ТРЕТОТО ОКО НА ЛУНАТА

Орлин Крумов

web

Глава първа

Беше тъкмо време за закуска, когато Ч.С. се събуди и погледна часовника си.

Ако знаеше какви събития го очакват днес и през следващите няколко дни, Ч.С. най-вероятно щеше да остане в леглото, завит през глава. Но нямаше как да знае, затова погледна часовника си и промърмори:

- Кога стана осем?

И добави:

- Кой ден сме? Ааа... Пак е четвъртък...

Ч.С. отметна завивката, потупа възглавницата (приятелски) и с тежка въздишка стана от кревата.

- Четвъртък...

Нахлузи чехлите си, погледна за миг през прозореца към скучната улица и се запъти към банята. Там, след кратко колебание дали да се обръсне, или не, реши, че брадата му може да почака до утре.

Идваше ред на закуската.

Тя бе винаги една и съща - три варени яйца и стар вестник за четене. Ч.С. си купуваше вестници два пъти в седмицата. Първо, излизаше му по-евтино и второ, във вестниците винаги пишеше едно и също - датата не бе особено важна.

След като изяде и третото яйце, Ч.С. бавно и без желание облече костюма си и напусна квартирата.

* * *

Тук ще открием една малка тайна - Ч.С. бе адвокат със собствена практика. Неговата кантора, която няма как да опишем, поради факта, че няма нищо за описване, бе винаги пълна с клиенти.

Ч.С. бе известен с няколко неща. Първо, не позволяваше на клиентите да ползват тоалетната. Второ, често ги прекъсваше с фразата "Вярно ли?", на което те не знаеха какво да отговарят. Той смяташе повечето от тези хора за досадни и тъповати и трудно скриваше презрението си към тях. Но те продължаваха да се тълпят пред вратата му, защото знаеше добре законите и най-вече как да ги заобиколи, когато трябва.

С други думи, Ч.С. бе доста успешен адвокат.

* * *

И така, тази сутрин започна като всички други. Ч.С. седеше зад бюрото си и слушаше поредния клиент, който съдеше свои роднини за някакво си дворно място. Проблемът бе, че онези бяха в правото си и бе почти невъзможно да спечели делото. Това обаче не го притесняваше особено.

Клиентът се вълнуваше, заекваше и с всяка своя сричка сякаш забиваше пирон в мозъка на Ч.С.

- И то...то...тогава... тря-тря...трябва да ре-ре...ре...

- Решим - изпревари го Ч.С. - Ще решим.

- Да. Ще ре-ре-ре...

- Разбрах! Карай нататък! - заповяда Ч.С. леко изнервен.

После с досада прогони някаква муха, която безгрижно се разхождаше по бюрото и неочаквано рече:

- За днес стига. Ела след два дни.

Онзи се изправи като войник, остави на бюрото банкнота и леко подръпна панталона си:

- Мо-мо...мо... Може ли...

- Не може! - отсече Ч.С., предполагайки, че става дума за тоалетната.

И клиентът се стопи в полутъмния коридор.

* * *

В кантората влезе следващият клиент, или по-точно клиентка. Ч.С. почти не й обърна внимание, защото си нахвърляше бележки на лист хартия. Забеляза само, че е навлякла стари, износени дрехи.

"Бездомна - помисли си адвокатът. - Дошла е да проси".

- Пари няма. Махай се! - заповяда той.

Тя мълчаливо отметна шала, с който бе загърнала главата и по-голямата част от лицето си и направи опит да се усмихне.

- Вярно ли? - не повярва на очите си Ч.С.

Собственият му въпрос го обърка и той повтори:

- Вярно ли?

Беше вярно... Пред него стоеше първата и последна любов в живота му. От ученическите години. Тя... Самата тя и никоя друга! Позна я веднага. И как иначе?

Тук трябва да направим една кратка разходка из не особено интересното минало на Ч.С. Спомените му, като вятър засвириха в главата му и го отвяха в старото, светло училище, в просторната, слънчева класна стая, миришеща на току-що подострени моливи и лъснат паркет.

Ученикът Ч.С. прекарваше междучасията, седейки на чина си. В това отношение той показваше завидно постоянство. Другите момчета си губеха времето навън, на двора, където се биеха и крещяха. А Ч.С. седеше на чина и похапваше от сандвичите, с които бе пълна ученическата му чанта.

През един топъл пролетен ден обаче, когато от широко отворените прозорци на вълни се люшкаше и нахлуваше ароматът на люляк или липа (Ч.С. не бе сигурен кое от двете), та през един такъв ден в класа се появи нова ученичка.

Как да я опишем?

Хубава? Това важи за много момичета. И не казва нищо.

Сладка. Като торта? И това не е.

Различна.

Дааа, различна. Различна! Това е думата. И със зеленикави очи.

Момчетата от класа спряха да излизат навън през междучасията. Стояха в класната стая и се опитваха да привлекат вниманието й. Някои си обръснаха редките, едва наболи мустаци, други си купиха гребенчета и започнаха да се решат най-редовно, а един от тях, кой знае защо, се появи със слънчеви очила. Ставаше нещо. Във въздуха замириса на любов...

Но съдбата е велика и се усмихна на Ч.С.!

Новата ученичка откри нещо в него. Тя се спираше пред чина му и без каквото и да е притеснение се опитваше да го погледне в очите. Ч.С., от своя страна, се навеждаше и забиваше глава в учебника по геометрия пред себе си. Гледаше някакви безсмислени чертежи с триъгълници и ромбоиди, които, ако трябва да кажем истината, той дълбоко и искрено презираше.

По този начин той търпеливо чакаше момичето да се махне. Беше време за закуска. В чантата му имаше сандвичи, а той бе гладен. Беше го срам да ги извади пред това хубаво девойче, затова продължаваше да се взира в отвратителните ромбоиди, които сякаш му се присмиваха от страницата на учебника...

А момичето стоеше и упорито се взираше в него, сякаш да го умори от глад.

В един момент обаче Ч.С. овладя ситуациата. Той внимателно и с достойнство извади два скъпоценни сандвича от чантата си.

- Вземи - подаде й единия от тях.

- Благодаря! - изчурулика девойчето и седна до него.

Така се започна... Всеки ден те ядяха сандвичи през междучасията. Другите момчета изгубиха всяка надежда и се върнаха на двора, за да се бият и крещят на воля.

* * *

Но един ден тя не се появи в класната стая.

Не се появи и на следващия ден.

И на следващия...

Баща й бил офицер и го преместили в друг град.

Ч.С. дълго време не разбра какво се е случило. Продължаваше да седи като закован на чина с наведена глава и чакаше момичето да се появи. Пазеше в чантата си най-вкусния сандвич за нея. Понякога му се струваше, че чува гласа й, стъпките й... Вдигаше глава, но нея е нямаше. Беше напуснала. Беше време да го проумее.

И тогава, ученикът Ч.С. осъзна, че е безнадеждно влюбен. След което се затвори в себе си и намрази жените.

Но ето че, след всичките тези години, тя се появи! Ах, тези зеленикави очи...

Адвокатът Ч.С. се отърси от спомените си и повдигна глава.

- Вярно ли? - ужаси се той.

Жената си бе отишла. Нали я бе изгонил!

Ч.С. скочи от стола си, хукна по тъмния коридор, където блъсна и едва не събори някаква баба, прескочи няколко стъпала и се озова на улицата.

Вляво нямаше никой. Вдясно - тротоарът бе пуст.

- Къде си? - изкрещя Ч.С. - Къде си?

Никой не отговори. Улицата мълчеше, само някакъв светофар в дъното й примигна и сякаш угасна. Постепенно адвокатският му ум разбра, че срещу себе си има неоспорим факт. Жената си бе отишла. Беше я изгубил за втори път.

И в този момент на Ч.С. му се прииска да е умрял! Умрял от мъка, умрял от глупост, умрял от липса на истински живот.

Глава втора

- Накъде? - запита шофьорът на такси, докато се чудеше дали да запали цигара, или не.

- В поликлиниката - каза Ч.С.

- Ха, не ти завиждам - засмя се онзи и запали цигарата си. - Да се занимаваш с доктори тези дни си е направо умирачка.

- Аз затова отивам. Тази сутрин умрях.

- Какво?

- Умрях. Или поне се чувствам умрял... Докторът ще прецени.

"Още един луд", помисли си шофьорът на такси. "Днес ми върви на луди. Ама, че ден..."

Като всеки шофьор на такси, той беше любопитен, затова запита:

- Не разбирам, защо ти е доктор, след като вече, така да се каже, си умрял? Нали умрял?

- Да.

Шофьорът поклати глава, в смисъл "знаех си аз", дръпна жадно от цигарата, чудейки се дали да каже нещо, или да се въздържи.

- Е, не се сърди, братче - не издържа той, - но в такъв случай, не ти ли трябва поп? Попът ще ти свърши повече работа.

- Трябва ми експертно заключение - обясни Ч.С. - Има формалности, трябва да се спазват. Причина... Умрял при такива и такива обстоятелства, в толкова и толкова часа...

- Абе, кой се интересува в колко часа си умрял - прекъсна го шофьорът. - На кой ще се отчиташ кога си ритнал камбаната? Господ знае много добре в колко часа те е повикал... А хората какво ги интересува, те си имат други грижи.

- Вярно - съгласи се Ч.С. просто защото не му се искаше да спори. - Имаш ли цигара?

- Беше последната - излъга онзи.

На следващия светофар той хвърли бърз поглед на Ч.С. и си помисли:

"Луд, луд, ама костюмът му важи. Кой знае колко се е изръсил за него. Е, това е! Парите са при лудите и грозните".

И включи радиото. Мълчаха известно време, но вроденото любопитство на шофьора надделя отново.

- Иначе с какво се занимаваш? - запита той и запали нова цигара.

- Мислех, че ти беше последната цигара - забеляза Ч.С.

- Е, братче, нали разбираш... Забравих. Разсеян съм нещо. Бачкам от зори, не е лесно. Та с какво се заниманаш?

- Адвокат.

"Адвокат - помисли си шофьорът. - Мошеник значи. И луд при това. Е, при тях са парите..."

И когато стигнаха следващото кръстовище, той зави надясно, вместо наляво, ей така, да удължи малко пътя. Когато накрая спряха пред поликлиниката, Ч.С. извади портфейла и му подаде банкнота.

- Задръж рестото.

После помисли за секунда-две, извади всичките си пари и ги подаде на шофьора.

- Вземи. На умрял пари не му трябват.

Онзи взе пачката, прокара пръсти през банкнотите. Доста пари! Паднали от небето! Понечи да ги прибере, но погледна към малкия дървен кръст, закачен на предното стъкло. Ами сега? Хайде де... Почеша се, изпъшка тежко и си помисли:

"Грехота е да ограбя луд. Господ гледа."

- Знаеш ли - рече той след като въздъхна отново. - Пари ми трябват, на всеки му трябват. Но не мога да ги взема. Все пак, благодаря ти, братче! Иди търси докторите, дано ти помогнат.

И той подаде обратно парите на Ч.С.

"Луд човек", помисли си Ч.С. и излезе от таксито.

* * *

Да описваме лекарския кабинет е безсмислено. Само ще споменем, че обстановката не предизвикваше чувство на ентусиазъм и веселие, единственото интересно нещо беше дървото, чиито листенца трептяха точно срещу прозореца.

- Кажете - с известно безразличие рече докторът, без да вдигне поглед.

Като повечето доктори, той съсредоточено пишеше нещо, вероятно рецепта, наслаждавайки се на собствения си неразбираем почерк.

Ч.С. отговори кратко и точно:

- Аз, докторе, умрях тази сутрин.

- Така ли? - докторът спря с писането и го стрелна с очи.

"Объркал е кабинета", помисли си той. И добави с известна ирония:

- И как се чувствате като умрял?

- Странно...

- Така и предполагах. Може би имате нужда от друг вид специалист. Долу, във фоайето има информация къде до го намерите.

- Пращате ме при психиатър - досети се Ч.С. - Но аз имам нужда от вас. Нали ви казах...

- Да, вече чух. Смятате, че сте умрял.

- Точно така.

- И каква е причината за смъртта ви?

- Може би, вие трябва да прецените. Но ако питате мен, умрях, така да се каже... умрях от липса на истински живот.

Докторът остави писалката настрана, облегна се назад, присви очи и отговори философски:

- Тогава всички трябва да сме умрели. Или повечето от нас. Но, вместо това, ние продължаваме да се събуждаме сутрин, да ядем, да пътуваме в автобуси и гледаме телевизия. Вие навярно гледате много често телевизия?

- А, не... Загуба на време. Но да се върнем на моя случай.

- Да се върнем... С какво мога да ви помогна?

- Ами да ме прегледате. Странно чувство, уж съм умрял, пък ходя, говоря... Поне ми премерете пулса. Ще си платя за услугата.

Докторът бе срещал всякакви пациенти. Не бе лесно някой да го изненада или изхитри. Но този пациент не беше като другите.

Погледът му се плъзна по костюма на Ч.С., чак долу, до обувките.

"Не е луд", помисли си той. "Замислил е някаква игричка".

И каза на глас:

- А какво работите?

- Адвокат.

- Е, така кажете! Почвам да разбирам. Сериозна професия. Между другото, кафе искате ли?

И когато Ч.С. отказа, докторът продължи :

- Не знам какво сте намислили, не ми е работа, но да речем, мога да ви помогна с някои неща. Но всичко струва пари, нали разбирате? Тези услуги не са евтини.

Пари. Пак пари. За адвоката Ч.С., клиентите също бяха... пари. Какво друго? Имаше нещо общо между него и доктора. За момент изпита странното чувство, че вижда себе си, облечен в бяла престилка.

Стана му неприятно.

- Ставаше дума само за един преглед - каза той. - Пулса, докторе, пулса... Колко струва да го премерите?

"Ама този наистина ли е луд?", съвсем се обърка лекарят.

Сложи си слушалката и каза:

- Дишай дълбоко!

* * *

Прегледът, уви, доказа, че Ч.С. е жив. Или поне имаше пулс.

Той обаче сметна, че докторът се е объркал и продължи да вярва в диагнозата, която сам си бе дал. По тази причина Ч.С реши, че трябва да уведоми роднините си за ситуацията, в която се намира.

Като цяло, роднините на Ч.С. рядко посещаваха дома му. Всъщност само двама от тях бяха имали честта да стъпят там. Първия път някакъв братовчед трябваше да поправи електрическата му печка, но закъсня с два дни. Когато накрая се появи, беше толкова пиян, че Ч.С. благоразумно не му позволи да докосне печката. Минута след това онзи вече спеше в хола, легнал направо на килима.

Втория път някакъв далечен братовчед дойде да му иска пари на заем с уточнението, че ще ги върне на "двайсто число". Ч.С. веднага му показа вратата.

Но ето че сега всички се бяха събрали в дома му. Няма как, ситуацията беше сериозна, а когато ситуацията е сериозна, човек първо се сеща за роднините. Особено, ако няма приятели.

Холът му бе пълен с разни мустакати мъже и тяхните съпруги. Ч.С. обясни с няколко думи за какво става дума, какво тревожи духа му и дори поиска съвет от тях. Съвет така и не получи.

- Какво ще правим с този апартамент? - неочаквано запита един от братовчедите. - Изплатен ли е?

- Това е квартира - сухо рече Ч.С. - Живея под наем.

- А мебелите? - запита друг. - Трябва да ги разделим честно, като роднини.

Последваха дискусии кой да вземе канапето, кухненската маса и столовете, лъжиците. Полилеите, пералнята, дори бойлера. Страстите се разгоряха, когато стана въпрос за килима в хола. Беше хубав, скъп килим, всеки го искаше. Така и не можаха да решат дълго време.

- Да попитаме Ч.С - предложи накрая една от жените.

- Какво ще го питаме... Нали е умрял - отбеляза един от мустакатите роднини.

- Вярно ли? - каза Ч.С., но никой не му обърна внимание.

Може би, възмутен от всичко това, той напусна квартирата си, като забрави да вземе ключа със себе си. Голяма грешка, защото някой веднага заключи вратата зад него.

* * *

И така, Ч.С. се озова на улицата.

Да си на улицата обаче, не е толкова страшно.

Има дори нещо оптимистично.

Така де, всяка улица води нанякъде! Има нещо в края на улицата, заради което си заслужава да тръгнеш по нея.

И Ч.С. тръгна.

Глава трета

И Ч.С. тръгна по улицата. Вървя цял ден, вървя, докато слънцето залезе и луната изгрее.

И стигна до края на улицата.

За негова изненада, улицата свършваше в друга улица, проснала се перпендикулярно на тази, по която бе дошъл. Уморен от ходене, той седна на тротоара. Огледа се, наоколо бе пусто. Една жена се движеше по тротоара, но когато видя пред себе си Ч.С., тя пресече улицата и продължи по отсрещния тротоар. Други хора не се мяркаха. Мястото бе тихо, зад Ч.С. имаше малък парк, или по-точно, храсталак, в който закъснели птички цвърчаха и спореха за нещо на техния си птичи език.

После настъпи тишина. С тишината дойде спокойствието, а с него сънят.

Ч.С. сгъна сакото и го сложи под главата си като възглавница.

След минута вече спеше.

* * *

В съня си, Ч.С. отново отлетя в светлата и просторна класна стая, през чиито широко отворени прозорци нежно се изливаше ароматът на липа или нещо такова... Както винаги, той седеше на чина си и гледаше учебника по геометрия и разните там квадрати и триъгълници.

Но този път, беше различно.

Неочаквано, фигурите оживяха, размърдаха се. Един от квадратите затанцува по страницата на учебника, увеличи се десетократно и скочи право на подиума пред черната дъска. На него се появиха малки квадратчета като прозорци, един триъгълник се преметна няколко пъти и се закрепи върху квадрата като покрив и... всичко това се превърна в къща.

Ученикът Ч.С. седеше на чина и наблюдаваше тази мистерия с широко отворени очи.

Внезапно, един от прозорците се отвори и от него се показа момичето със зеленикави очи. То му махна с ръка и го покани с мила усмивка:

- Ела си вкъщи.

Ч.С. нямаше нужда от втора покана. С два скока се намери пред къщата, но... там... Там нямаше врата! Ч.С. отчаяно се огледа. Врата нямаше.

Но вече нищо не можеше да го спре!

"Прозорецът!", мина му през ума.

Ученикът Ч.С. се метна като тигър през прозореца, отърколи се и скочи на крака.

Най-после! Бяха у дома, само те двамата. Момичето седеше на пода и го гледаше с възхищение.

В средата на стаята Ч.С. видя огромно старинно пиано. Той направи крачка и без да се колебае, започна да свири. Беше чудесна мелодия, Ч.С. я чуваше за първи път изпод своите пръсти. Клавишите подскачаха в екстаз, пианото се тресеше от вълнение.

Когато свърши, той се огледа победоносно.

- Ти свириш на пиано? - унесено запита девойчето.

- Мога и на цигулка - небрежно рече Ч.С.

- Знаех си... Но сега легни и подпри главата си в скута ми.

Ч.С. покорно легна и положи глава в нейния скут.

"Много е твърдо, помисли си ученичкът Ч.С. - И хладно..."

В този момент се събуди и разбра, че някой е откраднал сакото, което бе сложил под главата си вместо възглавница. Тротоарът под него бе твърд и студен. Той с пъшкане се повдигна и седна на тротоара. Забеляза, че и портфейлът му липсва.

- Вярно ли? - произнесе той на глас.

Едва тогава Ч.С. видя, че пред него, само на крачка, стоеше куче, което внимателно се взираше в очите му. Щеше да го прогони ако...

* * *

Кучето го подуши и каза:

- Здравей!

Ч.С. усети как циментът, на който седи, се пропуква.

- Здравей! - повтори кучето и легна на асфалта. - Как си?

- Умрял - едва отрони Ч.С.

- Не си умрял - рече кучето, като го подуши отново. - Живичък си. Просто си откачил. Луд, с други думи.

- Луд... - повтори Ч.С.

- Да. Но това е добре, или поне, никак не е зле.

- И какво му е доброто? - запита Ч.С. след кратка пауза, в която обмисли внимателно дали е умрял, дали сънува или наистина е луд.

- Хубавото е, че сега можеш да си говориш с мен. Можеш да си говориш с всички и всичко... С кучета, котки, врабчета. С луната, звездите... Ние те разбираме, ти ни разбираш. Какво по-хубаво от това, да се разбираме?

Ч.С. се огледа наоколо, за да се увери, че някой случаен минувач не го наблюдава. Нямаше никой.

- И за какво ще си говорим? - запита той.

- За какво ли? Можеш да ме попиташ как се казвам.

- Как се казваш? - попита Ч.С.

- Куче - отговори кучето. - А ти?

- Ч.С. - отговори Ч.С.

- Ето, че вече се опознаваме - радостно размаха опашка кучето. - О, виж кой идва!

Към тях с предпазлива стъпка се приближи едно коте. То се отърка в хълбока на кучето, претърколи се по асфалта, след което започна да ближе лапите си. Ч.С. забеляза, че част от едното ухо на котето липсваше.

- Кой е този? - запита котето, когато свърши с почистването. Имаше предвид Ч.С.

- Запознайте се - предложи кучето и отново размаха приятелски опашката си.

- Аз съм коте - каза котето.

- Аз съм Ч.С. - отговори Ч.С.

После запита:

- Не трябва ли сега да се подгоните един-друг по улицата?

Те го погледнаха с недоумение.

- Нали кучета и котки се мразят? - поясни Ч.С. - Когато кучето види котка, започва да лае и да си показва зъбите, а котката фучи и се катери по дърветата...

- Въпрос на възпитание - добродушно отговори кучето и допълни: - Ние, животните, не мразим никого. Такава ни е природата. Нали?

Котето отново се отърка в хълбока му и измърка:

- Ако не беше кучето, хората щяха да откъснат и другото ми ухо...

- Вярно ли? - Ч.С. не се съмняваше, че е вярно.

Недалеч от тях пробяга малка мишка.

- Сега остава и мишката да проговори - отбеляза Ч.С.

- Едва ли... Тя е много стеснителна.

Мишката изчезна след секунда.

* * *

Беше време, когато всичко в живота на Ч.С. бе грозно. Но не и този ден.

Глава четвърта

На другата сутрин Ч.С. се събуди от приятния аромат на топла скара. Отвори очи и видя пред себе си кучето. И три парчета наденица на тротоара.

- Какво е това?

- Наденица - обясни кучето.

- Виждам. Но откъде се взе тази наденица?

- Имам приятел в едно ресторантче наблизо. Обича животните, винаги ми дава по нещо. Вземи, сигурно си гладен.

И кучето побутна с муцуната си най-голямото парче към Ч.С. И понеже той се поколеба, кучето добави:

- Е, съжалявам, че няма хляб. Сигурно предпочиташ сандвич.

- Аз не обичам сандвичи. Спрях да ги ям още като ученик. Навяват ми тъжни спомени...

- Наденицата никога не ми навява тъжни спомени - отбеляза кучето и добави: - Но вие, хората, сте с по - висша нервна система... При вас всичко е възможно.

В този момент, котето изскочи отнякъде.

- Какво ще закусваме днес? - измяучи то. - О, отново наденица! Аз лично, предпочитам риба.

Но не се отказа от своето парче.

Тримата приятели мълчаливо започнаха да се хранят. Ранното слънце приятно ги галеше с лъчите си, улицата се бе оживила, забързани хора минаваха покрай тях, без да ги забележат.

Неочаквано, един мъж се спря и с явна симпатия огледа кучето, котето и Ч.С., които тъкмо приключваха скромната си закуска. Бръкна в джоба си и остави на асфалта пред тях няколко банкноти.

* * *

Ч.С. дълго гледа банкнотите пред себе си. Кой би предположил, че един ден ще го помислят за просяк? Него, адвоката, който, честно казано, презираше този тип хора.

- Какво има? - запита кучето. - Нещо те тревожи.

- Взеха ме за просяк. Аз... Аз просяк?

- Тази дума не я знам - измяучи котето и се претърколи по асфалта, за да се почеше.

- Да си просяк е - обясни кучето - същото... като... Да ти подхвърлят наденица.

- А, значи е нещо хубаво - измърка котето.

- Много е хубаво - с ирония добави Ч.С. и прибра парите в джоба си.

* * *

Ч.С. мълча през целия ден. Какво точно си мислеше, така и никой не разбра. Напразно неговите приятели се опитваха да привлекат вниманието му, напразно кучето си гони опашката, за да го развесели, а котето се опита да ходи на задните си лапи... Нищо не помогна.

Ч.С. упорито мълчеше и гледаше в една точка пред себе си. Котето дори отиде да провери мястото, в което се взираше Ч.С., но не откри нищо, или поне нищо за ядене.

Привечер, той внезапно стана и напусна компанията си. Върна се не след дълго, с риба за котето, салам за кучето и бутилка вино за себе си.

Вечерята започна. Кучето с наслада дъвчеше, котето разказваше някаква история за един свой братовчед, наричан цар на животните, а Ч.С. надигаше бутилката все по-често. Когато я пресуши, той я захвърли в тревата зад себе си.

Кучето с изненада погледна към близката кофа за боклук.

- Защо го направи? - запита то.

- Какво? - не разбра Ч.С.

- Хвърли бутилката там. Нали трябва да пазим природата?

- Какво ме интересува природата! - ядоса се Ч.С.

- Хората казват, че трябва да я пазим. Земята е наша майка. И е толкова красива!

- Аз нямам майка! - разгневи се още повече Ч.С. - Абе, ти чуваш ли се? Красива била земята! Я погледни!

И той посочи към околните сгради, намръщени и дори страшни в мрака.

- Това е градът. Това е дело на хората, а не...

- Ти ли ще ме учиш? - избухна Ч.С. - Няма да слушам лекции от едно куче!

Кучето виновно опря муцуната си в асфалта.

- Извинявай! - каза то.

После настъпи дълго мълчание. Котето старателно започна да ближе лапите си, а кучето гледаше към изгряващата луна.

- Ти извинявай! - неочаквано рече Ч.С.

Стана, намери празната бутилка и я изхвърли в кофата.

- Извинявай! - каза той отново, когато се върна.

- Извинен си - измяучи котето.

- Тебе кой те пита? - весело рече кучето и го тупна с лапата си.

Ч.С. протегна ръце и погали двамата си приятели.

* * *

Изминаха само няколко дни, но Ч.С. научи куп важни неща за живота.

Научи колко важно е да се припичаш и радваш на слънцето, колко великолепен е животът, когато имаш нещо за ядене, та дори и малко. Научи, че понякога просякът може да има такива приятели, каквито богатият никога не може да има. Разбра, че всяко врабче има свое име и не обича да му говорят на "вие". Разбра, че облаците никога не спят, а Луната...

* * *

Тримата гледаха дълго към луната. Ч.С. си представи, че тъмните петна по нея са очите й. Бяха много очи, различни по форма, хладни, замислени. Три от тях се бяха вторачили право към него и приятелите му.

- По едно за всеки от нас...

И продължи да гледа нагоре.

И ето, за миг му се стори, че луната му намигна. И още веднъж...

И още веднъж...

- Луната ми намигна! - възкликна Ч.С.

Кучето повдигна глава.

- Това става много рядко - каза то. - Значи, имаш покана да се качиш на нея.

- Да се кача на луната - горчиво се засмя Ч.С. - Е, това вече не може да стане!

Но луната му намигна отново с едно от трите си очи. Неочаквано излезе вятър, проглуши с писъка си ушите на Ч.С., дръпна го нагоре и ето...

- Вече сме там - измяучи някой.

* * *

Ч.С. беше на Луната. До него бе котето, което веднага се изтърколи, вдигайки пухкаво облаче лунен прах.

- Това е невъзможно - поклати глава Ч.С. - Нормален човек не може да оцелее и една секунда тук.

- Нормален човек... - напомни му котето.

Ч.С. направи няколко крачки, по-точно, няколко големи скока, чудейки се дали да вярва, или не на всичко това. И как да повярва?

- Сега остава да видя и марсианци!

- Марсианците не ходят по луната, те ходят по Марс - измяучи котето и се преметна пет пъти.

В този момент, прозвуча глас:

- Не се знае. Космосът е пълен с изненади.

- !?!

Да, само на няколко крачки от тях имаше някой или нещо, или кой знае какво... което обаче можеше да говори.

Те предпазливо се приближиха.

- Да се запознаем - каза нещото. - Аз съм марсианец.

- Вярно ли? - недоверчиво произнесе Ч.С.

- Вярно - отговори нещото и повтори: - Да се запознаем. Аз съм марсианец.

- Аз съм Ч.С. - каза Ч.С.

- Аз съм коте - каза котето.

Ч.С. с любопитство се взираше в нещото пред себе си.

- Не приличаш на марсианец - рече той накрая.

- А как изглеждат марсианците? - запита нещото.

Ч.С. не беше много сигурен как изглеждат марсианците, най-вероятно поради факта, че не бе виждал марсианец до този момент. Затова реши да се довери на прочетеното в книгите.

- Ами... - започна той. - Ниски, с тесни рамене...

И спря.

- Карай натам - подкани го марсианецът.

Ч.С. погледна към котето за помощ, но то усилено ближеше едната си лапа. Затова продължи колебливо с описанието си:

- С големи глави, като... като...

- Като обърнати кофи - помогна му марсианецът.

- Да...

- И хоботчета вместо носове?

- Да.

- Знам ги тези книги... Не бих казал, че се гордея особено с вашата представа за нас. Да си призная, най - много са ме учудвали хоботчетата, които някои от вашите писатели са ни прикачили.

Ч.С. искаше да отговори, че отдавна е спрял да чете каквито и да е книги и че единственото, което чете, са правните документи, но онзи го попита:

- Кажи, като ме гледаш, на какво ти приличам. Как ще ме опишеш?

- Като светлина - без колебание отговори Ч.С.

- Това ли виждаш?

- Това чувствам.

- То е едно и също - каза доволно марсианецът.

Един неочакван въпрос се роди в главата на Ч.С.

- Сега и аз да те питам нещо...

- Питай.

- Вие на Марс имате ли адвокати?

- Адвокати? За какво са ни?

- Да речем, когато се съдите.

- А за какво да се съдим?

- Например, когато делите земя.

- Когато делим Марс - поправи го марсианецът. - Но, за по-лесно ще използваме вашата терминология. За какво да делим земя на Марс?

- Ако спечелиш делото, ще имаш повече земя.

- Е, и?

- Когато я продадеш, ще вземеш пари. Само не ми казвай, че парите не са важни.

- Сигурно са важни - кротко отговори марсианецът. - Между другото, кажи ми честно, ама честно ми кажи... има ли някой, за когото можеш да кажеш, че те обича?

Този въпрос доста затрудни Ч.С.

- Може би, кучето ме обича.

- Е, с колко пари купи любовта му?

Тук се намеси котето:

- Ти май забрави за мен. И аз те обичам...

Ч.С. се наведе и погали малкия си приятел.

- А ти обичаш ли някого? - неочаквано запита марсианецът.

- Аз ли...? - проточи отговора си Ч.С. - Това са лични неща...

- Хайде сега! - настоя марсианецът. - Тук сме на Луната, няма кой друг да те чуе.

Ч.С. се огледа, сякаш да се увери в думите му. Въздъхна и тихо каза:

- Добре де... Щом толкова искаш да знаеш... Обичам една жена. Но я изгубих.

- Ще я изгубиш, когато спреш да я търсиш.

Ч. С. скептично поклати глава:

- Свършено е вече. Свършено. Аз съм умрял.

- Не си умрял, щом още обичаш някого - възрази марсианецът. - Толкова ли не разбираш?

Ч.С. кимна с глава. Неочаквано почувства топлина. Топлина, там, където някога, а вероятно и сега, бе сърцето му. Усети пулса си - бум, бум, бум...

Бум, бум, бум!

Усмихна се и каза:

- Всъщност за какво съм тук, на Луната? Трябва да има някаква причина!

- Питаш ме за какво си тук. Измина близо цял лунен час, а ти все още не виждаш! Огледай се, чети Вселената.

- Да чета Вселената? Това сигурно е марсиански хумор.

- Чувството за хумор е ваше уникално човешко качество. Единственото нещо, което не можем да разберем и почувстваме ние, марсианците... Но да се върнем на твоя въпрос. Чети Вселената! В нея са всички отговори.

Ч.С. вдигна глава към звездното небе.

Космосът бе притихнал. Океан без дъно, в който като рибки плуваха далечни галактики. Мъглявините се сплитаха в божествен воал. Безмълвно пробяга комета, след нея втора... И тогава Ч.С. видя Земята, самотна и прекрасна.

- Никога не съм знаел, че е толкова красива! - удиви се той.

След тези думи Земята сякаш стана още по-синя.

- Гледай, гледай! - радваше се Ч.С. - Каква красота! Сега разбрах защо съм тук. Сега знам! Земята е наша майка, аз съм нейно дете!

После потърси с очи марсианеца, но онзи беше изчезнал. Само лунен прах се извиваше над мястото, където стоеше преди малко.

Ч.С. се почувства свободен от лунното притегляне. Беше време да се върне на Земята.

Глава пета

Утрото се промъкна и пробуди спящия град. С него се пробуди и Ч.С. Споменът за снощната разходка нахлу в съзнанието му и той реши да го разкаже на кучето, което по неизвестни причини не го беше придружило в това малко приключение.

Но от кучето нямаше и следа. Нито от котето.

"Какво ли става в адвокатската кантора? - неочаквано му мина през ума. - Дали все още идват клиенти? И ако е така, на какво ли се надяват? На чудо? На това, че добрият адвокат ще се върне и ще им реши проблемите, ще изхвърли глупостите от живота им, ще им оправи бъдещето, ще се превърне в светлина, като онзи марсианец?"

Подобни мисли се точеха една след друга, както и часовете на деня. Ч.С. имаше време, сега имаше много време да помисли за всичко.

Едва привечер видя котето, което се приближаваше с бавна стъпка. Веднага разбра, че нещо не е наред.

- Къде е кучето? - нетърпеливо запита Ч.С.

Котето не отговори. Взираше се в асфалта пред себе си и мълчеше.

- Ей, ти! - извика Ч.С. - Отговори ми, къде е кучето?

Котето го погледна в очите и той разбра.

- Не може да бъде! - изпъшка Ч.С.

- Някой му подхвърлил отрова - измяучи котето. - Но добри хора са го погребали в онзи храсталак. Има добри хора...

Ч.С. дори не погледна натам. Заплака. А котето се сгуши в краката му.

Нощта дойде неусетно, с тиха стъпка и поръси с мрак неспокойните човешки души.

* * *

Ч.С. не усети кога е заспал.

Присъниха му се куп странни неща. Ч.С. се бе превърнал в хвърчило, да - в хвърчило... и летеше високо в небесата. Бе светло, толкова светло, всичко се бе превърнало в светлина.

И тогава усети, че някой или нещо лети до него. Не го виждаше, защото то също бе светлина.

"Марсианецът!", досети се Ч.С.

- Да, аз съм - прошепна марсианецът.

- Колко е светло! - възкликна Ч.С.

- Харесва ли ти? - запита онзи. - Ако искаш, мога да те разходя до слънцето.

- А, не! - благоразумно отказа Ч.С. - Имам чувствителна кожа...

- Какво да направя за теб, преди да си тръгна?

Хвърчилото, по-точно Ч.С. се замисли. Проследи с поглед въжето, което го дърпаше и някъде долу видя дребна фигура. Това бе човекът, който държеше другия край на въжето, с което бе вързан.

Позна го веднага.

- Отрежи въжето - помоли Ч.С.

- Но онзи долу си ти - отбеляза марсианецът.

- Знам. По-точно, бях аз... Отрежи въжето!

- Сбогом! - каза марсианецът.

* * *

В съня си, Ч.С. меко се приземи.

Огледа се, позна веднага мястото - бе недалеч от кантората. След кратко колебание той тръгна натам. На тротоара се бяха събрали хора, много хора, възбудени, радостни.

- Върна се! Върна се при нас! - извика един от тях. - В тебе ни е надеждата!

"Каква надежда - чудеше се Ч.С. - Какво мога да направя аз?"

Ето, че накрая, стигна кантората. Точно пред входа й стоеше възрастна жена, дали не беше жената, която бе блъснал преди няколко дни, когато хукна да гони зеленооката. Старицата му направи път и го изпроводи с думите:

- Сине, истината те прави свободен! Пише го в голямата книга.

Ч.С. влезе в кантората си и зяпна от изненада. Зад неговото бюро, на неговия стол, седеше клиентът, онзи, който заекваше и пишеше нещо на лист хартия. Онзи вдигна глава и поздрави:

- Добър ден! Заповядай, седни.

Но Ч.С. остана прав. Забеляза, че клиентът вече не заекваше.

- Добър ден! - отговори с малко закъснение Ч.С.

- Дойдох да проверя докъде стигна моя случай - обясни клиентът. - Притесних се, че те няма толкова време. И не само аз... Но на въпроса - докъде стигна моят случай?

"До под крушата", помисли си Ч.С., но се засрами от собствената си мисъл.

Онзи търпеливо чакаше.

- Ще ти кажа истината - проговори накрая адвокатът. - Няма как да спечелим това дело... Вземах ти парите напразно.

- С други думи, мамеше ме - меко каза клиентът.

- Точно така - призна Ч.С. - Съжалявам! Ако можех, бих променил толкова много неща...

Онзи дълго и внимателно го изгледа. След което отбеляза:

- Ти си се променил. Това е най-важното. Всичко друго може да се поправи.

Клиентът отново започна да пише нещо на листа пред себе си. После изненадано вдигна глава и запита:

- Ти още ли си тук?

* * *

Ч.С. се събуди и дълго се чуди какво означава този сън. А когато котето изскочи отнякъде, той каза:

- Трябва да направя нещо, но не знам какво... Ако кучето беше тук, сигурно щеше да ме посъветва.

- Знам какво щеше да ти каже кучето - измърка котето.

- Какво?

- Ще ти кажа само ако ме почешаш тук.

Ч.С. с усмивка почеса малкия си приятел.

- Какво, де?

- Кучето щеше да ти каже да тръгнеш по улицата. Всяка улица води донякъде.

- Но аз вече вървях по тази улица - с известно разочарование каза адвокатът. - Стигнах до края й...

- Улиците имат два края - измърка котето. - Хайде, аз ще те изпратя.

И те тръгнаха по улицата.

* * *

Даа, улицата имаше два края. На другия й край беше гарата.

А хубавото на гарата е, че от нея тръгват влакове. Влакове във всички посоки.

* * *

За неговата посока обаче нямаше влак. Или, по-точно, нямаше билет, защото в джоба на Ч.С. нямаше пари за билет.

- Това е - каза котето. - На добър път!

- Как така? - не повярва на ушите си Ч.С. - На кого ме оставяш?

Котето каза още нещо, но Ч.С. не го разбра. Вече не разбираше техния език... После малкият приятел изчезна навън в мрака.

Ч.С. се огледа, чакалнята бе пуста. Единствено, в другия й край, на една от пейките, се бе свил някакъв човек. Бездомен, лесно бе да се отгатне. Ч.С. се запъти натам и когато приближи, разбра, че е жена, загърнала се с дрипи.

- Здравей! - каза Ч.С.

Тя отметна шала от лицето си и го погледна. А той едва не припадна върху хладната мозайка.

Беше тя!

Беше зеленоокото момиче от неговото детство. Жената със зелени очи от неговото днес!

- Вярно ли? - едва събра сили да каже Ч.С.

А тя се усмихна.

© Орлин Крумов
=============================
© Електронно списание LiterNet, 16.05.2017, № 5 (210)