УБИЙСТВОТО НА БЕЛИЯ ЛЕБЕД

Светлана Видинска

web

"Девън Мейл" 6 септември 1951 г.

УЖАСЕН ИНЦИДЕНТ В ДЕВЪНШИР. АРИСТОКРАТКА ЗАГИВА ПРИ ПАДАНЕ ОТ КОН. СЕМЕЙНО ПРОКЛЯТИЕ ЗАСТИГА СЪПРУГАТА НА БАЛЕТНА ЗВЕЗДА

При нелеп инцидент с жребеца си загина една от най-бляскавите дами на графство Девъншир. Госпожа Клара Рединг, съпруга на балетната звезда Антъни Рединг, излязла на разходка с коня си Сапфир, когато се случило нещастието. Предполага се, че в падналата мъгла животното се е уплашило от нещо или някой и е хвърлило на земята ездачката си.

Инцидентът е станал близо до семейното имение Съндейл. Случайно гостуващият там лекар, д-р Суийнимън от Лондон, първи е пристигнал на мястото на инцидента и е установил, че госпожа Рединг е мъртва, със счупен врат и множество по-дребни наранявания. Местният лекар, издал смъртният акт, е потвърдил заключенията на столичния си колега. В силен шок са всички, намиращи се в имението по време на злокобното събитие - съпругът на мъртвата, Антъни Рединг, снаха й Ефросина Милър и зет й Майкъл Милър, братовчедка й, изпълняваща и ролята на секретарка Беате Филдинг, и гостите д-р Артър и Джейн Суийнимън.

Клара Рединг бе изключително популярна заради екстравагантния си външен вид, вдъхновен от епохата на Ренесанса. Първият й съпруг, покойният Алек Стенли Бойл бе известен земевладелец и учен-химик, комуто принадлежат няколко значими открития в областта на разпада на веществото.

Неофициално се твърди, че смъртта на Клара Рединг е последица от семейно проклятие, което гласи, че жените в нейния род загиват, преди да навършат 30 години.

Мисис Рединг щеше да стане на 29 през октомври.

РАЗКАЗВА ДЖЕЙН СУИЙНИМЪН

Повярвайте ми, не съм никакъв Шерлок Холмс. Твърде емоционална съм. Обръщам внимание на незначителни наглед неща, а пропускам цялостната картина. Така например можех да ви опиша с подробности как изглеждаше Клара Рединг в нощта, преди да умре - каква бе кройката на роклята й, какъв бе изразът на очите й, смехът й, неосъзнатият тик на ръцете й.

Но измина дълго, твърде дълго време, преди да осъзная, че тя всъщност е била убита.

И ако не беше нещо толкова незначително и на пръв поглед нямащо нищо общо със случая, като алергията ми към рози, никога нямаше да разплета тази мистерия...

Клара беше толкова красива жена. "Ефектна", мисля, че е думата. Да загине при падане от кон - звучи толкова нелепо за опитен ездач като нея.

Но да не избързвам с разказа си.

Ще започна оттам, че съм омъжена за Артър Суийнимън, млад лекар. А той, оказа се, е съученик на балетната звезда - Антъни Рединг. Гледали ли сте го в "Лебедово езеро"? Помня, че плаках на премиерата. Кестеняв, с високи скули, изглеждаше крехък като порцелан, докато държеше в прегръдките си умиращата Одета. Артър седеше до мен и се пръскаше от гордост, че го познава!

След представлението отидохме в гримьорната на Рединг. Прие ни веднага - бе учтив, но и дистанциран, както подобава на една жива легенда. Затова се изненадах много, когато наскоро след това ни покани да гостуваме в дома му, едно провинциално имение на име Съндейл, някъде в Девън. Бяха минали едва няколко месеца от триумфалното му превъплъщение в ролята на Зигфрид, но за това време животът му бе претърпял коренен обрат. В писмото си до Артър пишеше, че се е оженил за вдовица на име Клара Бойл и че балетът остава на заден план. Трябва да призная, че не се колебахме да приемем поканата. Антъни все още беше "на мода" в Лондон (внезапното му оттегляне от сцената бе истинска сензация), а и бяхме любопитни да видим жената, която е заслужила подобна жертва.

И тъй, в края на един необичайно топъл септември се озовахме в Съндейл. Имението беше огромно, донякъде помпозно. Фасадата напомняше за френските дворци от периода Рококо. Сега си давам сметка, че това е била една от многобройните прищевки на Клара. Вратата ни отвори, естествено, един достолепен иконом, и почти моментално бяхме въведени в просторен салон, а Антъни Рединг, с протегната напред ръка бързаше към нас. В същото време сякаш от драпериите на небесносините завеси се отдели една сянка, едно пеперудено крило, една птица - толкова изящна ни се стори жената, която застана пред двама ни с Джефри. "Моята съпруга, Клара" - представи я Рединг и една едва доловима промяна в гласа му издаде колко е влюбен. Трябва да призная, че имаше защо да е така.

Клара Рединг бе висока жена, може би около метър и седемдесет. Имаше светлокестенява коса, виеща се на къдрици и огромни, леко кръгли очи, чийто цвят сякаш постоянно се променяше от сив до наситенозелен. Но най-впечатляващото в нея бе необичайната й екзотичност - екзотичност, постигана с помощта на облеклото, аксесоарите и умело нанесения грим. Тя носеше пищно разкроена рокля с цветовете на залеза - червено, оранжево и розово. Тоалетът й имаше старинен вид - не старовремски, не излязъл от мода, а именно старинен. Сякаш кройката е дело на майстор-шивач от зората на осемнайсети век.

- Приятно ми е - произнесе Клара. В тона й се долавяше усещане за превъзходство. - Останалите са тук някъде. Ефросина ще слезе всеки момент, а Майкъл излезе с колата. Те, знаете, живеят в имението.

- Ефи на практика е член на семейството - обясни Антъни.

- Сестра е на първия ми съпруг - каза Клара. - Наскоро се омъжи, но предпочете да остане тук.

- Майкъл е прекрасен човек - додаде Антъни, не особено въодушевено.

В този момент забелязахме, че в стаята има и трети човек. Една млада жена се бе изправила от мястото си в креслото до камината и се приближаваше към нас с тихи стъпки.

- А, Беате - трепна Антъни - прощавай, съвсем забравих за теб.

- Няма нищо.

Клара Рединг направи внезапен жест, и в ръката й се разтвори красиво ветрило от снежнобели пера. Тя започна да си вее, закривайки лицето си, и само променящите цвета си очи проблясваха. Антъни вече ни представяше особата със слабо, почти мъжко телосложение, облечена от главата до петите в черно.

- Беате е далечна братовчедка на Клара, и същевременно е нейна секретарка. Оказва ни безценна помощ в имението, наистина безценна.

- Днес ще имаме още гости, Антъни - прекъсна го жена му.

- Така ли, скъпа?

- Така. Очаквам господин Джинър за вечеря.

- Поканила си адвоката си? - Антъни изглеждаше изненадан. - Защо?

- Ще разбереш.

Клара прибра ветрилото и седна на едно кресло. Погледът й издаваше задоволство. В този момент се запитах дали Антъни Рединг съжалява, че е избрал нея пред сцената.

РАЗКАЗВА ЕФРОСИНА МИЛЪР

Аз мразя Клара Рединг. Мразя я дори сега, когато е мъртва.

Понякога ми се струва, че духът й все още витае в Съндейл. Нощем се будя и в сенките на стената различавам ту рокля, ту шапка с пера. Гърлото ми се стяга, но не мога да извикам: "Иди си Клара, иди си!". Защото ме е страх, че ще отиде при Алек. При брат ми.

Достатъчно болезнено е, че лежат в общ гроб. Сякаш и в Отвъдното няма покой от нея!

Помня деня, в който се срещнаха. Аз и Алек бяхме канени на някакво лятно парти. И тя се появи там, и знаете ли какво? Дойде на кон. Всички останали момичета изглеждаха като порцеланови кукли, стоящи наоколо във вдървени пози, с безупречно изглеждащите си прически и роклички на рози. И изведнъж - идва Клара, жизнена, тъмнокоса, с някакъв нелеп костюм за езда от винено кадифе. Аз се доближих до Алек и му казах:

- Не мисля, че мога до допия този коктейл. Главата ми се замая.

А той отговори, гледайки в Клара:

- И моята също.

Аз съм нещо като медиум, знаете. Вярвам в свръхестественото. В този момент почувствах, ще загубя Алек - и от болка ми призля.

И до ден-днешен не знам защо тя се омъжи за него. Мисля, че е заради парите - тя бе заможна, дъщеря на баронет, но Алек бе значително по-богат. Или просто искаше да се позабавлява.

Клара беше от жените, които осъзнаваха своето въздействие над противоположния пол.

Двамата купиха Съндейл и се преместиха да живеят там. Не харесвах имението - имаше твърде "европейски" вид. Не разбирам много от архитектура, но мисля, че мястото му е в Рим, или в Париж. Или може би в Барселона. Напомняше ми за някакъв префърцунен сладкиш с глазура - и никак не прилягаше на тихия, меланхоличен Алек. Брат ми можеше да стане блестящ учен. Химията бе неговата страст, преди да срещне тази самодоволна, противна жена. В Съндейл също имаха химическа лаборатория, но той вече почти не стъпваше там. Клара открито се подиграваше:

- ...Скъпи, пак си се вмирисал на сяра. Ще заприличаш съвсем на онзи ужасен Менделсон. Или беше Менделеев? Все ги бъркам...

- ...Ползата от химията се побира в шишенце крем...

- ...О, Алек, толкова си скучен...

И ето, че той все по-рядко влизаше в своята "светая светих". Беше се превърнал в роб на Клара. Престана да се вслушва в мен, почти не ми обръщаше внимание! Двамата излизаха непрекъснато - ходеха на опера, на театър. Канеха гости, веднъж дори обядваха с посланика на Щатите. А аз познавах брат си - той бе домошар. Когато си бяхме вкъщи, играехме домино след вечеря. Гледах го тайно, докато четеше някоя книга - профилът му бе тъй момчешки. Приличаше ми на Малкия принц.

Отдавна не съм чела книгата, но помня, че Малкия принц си имаше роза, която обичаше до полуда. Ти си моята роза, така й казваше. Но Клара не бе розата на брат ми. На първо място, тя далеч не беше "невинно цвете". И на второ, не бе негова. Край нея винаги кръжеше някой Джим, Хенри или Бинго. Клара флиртуваше без капка срам. Алек не упрекваше нея, а себе си, и правеше всичко възможно да се превърне в онзи Джим, Хенри или Бинго, който я привличаше така неудържимо. Той окончателно обърна гръб на химията, научи се да язди, стана член на някакъв особено модерен лондонски клуб, започна да пие и си купи спортен автомобил.

Автомобилът...

Казаха, че било злополука - карал бързо по мокър път, не взел един остър завой... Всичко е станало за един миг. О, защо не беше с нея? Защо беше сам!

Тя е виновна. Тя го откъсна от мен, от химията, и тя го уби. Не можеш да превърнеш Малкия принц в циник, който кръстосва нощните клубове и се напива до безпаметност. Не и без да платиш цената.

Аз останах в Съндейл. Алек бе пожелал така в завещанието си. Може би е знаел? Може би е усещал? Помня, че скоро след неговата смърт седяхме с Клара в розовата градина. По някакъв повод - не знам какъв - заговорихме за проклятието, което тегнеше над рода й - говореше се, че всички жени умирали преди 30-годишна възраст, а тя опасно я наближаваше. Ще направя завещание, смееше се Клара, и ще оставя всичко на теб, Ефи. Така ще разполагаш с парите на Алек и с моите. Не взех думите й насериозно - тя постоянно се "заканваше" да пише завещание, но според мен всъщност не вярваше в така нареченото проклятие. Обаче споменаването на братовото име накара кръвта ми да кипне. Защото за пореден път бе увлечена по някого - сигурна съм, че имаше мъж в живота й, а това ужасно би наранило Алек.

Аз й казах:

- Снощи сънувах брат ми.

- Така ли?

- Да. Насън ми каза, че ако се омъжиш повторно - ще те вземе при себе си.

Знаете ли поговорката "На страха очите са големи". Очите на Клара също станаха такива. Кръгли, кръгли, широко отворени очи.

- Ти нямаш милост, Ефи.

- Алек бе милостив и за двама ни.

Тя вдигна длан към челото си в моментно колебание. После ме погледна сериозно и каза:

- Не ме интересува дали сънуваш, говориш с духове или гледаш на чаени листчета. Аз ще се омъжа повторно.

И тя наистина го направи. И Алек я взе при себе си.

Е, може би не го направи сам... Може би трябваше и малко чужда помощ...

РАЗКАЗВА МАЙКЪЛ МИЛЪР

Снощи Ефросина пак спа лошо. Виждах я как се изправя в леглото и се втренчва в стената, сякаш очаква да види призрак там. Чий призрак? На скъпоценния й брат, Алек, или на снахата, която ненавиждаше - Клара? Моята жена до ден-днешен живее с тези духове, търси ги, разговаря с тях, заспива и будува с тях - сякаш те са живите, а аз съм призрачна фигура, стопяваща се в полумрака. Ефросина просто няма очи за мен. Никога не е имала. Това беше добре до известно време.

Защото не виждаше, че в живота ми има друга жена. Предполагам, че никога няма да я забравя.

Клара... Клара! Не твърдя, че съм бил влюбен в нея. По-скоро бях обсебен.

Смешното е, че я видях за първи път по време на медения си месец. Ефи е виновна за всичко! Имам малка къща в Кипър и исках след сватбата да заминем да живеем там. Съпругата ми обаче и дума не даде да се издума. Брат й Алек изрично настоявал тя да остане в Съндейл. Не възразих, защото смятах, че решението й ще се промени с времето. Първоначално роднините й - вдовицата на брат й, Клара, и нейният съпруг ми се сториха твърде високомерни. Особено Антъни - някакъв си там балетист, по който цял Лондон примираше. Но с времето Клара ме очароваше. Аз съм преди всичко художник, а тя бе - как да се изразя... твърде живописна. Носеше дрехи с интересна кройка, напомняща с нещо за Двора на Луи XIV. В аксесоарите й имаше ужасно много пера - огромни ветрила или пък шапки от рода на мускетарските. Да, точно така! Чели ли сте "Тримата мускетари"? Тя бе дръзка комбинация от Миледи и Д'Артанян. Беше наистина женствена, уверена в хубостта си, но в същото време умееше да язди и да стреля като мъж.

Точно затова не мога да повярвам, че умря по този начин.

Паднала от коня си... Счупен врат, и още много, много рани.

Полицията също се усъмни да не би да има нещо нередно. Предполагам, подозираха, че някой или нещо е изплашило животното.

Ефросина е прегърнала тази версия с двете си ръце. Знам какво се върти в главата й. Алек, нейният единствен Алек, се е върнал от света на мъртвите, изпречил се е на пътя на жребеца и е причинил смъртта на Клара, неговата femme fatale.

Това, естествено, са пълни глупости.

E... ако някой се е престорил на Алек... ако е облякъл един от неговите костюми, ако си е сложил изкуствена брада... и после е застанал на пътеката, полускрит от мъглата...

В съзнанието ми се е запечатал един от последните дни на Клара.

Тогава бях сигурен какво искам - развод с Ефи и брак с Клара. Не беше невъзможно, нали? Никога не съм приемал Антъни за пречка. Може би беше привлекателен, но не смятах, че Клара е заслепена от него. Той бе по-скоро играчка, красива вещ, която, как да кажа, си отиваше на интериора в Съндейл. Нали знаете онези музикални кутии, в които, под звуците на ужасно сантиментална мелодия се въртят и накланят насам-натам балерини? Клара сигурно е искала такава джунджурия, но вместо нея си е взела Антъни. Зън, зън, капачето на кутийката се отваря и навън изскача танцуващото човече с изваяно телосложение и излъчващо романтика на талази. Той рецитираше Тенисън, тя четеше Воуг, той беше вечно болнав и изглеждаше недохранен, тя яздеше или извървяваше няколко мили пеш рано сутринта. Какво беше този мъж за нея? Просто пореден елемент в Ренесансовия пъзел, който я заобикаляше отвсякъде. Като утринната стая в Съндейл - да, имаше такова помещение, в което Клара често седеше, и представляваше уютна и просторна всекидневна с куп огледала в позлатени рамки, окачени по стените и дори на тавана!

И тъй, един ден я открих там, облегната на едно кресло и с вечното ветрило от бели пера в ръцете си. Антъни седеше наблизо, погълнат от някакво томче - доколкото го познавам, сигурно е била поредната блудкава поезия.

- Защо сте се затворили тук - навън времето е чудесно - подхвърлих шеговито аз. - Клара, искаш ли да се разходим до езерото? Ще си взема скицника.

- Чудесна идея, мила - отвърна вместо нея Антъни. - Струваш ми се бледа. Една разходка ще ти се отрази добре.

Този глупак, представете си, не разбираше какво става. Клара стана и се приближи до едно от огледалата в стаята. Тя пооправи една къдрица, докосна искрящата си, обсипана с дребни смарагди обеца, и ми отне време да разбера, че всъщност гледа отражението на Антъни.

- А ти какво ще правиш, скъпи?

- О, нищо особено. Ще почета, ще се обадя на Алистър - в сряда поставят "Лешникотрошачката" и мога да му предложа няколко варианта за осветлението. Ако е свободен, ще го обсъдим на кафе в клуба ми.

- Днес?

- Защо не?

Клара обърна поглед встрани. Сега тя гледаше отражението му в друго огледало, закачено над един широк скрин тип Чипъндейл.

- Беате ще ходи в града - можеш да я откараш.

- Не мисля. Има съвсем удобен влак в два часа.

- И в града... ще се срещнеш само с Алистър?

- Клара!

Антъни затвори книгата и се загледа в жена си с изпитателно изражение. Тя отвърна на погледа му, седна отново в креслото и взе ветрилото.

- Отивам да телефонирам - въздъхна Антъни. Той направи една крачка към вратата, после се поспря.

- Клара... ако искаш, ела с мен в града. Алистър ще се радва...

Тя поклати глава. Антъни излезе с омърлушен вид. Аз стоях до лавицата над камината и наблюдавах Клара. В този момент тя представляваше това, което италианците наричат "спектакъл". Красива, с румени страни, тя си вееше с ветрилото и десетките огледала в златни рамки умножаваха този образ - сякаш ято бели птици пърхаше в стаята.

- Как бих искал да те нарисувам! - възкликнах аз.

- Да? - промърмори тя, не твърде заинтересовано. За да я изтръгна от унеса й, направих единственото възможно нещо. Казах й в очите:

- Обичам те, Клара.

- Знам. Горкият Майкъл.

И преди да успея да я попитам откъде знае, тя изрече с някаква неочаквана горчивина.

- Те всички се влюбваха в мен.

Тогава не си давах сметка, че говори в минало време.

- Говоря сериозно, Клара.

Тя сгъна ветрилото и се опита да се концентрира върху мен.

- Аз не съм картина, Майк.

- Какво искаш да кажеш?

- Аз не съм Клара в рамка, изглеждаща винаги по един и същи начин, заела позата, желана от теб. Ти не ме познаваш. Подай ми списанието и си върви.

- Познавам те достатъчно, за да знам, че не мога да живея без теб... Ще се омъжиш ли за мен? Аз... ще оставя Ефи, само го поискай, Клара. Пожелай го. Моля те.

Но тя стана, взе от масичката Воуг и го разтвори. Изглежда, що се отнася до нея, разговорът бе приключил. Аз стоях като вкопан, но не последва нищо повече. Внезапно отново заговорих, ожесточено.

- Знаеш ли какво, Клара? Ти винаги си избираш добри мъже - и после разбиваш сърцата им. Алек, Антъни, аз, все един и същи образ. Въртиш ни на пръста си, защото сме полудели от любов наивници. Всички до един.

Спрях се, вцепенен от смеха й. Тя се смееше почти истерично, отметнала глава назад. После спря и каза просто:

- Не.

- Това е твоят отговор?

Тя сви рамене. Вдигна отново списанието и повтори:

- Иди си, Майк.

О, да - не ще забравя този ден. Тогава бях смазан от скръб, а сега... се чувствам изцелен! Смъртта на Клара сякаш ме изкара от съня, в който бях потънал. Глупав сън, в който значение имаха само смехът й или някакъв жест. Като онова повдигане на ръката пред лицето й, с обърната навън длан. Винаги правеше така, когато бе сърдита, гневна или объркана. Досущ като дете, което крие очите си. Предполагам, че и ветрилото, което толкова обича, онова с дългите бели пера, изпълнява същата функция. Хвърля сянка върху очите й, сякаш е стена, зад която Клара се опитва да скрие бушуващата в момента емоция.

Ръката й, със свити пръсти, докосва миглите, челото й. Ветрилото, като ангелско крило, просветва в полумрака на стаята, криейки по изящен начин зеленикавите ириси.

Рисувах я непрекъснато. Естествено, тя не знаеше. През деня я наблюдавах почти втренчено, а нощем изпълвах с образа й лист след лист. Колко безлични ми се струваха всички останали! Собствената ми жена - Ефи - беше като жива гробница, в която почитта към Алек не заглъхваше за миг. А Беате - далечната братовчедка, бе направо за окайване. Все едно да сравняваш светлината от догаряща свещ с тази на звезда Зорница! Клара превъзхождаше всички, бе пълна с живот... с аромат... с дихание. До момента, в който умря.

Аз я открих на пътеката - лежеше там със счупен врат, като опустошена след детска игра кукла, и в този момент спрях да я обичам. Нали разбирате - вече беше лишена от своята жизненост. Изглеждаше като празна обвивка. Почувствах се така, сякаш съм се освободил от нея - веднъж завинаги.

Отидох при другите и им казах:

- Клара е мъртва.

Антъни се разциври като малко дете - винаги е бил женчо. И останалите изглеждаха стъписани, дори Ефросина, която живееше, подхранвана от омразата към Клара. Само аз бях напълно безразличен. От този момент рисувам единствено пейзажи. Тръстики, мъгливи езера и излитащи лебеди... Само не Клара. Сякаш ликът й, изгрял за миг, бе потънал в тъмна, беззвездна нощ.

РАЗКАЗВА БЕАТЕ ФИЛДИНГ

Предполагам, че смъртта на Клара трябва да ме радва. Сега, когато тя вече не е между живите, Антъни е свободен мъж. И аз правя това, което той ме научи да правя най-добре - надявам се. Надежда по изгрев, надежда по залез.

Денят на сватбата им беше истинска агония за мен. Даваше ли си сметка Клара каква късметлийка бе! Пожела Антъни и си го взе - просто така. Заради нея той се отказа от сцената, от балета! Престана да танцува, оттегли се от света, който бе пълен с адмирации и обожаваща го публика. Какво правеше Клара с мъжете? Ефросина ми е казвала, че брат й е загърбил научната си дейност, когато се е оженил. С Антъни се случи същото - беше младият Зигфрид от онзи прочут балет на Чайковски, а се превърна в какво - в съпруг номер две на Клара Бойл. А по някаква ирония на съдбата, аз бях тази, която ги запозна...

По онова време вече живеех в Съндейл. През войната се справях добре като медицинска сестра, но после татко умря, а къщата ни изгоря, и писах на Клара - далечната роднина, с молба да ме вземе на работа. Тя откликна с обичайното за богатите любезно равнодушие. Притежаваше доста недвижимо имущество и имаше нужда от секретарка - а преди войната аз бях работила известно време в малка адвокатска кантора.

С Клара живеехме под един покрив, но се движехме в различни кръгове. Тя беше изненадващо интелигентна жена, но едва ли е посетила и една изложба през живота си. Харесваше ренесансовите творби, защото се обличаше в този безумен стил. А аз бях запалена почитателка на операта, балета, всякакви форми на театралното изкуство. Запознах се с Антъни Рединг на някакъв коктейл и се влюбих в него. Толкова е просто. И толкова сложно.

Не можех да живея, без да го виждам, ето защо убедих Клара да го покани в Съндейл с още неколцина известни личности. Наслаждавах се на малкото време, което прекарвахме заедно. Един следобед, когато бяхме излезли с лодка по езерото, той ми каза:

- Клара е много привлекателна жена, нали, Беате?

- Да, така е. Но това е само защото, как да кажа, видът й е различен. Сякаш не е от тази епоха, което я прави интересна в очите на противоположния пол.

- Красивата безмилостна дама. Също като в поемата - промълви Антъни. Той замълча минута-две и после ме попита:

- Мислиш ли, че аз й се струвам привлекателен? Балетистите обикновено не са. Кажи ми честно. Имам ли поне мъничък шанс?

Сърцето ми замря. Бавно отроних:

- Какво искаш да кажеш, Антъни?

И той ми се разкри напълно... Помня как изричаше дума след дума, докато веслата се забиваха във водата, а лебедите - постоянни обитатели на езерото - политаха към розовите облаци.

Един месец по-късно Антъни и Клара бяха женени. Сигурно е трябвало да си тръгна от Съндейл, ще кажете. Но аз не можех! Трябваше да съм около Антъни, просто трябваше! Вярвах, и все още вярвам, че по някакъв начин той ще има нужда от мен.

Но си плащах за това - твърде скъпо. Клара бе прочута с ревността си. Можете ли да повярвате, че за прислуга държеше някакви бабички от селото, които идваха сутрин и си тръгваха след вечеря. Младите прислужници биха били заплаха за семейния й живот, също като балерините, оперните звезди, сервитьорките, и дори просякините по улицата. Аз бях поредната й жертва. Клара ту се държеше студено с мен, ту ме засипваше с порой от упреци и обвинения. Поведението й към Антъни беше същото:

- Откъде се познавате с Беате? Бяхте ли си близки? Между вас има нещо, за Бога! Виждам го!

Антъни се измъчваше, но се опитваше да запази достойнството си. Аз - също, докато в един момент не издържах. При поредния скандал от страна на Клара, изкрещях в лицето й:

- Престани, престани, престани! Обичах го - но той избра теб. Всеки щеше да избере теб. Погледни ме - нямам пукната пара и приличам на плашило. Защо ме накара да осъзная това, Клара? Защо ми го причини?

Разридах се и изтичах нагоре по стълбите. На стената в стаята ми висеше един старомоден ковьор. Изобразяваше романтична девица с корсет и разпуснати коси, точно такъв тип вещ, каквато би се харесала на Клара. Под девицата се четяха красиво изписани букви: "Всяка нощ тя грабва по едно сърце".

Ето, това беше братовчедка ми. Мъжете просто се заслепяваха от нея. Вземете например Майкъл. Та той обожаваше Клара, и в нейно присъствие забравяше напълно за съществуването на Ефросина, законната си съпруга. Понякога се питам дали Ефи го знае. Защото всички ние сме наясно, че Майкъл е просто заместник, заместник на непрежалимия й Алек. Същото е като да свалиш от стената безценна картина - на нейно място винаги остава петно, светъл квадрат, който ти се ще да запълниш. И ти избираш ново платно, що годе същия размер, с което поне да замаскираш тази широко зейнала Липса.

Иронията е, че Майкъл изпиваше същата чаша с омагьосано биле, която изпи и братът на Ефросина. Влюбваше се в Клара с една неистова обреченост.

Защо всички я обичаха? О... но това не е вярно. Не всички я обичаха.

Във всеки случай не и аз.

Гледали ли сте "Лебедово езеро"? Там Зигфрид избираше Белия лебед. Черният се опита да го измами, да го задържи при себе си, но той избра Одета, с белоснежните криле. Аз бях Черния лебед. Бих направила всичко за Антъни, но той заведе пред олтара Клара, братовчедка ми.

Не бихте казали, че сме братовчедки, и че в жилите ни тече една кръв. Тя беше хубава - не точно безумно красива, но с една затрогваща, пленителна хубост. Тя беше наистина много богата и взимаше от живота това, което иска. Но не е ли странно, че в природата винаги има баланс - ето, че La Belle Dame Sans Merci падна от коня си и сега лежи в гроба. А аз, малката невзрачна Беате съм по-жива от всякога. На крачка от Антъни.

РАЗКАЗВА АНТЪНИ РЕДИНГ

Красивата безмилостна дама. Помня, че така наричах Клара в първите дни от познанството ни. Харесваше ми аналогията с поемата на Кийтс. При себе си на коня взех я, и вече глух бях за света... Мисля, че точно с това спечелих Клара. Пълното отричане от предишния ми начин на живот, от балета! Тя се опияняваше от идеята, че властва над мъжете. Знаех това, и нямах нищо против да бъда поредния "победен" от нея. Всичко си струваше.

Клара! Пет букви, в които бе ключът към моето щастие...

Ефросина я ненавиждаше открито, едва ли не я обвиняваше за смъртта на брат си. Майкъл бе влюбен в нея като кръгъл глупак. Беате изглеждаше като сянка, пълен контраст на светлината, хвърляна от Клара наоколо, и предполагам, че цял живот й е завиждала. Това, което се опитвам да кажа, е, че никой не оставаше безразличен към Клара, моята съпруга.

Винаги съм бил човек на действието. Режисьорите обичаха да работят с мен, защото съм изключително дисциплиниран. Излизам на сцената, спазвам стъпките, и бум - овациите накрая са като експлозия.

По същия начин завоювах Клара. Исках я повече от всичко. Постоянно я уверявах, че не бих погледнал друга жена. Това по никакъв начин не повлияваше на редовните й изблици на ревност. Първо балерините, актрисите, които все още се обаждаха или идваха по някакъв повод. После - прислугата (уволни младите камериерки и нае помощен персонал от селото), и накрая бедната Беате, дежурната жертва. Те всички бяха мои любовници, обожателки, жени, които ме обичаха безумно или аз бях влюбен в тях. Не разбираше, или не искаше да разбере, че в дадения момент от живота ми, само тя има значение.

Помня, че когато роднините й разбраха за брачните ми намерения, се опитаха да ме откажат. Ефросина бе най-настоятелна:

- Не правете тази грешка. Клара е пълен егоист, ще ви откъсне от света и ще ви иска само за себе си.

- Така да бъде.

- Искате да се превърнете във втори Алек ли? Искате да се лишите от всичко, което ви е правело щастлив?

- Ако Клара го пожелае - да.

Не успяха да ме разубедят. Не че семейният ми живот беше безоблачен - понякога Клара ме засипваше с порой от упреци и сълзи, след което се заключваше в спалнята си или пък излизаше да поскита със Сапфир, жребеца си - но аз бях щастлив и доволен, защото бях получил това, което исках повече от всичко на света.

Но ето, че Клара умря. Не знам дали ще мога да се върна към балета. Приятелите ми идват на гости и казват, че това е единственото спасение за мен. Обратно към Чайковски, Стравински, светлините на сцената, аплодисментите на публиката и мирисът на прах, на грим и брокат... на слава. Не, още не мога да се върна там. Трябва да мине време, докато скърбящият рицар от поемата на Кийтс прежали своята безмилостна господарка.

Помня как Майкъл, открил тялото, ни съобщи:

- Клара е мъртва.

Тогава бе демонстрирал нещо като отвращение към сълзите ми. Приятелят ми, д-р Суийнимън, не беше по-деликатен, когато описваше детайлите - счупен врат, разбито слепоочие, травми на гръбнака и таза... Естествено, бе извикан и местният лекар, за да издаде смъртен акт. Той изрази съболезнованията си, а после каза:

- Има нещо, което ме озадачава, мистър Рединг. Аз съм човек от село, също запален ездач...

- Какво е то? - нетърпеливо извиках аз - Говорете, по дяволите!

- Камшикът... нямаше го до тялото, нито по пътя. Просто липсваше.

Загледах го с изумление. Какви безсмислици ми говореше този човек!

- Странно е - заповтаря той - да излезеш на езда без камшика си.

Аз го прекъснах.

- Може би го е изпуснала, и някой го е взел. Доста хора обикаляха наоколо.

- О... ъ, да, възможно е.

Двамата замълчахме. Повече ме интересуваше друго.

- Нещастен случай ли е, докторе?

- О... да... Несъмнено. Щом д-р Суийнимън твърди... Искам да кажа... подобен род наранявания... Смятам, че е паднала лошо, наистина лошо.

Той видя изражението ми и си прехапа езика. "О... ако можех да върна времето!" - извиках аз.

Ако... Това беше думата, която повтарях, не спирах да повтарям от онзи разтърсващ ден насам. Пред близките си, пред лекарите, дори пред полиците, които предполагаха, че някой умишлено е застанал на пътя пред Сапфир, препускащия жребец.

Ако не се бях скарал с Клара предишната вечер...

Ако колата ми се бе повредила по-рано...

Ако нямаше мъгла, противна лепкава мъгла, по пътя към тресавището...

Ако Беате, Ефросина или Майкъл бяха направили нещо - каквото и да е - за да я спрат да не излиза с коня си...

Но нищо от това не бе станало и Клара си отиде - веднъж и завинаги. Затворих се в имението и бях неутешим. Хората казваха за мен - ето го вдовецът на госпожа Клара. Оставаха броени дни до прочитането на завещанието и след него сигурно щяха да казват - ето го господаря на Съндейл.

Но сградите и земите вече не ме интересуваха. Щях да продам всичко, до последното камъче.

И само понякога щях да се завръщам тук, за да оставя цветя на гроба на Клара. Букет от трънливи, почти диви рози - любимите й цветя. С любов, от Антъни.

РАЗКАЗВА АРТЪР СУИЙНИМЪН

Моля ви, не очаквайте от мен пищни подробности. Аз съм лекар, и като такъв боравя единствено с факти. Мнозина ме питат, каква е истината за смъртта на Клара Рединг. Отговарям им така, както в първия миг, откакто видях трупа й:

- Загинала е вследствие на падане от кон.

Естествено, имаше следствие по случая, което също заключи, че се касае за нещастен случай. В селото се изприказваха какви ли не приказки, от рода, че Клара е била опитен ездач, и явно нещо е изплашило животното, нещо като да речем... призрак. Тази версия особено допада на старите клюкарки, които ще донесат от девет кладенеца вода, за да ви уверят, че мисис Рединг е "уморила" първия си съпруг. Аз самият не вярвам на нито думичка.

Както и да е. Да се върна към фактите.

Когато нещастието с Клара се случи, аз бях на гости в имението Съндейл заедно с жена си Джейн по покана на Антъни Рединг. Да си призная, не очаквах подобна чест. С Антъни бяхме съученици в Итън и доста добре се разбирахме, но едва ли бихте ни нарекли първи приятели. Той имаше други интереси, беше донякъде студен и сребролюбив. Поканата за гостуването показа, че се е променил. Естествено, нали беше срещнал Клара и докато се усети, тя вече го бе омотала в мрежите си. Признавам й, че тази жена притежаваше... каква беше френската дума... ах, да - шик. Много изискана, много артистична, макар и с малко старовремски вкусове - нали се сещате, рокли с корсети и рози във всяка спалня. На мен лично това не ми допада, а жена ми Джейн е алергична към рози - само да ги помирише, и се разкихва неудържимо!

Още с пристигането ни, Клара информира Антъни, че е поканила на вечеря адвоката си. Не мисля, че на него му стана приятно, но се овладя и с нищо не го показа.

Станалото същата вечер ще изложа съвсем накратко. Адвокатът, мистър Джинър, пристигна - един старик, който едва креташе и дишаше астматично. Предполагам, че въпреки това е дошъл начаса, щом "скъпата Клара" го е помолила. Самото присъствие на адвокат обаче съсипа вечерята. Антъни се държеше любезно, както винаги, но зад високо вдигнатите му вежди се четеше недоумение какво се крие зад това неочаквано гостуване. Беате го поглеждаше крадешком, но той рядко й обръщаше внимание, къде неволно, къде за да угоди на жена си. Ефросина не изпускаше от острия си поглед Майкъл, а самият той блуждаеше - на няколко пъти изтърва приборите си. Колкото до мен и Джейн - малко е да се каже, че се чувствахме неловко. Бяхме като двойка статисти, изкарани на сцената неподготвени, без да знаят репликите си.

Едва след като поднесоха кафето, Клара "хвърли бомбата", така да се каже.

- Е, господин Джинър, всички тук се питат за какво съм ви поканила. Работата е там, че възнамерявам да направя завещание, и то пред възможно най-много свидетели.

- Но, скъпа госпожо, - започна адвокатът, тракайки с изящната чашка и чинийка - подобни въпроси са строго поверителни и едва ли моментът е подходящ за...

- Напротив - прекъсна го Клара - нямам какво да крия. А желанието ми е всъщност много просто. Настоявам още утре да оформите документа, ще намина покрай кантората да го подпиша. Оставям всичко на братовчедка си Беате Филдинг, в случай, че не се омъжи. Никога.

Мисля, че Клара подчерта с огромно задоволство последната дума.

- Скъпа!? - реагира Антъни.

- Замълчи - отвърна тя, без да го поглежда. - Ако братовчедка ми все пак сключи брак, цялото ми имущество да се използва за основаване на фондация за подпомагане на начинаещи балетни звезди. Това е - тя опря гръб на стола си и победоносно завъртя глава наоколо, сякаш бе дете, което се радва на сполучливо скроена шега.

От другия край на масата се чу сподавено хлипане. Беате Филдинг плачеше, и както бе навела глава, острата й, издадена напред брадичка опираше гротескно върху гърдите й. Клара вдигна чашата с вино и отпи дълга, изпълнена с наслада глътка. Мисля, че всички бяхме прекалено стъписани, за да направим каквото и да е. Внезапно плачът секна.

- Никой не ме е мразил така, Клара - каза Беате.

- Аз ти завещавам всичко, скъпа моя.

- Никой - повтори Беате - не ме е мразил така.

Тя блъсна стола си назад и излезе от трапезарията. Обемистата й черна рокля, твърде неподходяща за фигурата й, се развя като крило и в този момент ми заприлича на Дама Пика, летяща като устремена птица по пътя към отмъщението.

- Проклета да си, Клара Рединг - извика от мястото си Ефросина. До този момент тя напразно се опитваше да се владее. - Да си играеш с наследството от Алек, да се гавриш с паметта на брат ми. Няма да ти го позволя. Няма... Ня...

- Стига, Ефи - Майкъл се изправи и почти насилствено поведе жена си към вратата. - Каквото имаш да казваш, можеш да го направиш чрез адвокат.

Естествено, ние двамата с Джейн също си тръгнахме, мърморейки някакви глупави оправдания - "колко късно е станало"... "умирам за сън"... и тъй нататък. Но затваряйки вратата, поспрях за момент. Беше ми любопитно какво ще си кажат съпрузите. А това бяха само няколко думи.

- Защо, Клара? Обясни ми защо?

Не чух отговора, но какъвто и да е бил, Антъни промълви с известна изненада в гласа си:

- Нямах представа, че ме обичаш толкова отчаяно.

- Отчаяно - каза Клара - е думата.

На другата сутрин аз и Джейн слязохме за закуска доста късно. Бяхме спали непробудно, като трупове, предполагам вследствие на изтощение от бушуващите емоции под покрива на Съндейл. Само Ефросина бе в трапезарията, а Майкъл, обясни тя, взел скицника си и се запилял към тресавищата да рисува. От семейство Рединг нямаше следа, Беате също не бе слязла още.

Вече бяхме привършили със закуската, когато пред прозорците се разигра една малка драма. Клара, възкачена на жребеца си и с обичайната огромна шапка с пера - винаги съм я смятал за ужасна превземка - седеше на гърба му напълно спокойно, с отпуснати ръце, докато Беате се опитваше да я уговори да не излиза на езда в това време, защото започва да се спуска мъгла.

Клара бе с гръб към нас, но по развълнуваното лице на Беате разбирахме, че се води ожесточен спор между двете. От местата си в трапезарията чувахме само откъслечни реплики.

- Знам защо го правиш, Клара, но уверявам те, че грешиш! Между мен и Антъни няма нищо, никога не е имало! Кога ще ми повярваш! Моля те, моля те, не излизай в мъглата. Не ме наранявай повече! Колко още мога да понеса! Не страдах ли достатъчно! Той е само твой, само твой е, кълна се!

И така нататък, в този дух. От време на време Клара се навеждаше и й отговаряше нещо с тих глас. После вдигна рамене и пришпори коня си. Изгуби се в мъглата.

Ние тримата запазихме неловко мълчание и се съсредоточихме върху закуската, като твърде любезно си подавахме солта или молехме за сладкото. Когато Беате влезе в помещението, бързо отклонихме поглед от нея. Ефросина заяви, че възнамерява да потърси Майкъл - времето се влошавало и не й се нравела мисълта да стои навън. Предложих й да й правя компания, не ми се стоеше вътре. Жена ми Джейн обяви, че има глабоволие и се чувства странно, така че щяла да се разтъпче из градината. Докато правехме всички тези уговорки, Антъни се появи в трапезарията, и още от прага попита:

- Къде е Клара?

- Излезе да поязди Сапфир - отвърна Беате. Видът й беше разстроен. Тя мачкаше яката на роклята си и непрекъснато поглеждаше към прозореца.

- В мъглата - натърти Ефи. Забележката й прозвуча не на място.

Антъни обаче не изглеждаше разтревожен. Според него съпругата му била отличен ездач и знаела какво прави. Той си наля кафе и го изпи надве-натри, като заяви, че ще отиде до пощата с колата - имал да пише писма, а свършил марките, в бюрото на Клара също не останали. И тъй, балетистът потегли с малкия си Остин, аз и Ефи тръгнахме по посока езерото, но тъй като Майкъл не беше там, се разделихме. Джейн, съпругата ни, остана в градината, или поне така твърдеше. Беате се запъти към къщичката на пазача, за да обсъди с него някаква пробойна в оградата от северната страна, нещо такова. Разказвам всичко това, за да стане ясно, че всеки от нас е бил навън и няма алиби за инцидента - ако се окажеше вярна версията, че някой е подплашил жребеца на Клара.

Навън опасно захладняваше и се прибрахме почти по едно и също време от няколко различни посоки - появи се дори Майкъл, който изглеждаше освежен, сякаш изпълнен с нови сили. Беате беше в преддверието и бършеше парапета на стълбището от някакви невидими прашинки. Когато ни видя, подскочи, после каза: "Помислих, че е Клара. Тревожа се за нея". Вратата се отвори, но влезе Антъни, ужасно изнервен - колата му се повредила по пътя и естествено, той не знаел какво да прави - оставил я край шосето и се върнал към имението пеш. Все още стояхме в преддверието и обсъждахме аварията на автомобила - неудобството бе, че трябваше да се извика техник от града, и тъкмо тогава се появи конярчето - доста развълнувано, и обясни, че конят на Клара, Сапфир, се върнал - сам. Мисля, че това беше моментът, в който всички полудяха от тревога.

- Нещо е станало! Нещо е станало! О, защо не я спрях, защо, защо - извика Беате. Тя продължаваше да бърше парапета с някаква неестествена трескавост.

Ефросина имаше вид на пророчица, защото предишния ден бе гледала на Клара на карти и направи злокобни намеци относно появата на Дама Пика.

Както и да е, всички, без изключение, излязохме навън да търсим мисис Рединг. Не ни отне твърде дълго време. Майкъл Милър, бе този, който я откри. Тя... приличаше на прекършена тръстика. Не знам доколко като лекар мога да си позволя подобен израз. Прегледах я - вратът й беше счупен. По тялото се виждаха още тежки контузии, и бе повече от очевидно, че жената е паднала от коня си. Естествено, веднага повикаха местния лекар - плах човечец на средна възраст, който с голяма доза респект прие моите заключения.

За мен няма никакво съмнение, че Клара е мъртва вследствие на нещастен случай.

Никога няма да спра да го твърдя.

ВТОРИ РАЗКАЗ НА ДЖЕЙН СУИЙНИМЪН

Двамата със съпруга ми Артър пристигнахме в Съндейл на 4-и септември сутринта, а 24 часа по-късно домакинята ни, Клара Рединг, бе мъртва.

Затова смятам за необходимо да разкажа за всеки един детайл, за който се сетя, в последните часове от живота й.

Винаги ще помня Клара като необикновена жена. Тя бе магнетична и с подчертана склонност да налага волята си над останалите, до такава степен, че не мога да твърдя дали наистина обичаше съпруга си, Антъни, или го третираше като собственост. Що се отнася до него, той бе видимо влюбен до уши. Помня обяда, на който присъствахме непосредствено след пристигането си в имението Съндейл. Докато се хранехме, не пропуснах да се възхитя на цветята, подредени умело в красива ваза по средата на масата - едри, приличащи на слънца хризантеми, които, оказа се, Антъни набрал същата сутрин за съпругата си! Трябва да призная, че й завидях чисто по женски, но тя каза само:

- Предпочитам рози.

Горкият човек се стараеше да спечели благоволението й, независимо, че бяха женени вече от няколко месеца. Собственият ми мъж Артър, който никога не ми е подарявал цветя, попита Клара кой е любимият й сорт. Той лично залагал на бели рози с дълги дръжки, които изглеждали восъчни и донякъде лишени от живот, но за сметка на това аристократични.

- Тъкмо обратното - засмя се Клара, - харесвам трънливи рози, от тези, които ти причиняват болка, докато ги късаш.

- Обещавам още утре да ти набера от тях, любов моя - каза Антъни, но Клара не му обърна внимание.

Когато разговаряме за нещастния случай, съпругът ми винаги си припомня моменти от вечерята, на която Клара обяви намерението си да направи завещание. Аз обаче ще върна часовника няколко часа назад. Слънчев, ведър следобед, в който имаше една разходка, един пасианс, все кротки английски занимания, но сякаш изпълнени със съдбовни знаци.

И тъй, времето беше хубаво и след превъзходния обяд всички отидохме на разходка край езерото, в чийто зеленикави води плуваха очарователни двойки лебеди. Известно време вървяхме заедно, после се разделихме на малки групички, скитайки покрай брега под лъчите на ленивото слънце. Аз се оказах в компанията на Беате Филдинг, чието грозновато лице изглеждаше почти привлекателно, поруменяло от разходката на свеж въздух.

- Колко е хубаво - подхвърлих аз, и свалих шапката си, позволявайки на лекия ветрец да развее косите ми.

- Да... да... - отвърна Беате. - Днес е от дните, в които всичко изглежда наред.

- Какво имате предвид?

Тя ми хвърли бърз поглед и продължи да крачи, плътно омотана в небрежното си черно облекло.

- О, ами знаете. Вечно се тревожим за какво ли не - сметки, интриги, ревност и прочие. Много рядко ни обзема пълно спокойствие. Онова усещане, че нещата се случват точно когато и където трябва.

- Говорите за предопределеността на съдбата?

- Да. Ефросина има способности на медиум, накарайте я да ви гледа на карти. Тя е пътувала в Близкия изток, научила е доста неща. Често повтаря един арабски израз - "Мактуб". Означава "Писано е". Открих, че и на мен ми помага да преодолявам разочарованията в живота си.

Продължихме да крачим заедно. Оглеждах скрито Беате. Какво красиво име, а жената, която го носеше, бе наказана от живота. Неугледна, сляпо влюбена в мъж - о, да, видях я как гледаше Антъни, - който не я обичаше. Опитах да сменя темата, показвайки й някаква интересна птица сред тръстиките. Не се виждаше добре, и двете заспорихме дали е земеродно рибарче. Приближихме се доста напред и тогава чухме гласовете на самия мистър Рединг и жена му, които спореха ожесточено. Бе доста конфузна ситуация да се озовем близо до тях.

- Видях те. Докосна ръката й. Видях те - това бе гласът на Клара.

- Прости ми, но говориш глупости.

- Не са глупости, Антъни. Докосна ръката на Беате.

- Защо бих го направил, за Бога? Дори не гледам на нея като на жена. Все едно да ме ревнуваш от Сапфир или от хрътките. Хайде. Моля те, Клара, миличка, не ми се сърди. Не мога да го понеса.

Жената до мен пое дълбоко въздух, после се обърна и бързо закрачи в обратна посока. Инстинктивно се затичах след нея.

- Не му обръщайте внимание, моля ви - заговорих. - Сигурна съм, че Антъни не искаше да каже това.

Тя мълчеше упорито, крачейки с наведена напред глава. После зареди тихичко, на себе си:

- Вината е моя. Аз никога не съм умеела да прикривам чувствата си. Давам й поводи, очевидно е така. И тя го наранява, наранява го заради мен.

Замълчах, защото наистина не знаех какво да кажа. Беате изглеждаше истински разстроена. Но когато се върнахме в имението, освежихме се, и се събрахме в музикалната стая, където семейството на Клара обикновено прекарваше следобедите си, тя бе събрала остатъците от достойнството си и изглеждаше както винаги - невзрачна сянка, чието лице бе лишено от изражение.

- Същинско грозно патенце, нали? - подхвърли стоящият наблизо Майкъл Милър, който бе уловил погледа ми.

- Бъдещ лебед, може би - отвърнах по най-банален начин аз.

- В нейния случай - черен лебед.

Майкъл изглеждаше сърдит и навъсен, той въртеше голямата си рунтава глава и оглеждаше всички в стаята без Клара, но когато тя мина покрай него, целият се вцепени, замръзна. Сякаш не смееше да диша.

В този момент забелязах, че Ефросина го наблюдава. В изражението й имаше една тържествуваща злоба, от която ме побиха тръпки. Тя може би усети погледа ми, защото каза високо, без да ме поглежда:

- Искате ли да ви гледам на карти, мисис Суийнимън? Беате ми спомена, че сте обсъждали моите ясновидски таланти.

- Разбира се, би било... би било чудесно.

Клара се намеси от другия край на стаята.

- И аз ще участвам, Ефи. Твоята имитация на Касандра е тъй очарователна.

- Сама знаеш, че това не е театър, Клара. Някой друг?

Оказа се, че всички искат Ефросина да им гледа - според мен просто се стараеха да не я обидят. В крайна сметка тя ни разреши да изтеглим от тестето само по две карти. Така и сторихме и последва доста приятен половин час, в който мнимата Касандра ни предвещаваше пътуване по море, финансови постъпления и един куп бебета. Клара замислено въртеше двете карти между пръстите си, после ги подаде на Ефи.

- Дама пика, двойка купа - каза тя.

- Това е лесно - около теб има двойка влюбени... годеници... съпрузи - погледът на Ефросина се вдигна нагоре и се закова в Майкъл - ...които напразно ще се опиташ да разделиш.

- Напразно? - подхвърли Клара и докосна челото си с опакото на дланта - този неин удивително красив жест не остана незабелязан от нито един мъж в стаята. Бях я наблюдавала достатъчно дълго, за да разбера, че го прави, когато е силно развълнувана. О, да, жестът с ръката, той също ми помогна да разкрия истината... Но да не изпреварвам събитията. Клара говореше:

- Предполагам, че аз съм Дама Пика. Харесва ми, тя е най-интересната.

- В случая Дама Пика не олицетворява конкретна личност. Тя е предупреждение, Клара. Предвещава раздяла, дори смърт.

- За Бога, Ефи, не бъди мелодраматична.

- Не съм.

- Разбира се, че си. Харесва ти да плашиш хората, нали? Ти си злият дух в пантонимата, Ефи. Лошата орисница, която присяда край люлката на бебето с хурката и мърмори заклинания.

Ефросина вдигна рамене и започна да събира картите. Внезапно тя извика:

- Къде е Валето Спатия? Тук има само 51 карти.

- Спокойно - каза Майкъл - ще се намери.

- Искам да се намери сега. Това тесте карти беше на брат ми Алек.

Тя не се успокои, докато злополучната карта не бе открита, паднала до масата. Клара, напълно спокойна и хладнокръвна, спореше с моя съпруг, Артър, за символиката на картите - твърдеше, че е Дама Спатия, а той пък я убеждаваше, че е Дама Каро. "Вие сте каро, Ефи и Беате са пики, Джейн е купа. Вашият съпруг е спатия, аз и Майкъл сме пики" - обясняваше на висок глас Артър, докато Клара не спираше да го прекъсва и противоречи. Спорът бе разрешен от най-вещия арбитър - Ефросина. Естествено, спечели Артър, който засия, сякаш победата в толкова незначителен спор му е доставила огромно удоволствие.

Въобще, Артър се държеше странно в присъствието на Клара.

Сякаш искаше да й каже - "Виж, аз съм единственият, който устоява на магията ти. Аз съм лекар, рационална личност, и не се ръководя от емоциите си". Толкова се стараеше тя да разбере колко е равнодушен, че изглеждаше натрапчив. Според мен Клара виждаше това и се забавляваше по неин начин.

Не мисля, че имаше на света мъж, който да й устои. Те всички се влюбваха в нея.

ТРЕТИ РАЗКАЗ НА ДЖЕЙН СУИЙНИМЪН. ЕПИЛОГ

И така, минаха няколко години от смъртта на Клара Рединг. Ние гостувахме още няколко пъти в имението Съндейл по покана на Ефросина Милър, но спомените бяха прекалено живи. Странно, но в имението нищо не бе докосвано след смъртта на Клара - все същия претрупан, изпълнен с копнеж по Лувъра стил оставяше свой отпечатък във всяка стая. Конят Сапфир също бе оставен в ръцете на своя наследник, и когато конярчето го извеждаше да се поразтъпче наоколо, мисля, че всички ние очаквахме Клара да се появи отнякъде, с грандиозните си бижута и скъпоструващи рокли, за да погали между кадифените уши любимия си жребец.

В самото начало вярвах, че смъртта й се дължи на нещастен случай.

Но едно малко, упорито съмнение постепенно вземаше надмощие. В онази сутрин, когато Клара тръгна на последната си разходка със Сапфир, имаше нещо "не както трябва". Нещо изкуствено.

Но кой би спечелил от смъртта й?

Със сигурност не и Беате, защото завещанието, с което Клара й оставяше всичко, още не беше факт. Но предполагам, че Антъни, Ефросина и Майкъл имаха мотив да елиминират господарката на Съндейл, преди да е положила подпис върху последната си воля.

А може би мотивът не бяха парите? Антъни се бе отказал от балета, бе сложил край на блестяща кариера заради Клара - но какво, ако е научил, че в живота й има друг мъж? Например... например Майкъл, който бе дълбоко и безутешно влюбен в нея. Импулсивен и непредпазлив, как би реагирал художникът, ако неговата голяма любов го отхвърли? Ами Ефросина? Тя никога не успяваше да скрие горящата омраза към бившата си снаха - ненавист, която можеше да се доближи единствено до тази на Беате - бедната роднина, чийто сбъднат сън - Антъни, бе отнет от фаталната мисис Рединг.

Всички имаха причина да желаят смъртта на Клара.

Боже, защо допусках тези мисли? Клара загина вследствие на падане от кон.

С времето открих, че отхвърлям тази идея като неприемлива.

Клара, възседнала жребеца си, спореща с Беате, чието разтревожено лице и до днес виждам съвсем ясно. Моля те, Клара, не излизай в мъглата, чуй ме...

Нещо не наред.

Нещо изкуствено.

В един дъждовен и доста студен априлски ден гостувахме на колега на Артър в Устършир - възрастен, но доста енергичен доктор, който ни разходи надлъж и нашир из градината си. Когато влязохме в дневната, за да се подкрепим с чаша шери, изведнъж започнах да кихам. От очите ми рукнаха сълзи, и носът ми застрашително се поду. Но разбира се - в средата на помещението се мъдреше ваза с огромен букет кървавочервени рози. А аз, знаете, съм алергична към този вид цветя. Закихах отново, още по-неудържимо.

- Наздраве! - каза съчувствено домакинът ни. - Вие май настивате.

- О, не, не - от розите е - обясних аз. - Имам алер... - и млъкнах по средата на изречението, с вперени в нищото очи. Идея, прозрение, както искате го наречете - мина като светкавица през ума ми.

Ако в дъждовен ден се разкихаш, всеки ще си помисли, че си настинал. Никой няма да се досети, че е алергия.

Ако излезеш с коня си и после те открият на пътеката със счупен врат, всеки ще реши, че си паднал от жребеца. Никой няма да се досети, че е убийство.

Убийство, извършено по друго време. И на друго място.

Спомних си как Беате бършеше парапета на стълбището, когато конярчето дойде да ни съобщи, че Сапфир се е върнал сам.

Защо го правеше? Тя беше секретарка. Не бе слугиня, нито какъвто и да е домакински персонал. Тогава го отдадох на притеснение, но сега проумях, че Беате не е бърсала прах. Мисля, че това, което се е опитвала да почисти, е кръв.

Стоп. Нещо не се връзваше.

Та ние всички видяхме Клара да излиза с коня си, да спори с Беате, да повдига грациозно рамене изпод огромната си шапка с пера, преди да препусне към езерото... и гибелта си.

Всички виждахме лицето на Беате. Но никой не виждаше лицето на Клара. Виждахме гърба й, виждахме кестеняви къдрици, подаващи се изпод широка периферия.

Тази нелепа шапка "ала Д'Артанян"! Толкова типична за Клара.

Но да!

Ето какво не беше наред.

Нямаше го онзи също толкова характерен жест, който Клара правеше с ръка, когато беше развълнувана. Онова безкрайно очарователно повдигане на дланта към челото, онзи жест на френските крале или метреси, издаващ безпогрешно силното й вълнение.

Тя спореше с Беате! Не разговаряха спокойно. И въпреки това - нито веднъж не повдигна ръка. Защото... Защото, разбира се, на коня не е била Клара.

Беате единствена би могла да знае това. Беате и нейната съучастница, представяща се за Клара. Но... единствената друга жена в къщата, освен стариците, които помагаха в домакинството, бе Ефросина. А тя стоеше до мен през цялото време.

Името на Ефросина изведнъж извика друг спомен в мен. Фанатично привързана към мъртвия си брат, тя ревниво пазеше спомена за него, както и вещите му. Как се разтревожи само, когато изчезна онази карта за игра! Спомних си пискливия й вик - "Къде е Валето спатия?".

Къде е Валето спатия?

Ако картите наистина олицетворяваха хора, в къщата имаше само един мъж, който отговаряше на описанието на този знак - кестеняви коси, кафяви очи. Антъни Рединг. Балетната звезда - но защо всички го наричаха така? Той бе балетен артист. Именно артист. Достатъчно слаб и строен, за да мине за жена, гледан в гръб, с безупречно ушития костюм за езда, перука и невероятна шапка с разноцветни пера.

Пера. В тази история имаше твърде много пера.

Пера по шапката на Клара, пера по любимото й, снежнобяло ветрило. Снежнобели пера. Белият лебед.

И Антъни, нейният млад Зигфрид, който точно по каноните на "Лебедово езеро" избира да бъде с Одета, ослепителната, светлата кралица на птиците.

Но какво, ако Зигфрид е избрал Черния лебед?

Двамата с Беате са се познавали отпреди. И вероятно са се харесвали. Или нещо повече. Беате винаги повтаряше, че Антъни е "взел" Клара, "оженил се" за нея. Никога не каза, че е бил влюбен в братовчедка й. Защото не е бил.

В самото начало моят съпруг Артър ми разказваше, че не харесвал Рединг в ученическите им години - бил твърде сребролюбив. О, да, и самият Антъни казваше, че в тези пет букви - името Клара, се крие ключът към неговото щастие. Към парите.

Представям си как е съобщил за намеренията си на Беате:

"Мислиш ли, че й се струвам привлекателен на Клара? Имам ли поне мъничък шанс?"

И после й е разказал за плана си. Флирт, брак, нещастен случай. И пари. Много пари. Красивата безмилостна дама среща Красивият Безмилостен Кавалер.

Майкъл веднъж ми сподели - мисля, че беше след бутилка уиски, - че няколко дни преди да умре, Клара е изрекла думите: Те всички се влюбваха в мен.

Той с право бе решил, че говори в минало време. Имала е предвид всички мъже преди Антъни. Той никога не е бил влюбен в нея.

Да препише имуществото си на Беате - с условието тя да не се омъжва, да го оповести и пред двамата, и пред целия свят, това е бил отчаян жест на дълбоко, но нещастно обичаща жена.

Но какво правехме ние двамата с Артър там? Защо ни бе поканил Антъни? Та той не бе виждал Артър от години, не знаеше, че е продължил следването си, че е станал лекар...

Лекар.

Антъни и Беате се нуждаеха от млад и неопитен медик.

Такъв, който охотно да потвърди, че счупеният врат и раните по тялото на жертвата се дължат на очевидната причина - падане от кон, особено след като със собствените си очи я е видял да потегля, огорчена и гневна, с жребеца си в мъглата.

О, Антъни не бе само актьор в тази драма, той със сигурност владееше и режисурата.

Действие Първо. В имението са поканени млад лекар и съпругата му. Антъни е преданият съпруг, Беате - низвергнатата бедна роднина.

Действие Второ. След семейната вечеря, Беате - която, да не забравяме, е бивша медицинска сестра, слага приспивателно в кафето ни (eто защо спахме непробудно, а на сутринта се чувствахме неразположени). Преди зазоряване двамата с Антъни завличат упоената Клара до стълбището и с всички сили я блъсват надолу. По парапета остават няколко пръски кръв, които Беате опитва да заличи на следващия ден.

Действие Трето. Тялото на Клара, облечено в дрехи на Антъни, е откарано на пътя край езерото. Когато слизаме за закуска, пред прозореца на трапезарията се разиграва сцената, в която Беате кърши ръце и "умолява" маскирания в костюма за езда на Клара Антъни да не потегля в мъглата. Балетистът препуска до мястото, където е скрит трупа, и разменя дрехите. След това се връща в имението, влизайки през задния вход и идва в трапезарията, обяснявайки, че току що е станал от сън.

Действие Четвърто. Антъни потегля с колата си към селото, инсценира повреда на пътя и се връща, тъкмо навреме, за да "научи", че жребецът на Клара - освободен от самия него малко по-рано, се е върнал в Съндейл сам.

- Никога няма да можеш да докажеш това - каза Артър, когато ме изслуша. Той бе принуден да признае, че е сгрешил, като е взел очевидното за истината.

- Да - промълвих аз, - мисля, че няма да мога.

Двамата замълчахме.

- Какво ли прави Антъни сега?

- Опитва се да се върне в балета. Но междувременно са се появили доста млади таланти, така че едва ли ще се радва на предишната слава.

- Не мисля, че има избор.

- Нито пък аз. Остана без пукната пара. И с Беате, увиснала на врата му.

- Кой би предположил, че Клара ги разиграва и двамата. Когато обяви намерението си да припише всичко на Беате, вече е имала изготвено завещание, и подписано саморъчно от нея.

- Да. Привидно не вярваше в предсказанията на Ефросина, но се оказа, че е приемала твърде насериозно проклятието на рода си. И отдавна е посочила своя наследник.

- Остави всичко на Ефросина. Имам предвид, наистина всичко.

- Сега вече говориш за Майкъл.

- Да, искам да кажа - можеше да й го отнеме, ако реши. Но Ефи запази брака си.

- Защото Клара обичаше само веднъж.

- Да. Но предполагам, че така обичат белите лебеди.

© Светлана Видинска
=============================
© Електронно списание LiterNet, 16.06.2018, № 6 (223)