"ТИХО Е" В ПОЕЗИЯТА НА НИКОЛАЙ ДИМИТРОВ

Нели Кирилова

web

След "Лунният просяк" (2005) "Тихо е" (2017) е втората поетическа книга в биографията на проф. Николай Димитров, която художествено се стреми да оцелости сякаш щрихираната, графично зададена, в първата стихосбирка, битийна картина. Макар разделени от времевата граница на малко повече от едно десетилетие и редица литературоведски трудове, двете книги взаимно се оглеждат, една в друга се изговарят, създавайки цялостен поетически изказ за света и човека. "Тихо е" събира в своите книжни шепи преживените дни, носталгиите и погледите към вечността на лирическия субект от "Лунният просяк", но вече зрителната перспектива постепенно се разроява, за да обгърне реалността от всички страни, достигайки в края до една особена окръгленост на (съ)преживяване на битието. Първата стихосбирка е превърната в своеобразен палимпсест. Част от познати образи, мотиви и стихотворения се вливат в много по-широкия битийно-екзистенциален контекст, а оттам идейно-смисловата концепция продължава зададените пътища, които постепенно описват жизнените пулсации на лирическия Аз, спрямо които в края на книгата ще се оформи нова визия за света - на събралия себе си чрез (по)знанието човек. От битийстващ Аз-ът става и битийно съзерцаващ заобикалящото го, взаимозависимост, хармонично организираща поетическия свят в "Тихо е".

Стремежът към цялостно осмисляне на света и мястото на човека в него е експлицитно маркиран още в структурната подредба на книгата. Отделните части, озаглавени "Дните", "Импресии", "Лунният просяк", "Малки истории", "Тихо е", са своеобразни рецептивни подстъпи към заобикалящата действителност. Именно тази графична фрагментаризираност отчетливо откроява движението на лирическия субект спрямо света. Самите заглавия също индикират промяна в зрително-сетивните ракурси. Лирическият герой напуска границата на дните, за да се вгледа в заобикалящите го малки истории, които ще отекнат като импресионистично ехо в душата му, за да достигнат до абсолютната битийно-сетивна безграничност на просяка, неслучайно е лунен, а оттам следва "предстоящото изричане", може би, на света отново, но не чрез думите, а с езика на тишината.

Тихите тонове на битието заемат важно място в стихосбирката. Тишината, за което подсказва не само заглавието "Тихо е", е един от важните семантични подходи към изобразения поетически свят. Отделните стихотворения сякаш модулират тоновете на живеене на лирическия субект. От мажорните вчувствания във вчерашните илюзии на думите, преминават към тревожните тоналности на всекидневния абсурд, за да се разпръснат в по-широките екзистенциални граници, спрямо които (от)звуците постепенно ще отекват из самотните бели полета на битието, а там, в метафизичните пространства, вече в "носталгия и тишина", Аз-ът ще репетира "своя космос".

Достигнал до подобни усещания, предполагащи вече поетапното модифициране на един своеобразен и цялостен поглед, лирическият персонаж директно заявява: "Изживявам толкова плътно света...". Пространството изгубва обективната си темпорална разграфеност, героят потъва в минорната ритмика на (съ)преживяване на битието, която веднага го и алиенира от жужащия човешки народ ("Брътвеж"). Именно отстраняването на Аза от заобикалящата го реалност му помага да прозре особената взаимозависимост, позволяваща хармонизирането на бинарно положените битийноорганизиращи елементи. От тук насетне започва и сливането на героя със света. От емоционалната амплитудност, заложена в началото, остава само смиреното вчувстване в заобикалящото през екзистенциалните процепи на тишината, чиито превъплъщения в отделните произведения омиротворяват пораждащите се в Аза липси. Показателно е едно от последните стихотворения "Тишината като...", което събира и типологизира разпръснатите в книгата преображения на тишината. Последователната сравнителна конструкция отчетливо полага едно в друго физично и метафизично, показвайки светогледоформиращите й функции. Познанието започва да се търси отвъд "пъзелчетата на/ всекидневното ни щастие", в тишината на думите, където е сътворяващото първично слово. Последният стих е силно семантично натоварен: "Тишината като Причастие или като Път". Това е идейно-смисловото ядро и на цялата книга, синкретично помиряващо в себе си както центробежните, така и центростремителните сили на индивида в контекстите на битието. И именно прозренията, заложени в него, ще изведат лирическия герой по "бялата следа" към последното стихотворение, което е и поанта на цялата стихосбирка, дори по един особен начин се превръща във финално-начална рамка, индикираща постигната единност и битийна окръгленост:

Моята мила родина е
дъбчето израснало незнайно как
на отсрещния хълм
след сто години то ще хвърля
плътна сянка
под нея аз стоя и си почивам.

"Тихо е" на Николай Димитров, освен че представя един дълбок и образно богат поетичен свят, в своята последователност и цялост, също така конструира индивидуалната философско-светогледна концепция на автора за света и мястото на човека в него.

© Нели Кирилова
=============================
© Електронно списание LiterNet, 28.04.2018, № 4 (221)