Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

РАЗКАЗ В ТРИ МИНУТИ
За неиздаваните в книга разкази на Антоанета Добрева

Росица Кунева

web

Винаги ми е било интересно как се пишат разкази. Изглежда просто и лесно - хрумва ти някаква история, сядаш пред компютъра и... готово. Не е задължително да е на компютър, може и докато пътуваш във влака, стига да имаш лист хартия и химикалка. И място, където да седнеш. Толкова относно технологията при създаването на проза. Сега да минем към историята, от която трябва да се получи разказ. Трябва ли да си я измислиш или просто разказваш случка от живота. И двете, вероятно. А героите - един или няколко? С няколко може би е по-интересно, но пък с един можеш да се изявиш като проникновен психологически насочен автор. Така, стигаме до следващия въпрос - колко дълъг да е текстът. Ако искаш да минеш за сериозен писател, сигурно не бива да падаш под 3-4 страници (компютърни, не с онези 1800 знака, 60/30). Но може и само една. Всичко може, стига да го можеш.

Такива едни мисли ме връхлетяха, когато изчетох разказите на Антоанета Добрева1. Първоначално малко се обърках, защото това са доста разнопосочни текстове, повечето кратки и привидно весели. Но има и други - сериозно дълги и тъжни. Помислих си - това от един и същи автор ли е? После, полека почнах да разплитам бримката и се оказа, че всъщност всичките те имат специфична поетика, която е характерна само за А. Добрева. Веднъж прочел ли си нейни произведения, няма начин да не я разпознаеш, дори ако четеш разкази без името на автора. Тя пише леко и ненaтрапчиво, с фино чувство за хумор и много самоирония, историите, които разказва, са само на пръв поглед смешни. Почти винаги те са тъжни. Героите са обикновени хора - скитник, който се е намъкнал в блока и почти не прилича на човек, но пък какво достойнство излъчва само ("Ако беше разказ"). Или едно пораснало момче, вече мъж, което не може да напусне миналото, защото там има две жени, които миришат така неустоимо. Защото този човек е странен - за него светът е съставен от различни аромати ("Аромати без изход"). Съвсем различни са героите, които са ни до болка познати - един барман, всъщност ченге, един от онези с куфарчетата, който вече живее в чужбина, а срещу него една цигуларка, останала в България и в спомените си ("Литературен герой"). На другия полюс са разкази като "Сиво, жълто, лилаво, различно", "Опити за свикване", в които светът е погледнат с очите на едно дете, на един мечтаещ мъж, в които реалността в крайна сметка съвсем не е това, което виждаме от пръв поглед. Обикновено разказите са с линейна композиция, по-рядко има такива, в които времето не тече хронологично. Всъщност почти навсякъде има ретроспекция, дори това да не е на сюжетно ниво. Има навлизане в себе си, има много болка, прикрита от привидно смешни сюжети ("Крумчо", "Сингапур"). Героите са делнични, реални типажи от всекидневния живот, ако използваме шаблона, това са различните образи на "малкия човек". Във всеки от тях можеш да разпознаеш свои приятели, съседи, съученици..., но най-вече себе си. Езикът, на който говорят нейните герои, езикът на разказвача, е простичък, свойски, делничен ("Сингапур", "Руди", "Литературен герой", "Специален гост"), но и дистанциран, език на наблюдател ("Аромати без изход", "Вечерята на семейство Алфа", "Брат ми", "Моnо"). Зависи от историята.

Много от разказите са написани в аз-форма, което скъсява дистанцията между читателя и текста. Тези истории са директни, в тях виждаш света такъв, какъвто го вижда и какъвто го усеща с цялото си същество героят - жесток и брутален свят, в който няма милост. И това на моменти те хваща за гърлото, защото ти самият си част от историята, която четеш. Ти си едно малко момче, за което целият свят е неговият брат. И въпреки че този свят е изпълнен с мизерия и страдание, той сякаш е друг свят. Не онзи отвън. Защото "Сега сме само двамата. Дебелата жена идва пак у дома, но брат ми каза, че мен няма да ме даде. Брат ми е най-силният човек и знам, че няма да ме даде на дебелата жена. Дебелата жена каза, че не можело да стоя сам. А пък аз не съм сам..." ("Брат ми"). Или, както в "Опити за свикване", в който едно дете се учи да общува с възрастните в своя малък и понякога неподлежащ на тяхната логика мир. И там отново има само един човек сред всички типизирани образи на възрастните, който притежава дарбата да говори и да мисли като дете. Тук, както и в предходната история има супергерой. Докато в "Брат ми" това е силният батко, който е различен от останалите, защото вечер се превръща в друг - нещо като Пепеляшка в мъжки род ("Вечер брат ми си слага едни много хубави обици, слага си червило, облича си едни други дрехи и излиза. Косата му е пусната и е много красив. Брат ми е най-хубавият."), то и в "Опити за свикване" виждаме същия образ, но малко по-различно. Това е чичо Анчо. Човекът-ангел. "Беше висок, тънък, прегърбен и тъжен. Винаги изглеждаше уморен. На лицето имаше бръчки, а смехът му не приличаше на никой друг смях и това много ми харесваше". И двата образа са толкова реални, че можеш да ги пипнеш, да ги усетиш. И няма как да ги забравиш. Защото от тези истории боли.

И още един - "Ако беше разказ...". Но това не е разказ, това е истинската, мокра, смърдяща действителност, в която в един вход на някакъв блок трябва да се разминат два свята. На онзи, който бърза да се прибере на топло у дома, и на този, който няма покрив над главата. Но има достойнство. И какво достойнство само. "Ако беше разказ, щях да отбележа кошмарната "хармония", в която този човек е със света - светът не се интересува от него, и той не се интересува от света." Тук нищо драматично не се случва като събитие. Случва се вътре в душите на самите герои. И текстът се редува ритмично в отделните си параграфи, като ясно се забелязва, че това е на принципа "аз - той", "навън и вътре". Ужасносмешен разказ. И ужаснострашен.

Другият модел повествование е класика в жанра. Има разказвач, който просто гледа отстрани своите герои и тук-там се обажда и дава някаква оценка. Тези разкази са дистанцирани и аналитични. Тук разказвачът е Наблюдател. Обективен, рационален, реалистичен. Това са "Дъгата и госпожа Ю.", Синьо, жълто, лилаво, различно", "Моno". Те разказват една история, в която привидно Наблюдателят няма отношение към събитията в нея. Привидно. Ако погледнем текстовете през историята на българския разказ, ще забележим, че някои следват модела на повествование, характерен за Вазовите разкази, където разказвачът се намесва и коментира, но ще се сблъскаме и с тези на Йовковия, в които историята се развива в съзнанието на героя - "напред-назад, нагоре-надолу", а разказвачът мълчи. В повечето разкази времето тече последователно, но не рядко се прилага и друг темпорален модел, в който има широко разположение на повествованието във времето, поради цикличността, която се дефинира на различни нива ("Опити за свикване", "Литературен герой", "Крумчо"). Но текстът се самоиздава. Стилистиката, конструкцията на тези разкази не могат да прикрият усещането и оценката на автора, въпреки дистантната позиция, от която говори неговият разказвач. Това са разкази, които болят, защото личи, че са съпреживени.

Това сега го наричаме поток на съзнанието. Но, както и да го наричаме, то ни кара да се замисляме, да се питаме, да преживяваме себе си чрез другите.

Нека погледнем и към начина на представяне на героите в друг аспект. При внимателен прочит веднага ще забележим, че има два вида персонажи. Хора с имена и такива без. И с вариации по темата. Някои от героите са просто Руди, Крумчо, Пако, г-жа Ю., чичо Анчо. Други са без имена - Цигуларката от "Литературен герой", Момчето от "Брат ми", Тя от "Моnо", Мъжът от "Аромати без изход", Героинята в този странен разказ "12". Във всички тези разкази се забелязва съзнателното дистанциране от страна на автора с цел да предаде обективната действителност. Която на моменти граничи с гротеска. Защото просто е такава. Както се казваше "краят остава за вас".

Но въпреки всичко в разказите на Антоанета Добрева повечето герои са оптимисти. Няма да крия - пристрастна съм и затова няма как да не спомена Чичо Анчо от "Опити за свикване". Това е може би най-позитивният образ от всички нейни персонажи, въпреки че е трагичен по дефиниция. И понеже моделът "плюс-минус" е основен за почти всички разкази на А. Добрева, като контрапункт на чичо Анчо застава Пако от "Литературен герой". Нещо като нулата и единицата при компютрите. Да, той също не е идентифициран с цялото си име. Той е от Нулите, от онези, дето нямаха имена, а прякори (или псевдоними в досиетата си към Шесто). Той е събирателен образ на доносника, който е хитрец, хубавец, симпатяга и същевременно хищник, ловец на човешки съдби. Това е Той и Никой. Но както вече споменахме, всички герои са както индивидуализиран, така и обобщен образ от реалността. В която ни е писано да живеем.

Четейки разказите на Антоанета Добрева, няма как да не забележим, че тези текстове са партитури. Това е музика, изразена с думи. Тук има както интродукция (внимателно въвеждане в основната тема), така и постепенно натрупване на ниво думи и фрази, събития и структура и накрая неочакван финал ("Ако беше разказ", "Руди", "Опити за свикване" и др.).

Но има и разкази, които директно те вкарват в темата. И понеже стана дума за музика, бих казала, че много от разказите ми приличат на "Болеро" на Равел. В началото всичко е приглушено, забавено, но и ритмично. И основното - повтарящо се. Както в "Болеро", така и в почти всички разкази на Антоанета Добрева ясно се вижда (и чува) натрупването, наслояването, повторението - на ниво думи, фрази, образи и преживяване. За да гръмне в края неистово силно и бързо. В поетиката на тези разкази, освен всичко друго, е заложен и един поетичен похват. Това е последното изречение в нейните текстове, Поантата, която преобръща текста с главата надолу. Също както в музиката.

В тези наглед обикновени истории разказвачът може да бъдеш и самият ти. Просто трябва да погледнеш през прозореца на едно кафене, да седнеш на някоя пейка в парка или да се разхождаш безцелно по улиците, шляпайки в локвите. И да гледаш, да наблюдаваш. Защото всеки, върху който се спре погледът ти, може да е литературен герой. Въпросът е да го видиш и да го оставиш да разказва, да ти покаже живота си, да разкрие себе си. И е много важно да не го прекъсваш. Точно това е успяла да направи Антоанета Добрева. Тя умее да наблюдава, тя си задава сериозни въпроси, тя е много, много сериозна. Нищо, че пише смешно, напротив, често разказите са в стилистиката на т.нар. черен хумор ("Вечерята на семейство Алфа", "12", "Mono", "Дъгата и госпожа Ю."). И мисля, че тя не е хумористичен автор в класическия смисъл. Тя е анализиращ, чувствителен, емпатичен писател, който се опитва да "хване" философията на този странен живот и да го предаде през своя поглед.

Обикновено един разказ се чете за три минути. А може да се наложи да го пишеш и една година, да обръщаш думите като камъни, докато се напаснат така, че да издигнеш къща, да съградиш нещо. Но хубавите разкази се четат за много повече от три минути. Защото те принуждават да се връщаш към тях отново и отново. И да потънеш в тях.

Не знам как се пишат разкази. Признавам си.

 

 

БЕЛЕЖКИ

1. Разказите на Антоанета Добрева могат да се прочетат в Електронно списание LiterNet <http://spisanie.liternet.bg> или в авторската й страница в Електронно издателство LiterNet <https://liternet.bg/publish16/a_dobreva/index.html> (б.р., Г.Ч.). [обратно]

 

 

© Росица Кунева
=============================
© Електронно списание LiterNet, 02.11.2016, № 11 (204)