ЛАНДШАФТ

Силвия Маврикова

web

- Прецакали са те, казвам ти.

- Адам е добър човек.

- Адам има добро сърце и мек като узряла круша гръбнак.

- Той плаче, докато бере плодове. Оня ден тръгнах да го пощя - дръпна се, нека си живеели въшките. Целият е нахапан от мухите, не дава да ги пъдя.

- Винаги си била по-разумната, това е факт.

- Не знам, не знам. Той има толкова добро сърце.

- Точно това използва Шефа. Прецакали са те, казвам ти. Адам вероятно не го осъзнава, но отстрани се вижда съвсем ясно.

- Бяхме говорили преди време, мечтаехме да си направим, сещаш се - нещо наше. Писнало ни е всичко да е Негово - дървета, животни, риби. Уж всичко ни принадлежи, а всъщност не съвсем.

- Можете да орете земята, това е част от сделката.

- Земята я оре Адам - той сее, жъне, цялата програма. Аз искам да се занимавам с ландшафт.

- С какво?

- Разбираш ли, искам да взема ей оня розов храст и да го пресадя на отсрещния хълм. Обаче не става. Не може.

- Идеята, моето момиче, на Райската градина, е, че всичко вече си е на точното място.

- Дрън-дрън. Аз съм родена и израснала тук, познавам всяко цвете. Шефа може и да е голяма работа, но от градинарство понятие си няма.

- Добре де, говори с Адам, кажи му как се чувстваш.

- Говорих, колко пъти вече. Пред мен се репчи, но когато Шефа е наоколо, не смее да се обади.

- Ела малко на слънце, искам да се попека. Кръвта ми замръзна на тия камъни.

- Хич не обичам да се пека, изгарям за минути.

- Ако не беше гола, нямаше да изгаряш.

- Много смешно.

- Само отбелязвам. Та какво казваше? А, да - искаш да станеш градинар.

- Не се подигравай.

- Не се подигравам, идеята всъщност е интересна. Нещо ваше. Обаче както вече установихме, Адам е мекушав. Значи топката е в твоята градина.

- Не става дума само за розите. Говорех образно - писнало ми е да ме командват.

- Премести си крака, ако обичаш. Опашката ми е на сянка.

- Разбираш ли, искам като реша нещо, да го направя. Сама. Искам сама да решавам какво може и какво не може. Кое е редно и кое не е.

- Ти и сега си наясно.

- Не съм. Изобщо не съм. Знам само каквото Шефа е решил да знам.

- Значи знаеш точно толкова, колкото ти е необходимо да знаеш.

- Говориш като Адам.

- Извинявай, не исках да звуча назидателно. Слънцето ме успива.

- Да те почеша ли?

- Може, от лявата страна. Точно там, да. Ох, да.

- Люспите ти блестят на слънце.

- А ти си червена като скарида, май трябваше да останеш на сянка.

- Казах ти - много бързо изгарям; по обяд изобщо не излизам навън.

- Шефа ви е избрал оптималната температура, за да се чувствате добре.

- Оптимална, ама друг път. Аз винаги изгарям.

- Кожата ти е по-нежна от Адамовата, защото си създадена от плът. Той е направен от кал. Земен човек, със здрава кожа.

- Както обичаш да казваш: прецакана съм. Даже по отношение на температурата.

- Хайде да се пораздвижим малко. Ти ще вървиш по сянката, а аз ще пълзя на слънце.

- Добре, че поне с теб си говорим. Иначе съвсем ще изпуша.

- Говори с Адам. Все пак ти е мъж.

- Не ме чува, нали ти казах. Сутрин бърза да излезе, сакън да не го помислят за ленив. Вечер си идва скапан, изяжда няколко фурми и се трупясва.

- Не знаех, че работи толкова много.

- Бачка здраво - нивите все на него лежат. Работи от сутрин до вечер, и за какво? Мястото дори не е наше.

- Вие го обитавате.

- Не извъртай. Много добре знаеш, че да обитаваш и да притежаваш са две съвсем различни неща.

- Съгласих се. И все пак, поне на теория, вие сте господарите тук.

- Да бе. Искаш ли да ти кажа на какво ми прилича цялата работа? Искаш ли?

- Не викай.

- Цялата работа е малко “Ще си направя тука аз една градина, една прекрасна райска градина, ама понеже съм много важен и зает, няма да мога да се грижа за нея”.

- Прекаляваш, Ева. Шефа създаде Едем заради вас.

- Така ли? И откъде знаеш? Питал ли си Го, говорил ли ти е нещо?

- Просто знам. Да, говорил е.

- С теб ли?

- Няма значение. Виж, Той не споделя всичките си планове, но помня как обмисляше първия човек. Беше много ентусиазиран.

- А аз?

- Ти дойде по-късно, когато Адам взе да мрънка, че е самотен.

- С други думи, съм добавка. Затова не ме и отразява, както аз не виждам мравките, които настъпвам.

- Стига де, никой не те тъпче. Ева, та ти си в Рая! Имаш всичко, което ти е нужно: слънце, цветя, красиви гледки. Имаш и добър мъж, трябва само да си отделяте повече внимание.

- Адам е говно. Без извинение. Пред мен се пъчи, а всъщност...

- Тръгвам, не ми се слушат глупости. Днес не си на себе си. А и не е безопасно.

- Защо да не е? Ето, виждаш ли - уж имам всичко, както казваш, а дори не мога да говоря свободно.

- Говори колкото искаш, просто си подбирай думите.

- Но защо, защо? Искам да живея някъде, където не ме подслушват, където мога да казвам каквото мисля.

- Започваш да ме плашиш. Едно е да говорим, че си прецакана и да мислим как да получиш повече права, съвсем друго е да обсъждаме бунт.

- Бунт? Кой говори за бунт? Аз искам да се махна от тая проклета градина и да правя нещо смислено. Искам да видя свят.

- Добре. Ще помисля как мога да помогна. Ще говоря с Него. Може и да успея да ти издействам едно парче...

- Не ме слушаш. Казах ти, че не става дума само за градинарство. Искам да съм свободна, сама да решавам кое е добро и кое - не.

- Това няма как да стане, съжалявам.

- Има. И двамата знаем, че има. Онова дърво...

- Няма да слушам повече.

- Страхливец. Онова дърво, на което Той толкова...

- Ти си луда. Напълно си се побъркала.

- Може и да съм луда. Може и да съм. Не ме интересува. До гуша ми е дошло от тоя - тоя затвор с това вечно слънце.

- Не те слушам.

- Добре, недей. Както сам каза, топката е в моята градина. Е, аз реших да играя.

- Мисли, момиче. Направиш ли тази стъпка, връщане назад няма. Разбираш ли?

- Да. Да. Разбирам. Мислила съм го - друг начин няма.

- Цената е твърде висока. Ох, просто се откажи. Моля те.

- Не. Знам какво искам и не ми пука колко ще Го ядосам.

- Поне на Адам не давай. Като си решила да се махнеш - тръгни сама.

- Адам е добър човек, не заслужава цял живот да копае чужди ниви.

- Луда жена. Дори не знаем какво ще направи, като разбере... Може да ви прогони, но може и да ви убие.

- Не ми пука, разбираш ли? Да става каквото ще.

- Добре. Добре. Виж какво, ако усетиш, че е бесен - кажи Му, че аз съм те накарал.

- Какво? Ти си луд, Той ще те смаже.

- Ева, чуй ме. На мен няма какво толкова да ми направи. Вие двамата обаче сте любимите му...

- Градинари.

- Ева!

- Извинявай, слушам те. Когато съм нервна ме избива на шеги.

- Не се страхувай. Аз съм с теб.

- Знам. Страх ме е, но ще го направя. Няма друг начин, разбираш ли?

- Мисля, че те разбирам. Помни какво ми обеща.

- Добре. Ако стане страшно, ще Му кажа, че ти си ме подлъгал. Благодаря ти.

- Не ми благодари. Ох, какви ги надробихме. Върви сега, момиче.

- Дай да те прегърна. Сбогом! Ти си най-добрият ми приятел.

- Не сбогом, Ева - довиждане. Ще се видим пак - някъде в истинския свят.

- Тогава довиждане, приятелю.

© Силвия Маврикова
=============================
© Електронно списание LiterNet, 17.09.2018, № 9 (226)