НОЩНИЦАТА

Силвия Маврикова

web

След куп объркани връзки и един провален брак зад гърба си, Нора реши, че е време за промяна. Промяната трябваше да е цялостна, фундаментална - сиреч, от корен. Беше на 35 години; докато колегите й от университета стягаха първолаци и караха семейни коли, тя живееше сама, под наем, в краен квартал. Караше раздрънкан "Форд" с две врати, който бившият й вече съпруг беше купил на безценица от някакъв далечен братовчед. Впрочем колата я плати тя - по онова време той пак беше без работа.

На всичко това обаче му идваше краят.

Години наред майка й повтаряше, че семейство се гради като къща - бавно и методично, с търпението на торен бръмбар. Всяка тухла, нареждаше тя, всяка керемида, беше от значение, а основата на тази чудна постройка се крепеше, още от прастари времена, върху умението на жената да приласкава мъжа.

- Мъжът е дете - обясняваше майка й, докато слагаше фиде в пилешката супа. Беше минала набързо, но след кратка ревизия на хладилника, реши да остане, за да сготви. - Иска да го нахраниш, да го изслушаш, да го погалиш.

Супата завря и тя внимателно намали котлона. Погледна часовника на стената. - Има още петнайсетина минути да поври.

Седна, облегна лакти на масата и се загледа в дъщеря си.

- А ти какво правиш? По цял ден седиш и се цупиш. Навличаш се с тия смешни пижами на мечета, като че си на пет. Другите жени си купуват дантелени нощници, за да си показват циците, ти си обуваш детски пижами - тя се облегна назад и поклати глава.

- Така не се задържа мъж, мила моя. Мъжете искат уют. И Мария Кюри да си, тях това не ги интересува. Мъжете искат усмивки.

- И дантели - каза Нора.

- И дантели - повтори майка й спокойно, - мечетата са за децата. Ако въобще ги имаш някой ден - допълни хладно и се изправи.

Нора извади цигара; запалката заяде и тя стана, за да вземе кибрит от шкафа над печката. Вдигна капака на тенджерата - фидето плуваше в средата на супата като заплетено кълбо от конци.

- Увряло е - каза тя и изключи котлона.

Майка й обичаше да спори. Спореше студено, без излишни емоции, което винаги й даваше предимство: докато отсрещната страна се горещеше и губеше логическата нишка на аргументите си, тя оставаше спокойна, почти вглъбена в себе си, и вадеше довод след довод, като фокусник, който вади зайци от шапката си. Нейна трябваше да е и последната, финална реплика във всеки спор. В противен случай вдигаше кръвно и не се обаждаше с дни.

Вечерта Нора попита мъжа си дали се дразни от дрехите й. - Искаш ли да нося по-женствени неща. Нощници например. Ей, мечок такъв, пречат ли ти моите мечета? - подразни го тя.

- Майка ти пак те е анализирала. Не. Не ми пречат. По-важно ми е какво има отдолу - каза той и стана да се облече. - Отивам за цигари.

Половин година по-късно разбра, че й изневерява с нейна бивша колежка от работата.

Денят, в който ги видя заедно, се прибра в апартамента и се защура из стаите. Разглеждаше мебелите, един по един, сякаш ги виждаше за първи път.

Стъклената маса в хола, с извити като куки крака. Беше подарък от майка й за първата им годишнина. Нора тайно я мразеше - всеки път, когато минеше край нея, матовото стъкло разкривяваше лицето й до неузнаваемост.

Диванът, който купиха от гаражна разпродажба. Триизмерна карта от плат, казваше мъжът й и проследяваше с пръст вдлъбнатините, оставени от телата им.

Дъбовият четирикрилен гардероб, единственото наследство от баба й. Беше твърде голям, за да влезе в асансьора, когато се нанасяха; трябваше да го качат на части. От суеверие и страх да не го повредят, не бе посмяла да запали, и застанала на площадката пред блока, гризеше ноктите си със същото настървение, с което носачите вадеха пироните от твърдото, лъскаво като седефена черупка дърво.

Нора разтвори тежките дъбови врати. Лъхна я мирис на дърво и сапун - баба й я беше научила да слага сапуни между катовете сгънати дрехи, за да пъди молците и да ухае всичко на чисто. Заизважда дрехите на мъжа си, една част струпа на пода в спалнята, другите натъпка в куфара, останал от студентските й години. Завлече куфара до балкона и театрално го метна през парапета.

От удара със земята куфарът се отвори и дрехите весело се разпиляха по земята: тениски с надписи „Харли Дейвидсън" и „Влакът ще бъде тук, когато дойде", пуловери, ризи и няколко чифта избелели дънки. От близкото игрище се приближиха група деца и лениво заоглеждаха разпилените дрехи. Едно от децата се наведе и прибра нещо в раницата си, но Нора не видя какво - застанала на балкона, тя гледаше към върха на планината, който се извисяваше над града като голямо триъгълно око.

Първите, най-тягостни дни след развода съвпаднаха с лятната й отпуска и тя се зарови в скръбта си като хамстер в стърготини. По цял ден седеше на дивана и разглеждаше стари снимки. Опитваше се да анализира с какво я превъзхождаше колежката й. Не беше по-хубава, не беше и умна, в никакъв случай. Омъжена, с две деца.

- Гад мръсна! - каза Нора и посегна към бирата на масата. Замисли се за съпруга и децата на колежката й, другите три страни в този любовен петоъгълник. Стана й мъчно за тях, прииска й се да им се обади и да им каже нещо хубаво.

- Сигурно носи дантелени нощници - каза Нора на празната бутилка. - Сигурно носи шибани дантелени нощници, докато се шиба с шибания ми съпруг!

Същата вечер дойде решението за промяна. Щеше да промени всич-ко. Изначално. Ще изгради проклетата къща, тухла по тухла. Висока до небето, със здрави стени и широки светли прозорци, та целият град да ахка и да охка от завист. А тя, вчесана и нагиздена като княгиня, ще излиза всяка вечер на прага. С усмивка.

Внезапно й олекна, сякаш най-трудното беше минало. Изпи двойна доза аспирин и реши да се обади на майка си. Не се бяха чували от края на делото, когато майка й бе излязла първа от съдебната зала, величествена като героиня от древногръцка трагедия.

Телефонът дълго даваше свободно и точно преди да хлопне слушалката, чу тихия глас на майка си.

- Какво правиш бе, мамо, притесних се да не е станало нещо. - Нора заговори бързо и нервно, като на изпит. - Реших да се променя, мамо. Сега не ми се обяснява, но беше права. Започвам от утре.

- Пияна си - каза майка й. Слушалката обвинително изпука.

- Не съм, тоест пила съм, но не съм пияна. Нали ти казах, беше права. Започвам от утре. От шибаната нощница - и затвори.

На сутринта, изкъпана и облечена в пъстра памучна рокля, Нора излезе навън. Чувстваше се пречистена, лека като пух. Хората около нея я заглеждаха, едно дете й махна с ръка. Тя му се усмихна, кимна и пак се усмихна. Имаше чувството, че ако спре да се хили, ще заплаче и сълзите й ще текат три дни и три нощи. Като в приказките.

Дълго вървя из улиците на града, изчиташе бавно табелите на магазините: Обущарница „При бай Манол", Пекарна, Фризьорски салон „Късо-дълго", Школа по латино танци „Карменсита". Слънцето я напече, устата й пресъхна. Плитката, която си сплете преди да излезе, символ на новото женско начало, което предстоеше да открие в себе си, увисна на гърба й като магарешка опашка.

Видя го в самия край на тясна улица: малък магазин с надпис „Бельо". Табелата беше стара и олющена, но буквите бяха изписани красиво, с множество завъртулки и меки, заоблени линии, сякаш художникът се бе опитал да претвори в една-единствена дума овалната мекота на голото женско тяло.

Нора забави крачка и се озърна. Беше потна, внезапно й се прииска да се прибере и да си събуе сандалите - след дългото ходене, краката й се бяха подули. От съседната витрина надменно надничаха гологлави манекени. Облегнат на стената, млад мъж с гъсти вежди, който й напомни на бившия й съпруг, я огледа бегло, без особен интерес. Нора рязко сви към магазина за бельо.

Разнесе се звън на камбанка, тя затвори вратата и се обърна. Пред нея се простираше дълъг коридор с ниски стени. Захванати с кабърчета за избелелите тапети, по стените стояха опънати всевъзможни модели бикини, нощници и пижами. Нора се загледа в една от пижамите: долнището й висеше отпуснато надолу, с чупка в колената. Ръкавите на горнището бяха неестествено изпънати нагоре и встрани, в края на всеки ръкав лъщеше едро черно кабърче, подобно на гротескно разпятие от плат и дантела.

Тя си пое дъх и тръгна напред. За миг й се стори, че стените се люшват към нея и стотици ръкави се протягат да я сграбчат. Изпита страх - силен, всепоглъщащ - но и някак странно, необяснимо познат. Отново погледна опънатите като змийски кожи дрехи и усети как нещо се раздвижва в дълбините на паметта й - тромаво като удавник, внезапно повлечен от течението.

Споменът проблесна неуверено, почти срамежливо, а после избухна в съзнанието й, и тя видя пред себе си къщата на баба й на село, където като дете прекарваше всяка година ваканциите.

Нора обичаше баба си. Беше мълчалива жена, ниска и жилава, изсушена от времето като стръкче чубрица. Пържеше най-вкусните яйца на света и умееше да прави козунак, който се разстилаше върху езика като свила. Когато баба й копаеше в градината, Нора присядаше наблизо и с наслада поемаше тръпчивата миризма, която се процеждаше от пръстта. Беше й горещо, чувстваше се отпусната и доволна, сякаш бе погълнала целия летен зной. От време на време, сред буците пръст се подаваше белезникав червей, сгърчен на въпросителна от страх. Нора го подхващаше и внимателно го отнасяше на безопасно място, далече от смъртоносната лопата. Баба й я изчакваше мълчаливо, само очите й се смееха с любов, необятна и страшна като вселената.

Беше смело дете: катереше се по дърветата и прескачаше без страх високия дувар на съседите. Веднъж се бе покачила чак горе на покрива, за да достигне последните, най-сладки черници за сезона - тъмни и сочни, те се разпукваха в устата като пиявици.

Нощем, когато се притиснеше до баба си в голямото желязно легло, мечташе за стълба, по която да се изкатери до звездите. Искаше да набере цяла кошница звезди; щяха да ги затворят с баба й в буркани, и през зимата, когато им станеше студено и тъжно, двете щяха да кусват с лъжицата по малко звездно сладко и да се топлят.

Нора беше смело момиче и не се страхуваше от нищо. Освен от мазето.

Въздухът долу беше винаги влажен, дори в най-сухите летни горещини. По дървените рафтове кротко дремеха малки и големи тави за печене, стари тенджери, купчини капачки. От забитите в стените пирони висяха изсъхнали букети мащерка и риган. Имаше и цяла армия буркани, натъпкани до горе със сладко от ягоди, туршия и домашна лютеница - тъмно червена и гъста като съсиреци кръв.

Мазето беше приятно хладно и предлагаше храна, като добродушна старица, която раздава бонбони; и все пак, там долу, Нора усещаше нещо заплашително, сякаш самият полумрак я дебнеше с поглед. Когато слизаше за някоя тава или буркан със сладко, страхът я сковаваше и едновременно с това, я караше да забърза крачка, докато накрая грабваше каквото търсеше, и изхвърчаше навън, цялата разтреперана.

Баба й бе починала отдавна. След смъртта й родителите на Нора бяха продали къщата с градината. От години не беше ходила в селото, макар че братовчедка й все още живееше там и от време на време я канеше на гости. Нора винаги любезно отказваше.

И ето сега, застанала в тесния коридор, загледана в причудливите фигури, приковани за стените, внезапно я връхлетя такава мъка по детството, по дългите летни дни, по обичта, която виждаше в очите на възрастните, че дъхът й секна и Нора заплака.

Плачеше, когато отвори вратата, за да пристъпи обратно в горещия следобед. Камбанката тъжно пропя и тя се смеси с тълпата, която я понесе към дома й като приливна вълна.

Плачеше, докато събираше разпилените по дивана снимки - плачеше и когато ги натъпка в кофата за боклук, а после нежно я затвори - сякаш затваряше капака на ковчег.

Плачеше, защото след толкова много години мракът в мазето на баба й най-сетне я беше сграбчил. Беше се промъкнал вътре в нея, в светлото на душата й, където никога повече нямаше да му е студено.

Нора плака цели три дни и три нощи.

Като в приказките.

© Силвия Маврикова
=============================
© Електронно списание LiterNet, 18.02.2018, № 2 (219)