БЕЗМЪЛВНАТА БЕЗНАДЕЖДНОСТ НА "ТРИ СЕСТРИ"

Николина Делева

web

След няколкогодишно триумфално шествие по европейските сцени, в София, както и на фестивала "Варненско лято" 2018, беше показан филмов запис на прочутото представление "Три сестри" на режисьора Тимофей Кулябин от Новосибирския театър "Красный факел". Прожекцията e част от програмата на платформата "Световен театър в София", която представя ежегодно от 2007 г. насам водещи имена и тенденции в театъра по света.

Пиесата на Чехов е класика, христоматиен текст и "театрална Библия на драматичния театър" според думите на Кулябин, и от своето създаване досега е подлагана на какви ли не интерпретации и трансформации, така че изглежда почти невъзможно да бъде поставена, без да повтаря или цитира свои предишни варианти. Режисьорът Тимофей Кулябин, наричан "вундеркинд" на новия руски театър, успява да намери към нея уникален подход - вместо промяна на текста, прекрояване и дописване, в неговия вариант пиесата се играе на жестомимичен език, съпроводен от субтитри, в които присъства оригиналният текст на Чехов без никаква промяна. С това режисьорско решение той премахва едно от основните изразни средства на класическия театър - живото слово. В третото действие - пожара в града, той отива дори по-далече в своя експеримент, като към тишината добавя и тъмнина - само екрани на мобилни телефони просветват в тъмнината на сцената. Така остава главното - невероятната актьорска игра!

Подготовката на представлението е отнела две години - актьорите не са глухонеми, и те наистина произнасят на жестомимичен руски език целият оригинален текст на Чехов. Трябвало е освен да усвоят нов чужд език - жестовете, с които ръцете им предават текста, но и да се научат да ги правят не само статично или фронтално към публиката, а в ход, докато седят, тичат и т.н. Целият актьорски състав е работил дълго и упорито върху това да се синхронизират един с друг до съвършенство, да се научат да предават интонациите на изреченията и градацията на емоциите в различна динамика само чрез жестове, мимика, положение на тялото. Жестомимичният език изисква различна изпълнителска техника - актьорите трябва непрекъснато да имат контакт очи в очи по време на комуникацията, защото жестът не носи смисъл без някой, който да го възприеме. Налага се всеки да упражнява стриктен, непрекъснат самоконтрол върху поведението си, във всеки момент да е настроен като локатор да усеща енергията на останалите на сцената, да е на една вълна и на една скорост с тях.

Според думите на режисьора текстът се превръща в отделен персонаж, в главно действащо лице на спектакъла. През 1969 г. литературоведът Наум Берковский нарича диалога в "Три сестри" "разговор на глухи". Идеята на Кулябин за използването на жестомимичния език не е свързана с това традиционно тълкуване на Чеховите персонажи - според него те не са глухи хора, които не се чуват един друг, а такива, които не чуват света наоколо.

В началото вниманието на публиката се раздвоява между действието и следенето на субтитрите, но постепенно възприятието се приспособява към това разделение. Постепенно зрителят е въвлечен в съвсем нов вид възприятие - въпреки липсата на изречени думи той се оказва вътре в текста, чува го в главата си сякаш произнесен от вътрешните гласове на актьорите.

Хронотопът на представлението е неопределен - героите са облечени както в рокли и мундири, характерни за епохата на Чехов, така и в съвременни дънки и фанели, ползват техника от нашето време - телевизор, смартфони, компютър, сешоар и др. Това изважда разказваната история извън определени исторически рамки и й придава извънвремевост.

Сценографията на Олег Головко е графична в черно-бяло и липсват ярки цветови акценти. Действието се развива изцяло в затворена, интериорна среда - вътре в къщата, което подсъзнателно създава някакво клаустрофобично усещане за затвор и капан. Декорът е поставен на сцената без разделителни стени между отделните помещения в дома на Прозорови - те са само условно очертани с бели ленти и зрителят вижда какво се случва едновременно в различните стаи. Сценичната среда освен визуално въздействие има и своя звукова партитура - тътрузят се столове, тракат чинии, затръшват се вратичките на шкафчетата и т.н. Представлението е безмълвно, но не е тихо или беззвучно - чува се музика от телевизора, потропване на токчета, шум от сешоар, звук от зареждащ се компютър, скърцаща цигулка, биене на камбани, изстрели, мучене, стон, плач, духова музика и др. Дори на моменти е прекалено шумно - липсата на човешки глас и думи прави още по-отчетливи звуците, настройва вниманието към тях.

Началото на първо действие е празнично - музика, гости за именния ден на Ирина, вълнението около появата на Вершинин, който е от Москва. Същността на това, което се случва при Чехов никога не е изречена директно, разтворена е като усещане в атмосферата, прозира в мълчанието и паузите, витае като неясно чувство, прокрадва се в уж безпричинните сълзи и желанието за бягство. На пръв поглед всичко е обикновено и нищо не се случва - хората говорят за битови неща, пият чай, дори се усмихват, но в баналността и рутината на ежедневието се крият най-големите трагедии - мечтаният красив и истински живот се оказва невъзможен, щастието и любовта са непостижими, няма вариант за бягство или промяна.

Постепенно, в следващите действия на пиесата, светлината и радостта угасват, надеждата се изпарява и е заменена от отчаянието и безизходицата. Увеличава се хаосът на сцената и трагедията на персонажите става все по-осезаема. В третото действие, в тъмнината на нощния град, пожарът се разгаря не само извън къщата на Прозорови, а и сред тях - болката от драмите, които се разиграват между тях започва да става пареща и сякаш нагнетява въздуха на сцената. Всяко действие завършва с вопъл за Москва - мечтана обетована земя на хипотетичното щастие.

В последното действие опустошението и разрухата са видими и осезаеми - празна бяла сцена, само маса и куфари за път, на заден план найлони, които сякаш скриват руини и обгорени отломки от преминалия пожар. Всички са в черно - сякаш са в траур. Умира любовта на Маша и Вершинин, Тузенбах е убит на дуел, Чебутикин заминава. Сбогуване, развръзка, край - гарнизонът си отива и оттук нататък пустотата и скуката ще покрият изолирания провинциален град като пелена, под която, оплетени в сивата прашна паяжина на бита и ежедневието, на сестрите им остава единствено да чакат смъртта с опустошени души и разбити надежди. Те нямат вариант за бягство или спасение, любовта е невъзможна като изход или смисъл за никоя от тях. Те вече знаят, че оттук нататък не ги очаква нищо: "животът си отива и никога няма да се върне, никога няма да отидем в Москва".

Спектакълът е тежко и изтощително преживяване както за актьорите, така и за зрителите, не само защото продължава повече от 4 часа. Да се каже, че актьорите са добри, е все едно да не се каже нищо. Постигнали са съвършена полифония, сливане в ансамбъл, който е в пълен синхрон. Наградени са с националната театрална награда на Русия - "Златна маска 2017 за цялостен актьорски ансамбъл". Всеки миг от спектакъла е част от оркестрация, в която няма нито един фалшив тон. Трудно е някой да бъде отделен от останалите, но все пак най-впечатляващи са актрисите в ролите на трите сестри - Олга (Ирина Кривонос), Маша (Даря Емелянова) и Ирина (Линда Ахметянова). Те живеят живота на своите персонажи с абсолютна честност и максимална интензивност, себеотдаването им стига до самовграждане.

Актьорската игра успява да накара неизречените думи да звучат още по-силно и осезаемо, направо да кънтят оглушително в тишината. Безмълвието на спектакъла нажежава емоциите до непоносимост. Мощната енергия превръща спектакъла от външен артефакт, който наблюдаваш като зрител, в лично, индивидуално преживяване. От него боли - усещаш трагедията на персонажите сетивно и вътре в тялото си, съпреживяването се превръща в катарзис. Това е един от примерите за изкуство, което разширява емоционалния диапазон на живеенето ни отвъд и над "тук и сега".

© Николина Делева
=============================
© Електронно списание LiterNet, 26.07.2018, № 7 (224)