Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

КОЙ УБИ БЕЛ АМИ?

Светлана Видинска

web

I. "СЯКАШ НИКОГА НЕ СА БИЛИ АНТИКИ"

Предимството да имаш антикварен магазин е, че ти самият се чувстваш много млад. Не че Ана беше стара - едва навършила 38, но на фона на лакираните мебели, чийто вратички се отваряха сякаш с безброй прозявки и въздишки, восъчните цветя, пожълтелите дантели и черно-белите фотографии на дами с огромни шапки и господа с направо стряскащи мустаци, тя изглеждаше изпълнена с жизненост - като минзухар сред преспи сняг.

Ана обичаше магазинчето си. Гледано отвън, то се състоеше от две тесни витрини, разделени от яркосиня врата. Над тях се кипреше огромна табела с надпис "Сякаш никога не са били АНТИКИ". Думата антики бе изписана с главни букви, украсени с интересни завъртулки. Вътре бе хладно и полутъмно, както подобава на антикварен магазин, и миризмата също бе "подобаваща" - някаква смес от лак и дърво, кадифе и прах, сребро и магия.

Насред всичко това Ана седеше на едно изящно кресло в стил Чипъндейл и изучаваше лицето си в кръгло огледало с тенекиена рамка, за което тя твърдеше, без капка срам, че принадлежало на втора братовчедка на Джейн Остин.

Очите ми са прекалено раздалечени, устните - прекалено пълни, и все пак, Джеймс ме обича, реши тя с известна почуда. Винаги, когато мислеше за съпруга си, си задаваше въпроса защо бе избрал нея. Джеймс беше слаб, а тя - с меки форми, той бе красив, а тя - много далеч от Хубавата Елена, и не на последно място, той бе с четири години по-млад. Ана направи нова справка с огледалния си образ и откри две бръчки покрай очите, които с лекота определи като "линии на смеха". После с прозявка остави огледалото, стана и се поразтъпка с ръце на кръста си, като хвърли бегъл поглед на очерталата се сянка на стената - сянка на леко заоблена жена с дълга коса и действително красив бюст.

А сега - на работа, помисли си Ана. Същата сутрин лейди Пиърс й бе донесла сандък с вехтории, който открила на тавана на имението си Аш Хол. "Чудя се дали не може да продадете нещичко, Ана, срещу мъничка комисионна, разбира се". Старата лейди бе изобретателна скъперница, която намираше начини да печели пари и от камъните в Аш Хол. Всъщност покойният сър Лесли Пиърс, бе този, на когото се дължеше славата на имението - неуморен пътешественик и благотворител, той пръскаше колосални суми за произведения на изкуството от цял свят и бе оставил впечатляващо наследство, привличащо стотици посетители всяка година. Вдовицата му - дребнава, не особено интелигентна жена, наскоро бе наела Джеймс да пише биография на сър Лесли, с надеждата, че може да я продава на тълпите туристи още със стъпването им в Аш Хол.

Ана отвори сандъка, като едва не поряза пръстите си от ръждясалите закопчалки. Но това са карнавални костюми, възкликна тя. Сега бе отживелица, но навремето местните величия обичали да си организират вечеринки с музика, театрални превъплъщения или четене на поезия. Без съмнение, тези костюми са използвани за подобен род забавление, реши Ана. Тя извади и нареди пред себе си пиратски облекла и различни модели бради, шотландски носии и перуки в стил Луи XIV. Докато разгъваше внимателно един костюм на Пиеро, й се стори, че в джоба му изшумоля нещо. Да, беше лист хартия. Ана машинално го разгъна и изглади с длан. После ахна.

На листа пишеше:

14 юни 1947 година.

Кой уби Белами?

 

Сър Джон Пиърс?

Лейди Патриша Улф?

Лестър Браун?

Даяна Апългейт?

Родерик Апългейт?

Аз?

 

II. ТЪРСЕНЕ НА УБИЕЦА

Без да му мисли много, Ана грабна листчето и тръшвайки с все сила вратата на магазинчето, прекоси улицата и се озова в местния музей.

- Джеймс! - извика тя.

- Идвам! - чу се от горния етаж. В следващия момент съпругът й се появи на стълбището, държейки сандък с изключително грозни глинени грънци.

- За изложбата в петък - поясни той. - От училището настояха да включим и керамика. Учителят по рисуване все карал децата да работят с глина. Не знам защо. Прекалено мръсно е, а и резултатите винаги са плачевни.

- Остави учителя по рисуване - махна с ръка Ана. - Виж какво открих! - и тя пъхна безценната си находка в ръката на Джеймс.

- Белами... кой е Белами? - промърмори мъжът й, четейки записката.

- Надявах се ти да ми кажеш!

- Но, скъпа, как бих могъл да знам?

- О, Джеймс, нали си местният историк. Бележката беше в стари дрехи, които ми донесе лейди Пиърс. Значи Белами има връзка с Аш Хол, а ти пишеш биографията на сър Лесли Пиърс. Хайде, спомни си, миличък.

Съпругът й прокара длан през гъстата си кестенява коса и каза внимателно:

- Колкото и невероятно да звучи, мисля, че бележката е писана от самия сър Лесли. Почеркът е младежки, така че съвпада с тогавашната му възраст - около седемнайсет-осемнайсет. Познавам тази завъртулка на буквата А, като хвърлено ласо е. О, съвсем сигурен съм, че е неговият почерк.

- А останалите имена?

- Сър Джон Пиърс е бащата на Лесли, е - не истински, ами доведен баща. Лейди Патриша е годеница, а впоследствие и съпруга на сър Джон. Родерик и Даяна Апългейт са негови приятели (чувала си за Родерик, нали, той е известният кинорежисьор). Лестър Браун е управител на Аш Хол. Но името Белами не ми говори нищичко. Така или иначе, всички от бележката са вече покойници.

- Но кой е Белами? Как да разберем? - промълви Ана.

- Виж сега, медна питке (към това любимо нейно обръщение Джеймс прибягваше само когато се налагаше да й откаже нещо) - Белами може да е измислен персонаж. Бележката сигурно се отнася за игра от сорта на "Търсене на убиеца". Нали не мислиш, че става дума за истинско престъпление? При това говорим за нещо, което се е случило преди десетилетия!

Ана обви врата му с ръце.

- Джеймс, обичам те. А една от причините за това е, че си любопитна млада хиена. Също като мен - тя звучно го целуна по бузата.

Благоверният й вдигна рамене, после се засмя.

- Предлагаш да разследваме? - попита той.

Ана кимна усмихнато, при което на лявата й страна се появи неустоима трапчинка.

Джеймс се облегна на бюрото си и скръсти ръце. Мислеше. Бе почти невъзможно да разплетат мистерия, случила се през 40-те години, но и толкова... толкова гъделичкащо. Като историк той умееше да възкресява миналото - гордееше се с това. И в крайна сметка, дори да се доберат до истината, нямаше да навредят на никого. Бедничкият Белами бе мъртъв, вероятният убиец - също, а потомците им си живееха безметежно, недокоснати от драмата, разиграла се преди толкова много години. Джеймс заговори делово:

- Ще се разровя в дневниците и писмата в Аш Хол - току-виж се натъкна на следа... Можем да се свържем със сина на Родерик по телефона. Но най-напред ще идем при майор Лори - бе връстник и най-добър приятел на сър Лесли. Знам, че старчето е непоправим женкар и винаги е искал да те отмъкне от мен, но ако говорим за клюки, той знае всичко за всеки - не сто, ами двеста години назад!

 

III. МАЙОР ЛОРИ ПОВДИГА ЗАВЕСАТА

- Ана, невинно цвете! - прогърмя гласът на майор Лори. Със завидна за годините си пъргавина той прихвана любителката на мистерии за кръста и я поведе към двойното кресло, докато Джеймс ги следваше по петите. Ана се обърна през рамо и срещна засмените му очи.

- Какво ще кажеш за един коктейл, красавице - майор Лори не дочака отговор, а задрънка с чаши върху ефектна масичка от малахит.

- И аз ще взема един, благодаря - надвика шума Джеймс.

- Разбира се, разбира се - бившият военен, а сега - едър старец с плешиво теме и забележително стегната фигура, раздаде питиетата и се настани в уютна близост до Ана.

- Не си идвала насам от Цветница - промълви той. - Когато организирах малкото градинско парти и ти подарих онези зюмбюли. Синьовиолетов цвят, hyacinthus orientalis.

- Каква забележителна памет имате, майоре - възкликна Ана.

- Не се оплаквам, момичето ми, не се оплаквам. Годините не са оставили отпечатък върху мен, в нито едно отношение, уверявам ви.

Джеймс се прокашля.

- Всъщност точно заради това сме тук, майоре - започна той. - Както знаете, пиша биографията на сър Лесли, но се налага да попълня някои празноти. Разбирате ли, не познавам добре миналото на семейството. С Ана сме новодошли в селото, така да се каже.

- Новодошли... добре дошли, хо-хо - засмя се майор Лори, хвърляйки пореден влюбен поглед към младата жена. После прочисти гърло и надуто заяви:

- Какво всъщност ви интересува, Джеймс. Просто питайте.

- Събирам информация за доведения баща на сър Лесли - Джон в периода между двете му женитби. Нали се сещате - местата, където е ходил, хората, с които е общувал... Знам, например, че е бил близък с управителя на имението.

- Лестър Браун - мечтата на всяко селско девойче - ухили се военният.

- Е, да... - побърза да се съгласи Джеймс. - А също и семейство Апългейт...

- Тъй, тъй... Роди и Даяна добре си поживяха на негов гръб - майорът се облегна назад и запали цигара. Очите му продължаваха да шарят по пищните форми на Ана. Тя бързо каза:

- Естествено, не можем да не споменем и лейди Патриша Улф...

- Че как? Че как? - подскочи военният. - Та нали тя стана господарка на Аш Хол. Фактически тя предаде щафетата на сегашната лейди Пиърс, но каква пък лейди е тя. Ненавиждам грозните жени!

- Бракът с Патриша е втори за сър Джон, така ли? - опита се да се ориентира Ана.

- Да - сериозно отговори Джеймс. - Първата лейди Пиърс е починала, като му е оставила Лесли.

- Джоана не бе особено привлекателна, бедната жена. Не че лейди Патриша бе нещо особено, но имаше тънко кръстче и какви крака само!

Ана и Джеймс си размениха отчаяни погледи. Вълшебната памет на майора явно запечатваше единствено подробности от физиката на всяка срещната жена.

- Питам се, майор Лори, дали е имало и други близки хора в обкръжението на сър Пиърс, преди да се ожени повторно.

- Естествено, че имаше - разпали се военният. - Какви ли не екзотични танцьорки, актриси, чат-пат забърсваше и по някое парче от аристокрацията. Лейди Патриша не бе единствената, о, не.

- А мъже? - попита Джеймс настойчиво.

Майорът отхвърли мъжете с махване на ръка.

- Е, да, младият Джони Уинифред, после стана граф Айвъри... Един двама художници, не помня имената им. Онзи автомобилен състезател... загина по време на едно рали - мърмореше си той под нос. После внезапно се оживи: - Но жените - les femmes - го вълнуваха повече, нали разбирате. Някои от тях идваха в имението. Помня една руска графиня. Наталия? Наташа? Май че беше Наташа. Красива жена, но твърде властна. Не понасяше алкохола и картите. О, имаше и още една хубавелка, но тя умря при нещастен случай в имението. Бедното дете.

- Как се казваше? - почти едновременно извикаха Ана и Джеймс.

Майорът ги изгледа леко сепнато.

- Е, едва ли очаквате от мен да помня... Фамилията й бе Реноар, като на художника, нали се сещате. Тя бе французойка. Но първото име... не помня, Фани... Мими? Нещо такова.

Съпрузите въздъхнаха едва забележимо. Името не съвпадаше.

- Очарователно дете - продължи да мърмори Лори със замъглен от коктейлите поглед... Фигурата й беше просто изваяна, а очите - големи и сини като... като зюмбюли - продължи той не особено сполучливо. Беше вариететна актриса впрочем. Знаеше какви ли не номера, хи-хи. Как я наричаха - той се замисли - нещо завързано, на френски. А! Сетих се! - и той произнесе внимателно, като разделяше сричките - La Belle Amie.

 

IV. ХУБАВАТА ПРИЯТЕЛКА

- Бел Ами! - извика Ана. Ръката й стискаше здраво лакътя на Джеймс.

- Да - промърмори снизходително майорът. - Това значи "Хубава приятелка" на френски. Никога не съм понасял този език. Помня, че с младия Лесли, синчето на Джон, я наричахме Белами, за да звучи по-английски, нали разбирате.

Ана и Джеймс отново се спогледаха. Версията им, че списъкът е съставен от Лесли Пиърс щеше да се окаже вярна.

- Тя не се сърдеше - продължи Лори. - Беше винаги весела и усмихната.

- Как... - Ана се поколеба - Как умря Бел Ами?

- Удави се - гадна смърт - заяви военният с почервеняло лице. - Аз самият не съм бил там по онова време. В имението си организирали една от тези глупави вечеринки - един пее, друг изнася пантомима... Танцували, разхождали се в градината, въобще обичайна вечер. В един момент усетили, че Бел Ами я няма и излезли да я търсят. Намерили я удавена в шадравана със златните рибки.

Ана слушаше с пребледняло лице, дори и Джеймс бе напрегнат.

- Какъв ужас... - промълви тя.

Майорът се пресегна и я потупа по ръката.

- Е, хайде, хайде, малката ми. Прости ми, че те разстроих. Всичко това отдавна е минало и погребано.

- Кажете, майоре, внезапно се намеси Джеймс - не е ли имало разследване за случилото се?

- Разбира се, че имаше. Установи се, че Белами е прекалила с пиенето - не се е случвало за пръв път. Един от свидетелите я видял да седи на ръба на шадравана и да се взира в рибките. После съвсем забравили за нея - навън захладняло, всички се прибрали вътре, за да гледат как младият Лесли рецитира "Монологът на Пиеро". Това бил гвоздеят на вечерта, след което си пожелали лека нощ. Тогава обърнали внимание на липсата й... Е, проведе се дознание и всичко, както си му е редът. Заключението беше смърт вследствие на нещастен случай.

- Възможно ли е да е било нещо друго... Например самоубийство, или пък убийство? - живо попита Джеймс.

- Че кой ще иска да убива Бел Ами? Нали не мислите, че сър Джон или пък някой от гостите ще тръгне да дави с голи ръце някаква вариететна актриса? За самоубийство да не говорим. Момичето беше младо, хубаво и пълно с живот.

Но Джеймс вече се бе хванал за друга нишка в разговора.

- Странното е, че е била вариететна актриса, а е отсядала често в Аш Хол и дружала със сър Джон. Мислех, че английското висше общество проявява снобизъм в подобни случаи.

- О, тя беше приятелка на Апългейтови. Родерик, знаете, бе доста нашумял режисьор. Лансираше я навсякъде като свое откритие. А сър Джон не отказваше нищо на Родерик и Даяна. Обичаше ги много.

Майорът отпи още една глътка от чашата си.

- Бел Ами - промълви той. - Сега осъзнавам, че не знаехме нищо за нея.

 

V. ЕДИН СЛЕДОБЕДЕН ЧАЙ

- Да започнем от снимките - предложи Джеймс - искам да знам как са изглеждали участниците в драмата, искам... да оживеят.

Двамата с Ана седяха в просторната библиотека на Аш Хол. Тежките завеси от тъмночервено кадифе бяха дръпнати и през прозорците нахлуваше ослепителна светлина. Джеймс, започнал работа по биографията на сър Лесли (срещу скандално ниско заплащане), бе уредил съпругата му да дойде за един следобед, за да помага в сортирането на документите. Сега двамата изтупваха от праха няколко тежки албума с черно-бели снимки, които изглеждаха очарователно, защото в горния им десен ъгъл се мъдреха имената на отдавна несъществуващи фотографски ателиета - "Кабъруоки и син", "Ателие "Лусинда", "Веселите импресионисти".

- Ето го сър Джон Пиърс, изобщо не прилича на лорд - каза Ана.

Пръстът й сочеше към снимка на около 40-годишен мъж с дяволито изражение. Не беше красавец, но очите му сякаш се смееха, а и устните под тънките мустаци се извиваха в широка, но нелишена от известна жестокост усмивка.

- А как си представяш, че трябва да изглеждат лордовете? - подхвърли Джеймс. И отговори вместо нея - беловласи старчета с изпъкнала адамова ябълка и рунтави вежди?

- Нещо такова.

- Е, нашият лорд Джон е от по-слабо известната порода аристократи с атлетична фигура и излъчване на бохем. Доколкото знам, е останал такъв до смъртта си. Виж, на тази снимка е със сина си Лесли.

Двамата се вгледаха във високото, бледо момче с вратовръзка на Итън. По нищо не личеше, че един ден ще стане знаменитост, обичана от всички заради великодушието и широките си възгледи. Сър Лесли бе покойник едва от година и всички в селцето добре помнеха слабата му, върлинеста фигура и мъртвешка бледност, която се подчертаваше от смолисточерната коса. Въпреки че бе положен в семейната гробница на достолепната възраст от 72 години, приживе той нямаше и един бял косъм.

- Колко е млад - промълви Ана. - Изглежда тъжен и уязвим. Джеймс, на снимката пише 1947. Това е годината от бележката!

- Наистина. Надявам се в този албум да има още снимки от онова време... Да! Ана, виж! - Джеймс се провикна развълнувано - групова снимка с дата 7 юни 1947! Това е седмица преди убийството!

- Какво! Дай да видя! - жена му развълнувано се наведе над прашните страници. Фотографията бе голяма, ясна и отчетлива - група хора, насядали, леко вдървено, върху красиви градински мебели, което би трябвало да мине за непринудено пиене на чай според представите на тогавашните фотографи. На масата до сър Джон и Лесли седеше млада жена със заоблено лице и раздалечени светли очи. Изражението й бе спокойно и безстрастно, всъщност дори не гледаше в обектива, а бе полуизвърната наляво.

- Бел Ами? - прошепна въпросително Ана.

- Не - поклати глава Джон, - това е лейди Патриша Улф, по онова време годеница на сър Джон.

- Да... как можах да я взема за вариететна актриса - тя е аристократка до мозъка на костите си, Джеймс. Изглежда й е напълно безразлично дали се снима, пие чай с годеника си или говори за времето. Струва ми се доста студена... може би високомерна. Но тогава коя е Белами? На снимката има още две жени.

- Двамата, които са седнали на тревата, трябва да са семейство Апългейт - нали помниш, Родерик и Даяна. Пръстът на Джеймс начерта невидима линия под двойката, която си разменяше изкуствена усмивка. Родерик беше слаб, загорял от слънцето мъж с малка брадичка и очила, а Даяна - дребна, изящна брюнетка с изключително буйна коса. На тревата до Даяна седеше русокосо момиче, което се смееше щастливо с отметната назад коса - лицето й почти не се виждаше.

- Това трябва да е тя - прошепна Джеймс.

- Изглежда, че се забавлява, но всъщност никой не й обръща внимание - забеляза Ана. - Лорд Джон и Лесли гледат към обектива, Роди и Даяна се взират един друг, а пък лейди Патриша... о... - тя млъкна учудено за миг, после продължи - виж, Джеймс, извърната е в посока към дървото. А до него има фигура - някакъв мъж.

- Лестър Браун, управителят на имението.

- О, мислиш, че...

Двамата се спогледаха.

- Може да е чиста случайност - реши Джеймс. Да не бързаме да си правим изводи.

- Така е. - Ана обърна още няколко листа и каза разочаровано - тук няма повече снимки от този ден, както и от годината 1947. Всички следващи са чак след интервал от най-малко пет години.

Тя вдигна албума с намерението да го върне на рафта, от който го бе взела, и в този момент от него като перца полетяха няколко къса хартия. Ана се наведе и след малко извика триумфално, вдигайки от пода снимка и изрезка от вестник. Парчето вестникарска хартия представляваше просто реклама на някакъв фризьорски салон, затова тя го пъхна съвсем механично в джоба на роклята си, но виж, снимката си бе същинска находка. Ана побърза да я поднесе под носа на Джеймс - стара фотография с откъснато крайче и няколко дълбоки ивици през нея, сякаш бе мачкана и заглаждана от нечия длан.

На нея се виждаше млада жена, снимана в полупрофил съгласно модата от четиридесетте години. Лицето й, увенчано със златист ореол от тежки къдрици изглеждаше изпълнено с живот, оптимизъм и вяра в бъдещето. Бе нежно, дребно лице, с тежко гримирани очи, които навярно бяха сини, малък нос и волева брадичка. Косата й бе сресана на път от лявата страна, а на врата й висяха перли, които съвсем очевидно бяха евтина имитация. Под портрета изобретателният фотограф-художник бе изрисувал със старомодни завъртулки думите: La Belle Amie. Ана обърна снимката и двамата прочетоха на гърба й думите - "На Лесли. И вечно с теб ще скитаме из теменужени поля".

 

VI. ИСТОРИЯТА НА СЪР ДЖОН

- Бих искал да поговорим за сър Джон, лейди Пиърс - гласът на Джеймс звучеше безстрастно, като на млад историк без особено голямо въображение. Разговорът се водеше в един от кабинетите на Аш Хол, изваден сякаш от учебник по интериорен дизайн.

- За сър Джон? Бащата на съпруга ми? - аристократката изглеждаше изненадана. - Питайте, каквото искате, но защо се интересувате от него? Наех ви, за да напишете биография на сър Лесли.

Джеймс обаче имаше готов отговор.

- О, просто се чудех доколко е повлиял за артистичния вкус на сина си. От гледна точка на архитектурата сър Джон е допринесъл много за разцвета на Аш Хол. По негово време е възстановено изгорялото при пожар източно крило, и са издигнати новите пристройки за автомобилния парк и тенис кортовете. Построена е батарейна градина, а паркът е изцяло облагороден...

- О, заслугата за всичко това е на съпругата му, лейди Патриша - прекъсна го работодателката му. - Тя имаше вкус и притежаваше достатъчно решителност да преобрази изцяло Аш Хол. Имението придоби още по-представителен вид, но пък с цената на какви разходи. Аз самата не бих могла да си позволя нещо такова - и лейди Пиърс стисна устни.

- Починали са преди да дойда в селото - сър Джон и лейди Пиърс, искам да кажа - отбеляза Джеймс.

- Да, не ги познавате - съгласи се старата скъперница. - Но мога да ви уверя, че се ползваха с авторитет пред цялото село. Свекър ми беше доста обаятелна личност - харизматична, мисля, че е думата. Можеше да намери общ език и с последния скитник. Що се отнася до лейди Патриша, свекърва ми, тя бе по-хладна, но, струва ми се, по-умна от двамата. Да, определено го въртеше на малкия си пръст - лейди Патриша се изсмя високо и Джеймс си спомни, че тя не е от благородно потекло - беше дъщеря на търговец, която сър Лесли направил "дама".

- Чувал съм, че сър Джон е наследил Аш Хол по време на войната - предпазливо намекна Джеймс. - Вероятно не е бил съвсем подготвен как се управлява имение. Докато лейди Патриша е израснала в семейство на аристократи, които притежавали големи къщи и земи. Искам да кажа, че тя е имала по-голяма представа от управлението на един имот.

- Това не е тайна. - съгласи се лейди Пиърс. - Имението принадлежало на стария Джайлс Пиърс. Неговият син Макс бил прекият наследник. Но избухнала Втората Световна война и Макс, който се записал доброволец, бил убит почти веднага. Джайлс бил сломен от мъка и така и не преживял момчето. Отишъл си скоро след него. Според някакъв странен закон за унаследяването имотът се падал на следващия представител на рода по мъжка линия - някакъв втори братовчед на Макс, който живеел в Ирландия. Минало известно време, преди да го открият, защото самият той воювал на фронта. Всъщност новината, че е наследил Аш Хол, го сварила в някакъв лазарет - бил тежко ранен. След като се възстановил, пристигнал в имението с всички възможни доказателства за самоличността си - документи, семейни бижута, а и икономът на Аш Хол, който го познавал от дете, потвърдил, че това е той - от плът и кръв. Сър Джон, новият наследник. Тъй като бил обаятелна личност - герой от фронта, знаете, а пък и не парадирал със синята си кръв, той бързо си създал нови приятелства в цялата околност. Скоро след наследяването на титлата, срещнал лейди Джоана Стафорд - казват, че било любов от пръв поглед. Джоана имала син от предишен брак, Лесли. Омъжила се за сър Джон, но при едно неуспешно раждане починала. Не след дълго той срещнал друга аристократка - лейди Патриша Улф, дъщеря на доста влиятелен граф и член на парламента. Последвал незабавен годеж, а след това, венчавка, и заживели в имението тримата - Джон, Патриша и Лесли. Двойката така и нямала деца, затова сър Джон осиновил Лесли, и му завещал цялата си собственост. Лейди Патриша нямала нищо против.

Джеймс се поколеба, а после попита:

- Сър Лесли разбираше ли се с баща си и мащехата си?

- Естествено. Сър Джон го обичаше като свой роден син, мога да го потвърдя. Не се колебайте да включите това в книгата си.

- А в какви отношения бе с приятелите на баща си? Лейди Патриша, Апългейтови... Белами?

Веждите на лейди Пиърс литнаха нагоре. Лицето й се зачерви.

- Белами - какво знаете за нея? - попита тя остро.

- Ами, обичайните неща - удавяне, нещастен случай... Просто се питах как ли се е отразило всичко това на сър Лесли.

- Е, не мисля, че трябва да обръщате внимание на тази история. Така или иначе нещастието се е случило, когато съпругът ми Лесли е бил почти дете. Той не желаеше да говори за това. А и аз твърде много се разбъбрих - имам работа по градината. Естествено, нищо от това, което ви казах, не върши работа за книгата, нали?

- О, да - съгласи се Джеймс. - Абсолютно нищо.

 

VII. ДЖЕЙМС ОТКРИВА СЪКРОВИЩЕ

След няколко дни Джеймс буквално връхлетя в магазинчето на Ана, докато тя се опитваше да аранжира стар сервиз от костен порцелан върху малка масичка, взета сякаш от салона на мис Марпъл.

- Остави всичко и танцувай с мен! - съпругът й я хвана през не особено тънкото й кръстче и я завъртя в помещението.

- Джеймс, какво става - извика Ана с порозовели бузи и развети коси.

- Открих съкровище! Дневникът на Лесли Пиърс! Нашата улика номер едно!

- О, Джеймс! Но как? Къде?

- Старата лейди Пиърс разполага с куп документи, останали от съпруга й, но не е чела нито ред. Днес ми даде ключа от кабинета му, за да ме улесни в писането на биографията. Не е и подозирала, че в дъното на кутията на Пандора лежи това малко дневниче.

- Ти си го прочел? Кажи какво пише за Бел Ами? - попита задъхано Ана.

- Дълго е за разказване, а нямам време. Старата кранта мисли, че съм излязъл, за да си купя още хартия. Оставям ти първата улика, прасковке, а след вечеря ще я обсъдим, става ли?

И като я целуна по устните, Джеймс й връчи малък бележник с тъмнозелени корици, и излезе с все тъй валсова стъпка.

Напълно забравила за сервиза от костен порцелан, Ана се сгуши в любимото си кресло и отвори дневника. Тя четеше ненаситно, на един дъх, обръщайки страниците, докато стигне до тези, които я вълнуваха. Накрая откри няколко важни пасажа:

11 април 1947 година.

Днес е най-важният ден в живота ми. Сър Джон - той настоява да го наричам татко - има гости, отново онзи Родерик и жена му. Всъщност са дошли на зазоряване - тръгнали насам направо от някакъв бал, но колата се счупила насред пътя и се наложило да извървят няколко мили пеш. Джонсън, моят прислужник, ми разказа това, докато ми сервираше чая. По думите му Апългейтови довели и някаква своя приятелка - балерина или вариететна актриса. Не обърнах голямо внимание на това, защото бързах да закуся и да изляза край реката с Джефри, териера ми. Докато скитахме насам-натам, изведнъж видях на пътя срещу мен най-красивата жена! Може би е на трийсет, или трийсет и пет, но кълна се, Савската царица е нищо пред нея. Цял живот ще помня това прелестно видение. Тя вървеше по тревата боса - о, да, съвсем боса, и държеше в ръка чифт златисти бални обувки. Все още носеше вечерната си рокля от бледокремава тафта, върху която бе наметнала шал на червени рози, а косите й блестяха - ослепително руси, под лъчите на слънцето. Когато стигнахме един до друг, тя спря, усмихна ми се и каза - "Ти сигурно си Лесли? Аз съм на гости у вас, с Апългейтови. Казвам се Фани, но всички ме наричат Бел Ами". Не помня какво съм й отговорил. Не помня нищо освен това, че се разхождахме безцелно и разговаряхме за какво ли не, а аз се опитвах да не гледам босите й крака, златните й къдрици. Бел Ами... Какъв прекрасен език е френският. Тя е моята хубава приятелка! Жадувам за мига, в който ще й кажа Je t aime!

 

5 май 1947 г.

Даяна Апългейт не харесва Бел Ами. Видях как я гледа - сякаш иска да я удуши! Сигурно си мисли, че иска да й отмъкне Роди. Подхвърлих това на Бел Ами, а тя рече - "O, този брадат глупчо изобщо не ме интересува. Интересите ми са насочени другаде". И аз пламнах!

Снощи си направихме импровизиран концерт, аз застанах зад пианото. Бел Ами пее съвършено. Двете с Патриша направиха дует, но веднага си пролича коя е по-добрата.

Патриша също не харесва Бел Ами, но е аристократка до мозъка на костите си. Държи се с нея безупречно, наистина е така. Прави й комплименти за пеенето или облеклото й, старае се да я включва във всички разговори, води я на гости в съседните имения. Самият сър Джон... татко... също се показва като отличен домакин. Един-два пъти закара Бел Ами до Шрусбъри на пазар. Често я кани на танци, учи я да играе бридж, такива неща. Имам чувството, че Бел Ами прекарва повече време с него и Патриша, отколкото с истинските си приятели, Апългейтови. Говори с тях съвсем свободно. Например вчера каза - "Джон, моля те, накарай Патриша да се подстригне! Косите й са прекрасни, но са твърде дълги - същинска лейди Годайва. Сигурна съм, че теб ще послуша!". Сър Джон целият почервеня и смотолеви нещо, а двете жени са засмяха.

Тя е непринудена и естествена, и от ден на ден я обиквам все повече.

 

23 май 1947 г.

Бел Ами отпразнува с нас рождения си ден, и аз съм пиян от щастие. Подарих й книга - стиховете на Байрон, луксозно издание, но това беше за пред хората. По-късно я настигнах на стълбите и й пъхнах в ръката истинския си подарък - перлена гривна. Взех парите от татко - изглеждаше учуден, че му искам толкова голяма сума, но не попита за какво са ми. Бел Ами изглеждаше истински трогната от подаръка ми. Попита ме как може да се реваншира - и тогава й поисках една нейна снимка. Така щях да бъда сигурен, че е винаги с мен.

Бел Ами направи подарък и на татко и лейди Патриша, които съвсем наскоро обявиха годежа си. Толкова е талантлива. Подаръкът представлява гоблен, избродиран от самата нея. На него са изобразени букет незабравки и думите "N` Oubliez jamais". Не забравяйте никога.

 

7 юни 1947 г.

Бел Ами, какво си ти? Богиня, муза или чудовище? Днес ни съобщи, че ще се омъжи за сър Джон. Каза го ей така, на масата за закуска. Той се оплакваше от вкуса на сладкото и тя обяви - "Когато се омъжа за теб, Джон, на масата ще има винаги прясно сладко!" Апългейтови се вцепениха, колкото до татко, той целият поаленя. Тогава Патриша каза със спокоен тон - "Опасявам се, че той вече е зает мъж, скъпа Фани, и грижата за сладкото ще падне изцяло на моите плещи". Бел Ами се разсмя и каза - "О, нищо не се знае. Току-виж ти го отмъкна, миличка. Шегувам се. Може би ще трябва да пренасоча чувствата си към Роди". И отново се засмя, но никой на масата не я подкрепи. Избягах навън. Може би наистина беше шега, но болеше. Разхождах се дълго. Прибрах се откъм навеса за лодки, но поспрях, скрит зад дърветата. Край вратата на навеса стояха сър Джон и Бел Ами. Той я държеше за лакътя и й говореше настойчиво. Приближих се едва-едва и го чух да казва - "Ако става въпрос за пари, ще получиш колкото искаш, но се махай оттук". А тя отговори - защо да взема едно яйце, като мога да имам златната кокошка? Искам теб, Джон. Заедно с титлата и именийцето. Не забравяй, че мога да те унищожа. Какво се казваше в такива случаи? Ах, да: "Аз знам малката ти тайна". Той яростно изви лакътя й, Бел Ами извика и бях готов да й се притека на помощ. Но татко рязко я пусна и закрачи обратно към Аш Хол. Бел Ами го гледаше как се отдалечава с котешка усмивка на лицето. Сетне тръгна надолу по пътя. Минаха един два мига и вратата на навеса се отвори. Оттам излезе Патриша и бавно тръгна в посока към имението. Аз стоях напълно вцепенен на мястото си сред дърветата. Бел Ами - изнудвачка? Не може да бъде. Баща ми - сър Джон може би е престъпник, той е лошият, мразя го. Няма да позволя да ми отнемат Бел Ами. С едно приятелче вече я наричаме Белами - по-земно е, по-английско. Защото в нея няма нищо чуждо. Тя е като част от мен. Не е ли моя, няма да е на никого.

 

9 юни 1947 г.

Опитах се да говоря с Белами, но тя ме избягва. Все по-често ги виждам насаме с татко... със сър Джон. Той изглежда склонен... склонен да развали годежа с Патриша. И тя самата не се опитва, изобщо не се опитва да го спре! Обикаля из имението с управителя Лестър Браун и предлага някакви подобрения тук или там, както подобава на бъдеща господарка на Аш Хол, но не ми се вижда решена да се бори... Родерик изглежда нещастен. Дали и той не е влюбен в Бел Ами? Защото съм виждал Даяна да изпада в ужасни пристъпи на ревност, да го обвинява, че умът му блуждае, че откакто се е появила Фани в живота му - е станал сякаш друг човек! Хубавата приятелка... Бел Ами сякаш донесе мъка на всички ни.

 

Последната страница от дневника бе най-шокираща:

14 юни 1947 г.

Днес убих Белами. Всъщност убих ли я? Аз ли съм бил? Не съм мигнал през нощта, опитах се да отхвърля вината на себе си, да я прикача на някой друг - сър Джон или Патриша, Роди или Даяна, но нищо не се получи. Сигурно съм бил аз.

Стана на тази глупава вечеринка. Слушахме музика и танцувахме, а през определен интервал от време всеки трябваше да представи своя номер. Аз щях да изнеса монолога на Пиеро. Облякох се в този глупав костюм. Има широки джобове. Достатъчно широки, за да се скрие бутилка коняк. Бях като замаян, исках да плача, да удавя мъката си в алкохол. Да я удавя... каква ужасна дума. Белами такава, каквато бе в началото на вечерта - прекрасна със златистата си рокля, дълга до земята и златните коси, като изящна статуетка от най-скъпоценен метал... и такава, каквато бе после - подпухнала и неузнаваема.

Помня само, че пих. Цялата вечер се състоеше сякаш от отделни фрагменти - Даяна шепне злобно на Белами - "Махни си ръцете от Роди!", а тя й отвръща нещо със смях, самият Родерик, мълчалив и бледен, изтървава чашата си, когато тя вдига поглед и го забива право в него... Патриша, опитваща се да замазва положението с думи като - "Бел Ами, колко красив пръстен носите, умирам да го пробвам!" А очите й са отправени в сър Джон, който, полагайки усилия, се държи добре, дори много добре с хубавата приятелка. Лестър Браун също бе там, и както винаги говореше само за ремонта на западното крило - успя да привлече вниманието единствено на Патриша.

Помня и Белами, седнала на ръба на шадравана. "Обичам те, Фани... Трябва да го знаеш! Обичам те! Глупчо... ти си малък принц, и ти трябва малка принцеса... аз съм злата мащеха...". Още една глътка... Залитам, когато влизам през френския прозорец... Рецитирам монолога на Пиеро... Не сбърках нито веднъж. Сякаш устните ми се отваряха и затваряха механично, докато умът ми блуждаеше, докато сърцето ми биеше до пръсване. Светлини, торта, още музика... Роди и Даяна танцуват фокстрот. Патриша се е завила с копринен шал, сър Джон гледа в часовника си. А къде е Бел Ами? Да не би да си е легнала? Не ставай глупав, Джон, щеше да се обади. Беше при шадравана с рибките. Ще отида да я повикам. Тишина. Стъпки. Тишина. Стъпки. Тишина. О, Боже... Белами, тя е... мъртва. Удавила се е. Трябва да се е удавила в шадравана.

Кой уби Белами? Аз убих Белами. Сигурно съм бил аз.

 

VIII. ГОВОРИ АНТЪНИ АПЪЛГЕЙТ

- Антъни Апългейт на телефона - гласът бе учудващо млад и жизнен. Ана знаеше, че синът на Роди и Даяна вече е над 70-годишен. Познаваше го тя, а и цяла Европа. Бе странстващ писател, обиколил почти цял свят, някога известен с дръзките си шпионски романи. Сега се бе установил в Нова Зеландия и да се добереш до него бе почти невъзможна мисия. Джеймс обаче беше прибегнал до нещо извън закона - най-обикновена кражба на телефонен номер от бюрото на лейди Пиърс. Самият той бе извършил "подвига" си с цената на високо кръвно и обилно потене, така че ни най-малко не се чувстваше като герой в роман на Апългейт. Така или иначе, разполагайки с номера, Ана не се поколеба да се насочи към издирване на следващата улика.

- Мистър Апългейт, обаждам се от Аш Вали, казвам се Ана и държа местния антикварен магазин. Сигурно ще ми се изсмеете, но в момента проучвам един... инцидент в имението Аш Хол, на който родителите ви са били свидетели.

- За Бел Ами ли става дума? - прекъсна я гласът. Ана бе дотолкова стъписана, че успя само да попита:

- Как разбрахте?

Чу лек смях, въздишка. Настъпи миг мълчание, след което Антъни каза:

- През по-голямата част от живота си опитвах да разбера истината за Бел Ами. Още като дете чух един разговор между родителите си... Мислеха, че спя. Когато започнах да пиша, този случай отприщи въображението ми. При едно пътуване в Англия се опитах да науча повече от Лесли Пиърс, вестниците и дори полицейските архиви. Навсякъде удрях на камък. Лесли не обичаше да говори за това - целият се сковаваше, заприличваше на друг човек. А колкото до следствието от онова време, полицаите били категорични, че става дума за нещастен случай. Разбирате ли, никой не е имал мотив за убийство.

- О, мисля, че е имало повече от един мотив - възкликна разпалено Ана.

- Слушам ви.

- Ами, Джон Пиърс е бил изнудван от Бел Ами!

- За Бога, как разбрахте това?

- Случайно. Попаднах на нещо в дневника на младия Лесли. Патриша също е имала мотив, защото Бел Ами е намеквала, че има намерение да се омъжи за Джон, а както знаете, двамата с Патриша били сгодени.

- Ревността, това зеленооко чудовище - промълви Антъни Апългейт. Телефонът пращеше и пукаше. Той продължи тихо: - Щом ми звъните, предполагате, че и родителите ми имат мотив. Така ли е?

Ана се изчерви. Топлото поведение на Антъни я караше да се чувства неловко, че подозира най-близките му хора в извършване на престъпление. Тя стисна по-силно слушалката на телефона.

- Мистър Апългейт, Роди и Даяна са водели Бел Ами в имението. Не веднъж, а много пъти. Странно е, защото... Роди очевидно не я е харесвал, изглеждал нервен в нейно присъствие, а Даяна открито я ненавиждала.

- Написала сте си домашното, както се казва. Антъни замълча. Пращенето се чу отново, този път по-силно.

- Така да бъде - каза той внезапно. Ще ви споделя нещо, което знам. Научих го след доста болезнени разговори с родителите си. Бел Ами е познавала баща ми от своята младост. Пътищата им се разделили, но в един момент случайно се срещнали отново. Бел Ами е разполагала с някаква информация, която би могла да унищожи кариерата му. Изнудвала го е - о, да, това е напълно сигурно. А той не е могъл да сподели дори с майка ми. Даяна до последно е мислела, че Родерик е привлечен от актрисата, дори може би има любовна връзка с нея. Разбирате ли, Бел Ами го държала в ноктите си до такава степен, че буквално определяла къде да ходи и с кого да се среща. Именно тя настояла да я заведе в имението Аш Хол. Сега знаете защо се е държал нервно в нейно присъствие, но безпрекословно изпълнявал желанията й. А също и на какво се дължат пристъпите на луда ревност от страна на майка ми. Това обаче не означава, че един от тях или двамата са убили Бел Ами. Те не бяха такива хора.

- А какви бяха? - попита Ана.

- Баща ми беше добър човек. Той беше режисьор, нали разбирате - беше чувствителен, виждаше света с очите на творец. Не би могъл да отнеме живот. А майка ми беше по-буйна, пряма, но повече говореше, отколкото действаше. Когато се ядосваше на някого, му казваше: - "Ще те убия, ще те нарежа на парченца!" Но така изпускаше парата, ако разбирате какво искам да кажа. Изливаше гнева си и после продължаваше нататък. Не е същото, като да удавиш човек.

- Разбирам. Мистър Апългейт, кой според вас е убил Бел Ами?

Настъпи поредното дълго мълчание. Ана чуваше дишането в слушалката, и за първи път долови някакви признаци на умора, на старост, недоловима до този момент.

- Мисля, че знам кой е - каза той. - Но няма да ви кажа. Всички актьори в тази драма са мъртви. И ако не съм прав, ще опетня името на мъртъв човек. А аз не искам да го направя.

Ана усети, че е загубила търпението му, че е прекалила в настояването си да рови дълбоко в неговата собствена семейна история.

- Благодаря ви за всичко, което ми разказахте - каза тя. - Уверявам ви, че търся истината за себе си, и не бих навредила на никого.

- Вярвам ви - гласът отново прозвуча топло. - Продължавайте да я търсите. Но не следвайте само утъпкани пътища. Убийството може да не е извършено от страх или от ревност.

- Какво искате да кажете?

- Може да е било извършено от любов.

 

IX. ТАЙНАТА НА ПАРЧЕНЦЕТО ВЕСТНИК

- От любов. - Джеймс произнесе последната дума внимателно. Ана му бе предала разговора си с Апългейт съвсем дословно.

- Да помислим, кой би могъл да убие Бел Ами от любов? Веднага се сещаме за Лесли. Бил е млад и много влюбен по онова време. Всъщност, Ана, разполагаме с неговото самопризнание.

- Вярваш ли в това? - попита Ана тихо. Двамата с Джеймс допиваха чашите си с вино, светлината от свещите трепкаше в рубинените им дълбини. Съпругът й въздъхна дълбоко.

- Не, не го вярвам. Според мене Лесли е написал самопризнанието в момент на мъка, на объркване и гняв. Бил е пиян. Не е осъзнавал напълно случващото се. И все пак мисля, че дори в този момент си личи чистотата на чувствата му.

- Запазил е самопризнанието. Защо?

- Мисля, че го е направил, за да държи съвестта си будна. Разбираш ли, той е допускал, че е възможно да е убиец. Тази мисъл не му давала покой, но в крайна сметка му помогнала да израсне като личност. Бил толкова решен да изкупи грешката си, че се превърнал в добър човек -благотворител. С това бе известен приживе.

- Добре, ако допуснем, че не е бил Лесли, тогава кой би могъл да убие от любов? - замисли се Ана, но в същия момент едва не произнесе отговора заедно с мъжа си.

- Лейди Патриша. Имаме сериозни улики срещу нея. Тя е чула с ушите си, че Бел Ами изнудва сър Джон. Освен това актрисата съвсем недвусмислено заявила, че възнамерява да се омъжи за него - за годеника й! Мисля, че тя е била достатъчно решителна и хладнокръвна, за да извърши убийство.

- Изглежда ми твърде студена, за да убие от страст.

Джеймс се засмя.

- Миличка, защо си мислиш, че влюбените винаги са "горещи" натури? Ако една жена се държи високомерно, не се прехласва при вида на малки котенца и се справя по-добре с управлението на имение, отколкото с аранжирането на рози, това не я прави имунизирана срещу любовта. Лейди Патриша е "аристократка до мозъка на костите си", но по всичко личи, че е копнеела да се омъжи за сър Джон. И е успяла. След една малка подробност - убийството на Бел Ами.

- О, Джеймс, караш ме да настръхвам.

- Знам, знам. Моята проницателност е просто плашеща. Да помислим тогава, кой друг би могъл да убие от любов?

- Ами самият сър Джон. Може да е обичал лудо Бел Ами в някакъв свой предишен живот. Но вече е нов човек. Сгоден е за богата жена от титулувано семейство. Но ето, че призракът от миналото се появява. Сър Джон се бори с любовта си, но в последния момент избира парите - и малката Бел Ами намира смъртта си.

- Хм, както се казва по детективските романи - версията ти ми се вижда съшита с бели конци. - Джеймс пресуши чашата си и посегна към кутията с цигари. - Но друг някой може да е бил влюбен в Бел Ами. Лестър Браун, управителят на имението. Нали помниш, че се харесвал на жените. Такива типове стават неузнаваеми, когато самите те попаднат в любовен капан. Обичал е момичето и докато си е мислел, че има за скъперник само младия Лесли - всичко било наред. Но когато разбрал, че Бел Ами е хвърлила око на господаря на дома - е, тогава побеснял.

Ана се замисли над казаното, издавайки неопределено "Хм-м-м". После призна:

- Не мога да изключа и семейство Апългейт. Синът им звучеше искрено, но все пак те са му родители. Естествено е да не ги подозира в нещо толкова ужасно.

Съпрузите се вгледаха един в друг. Колкото по-дълбоко навлизаха в случая, толкова повече им се изплъзваше истината. Подозренията ставаха твърде много, версиите - какви ли не.

- На кого залагаш? - попита Джеймс, наблюдавайки как дима от цигарата се издига бавно към резбования таван.

- На Лестър Браун. Но само защото не знаем почти нищо за него. Може да е обичал Бел Ами, или пък да я е мразил, или да е бил лоялен към господаря си, или пък да е агресивен по природа. Но при всички случаи ми се струва по-земен от всички там аристократи и кинорежисьори.

- А аз мисля, че е била Патриша. Шекспир ли бе казал, че няма нищо по-страшно от гнева на изоставена жена. А тя е била на път да бъде изоставена. Сър Джон изглеждал все по-склонен да предпочете Бел Ами.

- В такъв случай - каза Ана като се изправи и започна да събира чиниите от масата - не остава нищо друго освен да проучим Лестър Браун и Патриша. До кръчмата "Синия петел" не живееха ли някакви роднини на Браун?

- Племенница - Джералдин Френч. Бивша учителка по пиано, едва ли ще знае нещо извън обичайните клюки. Но можеш да я посетиш и зашеметиш с персоната си. И Джеймс закачливо щипна жена си по бузата. - А аз ще се разровя из кореспонденцията на Патриша. Знам къде старата сврака, искам да кажа лейди Пиърс, държи личните вещи на покойната си свекърва.

Ана започна да мие съдовете, а Джеймс се зае да ги подсушава с чиста кърпа. По време на вечеря двамата не обичаха да пускат телевизора или радиото. И сега вършеха домакинския ритуал в приятна тишина.

- Колко по-лесно е било да разследваш убийство преди години. - каза Ана. - Във вестници като Таймс или Съндей Комет се пускали какви ли не обяви. Можехме да напишем например - "Познавате ли Бел Ами? Ако имате информация за смъртта й, моля да се свържете с нас".

Мъжът й кимна. Като запален историк той имаше в кабинета си в местния музей цял куп стари вестници. Двамата с Ана особено много харесваха страниците с обяви. Всъщност в началото на връзката им ги четяха, сгушени на дивана в кабинета му, до момента, в който аромата на сапун от косите на Ана го караше да изгуби нишката на думите.

- Вестниците! - извика изведнъж Ана и Джеймс, изтръгнат от унеса си, за малко не счупи любимата й купа за салата от син порцелан.

- О, Джеймс, съвсем забравих за парчето от вестник, което прибрах от библиотеката в Аш Хол. Наведох се да събера снимките и машинално го пъхнах в джоба си. Дали не е улика! - тя произнесе думата с подходящия за случая дрезгав шепот.

- Това си е чиста кражба, драга моя! - каза Джеймс. - Къде е роклята, с която беше тогава?

- За щастие, съм непоправима мързелана и не я изпрах!

След минута Ана разгъваше скъпоценното парче вестникарска хартия върху кухненската маса. От едната страна се четеше прилежно изрязана реклама на фризьорски салон. "Оноре и син. Полъх от Париж в косите на английските дами. Най-изискани фризури с 20-годишна традиция. Заповядайте на улица "Крал Албърт" номер 5". Съобщението бе онагледено със снимка на кокетно изглеждащо салонче с въртяща се врата.

- Защо семейство Пиърс са пазели това? - промърмори Джеймс.

- Може би е важен текстът от другата страна - каза живо Ана. Тя обърна листа, но на гърба му се виждаше срязана наполовина реклама на филма "Великият диктатор" с Чарли Чаплин. Премиера - на 20 май в кино "Одеон" - известяваше афишът.

- Този филм е пародия за Хитлер и излиза малко след Втората световна война. Значи и вестникът е датиран оттогава. Знаеш ли какво означава това?

- Знам - отвърна Джеймс. - Че утре ще се разходя до улица "Крал Албърт". Как мислиш, дали косата ми е вече за подстригване?

 

X. ГОВОРИ ДЖЕРАЛДИН ФРЕНЧ

- Лестър Браун беше един нещастен човек - каза бившата учителка по пиано и негова племенница, мис Джералдин Френч.

Тя седеше на канапето с избродирани птици с изправен гръб, като истинска дама. Бе много слаба и възрастта й личеше - боядисаната в червеникавокестеняво коса бе опъната безмилостно назад, така че да разкрива лицето й, покрито с бръчки. Но цялата излъчваше благородство и имаше - Ана бе готова да се закълне в това - най-красивите крака на света. Съзнаваше, че това звучи като парадокс и въпреки това й се струваше, че Джералдин е съставена от две жени - старица с непощадено от времето лице и младо момиче с изящни глезени. Била е хубава, много хубава - някога, помисли си Ана с внезапна болка.

- Какво искате да кажете с това?

Мис Джералдин се поусмихна.

- Попитайте когото искате в селото - ще ви каже, че е бил изключително привлекателен мъж, харесван, дори обожаван от жените. Но той самият бе нещастно влюбен. Където и да отидеше, бе заобиколен от хора. Но въпреки това умря в самота. Повече от всичко на света копнееше да има свой дом - а управляваше дома на чужди хора. Не можеше да се каже, че е получил това, което иска, нали?

Ана бе принудена да се съгласи. Бе получила поканата да посети дома на Френч под претекст, че иска да се консултира относно някаква стара нотна тетрадка, попаднала в магазина й, но умният поглед на старата дама я накара да разкрие картите си.

- Мис Джералдин... мисля, че сте твърде интелигентна жена, затова ще говоря открито. С мъжа ми научихме случайно за убийство, извършено в имението Аш Хол преди години. После попаднахме на няколко улики... Започна като игра, но сме решени да открием истината. Лестър Браун е един от хората, които са били там през въпросната вечер.

Учителката по пиано слушаше, без да промени позата или дори изражението си.

- Кой е бил убит? - попита накрая.

- Една вариететна актриса - Фани Реноар. Наричали са я Бел Ами.

Джералдин се размърда леко.

- Доколкото помня, ставаше дума за нещастен случай.

Ана се втренчи в нея, търсейки някакъв знак за безпокойство. Нищо.

- Било е убийство - каза тя.

Кафявите ириси я изучаваха безстрастно.

- И смятате, че убиецът е Лестър Браун?

- Би могъл да бъде. Разбирате ли... Един човек, с когото разговарях, ме наведе на тази мисъл. Той ми каза - а ако убийството е извършено от любов? И тогава ми мина през ума - ако Лестър е бил влюбен в Бел Ами. Не е невъзможно. Прекарвали са доста време заедно и изглежда са се харесвали.

Мис Джералдин се пресегна към масичката и извади цигара от кожена кутия. Всеки неин жест, реши Ана, е изящен, дори най-баналният. Тя бе стъписана от излъчването на жената срещу себе си.

- Лестър Браун не е убил Бел Ами. Мисля, че е изпитвал топли чувства към нея. Тя е била красива, знаете, много забавна, много земна. Но в дадения момент това нямало значение. Той обичал друга жена.

Пенсионираната учителка отмести поглед от Ана към дима на цигарата си, сякаш самата тема й бе неприятна.

- Накратко, става дума за лейди Патриша Улф.

Настъпи кратко мълчание, след което мис Джералдин продължи.

- Майка ми не спираше да повтаря, че ако Бел Ами бе останала жива, бракът между сър Джон и Патриша нямаше да се осъществи. Той вече се колебаел в полза на актрисата. След смъртта й изглеждал съсипан, напълно сломен. Може би е бил наясно, че не става дума за нещастен случай. Това, което се е говорело в селото е, че по някакъв начин е замесен доведеният му син Лесли. Моментът бил тежък и за двамата. Ето защо Патриша за пореден път се проявила като истинска лейди. Взела ги под крилото си - защитила ги. Защото една дъщеря на граф не би се омъжила за убиец, нито пък за баща на убиец. Лестър Браун смяташе, че тя постъпва достойно и й прости.

Ана я слушаше, затаила дъх.

- Затова ли казахте, че Лестър е бил нещастно влюбен? Обичал е жена, която се омъжила за друг. Но от думите ви излиза, че Патриша не е обичала сър Джон.

Джералдин Френч угаси цигарата си с поредния изтънчен жест.

- Струва ми се, че обръщате твърде голямо внимание на любовта, мис Ана. Това е присъщо на младите. Бракове и изневери, любовни триъгълници и секс - днес прекалено се говори за това. С времето ще откриете, че има много видове любов. И повечето са опустошителни.

В настъпилата тишина Ана проговори отново, опитвайки да изиграе последния си коз:

- Ами ако Лестър Браун е имал друг мотив?

- Чичо ми би могъл да убие от преданост. Той беше лоялен на сър Джон, на лейди Патриша, и фанатично отдаден на имението. Мисля, че би бранил Аш Хол с цената на всичко от чуждо посегателство. Но трябва да ми повярвате, мис Ана. Лестър Браун не е убиецът, който търсите. Той бе като ловецът от приказката за Снежанка, нали помните - в последния момент пощадил момичето. Лестър имаше дарбата да бъде милостив.

 

XI. ЕДИН ФРИЗЬОРСКИ СТОЛ

Слизайки от таксито на улица "Крал Албърт" Джеймс се почувства внезапно обезсърчен. Търсеше някакъв малък фризьорски салон, съществувал през 40-те. Струваше му се, че Лондон е по-голям от всякога, че се е разраснал до пръсване като огромен кит и е погълнал всички малки салончета и вариетета, кокетните магазинчета за порцеланови чаши и сладкарнички с имена като "Върбичката" от следвоенна Англия. Той тръгна надолу по улицата, опитвайки да се абстрахира от шума на уличното движение и разнородната тълпа, която ту се смаляваше, ту се разрастваше заплашително около него. Наближавайки номер 5 затаи дъх. Може би очакваше да види въртящата се врата и излъсканата до блясък табела "Оноре и син", да усети мириса на шампоан, звънтенето на ножици, жуженето на сешоари, неспирното бърборене: "Обърнете глава наляво... задръжте. Да скъсим ли бретона? Изглеждате превъзходно, мис, платиненото много ви отива".

На номер 5 се намираше малка книжарница.

Джеймс поклати глава - наистина бе глупаво да таи надежда. Поколеба се за миг, после влезе. Звънчето над вратата иззвъня почти празнично. Отвътре книжарницата се оказа по-просторна, отколкото си мислеше. Наоколо бе пълно с лавици с книги, а между тях - Джеймс с удивление забеляза аквариуми, десетки аквариуми, пълни със златни рибки. Гледката му припомни трагичната смърт на Бел Ами и за момент го побиха тръпки. И тя е седяла на ръба на шадравана, помисли си Джеймс, и се е взирала във водата, пронизана от слънчеви лъчи, в която трепкат перките на нежните и вдъхващи толкова спокойствие създания. Докато над водата е паднала сянка... сянката на смъртта. Младият мъж се отърси от мислите си и се огледа, търсейки книжаря. Нямаше никого, но в средата на помещението се кипреше малко и уютно канапе, облицовано с тъмночервен плюш. На стената висеше часовник с махало, наоколо имаше окачени всевъзможни гравюри, подът бе застлан с персийски килим, а над витрината висяха перденца в жизнерадостно каре, всичко бе толкова старомодно, толкова английско, че Джеймс почти забрави за какво е дошъл, и изведнъж - насред цялото това уютно великолепие видя един фризьорски стол!

- Реликва! Спомен от някогашната улица "Крал Албърт" - чу зад гърба си глас. Книжарят, който се бе появил от някакво съседно помещение, носейки няколко тома в ръцете си, изглежда, се наслаждаваше на ефектния подскок, с който Джеймс ознаменува внезапната му поява.

- Търсите ли нещо определено? - продължи мъжът. Беше плешив шишко на средна възраст със забележително розови бузи.

Джеймс реши да изпробва версията си, която бе скалъпил на идване в автобуса.

- Аз съм журналист, в момента пиша статия за някогашния облик на квартала и какво е останало запазено до наши дни. Разбрах, че на това място навремето е имало фризьорски салон. Беше ми интересно в какво се е превърнал, и почти бях загубил надежда, и ето на - попадам на този стол. Естествено, сигурно е само съвпадение.

- О, не е съвпадение - каза дебелият мъж като се усмихваше със задоволство. Той остави томовете настрана и махна с ръка към канапето.

- Седнете, моля.

После се настани на една малка табуретка срещу Джеймс, приличайки повече от всякога на Хъмпти-Дъмпти върху стената.

- Баща ми бе романтик, абсолютен идеалист. Той купил един фризьорски салон и го превърнал в книжарница. Обичаше книгите. После ми я завеща. Аз самият не чета, но имам... как да кажа - вкус към старинното. Викторианската епоха - спокойствие, уют, които сега се връщат на мода. Стоя си тук, защото книжарниците не са особено посещавани, и се наслаждавам на рибките. Притежавам различни антики, не са нищо особено, но се вписват в атмосферата, да, много добре се вписват. Баща ми бе запазил всички вещи от онази... онази бръснарница. Повечето не ставаха за нищо, вехти боклуци. Доколкото разбрах, е просъществувала доста време, десетилетия наред. Запазих този стол и една-две снимки, за които прецених, че отговарят на интериора ми.

Джеймс наостри уши. Правилно ли бе чул - нещо за някакви снимки?

- Удобно ли е да ги видя? Може дори да ги използвам в материала си - живите лица на епохата и прочие.

- Разбира се, разбира се - откликна книжарят. - Но не очаквайте твърде много. Не са заснети моменти от работния процес или нещо такова. Просто няколко млади мъже, фризьори от онова време, се препичат на слънце пред салона. Интересното е, - захихика той - че фирмата се е казвала "Оноре и син", а не е имало никакъв Оноре. Баща ми беше проучил всички подробности, когато купувал имота. Салонът бил дело на неколцина ирландци - изобретателен народ са те. Решили, че ако името е френско, ще привлича клиентела, нали така. Парижки шик и прочие. После им хрумнал друг търговски трик. Привлекли някаква млада актриса, всъшност изгряваша звезда, любимка на вариететата. Пеела чудно и била известна в цял Лондон, та я наели като рекламно лице. Дори на афишите й пишело - "Бел Ами - музата на Оноре и син!"

Джеймс мълчаливо кимна. Дори не се чувстваше изненадан, бе сигурен, че Хубавата приятелка ще изскочи отнякъде, боса и на пръсти, очакваща да я намерят. Книжарят пъргаво скочи и откачи една рамкирана фотография от насрещната стена.

- Ето ги - каза той - и вашите фризьори. Съжалявам, че татко не е запазил салона, падали са и ще падат много пари от този занаят.

Джеймс взе снимката в ръце, сякаш знаейки какво ще види. На широка пейка от ковано желязо под табелата "Оноре и син" седяха четирима мъже. Слънцето светеше в очите им и те се смееха с все сила, обърнали лица към обектива. Облечени в тъмни престилки и сресани на път от едната страна, те изглеждаха уязвимо млади. Първите двама не говореха на Джеймс нищо - единият, на средна възраст, сигурно е минавал за Оноре, а другият за неговия син - защото се бяха прегърнали през раменете. Той отмести поглед към другата двойка мъже. Бе напълно подготвен какво да очаква. От снимката го гледаха наситено черните очи на Роди Апълегейт, знаменитият режисьор и сценарист. А до него седеше, втренчил присмехулен поглед във фотоапарата самият Джон Пиърс. Господарят на Аш Хол.

 

XII. МИЛИ МОЙ ЛЕСТЪР

- И тъй, вече знаем защо Бел Ами е шантажирала сър Джон. Тя е била рекламно лице на фризьорския салон, в който е работел някога. Как се е сдобил с документите, удостоверяващи, че е законен наследник на Аш Хол не е ясно, но със сигурност е бил мошеник. Актрисата е знаела по-добре от всеки друг кой всъщност е Джон Пиърс. И не е имала намерение да си мълчи срещу определена сума, а да се възползва от същото, от което и той - титлата, имението и всичко, което си върви с тях - разсъждаваше Ана.

Двамата с Джeймс водеха поредното си съвещание в магазинчето й, към което младата жена се бе върнала с известно угризение, защото напоследък бе повече детектив, отколкото антиквар.

- Ясно е и с какво е държала Роди Апългейт, въпреки че за него не би било толкова фатално да излезе наяве, че е бивш фризьор. Това само можело да допринесе за имиджа му на ексцентричен човек на изкуството.

- Възможно е да е знаела още нещо за Роди - отбеляза Ана.

Джеймс кимна.

- Всички следи водят към Джон и Роди, двамата приятели. И към половинките им, Патриша и Даяна. Нямаш ли чувството, че се въртим в омагьосан кръг?

- Донякъде - Ана подпря брадичка на дланите си, загледана замислено в една статуетка, изобразяваща завръщането на блудния син. - Все си мисля, скъпи, че сър Джон е обичал момчето, Лесли. Изпитвал е бащински чувства към него, като към свой собствен син. А Джералдин Френч ми спомена, че в селото плъзнали слухове, свързващи Лесли с убийството. Не вярвам, че сър Джон би оставил сина си да поеме вината за нещо, което е извършил той. Най-малкото би му признал истината.

- Антъни Апългейт пък е сигурен, че неговите родители не са извършители на престъплението. Какво, ако му повярваме - поне за миг. Остава лейди Патриша.

Двамата заговориха един през друг, изтъквайки различни аргументи. Всичко се връзваше - лейди Патриша е научила от първо лице, че Бел Ами изнудва сър Джон, та нали е подслушала един от разговорите им. Лейди Патриша е отхвърлила любовта на Лестър Браун, за да се омъжи за сър Джон - каквото и да твърдеше Джералдин Френч, явно е обичала господаря на Аш Хол. Лейди Патриша притежаваше силен характер и решителност, както и доза коварство ("Какъв красив пръстен носите, Бел Ами, умирам да го пробвам"), които я правеха завършения, идеалния убиец.

Тя е била твърдо решена да не позволи на Бел Ами да разбие живота на любимия й Джон. Лейди Патриша е убиецът.

- Решихме загадката! Но естествено, никога нищо няма да докажем - обобщи Ана, и на Джеймс не му оставаше нищо, освен да се съгласи.

Но само след няколко дни той се върна вкъщи по-развълнуван от всякога. Очите му блестяха от оживление и на Ана й се стори дори по-красив от обичайното.

- Лейди Патриша не е имала мотив да убие Бел Ами! - заяви Джеймс, изсипвайки няколко пожълтели писма в скута й. - Имала е намерение да избяга с Лестър Браун, обсъждали са го. Но убийството на Бел Ами объркало плановете им.

Ана с нетърпение се зае да чете ситно изписаните страници.

Мили мой Лестър. Никога няма да забравя първата ни среща в розовата градина на Аш Хол. Сортът Дукът на Бъкингам, който е засаден в южния край, е култивиран от теб - Джон ми го каза. Наистина имаш великолепен вкус, любими. В тази градина би стояла добре една статуя - фигура на търпелив и малко тъжен мъж, който очаква любимата си. Почти я виждам край градинската порта, полускрита в храсталака. Това си ти, мили Лестър, а аз - аз съм нейде там! Вече реших. Ще разваля годежа с Джон при първа възможност, за да бъдем заедно!

 

Скъпи, най-скъпи мой, не си мисли, че те укорявам, но ми се струва, че си отпуснал твърде щедра сума за остъкляването на западното крило. Джон не разбира нищичко от тези неща, но ти си толкова по-интелигентен, любими. Трябва да действаш по-предпазливо относно бюджета за ремонта на помещения, които всъщност са неизползваеми през зимата. Мисля, че ако продължат строителните дейности трябва да се откажеш от "Саймън билдингс" и да наемеш местни майстори, като стария Вик и неговите момчета. Опитай се да въздействаш на Джон. Знам колко убедителен можеш да бъдеш, ангел мой. Ти си непрекъснато в мислите ми.

 

Скъпи Лестър, моля те да внимаваш с Бел Ами. Знаеш, че тя е користолюбива и преследва свои цели. Търси приятелството ти просто, защото е свикнала да използва хората. Не, не ревнувам, любов моя, но имай едно наум. Както и да е. Тази малка авантюристка не ме интересува, пет пари не давам жива ли е, или мъртва. Интересуваш ме само ти. Великолепието на Аш Хол би било непълно, ако не присъстваш в него. Сякаш си се слял с красотата и безкрайното съвършенство на това място. Благодаря ти, че ми позволи да прочета договора за доставката на конете. Наистина мисля, че са отлична инвестиция и Джон ще спечели от това. Радвам се, че от правова точка всичко е оформено както трябва. Уверена съм, че започна нова ера в добруването на Аш Хол и съм особено горда, че ти допринасяш за това.

 

Скъпи Лестър... животът на мнозина се преобърна заради неочакваната смърт на Бел Ами. Джон е съкрушен и мисля, че се досещаш за причината. Лесли бе изключително близък с Бел Ами, не бе тайна, че е влюбен в нея. Не вярвам и няма да повярвам, че я е блъснал във водата, че е натискал главата й, докато свърши... Но Джон смята, че Лесли го е извършил. Каза ми го. Сега следва най-трудното. Считам за свой дълг да се омъжа за Джон, за да защитя с цялата тежест на положението си него и Аш Хол. Годежът ми си остава в сила и през септември предстои венчавка. Прости ми.

П.С. Моля те, върни ми писмата. Обещавам ти, че ще ги пазя.

 

- Е, това беше - въздъхна Ана. - Загадката на Бел Ами ще си остане неразкрита.

- Разполагахме с твърде малко улики - поклати глава Джеймс - и истината постоянно ни се изплъзваше.

Той подреди писмата на Патриша в спретната купчина и се опита да ободри Ана.

- Горе опашката, миличка. Животът продължава.

 

XIII. ПРОЗРЕНИЕ

И животът им наистина продължи по приятната утъпкана пътека на семейна двойка в самото начало на брака си. Джеймс се втурна да пише биографията на сър Лесли Пиърс, обзет донякъде от угризения заради, нека си го кажем, кражбата на семейни документи от Аш Хол. А Ана продаваше антиките си, украсявайки ги с просто смайващи истории за произхода им - след огледалото на братовчедката на Джейн Остин успя да се отърве и от стар скрин в стил Чипъндейл, притежание на самата Агата Кристи!

- Ще си отива на люлеещия се стол в дневната - сподели жената, която го купи - спретната и приятна на вид старица от съседното градче.

Ана любезно я увери, че такава красива вещ би стояла еднакво добре навсякъде.

- О, сигурно е била предназначена за някоя по-богата персона. А ще се озове в скромната ми обител. Но все ми се струва, че ще е точно на мястото си. Знаете ли, къщичката ми е доста малка, но аз си я обичам.

Клиентката си тръгна, натоварвайки скрина в един учудващо модерен "Остин" и Ана, която бе излязла да й помогне, се върна в магазина, мръщейки вежди. Нещо в последната реплика й бе дало храна за размисъл. "Къщичката ми е доста малка, но си я обичам".

Запита се дали тя обича магазина си, музея на Джеймс, симпатичната им къщичка с две спални и съвсем миниатюрна градинка - наследство от някаква негова пралеля. Внезапно си спомни какво казваше въпросната пралеля - че домът не е сграда, а чувство.

В ума й внезапно се разхвърчаха и други реплики - "първата ни среща в розовата градина"... "сортът рози Дукът на Бъкингам"... "договорът за конете"... "твърде много пари за остъкляването на западното крило".

И тогава истината я озари. Колко просто бе всъщност!

И отново Ана бе тази, която тичаше през улицата, блъсваше вратата на музея, вземаше надве-натри стъпалата на стълбището, за да влети в кабинета на Джеймс с думите:

- Била е лейди Патриша! И го е направила от любов! Но не е обичала Джон, нито Лестър! Обичала е имението - Аш Хол!

 

XII. КОЙ УБИ БЕЛ АМИ

Ана и Джеймс седяха на двуместното канапе с избродирани птици и се оглеждаха в проницателните тъмни очи на мис Джералдин Френч. Тримата пиеха чай от старомодни чаши, порцеланът проблясваше деликатно под лъчите на надничащото отвън есенно слънце. Ана постепенно откриваше нови елементи в обстановката. Стенен часовник, който тиктакаше твърде силно, и малка кукла с фрак и цилиндър, надзъртаща от един шкаф, сякаш бе фокусник, който ще разреже мис Джералдин, за да я превърне в две жени - старица и младо момиче.

- Как се досетихте? - попита тя.

Ана се изчерви леко.

- Признавам, че е чиста случайност. Една фраза, която чух от моя клиентка ми подсказа, че може да се обичат не само хората, а и вещите... и къщите...

- Има много видове любов - нали така? - допълни Джеймс.

Мис Джералдин отвори малката кутийка, която стоеше на една масичка до креслото й. Бе красива вещ от лакирано дърво с изрисувани отгоре аленочервени макове. Бившата учителка по пиано извади отвътре прегънат лист хартия и го подаде на Ана. А тя вече познаваше ситния почерк, и зачете без усилие:

Скъпи Лестър,

Минаха цели векове, откакто не съм ти писала. Правя го сега, защото съм в края на пътя си, така да се каже, а ти си единственият мъж, в който имам - и съм имала доверие. Едно от нещата, които харесвам у теб, е, че ти винаги си способен да понесеш истината за мен, каквато и да е тя. Дори ако ти призная, че в крайна сметка нямаше да избягам с теб. Защото никой и нищо на света не би ме принудил да оставя Аш Хол.

Ето защо убих Бел Ами.

Тя изнудваше Джон и всичко щеше да бъде наред, ако просто вземеше парите и се махнеше. Но Бел Ами бе по-алчна, отколкото очаквах. Искаше да сложи ръка на Аш Хол, на моя Аш Хол!

Притиснах Джон да ми разкрие истината. Той не е наследникът на семейство Пиърс. Казва се Найджъл Уудс и няма и капка синя кръв. Оказа се, че е най-обикновен фризьор - няма да повярваш, но сред вещите си пази изрезка от вестник с рекламата на салона! По време на Втората световна война заминал на фронта, но го ранили и се озовал в лазарет. На съседното легло лежал някой си Джон Пиърс - наследник на богата фамилия. Двамата се харесали и вероятно щели да останат приятели до живот. Но животът на Джон изтичал. Изглежда, че се пооправял, но настъпили неочаквани усложнения и една нощ умрял. Найджъл вече знаел, че приятелят му е единствен наследник на имение в Англия. Колко пъти го били обсъждали! И така, Найджъл решил да се възползва от ситуацията. Разменил своята раница с тази на Джон - нищо по-лесно в лазарет, в който всеки ден постъпват, тръгват си или умират десетки войници. Найджъл бил беден, но Джон имал пари, с които сега разполагал - подкупил лекарите да не изпращат телеграма до семейството в Англия. Следващата стъпка била да си "купи" и иконома на Аш Хол, който в смутните времена в разгара на войната бил единственият възрастен мъж в имението, способен да удостовери личността на младия наследник! И така, младият сър Джон Пиърс, герой от войната, ранен, но позакрепнал след дългото лечение встъпил във владение на вековното имение! Той поддържал връзка с един-единствен приятел от миналото си, колега от фризьорския салон - Роди Апългейт. Озовал се случайно в шоубизнеса след войната, Роди неочаквано бързо направил кариера на кинорежисьор. Животът му потръгнал. Срещнал едно момиче и се оженил за него. Постепенно Джон започнал да се появява и в лондонското общество. Не се страхувал, че може да бъде разпознат - вече се движел в съвсем различни кръгове от тези на улица "Крал Албърт", а и притежавал неоспорими доказателства за новата си самоличност. Двамата с Роди излизали заедно - Апългейт бил запознат в детайли с измамата, но бил във възторг от стореното от приятеля си. Никога нямало да го предаде. И тогава... по време на една вечер в някое от местните вариетета звездата Бел Ами ги видяла. Най-напред уловила в ноктите си Роди. Оказва се, че преди войната бил женен - но в разгара на бойните действия го обявили за безследно изчезнал и съпругата му се преместила нейде в Шотландия. Загубил всякаква връзка с нея. Срещайки Даяна, той не бил разведен. Оказал се в позицията на двуженец. Бел Ами знаела за първия брак на Роди и добре се е възползвала от това. Накарала го да я заведе право при сър Джон - добрият стар Найджъл. Оттук насетне превела в действие плана си - да стане господарка на Аш Хол.

Но това... това трябваше да бъде моят дом, скъпи Лестър. Ти знаеш! Ти винаги си оценявал съвършенството на това място!

Израснала съм в Броуди Парк Лейн - имение, десет пъти по-голямо от Аш Хол, но то така или иначе никога нямаше да бъде мое. А и не го исках. Исках имението на Джон Пиърс. И можех да го имам, ако се омъжа за него.

Не, хиляди пъти не, нямаше да го дам на тази малка уличница.

Самото убийство беше много лесно. Имаше вечеринка в Аш Хол, а времето бе тъй приятно - непрекъснато сновяхме между дома и градината. По някое време пуснаха грамофон. Помня, че Роди и Даяна танцуваха. Джон не изпускаше от поглед Лесли, който бе видимо пиян. Онази жена седеше в градината, точно на ръба на шадравана с рибките. Поседнах до нея и разговаряхме. Бяхме съвсем сами и ми хрумна, че това е идеалният момент. Същата вечер й бях направила комплимент за някакъв пръстен, който носеше. Помолих я да го пробвам. След това се престорих, че го изпускам във водата. "О, колко съм непохватна! Къде е? О, ето го там, Бел Ами, можете ли да го стигнете?" Тя се наведе и аз... просто натиснах главата й. Съпротивляваше се, но бе пила - винаги пиеше много, а аз съм силна. Свърши бързо. Не изпусках от поглед френските прозорци, но никой не излезе. Изтичах бързо до стаята си и взех един копринен шал, с който се омотах - по роклята ми имаше пръски от водата.

Живях с тази тайна дълги години, скъпи Лестър, и не съжалявах нито за миг. Под моите грижи Аш Хол процъфтяваше. Джон се оказа добър съпруг, което ще рече, че ме оставяше да правя каквото искам. Мисля, че през цялото време го беше страх от мен. Искам да кажа, защото знаех кой е. А може би се е досещал и за другото... Направихме необходимото, за да може Лесли да наследи имението - намирам, че притежава изтънченост и стил, които липсват на доведения му баща.

Ето, признах ти всичко. Може би не ме разбираш, но поне знам, че не ме и съдиш. Прости ми. И се грижи за дома ми, както досега (постарай се, моля те, в градината винаги да има рози от сорта Дукът на Бъкингам - но само откъм южния склон, за да се виждат добре от езерото!)

Твоя завинаги,
Патриша Пиърс

В настъпилата тишина прозвуча гласът на Джералдин Френч:

- Горката малка Бел Ами. Разбирам я, знаете ли? Искала е да бъде лейди, а не просто "хубава приятелка". Вероятно си е мислела, че щом Найджъл е извадил късмет, няма нищо лошо и тя да се възползва от le bonne chance. Със сигурност не е очаквала да бъде убита, и то заради къщата.

Ана поклати глава с насълзени очи. Джеймс я прегърна през рамо и каза:

- Аз пък съжалявам лейди Патриша. Да вложиш цялата си любов, цялата си енергия в купчина камъни. В писмото й няма и думичка за разкаяние. Била е изцяло обсебена от Аш Хол.

- Но самата тя е била обичана - възрази Ана. - Лестър Браун е разполагал със самопризнанието й, но въпреки това не я е предал.

- Той не би го направил - промълви мис Джералдин - в името на общото им минало. Но в градините на Аш Хол отдавна не растат рози от сорта Дукът на Бъкингам. Целият южен склон е обрасъл в розови храсти от последния сорт, който Лестър е култивирал - Фани Реноар. Разбирате ли - Бел Ами си остана в имението. Дори когато Патриша си отиде.

 

ЕПИЛОГ

- Обичам те повече от всички къщи на света - каза Ана.

- Обичам те повече от всички рози - отвърна Джеймс. Той вдигна поглед от четивото, в което бе потънал през последния час:

- Чуй това. През 1866 г. трима играчи на крикет са убити по крайно мистериозен начин. Ще разследваме ли?

 

 

© Светлана Видинска
=============================
© Електронно списание LiterNet, 29.09.2017, № 9 (214)