КАТИ

Пламен Сивов

web

Направо от шумния софийски булевард влизам при тебе с надеждата да разбера нещо повече за твоя живот, за да се опитам да разкажа и на другите. Ти няма да прочетеш това. Нямаш нужда от тези думи. Аз имам нужда да ги напиша. Вярвам, че някой ще има нужда и да ги прочете. Обратното би било страшно, Кати.

Да, исках да разбера нещо повече. Мислех, че все нещичко знам за теб и за другите като теб. Нищо повече не разбрах. Въпросите само се нароиха, пуснаха филизи. И шипове пуснаха също.

Името ти е променено, снимки не мога да правя, забранено е. Тоест, не че съвсем е забранено, но трябва съответното разрешение - от община ли, от някаква държавна агенция ли, обърках се вече, но нали се сещаш - разрешение, документ с изходящ номер на бланка - подписан, подпечатан, предаден, изгубен, отново намерен... и т.н. Нямам такъв документ. Ще я карам на впечатления.

Жалко за снимките, между другото. Личицето ти е мило, очите ти са красиви, усмихваш се на непознатите; що лайкове би събрала във Фейсбук, ако имах онова разрешение за снимане... Стига само да не те снимам в цял ръст. В цял ръст снимката ти би попаднала в онази не много благодарна откъм лайкове категория - "еди-кой си се нуждае от помощ", "изпратете дарителски SMS", дайте да дадем. Какво мога да ти дам, Кати, и какъв SMS да изпратя? Телцето ти е стегнато в някакъв страховит екзоскелет, подобен на тия на бойците от новите тийнейджърски фантастични филми. Главичката ти непрестанно клима на една страна, ръцете ти (имаш пръсти на пианист, да си знаеш) тромаво редят някакви кубчета с нарисувани мечета и зайчета.

Директорката на дома обяснява нещо за болестта ти, сочи те като някакъв експонат. Уж е застанала до тебе, но всъщност е далеч. Понеже ме гледаш очаквателно, докосвам те по главата; цялата се променяш, притискаш се до мен, искаш да те милват, смееш се с глас в някаква странна гърлена тоналност, но личицето ти грее като от снимка над камина. Камина в дом, какъвто никога си нямала.

Милвам те, прегръщам те, но си мисля: "Не съм оттук и съм за малко. Нали разбираш, всички около тебе сме така. И аз, и тези хора с мен, и лелките в този "дом", и директорката, дето не обича да ви пипа много-много - всички, които влизат и излизат от живота ти като пътници от скоростен влак. Не че знаеш какво е влак. Почти нищо не знаеш и няма да узнаеш. Светът ти е тук, в металните скоби на екзоскелета, между стените със диарийно-зелен кант и цветята, нарисувани с блажна боя, сред кубчетата, които сигурно си редила и преди две, и преди пет години и които сигурно ще редиш и след две, и след пет. На колко години си всъщност? Изглеждаш на 7-8, но може да си на 10. Или на 20. Така е при вас - времето ви спира малко след раждането, поглежда встрани от неудобство, може и някоя сълза да пророни - и си тръгва със стъпките на здравите ви майки и татковци. Ние, пътниците от влака, които влизаме в живота ви за малко, не можем да го накараме да започне отново за вас. Един вид, благославяме ви с вечно младенчество. Скверна утеха, така е."

* * *

Беше преди петнадесетина години. Преди Могилино, преди светът (и ние покрай него) да види живите картини и да чуе ония sounds from hell от местата, които с някакво странно самочувствие наричахме "Домове" - за деца с увреждания. ДеДеУ-та. Местата за Държавно-Дирижирано-Убиване.

Беше лято, почивах на южното Черноморие. Един ден ми се обадиха колеги от наша организация-партньор в Германия. Накратко - излъчили филм по тяхна телевизия за един български дом за деца с увреждания, зрителите реагирали емоционално, събрали някаква (доста голяма) сума, която искали да дарят на този дом, за да се подобрят условията. Помолиха ме да се свържа с дома и да уредя получаването на дарението.

Домът беше в Странджанско, на следващия ден отидох. Открих го в края на селото - типичната пепеляво-сива сграда на 4-5 етажа с висока ограда и бариера на входа. Обясних за какво съм дошъл на портиера. "Чакайте тук".

Чаках доста. На стълбището на главния вход, пред плътно затворена метална врата. По някое време вратата се открехна, колкото да се подаде главата на лелка с бяла (или с някаква далечна идея за бяла) престилка. "Няма го директора". "Нищо де, казвам, да вляза, да видя каква е ситуацията, може и с вас да говоря, или с някой друг; хората искат да пратят дарение от Германия". "Не може". "Кога ще се върне директорът?". "Не знам". Такива работи.

Така и не успях този ден да вляза. Нито друг ден. Директорът така и не пожела да се срещнем. Парите за дома в крайна сметка отидоха за друг подобен проект. Но това няма значение. Важното е, че докато си говорех с лелката през процепа на металната врата, успях да видя малко от вътрешността на дома. Видях "креватчетата", подобни на металните клетки от приютите за животни. Видях нечии очи зад решетките. И чух звуците. И усетих миризмата. В тези няколко секунди беше оформена представата ми за онова, което се нарича "институционална грижа". Всичко, което научих по-късно, бяха подробности.

Днес, от перспективата на отминалите години и през призмата на онзи тесен процеп на металната врата към клетките и техните малки клетници (повечето от тях вече са заровени в осигурените от държавата малки гробчета), мога само да кажа "Бог да ги прости". Те са невинни душици и Бог, вярвам в това, наистина ги е настанил при Себе Си. Бог да прости и на нас обаче. Това е по-трудната част.

Защото се оказа, че оставени сами на себе си, не се оказахме на ниво като общество, като народ. И - нещо особено болезнено за приемане - че причината за това наше недостойнство се оказа не комунизмът, а нещо по-дълбоко. Нещо вкоренено и сякаш (дано не съм прав) вечно - като "пословичната любов на българина към децата". Вкупом се оказахме негодни(ци) спрямо тези най-слаби и най-беззащитни. Ако не беше така, щяхме да решим проблема с "институционалната грижа" по своя воля, на собствени основания и със собствени средства, а не защото "Европа" така пожела. Не защото подписахме съответните меморандуми и приехме съответните директиви. И получихме съответните пари, разбира се. Равносметката: за тези 20 и няколко години преход темата за децата в клетките и за детските гробчета в задните дворове на "домовете", изтикани в най-забутаните села, достигаше до нас по силата на външни фактори. Изказваше се в доклади и анализи на чужди езици, показваше се първо по чужди телевизии, стряскаше, вълнуваше и потикваше към действие първом хора извън България. И това ще остане завинаги като наш общонационален срам, в комплект с вината ни. А за тези неща рано или късно се плаща и би било добре плащането да не се протака повече - защото протакането само долива в душите ни нови тежки порции срам и вина - независимо дали ги отчитаме в себе си или не.

Извеждането на децата с увреждания от сивите сгради в затънтените села със сигурност е важна стъпка към изчистването на тъжната ни колективна сметка спрямо онова, което наричаме "съвест". "Деинституционализация" - тази вносна купешка думичка влезе в обществения ни речник сравнително скоро, покрай сложен и разнопосочен, наложен ни отвън натиск да променим нещо в отношението си към (всъщност в методите си за държавно-организирана разправа със) изоставените от родителите си деца с увреждания - онези, за които не се организират дарителски акции и не се пращат SMS-и, защото отговорността за тях сме прехвърлили на държавата.

Така или иначе, благодарение на десетки местни НПО-та, задвижвани в равни дози от състрадателна мотивация, вдъхновение от чужд опит и сериозно международно финансиране, извеждането на децата като Кати от сивите сгради вече е в ход. Външните сили на промяната са вече интериоризирани, каузата "деинституционализация" има своята малка и ефективна армия от местни воини - и сред НПО-тата, и дори в общинската и държавна администрация. Близо 2000 деца между 3 и 18 години скоро ще напуснат завинаги вмирисаните на манджа и урина (който е влизал, знае) шедьоври на социалистическата социална система (около 30 на брой в страната), за да бъдат настанени в 150 нови, малки и симпатични къщички в 81 общини. За този национален проект, който трябва да приключи до есента на 2015 година, работят буквално стотици хора - разместването на системата е съпроводено със скърцане, мрънкане и вой може би дори, но процесът изглежда е необратим - от догодина децата с инвалидните колички и с отнесените погледи ще живеят на по-добри места, в по-човешки условия, в по-малки групи и под грижите на по-добри специалисти. Съдбата на освободените сгради е неясна, но ми се струва, че поне една от тях трябва да бъде запазена във вид на музей на един дълъг и страшен детски Холокост, който тепърва ще изследваме и разбираме.

* * *

Институционалната грижа има своята дълга и мрачна история във всички съвременни общества. В този смисъл, силите, които подтикнаха България да реформира системата на "домовете", са резултат от натрупан сериозен социален и психологически опит. Нека не се заблуждаваме - нито в Европа, нито в другите развити демократични страни идеята за скъсване с институционалния модел е дошла от нещо хубаво. До ден-днешен в тези страни продължават да излизат на бял свят разкрития за ужасяващо отношение към децата и възрастните с увреждания в държавните (и частните) институции. Приципно новата идея за закриването на институциите си проправя път през обществени навици и нагласи, градени със столетия. Навици и нагласи, на които сме преносители и гостоприемници всички, без изключение.

Ако искаме да разберем по-добре проблема, ще ни се наложи да проследим пътя на едно отделно взето човешко същество, попаднало в системата. Неговата траектория е предвидима - като падащ към земята предмет. В етапите на тази траектория участват родители, лекари, социални работници, близки и роднини, институции, медии - и много от тези участници са чудесни и добронамерени хора. Като резултат от техните избори и професионални действия в края на процеса получаваме един несъстоял се човек. Умножете този сценарий по хиляди случая, по хиляди индивидуални истории - и може би ще започнете да осъзнавате мащабите на проблема.

Системата е организирана като отходна, да ме прощавате за термина. Целта й е да поеме "проблемното дете", ако е възможно още преди раждането му, и да го откъсне от обществото в мига на откъсването му от плацентата. На входа на системата са родителите в крехкия и болезнен момент на избора - "да го задържим или да го оставим". Лекарите, които са най-близо до майката в този момент, често "помагат" на процеса, който осигурява свеж приток на човешки материал за системата.

Лекарите са добри хора по природа. Милозливи. В случая обаче на милозливостта й се налага да избира към кого да бъде насочена приоритетно - към майката, или към роденото от утробата й. И за съжаление, по-честите лекарски реплики са: "Ти си млада, хубава, животът тепърва ти предстои; знаеш ли какво ще си причиниш с това дете..." - и т.н. Без ефективна алтернативна консултация, без превенция, без емоционална подкрепа, без някой, който да застане до нея в този труден момент, БГ-мамата в потискащо висок процент от случаите избира да остави детето си на грижите на държавата. Буталата се задвижват, конвейрът поема поредното бебе с номерче на крачето и го понася по предварително начертания му път.

Първата спирка на конвейра са т.нар. "Домове за медико-социални грижи", където попадат изоставените бебета - и здравите, и увредените. Такива разпределителни гари има двадесетина у нас. Късметлийските (разбирай - някои от здравите бели) бебета са онези, които се класират за осиновяване. Останалите поемат нататък - след 3-годишна възраст конвейрът ги отнася в направления с разни дървени абревиатури - ДДЛРГ, ДДМУИ, ДДМФУСИ, ДДУИ... Като пораснат, от абревиатурите отпада по едно "д" (деца) и идва ред на институции с други абревиатури - и така до смъртта им.

Основен критерий, по който се оценява всяка отходна система, е нейната невидимост. Канализацията е добра, когато е скрита. Откритата канализация, както знаем, мирише и създава дискомфорт у ползващите я и околните. Системата за институционална грижа, бидейки неприятна като тема за обществено внимание, е практически невидима. В изследване, проведено през 2011 г. в България, 81% от младежите регистрират "слаба информираност" по въпроса. 57% не познават нито едно дете с увреждане (!). Удивителната от предното изречение можете да тълкувате и като прелюдия към неизбежния, набиващ се на очи проблем: липсата на информираност и на елементарна житейска опитност от тази нелицеприятна, но неизбежна страна на живота, ще осигурява нови живи попълнения на входа на конвейра с недъгави деца.

Невидимостта на тази страна от живота ни на общество не е резултат от един-единствен доминиращ фактор. Цитираното по-горе изследване посочва "слабата подготовка на журналистите в социалната сфера" като основна причина децата с увреждания да са ни културно, битово и психологически непознати. Струва ми се обаче, че подготовката на журналистите е последният ни проблем.

Темата за сакатото дете е тема за детското страдание, в един по-общ план - за страданието изобщо. Маскирането и изтикването на тази тема от ежедневието е подсъзнателно изкуство, което практикуваме цял живот. Малцина са онези, които са способни да придвижат темата за чуждото страдание от периферията на вниманието си към центъра му. Още по-малко са онези, които могат да я задържат там достатъчно дълго, за да я превърнат в движеща сила на собствените си житейски избори и мотивации. Запокитването на домовете за деца с увреждания в най-затънтените крайчета на България по времето на социализма е проява пак на този синдром - обществото не може да си позволи да унищожи физически недъгавите, но няма и желание да ги приеме. Между тези невидими Сцила и Харибда разполага своето туловище Институцията - и докато проблемът с "невидимите деца" се решава на плоскостта на кампанийните милосърдия и преустройствата на системата с нов (макар и по-кокетен от стария) сграден фонд, институционалността ще пребъде.

Защото тя е повече състояние на духа, отколкото място. Повече вид култура, отколкото система от наредби и правилници. Повече немощ и неспособност да обичаш, отколкото осъзнато и организирано покушение срещу човечността. Затова и справянето с нея минава задължително по-скоро през отстояване на някаква базова нормалност на всички етапи в процеса, а не толкова през приемане на нови прекрасни закони. Нормалност - като например тази: да се премахнат униформите от съществуващата система.

Може да ви се стори нещо дребно, но помислете: в цялата система на институционализираната грижа персоналът носи униформи (някакви подобия на лекарски престилки). Забележете, че много малка част от институциите, в които се отглеждат тези деца, имат медицински профил. Основната им функция е да осигурят среда за отглеждането на децата. Да им осигурят живот, максимално близък до някаква семейна обстановка. Кой седи в дома си в униформа, даже и някой в семейството да е с увреждане? Очевидно става въпрос за поведенчески рецидив, в този конкретен случай - патологичен и вреден по съдържание. Униформата създава йерархия, установява дистанция, отделя и дехуманизира - въобще прави всичко онова, което може да съсипе идеята за нормална, близка до семейството, среда. Порядъкът в едно семейство не се изгражда със сурогати и външни знаци. Но общество, което твърде дълго е участвало в дирижирани манифестации, трудно ще разбере смисъла на пикника.

Нужен е свеж и непредубеден поглед върху цялата ни съществуваща система за институционална грижа и темата за престилките на лелките е само щрих от картината, която се налага да пренарисуваме. "Пренарисуваме", защото процесът наистина би следвало да бъде много повече творчески, спонтанен и даже игрови, отколкото технократски.

Хората, които в момента се опитват да пренарисуват пейзажа с институциите, са добре подготовени и мотивирани. В тялото на Институцията е вкарана инжекция и повечето участници в процеса вече разбират, че това не е инжекция с отрова, а лекарство, което трябва да превърне гъсеницата в пеперуда.

Харесва ми, че сред тези хора открих не само силни визионери, но и откровени мечтатели и фантазьори. Харесва ми, че не разбират докрай резултата от усилията си; че все още са способни да се стъписват от безумията на системата, без да намразват хората, които работят там. Че постоянно прегръщат децата в инвалидните колички и креватчетата. Че имат чувство за хумор и нямат готови решения за всичко. Това е добро начало. Те знаят и, което е по-важно, усещат, че проблемът на "системата" не са нито парите, нито сградите, а отношенията и нагласите. Че "социалната услуга", която се опитват да изградят, се случва първо в главите и сърцата на социалните работници и предполага отношение към децата като към личности, не като към пациенти или клиенти. Затова и добрата "услуга" може да се осигури на не толкова лъскаво място. И обратното - лошата може да се предлага в чудесно оборудвани помещения, а децата да бъдат с редовно сменени памперси, но точно толкова нещастни и несбъднати, както ако си бяха останали в клетките.

За да успеят тези хора обаче, усилията им трябва да станат видими и разбираеми за всички нас. Ако реформата в тази система остане в периферията на общественото внимание, хидрата на Институцията ще оцелее - униформите може би ще бъдат заместени с баджове, сивите сгради - с къщи с дворове и беседки, а старите дървени кубчета - с комплекти "Монтесори", но децата ще си останат със същия социален статус - на неприятен отпадък, с който сме се справили по ма-а-алко по-хигиеничен начин.

* * *

Когато бях хлапе, не знаех думата "интеграция". Но познавах Мима. Мима беше по-голямата сестра на едно от децата в нашата махала. Не можеше да говори; ломотеше, но я разбирахме. Имаше едро тяло, изкривено във всички възможни направления. Докато играехме на улицата, Мима седеше на един дувар и чоплеше семки. Когато играта загрубяваше, се смъкваше на земята, изтърсваше семките от полата си и раздаваше правосъдие. Следеше ни да не се бием и да не си крещим много-много. Мима беше авторитет за нас. Сега разбирам, че ако беше оставена в някой "дом", животът й най-вероятно щеше да мине в безкрайно клатене на някой стол между храненията. Никой не се беше занимавал "професионално" с нея - тя просто живееше с нас, беше част от игрите ни и от живота ни. Беше получила шанс да живее нормално при своето семейство и приятели и да се грижи за тях. Беше личност. Беше щастлива, знам, чувал съм я да се смее - със същия гърлен смях като на Кати.

Споменът за Мима ми помага да си преведа на обикновен език сложните изречения от разните му там "визии", "стратегии" и "оперативни планове" около деинституционализацията. Нещата опират до наистина прости житейски конвенционални мъдрости, до клишета, ако щете. Тези деца са наши. Да, те са болни - не повече от всеки един от нас, които също сме болни - всеки по свой си начин. Те не са наказание. Не са страничен продукт. Не са отпадък. Могат да живеят сред нас и да бъдат щастливи. Могат да бъдат полезни - дори само за това да ни научат да обичаме (само?!). И - да, нека да започнем от клишетата. Но този път заедно. Само така "интеграцията" и "включването" имат смисъл. Всичко останало ще ни се придаде, както казва Евангелието.

* * *

Трябва да тръгвам, Кати. Дойдох само да те видя, не мога да остана. Други ще останат. С тях съм, доколкото мога.

На тръгване - още една история. Но не за тебе ще я разкажа, а за възрастните в стаята - за лелките с престилките, за жената от общинската служба, за хората от холандската организация, които ме доведоха тук.

Историята е написана от Урсула Ле Гуин. Разказът се казва "Онези, които напускат Омелас". Писателката е взела една притча от роман на Достоевски и я е преразказала така, че да те стисне още по-силно за гърлото.

Омелас е приказен град, в който всички жители са щастливи. Щастието им обаче зависи по неведом начин от страданието на едно сакато и слабоумно дете, заключено само в подземието на най-красивата сграда в града.

Всички знаят, че то е там, всички жители на Омелас, пише Ле Гуин. Някои са идвали да го видят, други се задоволяват само с това, че знаят за него. Всички знаят, че то трябва да стои там. Някои разбират защо, други не разбират, но за всички е ясно, че щастието им, здравето на децата им, мъдростта на учените им, уменията на занаятчиите, дори изобилието на реколтата и хубавото време през всичките сезони, изцяло зависят от ужасяващото страдание на това дете.

И тук идва най-интересното:

От време на време някоя девойка или младеж, които са ходили да видят детето, не се прибират вкъщи, за да плачат или изразят негодуванието си. Те въобще не се прибират. Понякога и някой много по-възрастен мъж или някоя жена ще помълчи ден-два и ще напусне дома си. Тези хора излизат на улицата и направо напускат Омелас през красивите порти на града. Вървят през земите на Омелас. Всеки тръгва сам. Младеж или девойка, мъж или жена. Настъпва нощ, пътникът минава по селски улици, между къщи с осветени в жълто прозорци, и продължава в тъмата на откритото поле. Всеки сам. Вървят на запад или на север към планините. И не спират. Напускат Омелас, вървят напред в мрака и не се завръщат. Мястото, за което са тръгнали, е още по-необяснимо за нас от града на щастието.

Него съвсем не мога да го опиша. Възможно е да не съществува. Но изглежда онези, които напускат Омелас, знаят къде отиват.

* * *

Там, където искаме да отидем, Кати, няма да има подземия за такива като тебе.

Откопчвам дългопръстата ти ръчичка от своята, махам ти за довиждане, излизам от стаята. Вървя по коридора и болезнено ме догонва викът ти: "А-а-а-а, а-а-а-а!" Сигурно така викаш, като ти бият инжекциите в изранените от металните шини криви крачета. Прости ми.

Утре една линейка ще те заведе в новия ти дом, в една от ония хубави къщички с цветните градинки. Дано ти е по-добре там. И дано не пищиш "а-а-а-а", когато разбереш, че отиваш на ново място. Разбрах, че много деца са пищели. И дано стопаните на новите къщи избършат сълзите ти скоро и да успеят да направят онова неуловимо, но решаващо вътрешно движение от "персонал" към "семейство". Стискам им палци и се моля за тях.

2014-2017

© Пламен Сивов
=============================
© Електронно списание LiterNet, 06.05.2018, № 5 (222)