Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

ЗАГАДКАТА НА ПЧЕЛАТА

Светлана Видинска

web

- Билетлер лютфен! Билетите, моля! - едрият, с увиснали мустаци турски кондуктор с трясък отвори вратата на купето. Археологът Макс Линд трепна, изваден по този насилствен начин от размислите си относно брачните ритуали на хетите. Той погали нежно пътната чанта, лежаща на коленете му, преди да извади от дълбините й портфейла с билета си. Почти механично погледна датата, изписана върху него - 12 март 1932 година, както и дестинацията - Ефес-Анкара.

Останалите пътници - кой сънено, кой с лека усмивка, откликнаха на настойчивото искане на мустакатия кондуктор. В купето пътуваха шестима души - археологът, една възрастна гъркиня с дебели, извити като ятаган вежди и мъжът й - сух и с жълтеникав тен, една американска туристка, която дремеше, похърквайки, една изумително красива млада жена и един млад мъж, който не отделяше очи от нея, въпреки че се стараеше да изглежда погълнат от вестника си. Момичето определено заслужаваше цялото това внимание. Бе стройно същество с гъста тъмнокестенява коса, чийто неудържим водопад дори кокетната шапчица не можеше да удържи. Краката й бяха дълги, а устните - просто съвършени, прецени Макс, наблюдаващ алената им извивка. Той разсеяно се замисли дали непознататата щеше да бъде сметната за красива от хетите и микените. Най-вероятно не. Те са харесвали по-ниски и закръглени фигури, и със сигурност яркото червило не им е било познато. Новата посока на мисълта му бе прекъсната от плачливия глас на американската туристка - слаба жена с тънки устни и бледосини очи:

- Билетите, та билетите, колко пъти ще ни притесняват още. Нали ги провериха при потеглянето.

Кондукторът измърмори нещо и с познатото рязко движение хлопна вратата, а археологът преведе на английски:

- Каза, че ще наобиколи отново след Измир.

- Но това е след два часа! - изстена американката. Тя огледа спътниците си с търсещи съчувствие очи и промърмори:

- Няма за кога да се спи. Ужасен влак.

- Може да прекараме по-приятно, ако си говорим - предложи младият мъж, все така загледан в хубавата си спътница. - Аз се казвам Амар Алиоглу, а вие?

- Лора Дей - откликна усмихнато тя.

Макс също се представи, научиха и името на американката - Лиз Стоу, а що се отнася до двойката гърци - те не знаеха английски и гледаха през прозореца, безразлично и търпеливо.

- По какъв повод пътувате? - попита Амар, като въпросът му, отправен към всички, явно имаше по-конкретен адресат.

- Отивам в Анкара, на гости на приятели - обясни Лора. Гласът й прозвуча леко двусмислено при произнасянето на думата "приятели", при което младият човек се намръщи. След миг обаче отново грейна:

- Анкара? Значи ще си правим компания. Отивам там, за да започна работа. Ще бъда на дипломатическа служба.

Оказа се, че археологът и туристката са единствените, които ще слизат в Измир. Лиз трябваше да се присъедини към група американски туристи, с които да отпътуват за Истанбул.

- Не знам какво още правя в тази страна - хленчеше тя. - Навсякъде е мръсно и прашно, мирише на риба, а кафенетата са под всякаква критика! Ами така наречената им култура? Купчини камък накъдето и да се обърнеш, а местните продават какви ли не ужасни накити и препаски с пайети за... - тя потрепери - ...неприлични танци. Ефес е безкрайно разочароващ! Много по-малък, отколкото си представяш и навсякъде се опитват да ти пробутат парчета делви, които уж били антики!

- Но Ефес е едно от чудесата на света! - не се стърпя археологът. - Делвите може би са фалшиви - каза бързо, срещайки войнствения поглед на туристката - но от друга страна, там можете да видите Храма на Артемида, Библиотеката на Целз, строена през 121-а година и опожарена скоро след това - в гласа му се усети нещо повече от благоговение. Аз самият правя разкопки от около две години и съм напълно омагьосан от тайните на древния град Апаса.

Възрастната гъркиня порови в плетената си кошница и като извади оттам една спаружена на вид ябълка, я избърса и захапа лакомо. Спътниците се спогледаха усмихнато. Какво ли още носи в кошницата си, помисли си Макс Линд - нищо не се вижда изпод мръсната карирана кърпа, с която е заметната. Ако знаеше какво нося аз - малка монета с изображение на пчела, парчета мрамор, които вероятно са били от статуята на Херкулес, няколко свитъка с изящни калиграфски букви, както и образци от раннохристиянска керамика. Всички тези съкровища щяха да се озоват в ръцете на консула след броени часове, в Измир... Името на крайната му дестинация звучеше прелестно, като всички наименования в Турция. Той обичаше тази страна като британец и я боготвореше като археолог.

Сякаш прочела мислите му, младата жена се обади:

- Макс, а по време на разкопките откривали ли сте бижута?

- Не, в никакъв случай - усмихна се археологът. - Намираме предимно парчета керамика, понякога по някоя статуя, които са наистина великолепни артефакти.

- Ако аз бях в експедицията ви, щях да търся бижута! - извика весело Лора. - Искам да се къпя в диаманти, да нося злато на всеки пръст, искам... о, искам да имам хубави дрехи и обувки и да бъда баснословно богата - в думите й прозвуча толкова искрен копнеж, че останалите пътници се засмяха.

- Перли - предложи Амар, увлечен от ентусиазма й - изящни и скъпи перлени огърлици, които да красят дългата ви шия.

Лора прие думите му с доволна усмивка, без ни най-малко смущение от толкова недвусмислен комплимент.

- В такъв случай ще се оглеждам за богат съпруг - подхвърли тя, а младежът тутакси отговори:

- Дипломатите печелят добре.

Разговорът внезапно заглъхна, защото влакът влезе в тунел. В купето нямаше лампа, тъй че тъмнината погълна компанията като паст на див звяр. В тъмното се чуваше само как гъркинята хрупа своята ябълка. Тунелът свърши и шеговитите реплики отново се завихриха.

- Кажете, Макс, никога ли не сте намирали златно имане? Като по книгите.

- Монетите на Апаса не са златни, отговори археологът. Съжалявам, че ви разочаровам, но при нашите разкопки не изскача никакъв ценен метал.

- Жалко - въздъхна Лора.

- Злато има в Америка, засмя се Лиз - ако искате, винаги може да дойдете при нас и да станете златотърсачка.

- Да избягам в Америка... Да избягам! - тонът на Лора леко се промени, стана сериозен. - Да, иска ми се да го направя.

Амар се опита да върне предишната свежест на разговора, но тъй като нищо не се получи, излезе в коридора, за да изпуши една цигара. Останалите го наблюдаваха как се разхожда напред-назад, разговаря с други пътници, смее се на някаква шега.

- Симпатично момче - промърмори одобрително американката.

- О, но той е беден, много беден - засмя се Лора. - Или поне така изглежда. Въпреки че... понякога хората не са това, което изглеждат, нали? Искам да кажа, че Амар въобще не прилича на дипломат. Дипломатите са скучни и винаги внимават какво казват. Или пък вие - тя посочи американката - туристка сте, но не ви харесва нищо в Турция, което е доста странно - може да се окажете таен агент или нещо подобно, ами госпожа... не й знам името... тя посочи невъзпитано с пръст към грозноватата гъркиня - е съвсем възможно да е мъж, а съпругът й да не й е съпруг, а пък вие, Макс - усмивката й стана закачлива, - нямате вид на археолог - ръцете ви са бели и гладки, а и не се интересувате от съкровища!

Макс се засмя, развеселен от идеята, че гръцката селянка, с нейните гайтанени вежди и огромен бюст може да се окаже предрешен мъж. Колкото до американската туристка, тя изглеждаше доста кисела, а пък Амар, който в това време се прибра в купето, стрелна с изпитателен поглед хубавата Лора, сякаш се питаше какво ли мисли.

- За какво говорите? - попита той.

- За това как малцина са това, което изглеждат - обясни Лора.

Амар смръщи вещи и се настани на мястото си, прибирайки лъскавата табакера във вътрешния джоб на сакото си.

- Навън заваля дъжд - забеляза той, и посочи прозореца, по който първите капки оставяха мокри следи. Известно време петимата наблюдаваха мокрия пейзаж, сменящ се бързо пред очите им. Дъждът ту весело плющеше, ту заплашително блъскаше по стъклото на прозореца. Лора потрепери:

- Стана студено - и вдигна леко яката на жакета си.

- Мразя дъжда - заяви американката и загадъчно добави. - Той само влошава нещата.

Влакът отново влезе в тунел, този път по-дълъг от предишния. Гъркинята замърмори нещо, чу се поредното шумолене от кошницата й, после нечие поскърцване на седалка, въздишка - не се разбра откъде долетя, Лиз Стоу изсумтя, а Макс затрополи с пръсти по малката масичка, разположена пред прозореца. Тунелът свърши и нахлу светлина, размита от продължаващия да се сипе вън порой. Секунда-две всички запазиха невъзмутимия си вид на хора, току що излезли от принудителната интимност на тъмнината, след което американката пронизително изпищя, сочейки с пръст Лора. Погледите се обърнаха натам, гъркинята за първи път проговори - бе непреводимо възклицание, като изхлипване, а мъжете поеха въздух, застинали от шока. Красивата Лора седеше на седалката си както преди, но главата й бе килната на една страна, косата - разпиляна от малката шапчица, а между гърдите й стърчеше дръжка на кинжал - старинно на вид оръжие, което придаваше на сцената нотка на бутафорност, на нереалност.

- През две купета от нашето има полиция - изрече на пресекулки пребледнелият Амар. - Видях униформените, докато пушех.

Той изхвръкна в коридора и след малко се върна с трима мъже от турските вътрешни сили. Полицаите направиха бърз и професионален оглед на тялото, след което най-младият свали куртката си и го покри. Изпод вълнения плат се показваха само кестенявите къдрици, все тъй копринени и неподдаващи се на укротяване.

Най-възрастният полицай - смугъл, тънък мъж, се обърна към стъписаните пътници и заяви:

- Името ми е сержант Кемал Елиф. Моля, останете по местата си не вдигайте шум. - Той отпрати с няколко отсечени думи един от полицаите. - Колегата ми ще информира за станалото началник влака. Аз самият ще ви задам няколко въпроса. Твърде е възможно убиецът да се намира в купето.

Американката се бе свлякла на седалката си и тихо плачеше - нищо общо с предишната гневлива, зле възпитана жена. Макс се премести до нея и леко стисна ръката й

- Успокойте се, Лиз, моля ви, овладейте се - промълви той, въпреки че сам изглеждаше посивял от неочаквания удар. Двойката гърци гледаха вторачено, с някакъв нелеп интерес тялото на момичето срещу себе си, а Амар напротив, извръщаше непрекъснато глава, неспособен да издържи на страшната гледка. Американката, бършеща очи с носната кърпа на Макс, изведнъж отново се разпищя:

- Тя помръдна, помръдна! О, Боже, махнете я оттук!

Наложи се отново да я успокояват, макар и не твърде успешно. Кемал Елиф нямаше намерение да си губи времето с истерични жени.

- Вие - посочи той към археолога Макс Линд - обяснете какво точно се случи.

Възможно най-лаконично Макс разказа за срещата на шестима непознати във влака, за неангажиращия и приятен разговор, за влизането в тунела и откриването - секунди след това - на прободената в гърдите млада жена.

Кемал бавно и систематично разпита всеки за името му, професията и целта на пътуването. Не бе спестен и въпросът - познавахте ли Лора от преди? С известна почит, ритуално, полицаят взе отвори дамската чантичка на покойната и изсипа съдържанието й на малката масичка. Пътниците видяха малка емайлирана пудриера, гребен, кожено портмоне с различни банкноти и монети, паспорт, носна кърпа, пакетче ментови бонбони и двупосочен билет. Тя никога няма да използва този билет, помисли си механично Макс - нито ще реши косите си с гребена, нито ще добавя пари в новото си портмоне - защото и тази вещ, като всичко останало изглеждаше новичка, чиста, спретната, като самата Лора. Кемал отвори паспорта й и прочете името - Зия Канарикис. Пътниците изглеждаха стъписани, почти толкова, колкото в мига на откриването на тялото.

- Но тя ни каза, че се нарича Лора - извика смаяно Амар.

- Тя ни каза - промълви Макс, - че никой не е това, което изглежда. А е точно обратното. Тя не е била това, което изглежда.

Пътниците си размениха изпълнени с недоумение погледи. Дори двамата гърци загубиха пародийния си вид, заприличаха на объркани, попаднали не на мястото си хора.

- Споменавала ли е, че е уплашена, преследвана, че бяга от някого? - попита полицаят.

- Да, отвърна без колебание Амар. - Каза, че иска да избяга, повтори го няколко пъти.

- Чухте ли отваряне на врата, какъвто и да било шум откъм мястото на... той отново погледна паспорта... Зия?

Шестимата пътници мълчаха, неуверено ровейки се в паметта си. Шумът от плъзването на вратата, познат от посещенията на кондуктора, се изплъзваше от общите им спомени.

- Ще се наложи да претърсим Вас и багажа ви - отсече Елиф.

Двамата с колегата му незабавно се заеха с това, игнорирайки протестите на американката - впрочем в нейния куфар откриха само купчина неизгладени дрехи, малко сувенири и бутилка йени ракъ. Гъркинята също неохотно предостави за оглед кошницата си - оказа се, че съдържа освен хранителни продукти, огромно количество плетени чорапи. Жълтеникавият грък носеше само торбичка с различни на вид и силно миришещи билки и шишенца с отвари. Багажът на Дан се състоеше от скъпи на вид облекла и тоалетни принадлежности, малко книги, неколцина изящни сувенири, сред които и красиво оформен нож за писма. В пътната чанта на Макс откриха артефактите, и когато той им обясни, че ги носи на консула в Измир, полицаите си размениха погледи, които говореха: "Още един чужденец, ограбващ националното ни богатство".

Сержант Елиф отново се обади:

- Ще ви попитам още нещо. Вие сте пътували със Зия кратко време, но малко или много сте си съставили мнение за нея. Що за човек бе тя?

- Тя беше много красива - побърза да заяви американката, - но напълно празноглава. Мислеше само за пари и бижута.

В очите на турския полицай внезапно светна пламък.

- Бижута! - извика той. - Спомних си откъде ви познавам, ефенди - той подигравателно подчерта турската дума за господин, обръщайки се към Амар.

После застана с лице към останалите в купето и заговори отчетливо:

- Преди седем години бе извършена серия от обири и измами сред едни от най-уважаваните домове в Истанбул. Аз водех случая. Отне ни много време да разкрием човека, който стои зад всичко това. Оказа се, че произлиза от напълно почтено семейство - син на съдия, завършил университет в Англия. Рам Йълмаз и съучастницата му, една хубава гъркиня, която представяше за своя годеница, имаха достъп до богатствата на турския елит. В крайна сметка ги заловихме, но Рам извъртя умело нещата и хвърли вината върху момичето. То излежа присъда в затвора, докато съдийският син се измъкна чист. Рам пътува в този влак под името Амар, а бившата му годеница - думата отново прозвуча подигравателно - вече не е сред нас.

- Какво говорите? - попита Амар, но гласът му бе писклив, като на изплашено дете - Нямате право...

- Нямам право ли? - изрева турчинът. - В този влак аз, запомнете, само аз - съм законът. Какво се случи, Рам? След толкова години и на прага на дипломатическата служба под ново име, в един момент се озовавате в едно купе с бившата си съучастница. Тя се е опитала да ви шантажира, и се е налагало да действате светкавично. Можеше да ви се размине, ако по лоша случайност в съседното купе не бе пътувал разследващият полицай. Иронията е, че точно вие ни повикахте, вярвайки, че това ще отклони подозренията от вас.

Без да промълви и дума на възражение, младият мъж седеше на мястото си, заровил лице в шепи - точно срещу покрития с полицейска куртка труп на красивата жена от миналото си. "Зия, Зия”, шепнеше тихо изобличеният бивш крадец. Кемал Елиф кимна на младия полицай - "Арестувайте го!”. И сякаш за миг Амар бе окован и изведен от купето, като в пиеса, като насън. Сержант Елиф седна на освободеното място и извади тефтера си.

- Ще запиша имената и адресите ви - каза той - защото ще бъдете призовани като свидетели в съда. Когато пристигнем в Измир вие двамата - Елиф посочи американката и археолога - сте свободни да си вървите. Останалите ще прехвърлим в друго купе, за да продължат към Анкара. Може би се питате защо не го направих досега. Отговорът е - за да не предизвиквам излишна паника във влака. Опитайте се да забравите всичко това, и да не свързвате Турция с насилие и смърт.

Макс Линд кимна, и положи пръсти върху ръката на Лиз, която неочаквано възвърна не само самообладанието си, а и хапливия си език.

- Кракът ми няма да стъпи в Турция, заяви тя, без да се съобразява с присъствието на експедитивния полицай - тъмна, дивашка страна! Обири, изнудване, убийства, а на всичкото отгоре трябваше да пътувам с труп! Няма да оставя въпроса така! Още днес ще информирам американския посланик! И Обществото на народите! И пресата! - последната дума бе изречена със силно натъртване.

Тя опита да спечели за каузата си археолога, но не срещна ответ. Въпреки това на гарата в Измир двамата се разделиха като стари приятели, преживели какво ли не.

- Пишете ми - каза Лиз. - Семейството ми е много влиятелно в Ню Орлиънс. Ще ви уредя на работа в Щатите.

Учтивостта възпря Макс да й обясни, че намирането на обект за археологически разкопки в Америка е доста проблематична задача.

След като настани разгорещената дама в едно такси и й пожела лек път, археологът се върна на перона и впери замислен поглед във влака. Огромната машина тъкмо потегляше. Чу се пронизително изсвирване, вагоните се плъзнаха по релсите с очарователно движение, и покрай Макс Линд се заредиха купетата, пълни с разнородна тълпа. Точно, когато си мислеше, че лицата зад прозорците започват да се сливат, увлечени от бързината на влака, съзря едно изящно махване с ръка, една усмивка от алени устни - Лора-Зия! Момичето, по-живо от всякога, обърна лице, за да задържи поглед върху интелигентните очи на Макс. Устните й се отвориха и оформиха думата "Сбогом”! Изражението й бе тържествуващо.

Дали бе изненадана, когато Макс й отговори със същата усмивка на задоволство, на триумф? Влакът отмина и той не можа да прецени.

От мига, в който откри съкровищницата в Ефес, той очакваше посегателство върху нея. Но със сигурност не толкова артистично, не толкова приличащо на театър.

Всички знаеха за монетите с изображение на мъничка, спретната пчела - истински пари от античния град Апаса, оцелели векове наред и безсъмнено много, много скъпи - и работниците на разкопките, и хора от академичния свят. Беше неизбежно да се разчуе, че ще отнесе една монета на консула, за да може да се удостовери нейната автентичност.

Всички очи щяха да бъдат приковани в тази монета.

Как да му я отнемат? Като инсценират убийство във влака. Като инсценират и разследване на това убийство. Разследване, позволяващо да се претърси багажа му... и да се открадне монетата.

Бяха просто чудесни. Освен него и Лиз (тя бе уверена, че момичето е мъртво, дори, когато забеляза, че "трупът" се движи), всички останали играеха роли - от мнимите полицаи до старата гръцка двойка. В един момент той бе повярвал в достоверността на случилото се. Допуснаха една-единствена грешка - в специално подготвената чантичка на Зия с фалшивия паспорт имаше няколко женски дреболии - гребен, пудриера... но не и червило. Той отново си спомни за предизвикателната извивка на огненочервените й устни. Този нюанс толкова отиваше на маслинената й кожа. Тя наистина бе красива жена. И превъзходна актриса.

Почти съжаляваше, че им беше подхвърлил фалшива монета.

Може би заслужаваха да бъде истинска, той имаше цяло гърне такива.

Но не съумя да им прости невежеството. Ако знаеха какво носи в чантата си... Подобно на хищници, действащи по инстинкт, се бяха вторачили в парите, пренебрегвайки духовността. Бяха посегнали на монетата, слепи за далеч по-ценното, по-космополитното съкровище.

Свитъците. Свитъците от библиотеката на Целз, построена през 121-а година и опожарена скоро след това. Автентични, оцелели ръкописи от опустошителния пожар.

Само единият струваше стотици хиляди лири стерлинги.

Колко ли перлени огърлици можеше да се купят с тях?

 

 

© Светлана Видинска
=============================
© Електронно списание LiterNet, 23.04.2017, № 4 (209)