Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook  Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Писмена реч
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

ЕТИКЕЦИЯ НА ВСЕКИДНЕВНОТО ОБЩУВАНЕ В КОРЕСПОНДЕНЦИЯТА МЕЖДУ ЙОРДАН ЙОВКОВ И ГЕОРГИ СОКОЛОВ

Станислава Попова

web

Маринела Паскалева. Йордан Йовков. Почти непозната кореспонденцияИзлезе от печат книгата на Маринела Паскалева "Йордан Йовков. Почти непозната кореспонденция", плод на няколкогодишно събиране и обработка на непознати факти от младостта на певеца на Добруджа. Авторката работи дълги години в дома-паметник и музей на писателя в Добрич и е известна с почти фанатичната си прецизност по съставянето на неговата пълна биобиблиография. Тук тя влиза в ново, не и необичайно амплоа. Последната й книга представлява извороведско изследване, посветено на непроучвани досега документи, които са част от личната кореспонденция между Йордан Йовков и неговия съкласник от Първа софийска държавна мъжка гимназия Георги Соколов, баща на известния в близкото минало политик Йордан Соколов, който преди смъртта си любезно предоставя тази част от бащиния си архив. Става дума за пощенски картички и писма, разменени между двамата съученици и приятели, попаднали в академичната столична среда като студенти в университета, които споделят непосредствените си впечатления, емоции, мечти и амбиции. Те рисуват портрета на епохата, датиран в посочените документи, от края на 1904, когато преждевременно, веднага след смъртта на баща си, останал без средства за издръжка, младият Йордан Йовков напуска Юридическия факултет и заминава за Добруджа, за да работи като учител - до 1913 г., когато Георги Соколов завършва и се реализира като успешен юрист.

Въпреки ясно отграничения изследователски обект, който е заявен още в предговора на книгата, изследването се отличава с особен синкретизъм, тъй като излиза далеч извън рамките на традиционното извороведско проучване. Така или иначе, литературно-историческият разказ тече увлекателно и заразява с невероятната отдаденост на авторката към делото на най-мистичния, най-проникновения български писател.

В книгата на Маринела Паскалева са налице както анализационни наблюдения, свързани с художествените произведения на Йордан Йовков (още от първата му публикувана печатна творба "Под тежкия кръст",1902 г.), така и лингвистични анализи на неизследваната досега приватна кореспонденция. За целите на проучването се привеждат историческите контексти, чрез което се цели да бъде дорисуван този ранен период от живота на писателя, останал в сянка, когато съзряват неговите духовни писателски интереси. В лирическите текстове на Йовков се търсят реминисценции на фундаментални философски концепции (на Алфред Шютц, Фридрих Ницше и др.), а в белетристиката му - изискания вкус към жестовете, стилистиката и философската проникновеност на античните автори. Вниманието на изследователката Паскалева привличат и семиотичните послания от изображенията от пощенските картички, както и представените лексически варианти на Йовковия "подпис". Особеното внимание, което тя отделя на посвещенията, допълнително подсилва изводите й, че в кореспонденцията участват високо образовани личности, тъй като част от приведените варианти са на латински език (такъв е целият текст на първата пощенска картичка от Йовков).

Двамата младежи влизат в бленувани антични писателски и философски роли, такава, подчертано интелектуалска и идеалистична, е и модата на общуване в тази красива епоха. В кореспонденцията ясно личи стремежът към изящното, маниерното общуване, вкусът към прециозните обръщения и популярни латински фразеологични словосъчетания (най-вече свързани с римската политическа терминология) и епитети:

Amice mi,
Rumpe gen[oi] ante fa-
ciem virum magnum!
Defe[nam] et tribune
populi bulgarocum, pa-
ter patira et pater

D[no]bul dominu; Lo... et Vi...!
(mi[deoi]) - Gloria [ou] gratia

T[uni] Jordan Jovkov

Приятелю мой,
Отвори очи, преди
да станеш велик мъж!
Защитник и трибун
на българския народ,
баща на отечеството и баща на
двама господари (повелители).

Люби и живей.
Божество мое - Слава и поклон.

Твой, Йордан Йовков.

Въпреки стремежа към този своеобразен аристократизъм на общуването, езиковият анализ на латинския оригинал ясно показва, че са допуснати някои неточности (например неправилна употреба на падежни окончания). Това показва, че действително Йовков влиза в мечтана от него роля, която съответства на космополитния му дух и широките му културни интереси (част от тях обаче остават нешколувани, заради начина, по който протича житейският път на писателя).

Съдържанието на кореспонденцията е важно за съвременния читател, защото представя една непозната страна на Йовков, отвъд популярните литературоведски митологизации, които често вменяват на сложната писателска личност определени качества. С течение на годините тези качества се превръщат в предразсъдъци: самотник, мълчаливец, гений и т.н. Това, което всъщност разбираме от кореспонденцията, е, че Йовков е бил млад и жизнен човек с чувство за хумор, с интелектуалска "хватка", бил е общителен, подвластен на най-искрените приятелства - на младежките, днес бихме казали тийнейджърски, години... Кореспонденцията, според Маринела Паскалева, е обвързана с творчеството му; правят се конкретни връзки между визуалните послания на илюстрованата пощенска картичка (док. № 5) и женските персонажи, въплътени в текстовете на писателя (Шина, Албена, Цветана, Шакире).

Интерпретациите не оставят безразлични онези читатели, които са убедени, че големите литературоведски открития обикновено тръгват от дребните факти, от наглед незначителните следи, оставени в периферията на писателските биографии - поне доколкото младостта е периферията на съзнателния творчески живот. Защото големият писател не се ражда изведнъж, а бавно и последователно, потопен в адекватната културно-комуникативна среда. В едно от писмата Йовков стоически приема безпощадните критически бележки на своя приятел, открил именно там, в "глупавите" му стихове (по негова, Йовкова самоквалификация) явно влияние на големия Хайне. Оказва се, че именно младият Соколов, без да е литературен критик, прозира пръв романтическия манталитет на приятеля си, който се съхранява и в зрялото му творчество; един тъй закъснял романтизъм в литературата ни от 30-те. "Не зная с какво да ти се похваля. Скука, уединение, мъка, сиромашия - това е обикновената ни болест. Виж весело си живеете вие там в София!" - въздиша по неосъществените си амбиции младият Йордан Йовков, а днешният читател се докосва до автентичния психологически интериор на "добруджанския" период на писателя, когато са създадени някои от най-представителните му литературни творби. Желанията на младия Йовков са свързани преди всичко със стремежа да излезе от културната изолация, в която е принуден да живее в провинцията, да надмогне ограничеността на заобикалящата го обстановка. За това свидетелства втората пощенска картичка, изпратена от него до Георги Соколов (док. № 4): "Едно село погранично особено [в дъгата]. Около София - би ме спасило от нещастието що ме занимава. Виж и пиши". Пишейки тези думи, Йовков се намира в Карнобат и споделя със своя приятел, че е проучил дали има свободни места за учители в пограничните села - оказва се обаче, че такива няма и това провокира молбата, която той отправя към своя приятел. Молбата на Йовков съдържа алюзия за едно от важните тематични ядра в творчеството на писателя - темата за границата, за граничните състояния на човешката душа, за интересните територии отвъд центъра на културния живот. Периферните топоси, както по-късно става ясно, вълнуват зрелия вече писател - тази реплика от младите му години в една, уж случайна ситуация, на гърба на картичка до млад приятел задава доста въпроси... По-късно (1934 г.) Йордан Йовков ще напише една от най-съкровените и завършените си творби - "Чифликът край границата", чийто основен замисъл е да представи живота в българското село в навечерието на т.нар. Септемврийско въстание, но и да преоткрие диаметралната опозиция "център - периферия".

Хибридният характер на изследването на Паскалева представлява едно от неговите най-големи достойнства, тъй като успява да излезе извън тясно изследователските си намерения и го прави подходящо за рецепцията на широката читателска аудитория.

Сред богатия интерес, на който се радва литературното творчество на Йордан Йовков, въпросите, свързани с кореспонденцията му, остават като че ли сравнително маргинални и неизследвани, което само по себе си задава приносния характер на тази книга. Заглавието "Йордан Йовков. Почти непозната кореспонденция" представя на аудиторията една непозната, интересна и фактологически богато представена страна от живота на писателя, като инкорпорира в себе си неподправеното очарование на духа на времето, на политическите събития в България от началото на XX век, на европейските тенденции в българската култура. Ретроспективният изследвачески подход изгражда диаметрално противоположните представи за битието на двамата приятели: учителя от Добруджа и бившия главен секретар на Министерството на търговията, които в общуването си имат равен ролеви статус. В лицето на своя другар Йовков намира събеседник, с когото да сподели впечатленията си, свързани с управлението на един от най-значимите български дипломати - Симеон Радев. Въпреки средата, в която е ситуиран учителят от Добруджа, той не остава безразличен за значимите политически събития - номинирането на Петко Каравелов за министър-председател е намерило своята проекция в кореспонденцията на двамата - първата пощенска карта, която изпраща Йовков до Георги Соколов, неслучайно е с лика на държавника, за чието представяне в текста Йовков използва семейна метафора, наричайки го в писмото си "баща на отечеството". Този артефакт експлицира в голяма степен политическите убеждения на писателя - той приветства избора на Каравелов и се увлича от нагласите и идеите на Либералната партия (която впоследствие става Демократическа партия). Това именно е и документът, който е написан на латински език. Изборът на езиковия код не е случаен - владеенето на латинския език е еталон за високото ниво на грамотност, за аристократичната изтънченост, с която се обсъждат впечатленията от важните, "високите" исторически събития. Преводът на текста от тази документална находна представлява интерес за Йордан Дачев (йовкововед и журналист), който през 1999 г. превежда съдържанието на пощенската картичка на български език. Друго тълкуване на текста предлага Димитър Драгнев (бакалавър по класическа филология).

Политическата ситуация в България от края на XIX век не е единственото, което вълнува активното гражданско съзнание на Йордан Йовков. В друго писмо (док. № 7) той споделя с Георги Соколов вълненията си относно стачката на учителите, провокирана от исканията за по-високи заплати. И в този контекст проличават отгласите от неоромантическото съзнание на младия Йовков, който пише: "Представи си, че в един и същи ден 8000 (зачеркнато с две черти - б.м., М.П.) души престанат да работят и на всички училища се удари кофар (катинар - остар. - б.м., С.П.)! ~ Ами какво ще ядеш тогава? ~ питат някои по-практични. Невежите не знаят, че и за това има лесно: истинският културен човек трябва да се храни не само с хляб, а и с песни. А у нас те са тъй много!".

Освен важните политически и обществени въпроси двамата участници в кореспонденцията си разменят поздравления на имени дни; Йовков често се интересува каква е съдбата на техни общи познанийци (например за "вечно замисленият Харизанов", за когото Йовков научава, че е изгубил разсъдъка си); шегува се със своя другар: "Е, кога ще дойдеш съдия в нашата Добруджа? Свърши ли стажа? Ела, че аз вече белята я държа готова." В друго писмо, отново шегувайки се, Йовков пише на Георги Соколов, че ако от София го изпратят да работи като съдия някъде в Добруджа, Йовков ще измисли някаква беля, за да намери повод най-сетне да се срещнат лично. Младият човек мечтае за веселията и живота в големия град: "Как прекарвате татък? - Не за това аз едва ли би трябвало да питам, защото уверен съм, че животът ви в славната и хубава София, не може да бъде освен добър и весел".

Големият брой заглавия, представени в бележките под линия, свидетелства за задълбочеността на почерка и широкия социокултурен контекст, в който Маринела Паскалева вписва кореспонденцията между Йордан Йовков и Георги Соколов, а благодарение на дешифрираните текстове, представени в приложението, читателят може да добие пълна представа за диапазона от емоции на едно топло приятелско общуване.

Претенциозното и предвзето писане отдавна не е на мода в съвременното българско литературознание. И слава богу. Книгата на Маринела Паскалева е свеж полъх в тенденциите на засиления интерес на родната литературна наука в последните години към документалистиката, културната антропология, психобиографизма и новия историзъм.

 


Маринела Паскалева. Йордан Йовков. Почти непозната кореспонденция. Добрич: Матадор 74, 2017.

 

 

© Станислава Попова
=============================
© Електронно списание LiterNet, 20.07.2018, № 7 (224)