с княза и княгинята? Дълго ли са се мъчили, преди да ги освободи смъртта? И кой се е мъчил повече?

Никой никога повече няма да научи тайната. Тихо се плискат вълните в каменните сводове... В техния шум се носи някогашният страшен тропот на конските копита. Никой няма да узнае тайната.

Тихо, тихо се плискат вълните...

Цигуларят и импровизаторът спряха едновременно. И сред настъпилото мълчание се разнесе гласът на мецената, който презрително изсумтя:

- Това ли е? Н-да-а. Кратко, но печално.

1906 г.

© Александър Куприн
© Георги Карадобрев, превод от руски
=============================
© Електронно списание LiterNet, 18.02.2021, № 2 (255)