ИСТИНСКИ И НЕИСТИНСКИ УКАЗАНИЯ ЗА ТЪЛКУВАНЕ НА ПРИРОДАТА ПО ЙОРДАН ЕФТИМОВ

Николай Петков

web

В литературната зоология всеки вид е (някак) хибриден, не съвсем истински и малко случаен. Появата му е непредсказуема и изисква учудване, граничещо с раздразнение. Защото откъде накъде в каталога на китайските животни - редом със зелените лисици и трикраките магарета - ще съществуват и зверове, изписани с тънкокосместа четчица? И защо рибарите в далечните заливи ще ловят риби - като стоглавата капила - с маймунски, кучешки, конски и всякакви други глави? Дали защото в езици като класическия гръцки думите за химерата и за деня, в който живеем, имат обща етимология? А може би защото от подобни корени се разлистват филизите на ежедневието ни - цветя с лъвски глави, кози кореми и змийска опашки. Естествени като природата или като физиката... която (съвсем случайно) - заедно с филизите - произхожда от един и същи корен, от гръцкия глагол за проникване - φυω.

Тези, и хиляди други въпроси, се появяват, когато човек се опитва да отговори на други три въпроса: що за животно е поезията на Йордан Ефтимов? От какъв род произхожда? Към кое от лирическите семейства принадлежи? И дали втъканите в жанровата плетеница на стиховете цитати - като тези на Станислав Лем (из "Соларис", в началото на "Трансплантознание"): "не съществуват отговори, има само решения", или на Марсел Пруст (от "Науката за любовта и когнитивните дисонанси"): "любовта е прекрасен пример за това колко е пренебрежимо значението на реалността" са част от живата плът на това странно поетическо създание? Или - ако не са - това би ли могло да означава, че текстът, подобно на мембрана, пропуска несъизмерими със себе си реалности, че рибата, рибарската мрежа и въдицата; заедно с морската сол, стоковите борси, раците, планктона и рапаните... всичко е част от естеството на един и същ надисторичен лиро-епически вид?

Последният от неоплатониците - Дамаский, с когото по необясним за мен начин Йордан Ефтимов се родее, в "Апории около първоначалата" описва този вид като немислимото време, което подобно на митичния Кронос отпред било с глава на бик, отзад - с глава на лъв, а по средата - с лице на бог", дракон, чиято химерична природа е несъмнена"; неостаряващото същество, от което се раждали Хаосът, Мракът и Необходимостта. Приемем ли тази парадоксална хипотеза, би трябвало да повярваме: "доказаните теории" е наратив за Световната душа - само че, за една нова мода душа - обитаваща, едновременно, всички светове на невъзможните метафизики; особено на ученика на Алберт Велики - Дитрих от Фрайбург, ортодоксалния мистик, настояващ, че душата е другото битие на нещата - енс концептуалис - или битието, което само излъчвало идеите за себе си; подобно на глухарчето, което ужким казвало на всички: "ето, аз узрях, духни ме".

Вкусът на подобна алхимична метафизика не е трудно да се долови отвсякъде. "Това е то - реалното живеене, да мислиш, че не живееш истински"... текст, със заглавие изписано на чужд език, защото в езика, който говорим, и в езика, който живеем, всичко е чуждо. Някои биха нарекли езика от заглавието "английски", други - "ангелски", трети биха върнали спомените си към Беда Преподобни и Исидор Севилски... към забравените етимологии и историята на ангелите. И всичко това, защото езиците са вечно химерични. Понякога, като в "The End" на Doors, са дълги повече от седем мили; понякога - както не рядко им се случва - те са по-дълги и от хилядолетие. Започват в годините на Дамаский, Исидор и Беда, за да завършат в някои от недоизсънуваните книги на Аристотел, които - почти е доказано - са измислени от Йордан Ефтимов. При все че същите тези езици могат да са кратки, като срещата на кит със слон. Или като лирическия наратив от следващото стихотворение - "Републиканци". Защото понякога поезията може да бъде и това - детски разговор за схватката на лъва със слона. Кой ще победи? Защото животът, литературата и сексът имат агонален характер... Подобно на агонията... и на другите родства по избор. А в книгата на Йордан Ефтимов те, родствата, са много; като истините, които се престанали да бъдат истини. За тях дори има и цяло стихотворение. Нарича се "За алтернативните ауфтакти". От него става ясно какво ли не; като например, че "слоновете нямат колене". A така също, че "чесънът размагнитизира магнитите", и че: "краката на бобрите имат различна дължина".

Разбира се, книгата е и учебник по неразбираемост. Енигматична като сън на сянка. От там и многото слънцеяди - модерни и теософски - като диваците в Гвиана или в Амазония (за тях също има поема). Убеден съм, че любезният читател трудно ще намери стопанско приложение на множеството подобни лиро-епически наративи. Вероятно не е и нужно. При все че, ако се прави подробен каталог на полувъзможните сюжети, трябва да се признае: не можем без околосветското пътешествие на мухата Цеце, както и без паметниците на отсъствията... без старата хартиена бележка в библиотечния каталог: овце-огнехвъргачки... защото в поетическите каталози на Йордан Ефтимов всичко си има ред и място. И всяко нещо е според чина си. Друг е въпросът дали ще го откриеш (което, между другото, не е проблем на неговата книга).

© Николай Петков
=============================
© Електронно списание LiterNet, 11.04.2018, № 4 (221)