В МЪЛЧАЛИВАТА БЕЗПОЩАДНОСТ НА ОМРАЗАТА - ДРУГАТА ЛЮБОВ
Литературно-творчески портрет на поета Димитър Горсов

Мехмед Мереджан

web

Оригинален и всеобхватен поет, автор на повече от десетина стихотворни сборника, Димитър Горсов все повече се налага в съзнанието на широк кръг читателска аудитория. Лирическият му герой, съчетал в себе си високата ерудираност, тънката професионалност на чувствата и интелектуалната натовареност на времето, се вгражда в полифоничния образ на съвременната поезия:

И седнали на къщния си праг, с устни обгорени
                                            от вкуса на пътешествията
молитвено да шепнем: Милост за щурците!... Милост!...
Милост за душите ни сразени!...

Темата за трудното ни битие изцяло подчинява душевния строй на Димитър Горсов. Поетът не се страхува да срещне озъбения спомен, толкова гъсто поселил духовното му пространство...

Темата за съпружеската вярност, в конкретно-битовия си образ, ще присъства в лирическите откровения на автора с онази последователност и жизненост на познанието за Любовта, но и за Края, които придават на отрицанието дълбока философска осмисленост: "Не вярвам в Пенелопи! Тук, и само тук да е жената - отдаваща се, молеща и искаща."

Откъде произтича това дълбоко познаване на женската сетивност? И не оправдава ли поетът лирическата си героиня като изрича за нея истини, които в значителна мяра я освобождават от каторжния Дух на себепознанието...

Наред с темата за утвърждаването на щастие-битието Димитър Горсов с не по-малка сила на лирическото приобщаване ще разгърне и тази за смъртта, ала смъртта, Краят в поетическите структури на Горсов едрее до степен на магическо отстояване: "Смъртта е огледало на живота ми - с достойнството й стойността му меря аз". Много погребения са минали през крехката чувствителност на лиричния субект, с много плач е наситил поетът духовното му пространство, за да стигне до конкретно-осезателното й присъствие едва ли не като потребност... Тук ми се иска да отворя дума и за трогателно-нежното, но и драматично-извисено произведение на поета Димитър Васин, който по конструкция на мисълта, на чувството си за ранимост се доближава до Димитър Горсов: "Но кого ли в този гроб още да погребвам..."

Беше преди много години, когато съвсем случайно разгърнах страниците на литературния алманах "Зорница", където бяха поместени стихотворения на утвърдени автори. Окото ми светкавично побягна по заглавията, едно от които - стихотворение на Горсов - беше силно впечатляващо: "Мамо, ти си вече в отвъдния свят...". Чета го с вълнение.

Пращяха нажежените въжета във ръцете на гробарите
и нишките се късаха с прощален пукот
                                        като корени
                                                  в душата ми...
И ако мерим с болката живота си,
не помня да съм бил по-жив от този миг.
Крещях, а слънцето в дълбоките огледала на мрака
растеше с образа на майка ми
и аз не зная нищо по-жестоко
от слънце в гроб...

На майката е посветено и в стихотворението "За ония дни", изградено с психологическо майсторство и умение. Авторът търси изповедната форма като начало на едно затрогващо и нежно откровение:

Обходиха дома ни и отминаха неща заветни, мамо...
Бе Цветница, а помня: късче сух босилек се орони
върху пресен гроб...

И тук Горсов изповяда неизмеримата си скръб по загубата на единствената, пред която за добро или за зло се коленичи: "Но казвам: харна бе годината - роди се бучиниш и трън до тръна избуя;/ и трудна булка срещна вълк по гола пладня и пометна...". Романтично-приповдигнатият слог на повествованието ще роди и копнението на лирическия субект за по-истински светове, за вълчи времена и за духове, които вампирясват, събарят полuци или пък сомнамбулно стъпват по ръба на спомен; този спомен е вече немирен сън в просъница за хляба, за дивата глутница на зимни виелици. Вечното, но и томително-нежното като усещане за близост все по-релефно ще присъства в доминантата за крехко и нежно обричане на страданието; хамлетовското начало ще мине под знака на битките за оцеляване, ала тези битки с нищо не могат да изкупят "вината" ни да бъдем по-съвършени: "И все пак, Хамлете, ти оцеля. Сега сме сигурни - избра живота...". Поетът ще потърси образа на Хамлет, за да разговаря с него по хамлетовски; и мисля, че по-достоен от този образ Димитър Горсов едва ли ще намери, за да се освободи от дребни теми, от злоезичие, но и от житейските условности - условността в случая рамкира действие, което ще се разиграе по сцените на всички епохи:

И стига си размахвал тази шпага!
За достойнство и за чест сега си плащаме с последствия...

Емблематичният знак в поезията на Димитър Горсов е битката за мигове; за тези мигове поетът е заплатил с поредица от безсъници, упорито е търсил Красотата във всичките й измерения и форми. И се е уморил от тази Красота: "А там над мен, илюзията, с която сме живели, е наситена с тъй прелестни неща...". Красотата в лирическите движения у Горсов е по-скоро красота, която преминава през лабиринтите на изкуплението...

Стихотворенията "В онзи сезон" и "На гордия живот лъжата свърши" разкриват Горсов като поет на силно-драматичните усещания; при него всичко е болезненост, изначалие на скръб по нещо, което безвъзвратно си отива: "С плач на оброчен камък, дето спи на мъст змията, ще свия колене..."; самотата е не само горък стон по хубост, тя е и обреченост на идеи...

"В свят без изход" се разкриват калейдоскопичните търсения на поета, които в една или друга степен определят и мащабното звучене на стиховете му. Горсов е разпънат не само на кръста на житейското познание, но и на дълбочинното търсене - стихът носи цялата усложнена метафора, поднесена не сладникаво, а с усещането на творец, който е минал през пламъците на изпепеляващи чувства:

Там дълго се ходи без хляб и завивка в мъглите,
там злите обсебват живота за себе си,
там колят добитъка върху сърцето ми...

Там! Къде, ако не в онази митична страна, измислено-неизмислена, реална в ранимия свят на поета...

Интересно развитие бележи Димитър Горсов в стихотворението "Едно проклятие", едно задъхано движение на емоционалния порив да събере в едно и зелената горест на измъчения дух, на бряг, където си отдъхват изтощените мисли на поета по хубост; хубостта е ласката получена-неполучена, но и не дадена, тя е сподавеният вик, дето между отвесни чувства се отливат страхът и песента на птиците: "А там, в безвремието ми, едно стремление, една пиявица от криволичене без образ, кръжи и смуче битието ми...". В опита си да преодолее това вътрешно течение, тази сгъстена сплав от гняв и мисъл, лирическият герой на Горсов ще извика: "О, Боже мой, не е ли гласът ти път в измамата, че пак съм жив?/ Не е ли той ранима горест от долини, в които бях аз и не бях?...". Поетът е колкото единен в лирическите си откровения, толкова е и раздвоен, разкъсан и затлачен от тинестите води на жабясало пладне. Хамлетовското начало слага на устните на поета неродените песни на измъчения му дух и този дух ще се вие по спиралата на нашето съвършено несъвършенство... Всъщност кой е този Хамлет в ново време, не е ли той един и същ вкиснат възел от противоречия; и не носи ли това Велико и всеопрощаващо "вината" ни в името на любовта към човека? Проклятието да бъдеш... Да бъдеш опъната струна, горест зелена в сладкото на мъката. Дори и интимното битие на поета ще мине под знака на мъченичеството: "И прозрях: вярвал съм като слепец в звездата си, а тя никога не е изгрявала!"

Родовата памет, съхранила най-светлите спомени в реликвения свят на Димитър Горсов ще наедрява с онази приемственост на образи и чувства, които във висша степен ще дават живот на песните му. В този омагьосан кръг от радост и сълзи, но и тъжни възторзи ще се движи лирическият строй на поета: "А баба ми с най-пъстроцветни приказки в душата си, с лице от светлина, седеше там - в самия край на залеза...". В кривата от любов, от свян и житейски лутаници, Горсов ще види образа на баба си "с лице от светлина, с ножица от птичи полети, с които прекрояваше света" в неговата миражност...

Болката и радостта от съзиждането, но и яростта от посегателството над честта и разума са неизменни мотиви в поезията на Димитър Горсов. Поетът обича не само да съзерцава, но и дълбоко да живее обекта на изображението. "Видях" е вече симптоматично присъствие на тази болка; тя се изразява в диво и вълче покаяние пред спомените:

И казвам: тичаш ли по друмите на другите, не стигаш никъде,
алчно грабиш ли от другите, не стигаш никъде...

"Никъде" е философско обобщение на отрицанието; това отрицание крие и тежките последици на ранимата душевност. И тогава ти, самият ти, където и да си, все си никъде. Това звучи като тъжен финал на една симфония, дълбока и драматична по своята същност...

По идейна, пък и по психологическа нагласа "Стаята" твърде много ми напомня на "Прозорец" на Атанас Далчев, самотният лебед, който изпя най-сърдечните си песни в един късен период от творческото си развитие. Конкретно-битовото в произведението на Димитър Горсов многозначно разкрива духовните терзания на лирическия субект, превърнал в предмет на изображение само една-единствена част от къщата, в която са заключени спомените на поета. И тук, както и при Далчев, самотата и отчуждението като мотив са се превърнали в лайтмотив на страданието:

И в тая нежност затаен, със дъх съгрявах аз щурчето,
                                                              вкочанено в нощите, когато
изтръгвах огън от жени, прекрасни в святостта на изневерите,
с ръка избърсвах пепелта от родния си праг...
сред запустение и самота мълчах...

"Гърч" е метафората на духовното разпятие на поета. Едва ли стихотворението би се развило по една друга плоскост, освен тази на болезненото усещане на познанието. И помръкнал от светостта на това познание, лирическият герой на Димитър Горсов ще стигне до дълбоките вирове на душата си, откъдето ще черпи темите и мотивите на песните си: "И кой в сплъстените полуусловности пак с пръсти в гърч и с потни бицепси, отбива сенокосите, услажда пяната на градовете...". Малцина са поетите, които с такава изтощителна ярост и отчаяна съпротива отстояват приливите на сърдечните си сезони:

В чий риск, в чия разруха
ирисът на Бога в мрак кърви там?...

"Гърч" е метафоричен израз, болезнено разкриващ драмата на поета, който наистина вижда тъжните последици от разрухата, от крушението на идеалите за съвършенство... В крайна сметка и илюзиите се свличат в гнойните водовъртежи на тия крушения...

Антиномично е изградено и стихотворението "До другия живот", където Димитър Горсов постига универсалност на диалектическото единство на раздвоението:

Заран път!... С надежда или с рана в края му...
И питане без отговор. И дишане отчаяно.

В часове на размисъл лирическият герой отрежда за себе си най-трудния дял: "А вечер - самота... И лутане из бездни...". На такъв самосъд на честта и разума се подлагат само онези, които са в правото си да имат малко повечко обич и които приемат наказанието като висша цел на изкуството...

Аналогично свързвам стихотворението "До другия живот" на Димитър Горсов с това на Данаил Данков - "Премиера". И двамата поети се движат по спиралата на щастие-битието, като извеждат идеята за преходност посредством усещането за... Края; "Шестдесет стъпала, шестдесет изкачвания! Шестдесет слизания.../ Добре, че премиерата наближава...". Краят разкрепостява духовно и героите прекрачват в отвъдното...

По интонация и психологическо проникновение стихотворението "Някога ще спре да търси..." успоредява картини, близки до тия на душевното състояние на автора: "Някога, в ден на поличба и на поругана слава/ през пропукана икона ще съзра самия дявол/ как влудяващо се шири в проиграното от мене/ и гладува за греха ми...". Дяволът като символ на проиграна чест, но и на проигран живот, с нищо не ще изкупи "вината" на лирическия субект още по-плътно да изживее миговете на преосмислени загуби. Човек печели не само от приобщаване към изконни и иконни истини, но и от загубата на тия истини:

Не е страшно това време, страшно е, че все по-
омагьосан го сподирям и за друг живот се моля!...

Разпънат между идеал и обективна даденост, този герой ще проклина в себе си мечтите, скритите желания на оня пътник, който цял живот през себе си е пътувал към нежности, към пареща любов, но и към ...омраза. Тогава съвсем логично е в него да избухне оня пламък на себепрезрение: "Ето нежността, вземи я, вземи черните ми мисли, и гнева, и болката - те са ми товар огромен...".

Почти в същото поетическо русло тече емоционалният поток в стихотворението "Отсъстващият" (...с омразата и с отчаянието си,/ между водопадите на сипеите и на дъждовете вечерни отмина ти..."), "Жега", "Бедният пейзаж", където паякът източва тъничката нишка на мига "и върху трън и рогче на змия заплита гибелната мрежа" на ранимото ни съществуване; "С лице в мравуняка", "Старицата" и особено в "Болката е душеядна":

Утрините с острието на обидите опустошава и услажда злобните сърца -
както се услаждат вълчите езици в раните...

В поетическите зарисовки на Димитър Горсов времето като образ ще се разкрива не еднозначно, а с оня знак на духовното съзиждане, без което е немислима поезията:

Река на времето, изтичаш ти
и все неповторимо се повтаряш...

Димитър Горсов мъчително-трудно и болезнено изживява изпитанията, на които е бил подложен; трудно преодолява и болката, и натрупаните мълчания - сега той е намерил чрез словото един отдушник, за да се освободи от наслоенията на битийното: "Угнетен, и сам, но горд/ в плътта си като в пламък вулканичен/ лика на болката съзирам - сетен пристан ми е тя!...". Единен и раздвоен в болката, той ще я рисува във все по-плътни, по-внушителни картини; тази болка ще мине през сложната, но и твърде крехка чувствителност на поета. Безсилен да й се противопостави, той ще я желае едва ли не като потребност: "Щом в нея сушата с отвъдното граничи, и тебеширена следа оставят костите в пръстта...". При цялата си метафоричност на изказа Горсов ще постига дълбочина на мисълта, при него лирико-философските отсевки граничат с болезнените откровения на една душа, която в родилните си мъки, за да ражда само Красота, ще мине под знака на горести и отчаяна съпротива...

Повечето от стихотворенията в "Праг" почиват на сюжетна основа: "Когато тръгвах", "На гроба на приятеля", "Макар изваян от калта, с калта не ще се примиря", "Къщата", "В онзи сезон", "Праг", което дава и заглавието на книгата, и много други. Но не са редки и случаите, когато поетът се позовава на чудесни хрумвания, които носят и "онова зелено и зелено-синьо на водата", "Равновесие", Болка" ("...че от омразата се скрихме, че бяхме слаби, че в света се уморихме от страдание"), "Това, което хрупа в пясъка"; а трети са написани предизвикателно, като вътрешен висш синтез на съгласие-несъгласие: "може би съм ви дошел до гуша, но жените ви ме любят...", "Молитва" ("...дай ми свирката на Пан в тръстиките, и от тръстиките стрели тракийски - да е вечна свободата над могилите"), "Този, който на удара не отговаря..." и др. Горсов умее да предизвиква настроението, а това ще рече и образа. Образът ще се подчини ту на интересно обаждане, ту пък ще носи неспокойния ритъм на трудното ни ежедневие:

Мен ме няма в мраморните зали на театрите ви
нито в блудствените ви кина, ни по пероните,
сред гъст шпалир от очаквачи...

("Равновесие")

След като лирическият герой не се намира никъде из тоя хаос от игри и сенки, от светлини и мрак, тогава къде да го търсим?... Игрите на заем, на обич и омраза, и до болка осъзнатите обективни дадености са му омръзнали. И поетът, верен на чувството си за изконност, ще им противопостави един друг свят, коренно различен от техния, свят, където мимолетните стойности нямат място: "А съм тъй необходим за равновесието ви над бездната...". Животът над бездната е самият живот, дъното е пъкъл, и в тоя пъкъл осмисляме страданието...

Подобна е структурата на стихотворението "Звезди", посветено на Мариана Тодорова:

Други тук стояха преди теб,
други гласове в тревите екваха и в друг завет,
други ни обичаха... Ти кой си?...

Зад обективните реалности са закодирани много по-сложни, по-обемни социални стойности - при Димитър Горсов красивото страдание е по-скоро плод на горчиви размисли, на неутешими разочарования: "После облак скри небето, плака дъжд и грейна месец..."). В този апокалипсис на чувствата, в този магически ход на житейски проверени истини, поетът ще види втвърден мигът на озарението и ще скърши упоритата си болка; тази болка по хубост, минала едва ли не като сватбено шествие и приела по собствено желание образа на венчалния пръстен: "Снощи пих в градината си, пях и плаках/ и се стичаха през нищото сълзите ми...".

"Баладично за виното" е продължение, с тази разлика, че авторът ще насели поетическото си пространство с видимото присъствие на образа на скъп приятел - посвещението на поета Димитър Васин не е случайно; зад това посвещение се крие един свят от копнеж за подадена ръка в най-трудните минути на печал и размисъл:

И днес в задушниците ни над святи гробове
обилно го разливам, за да знаят мъртвите, че из равнинния
покой на Тракия и Мизия отекват още родни гласове...

Усещам как при всеки досег до близостта на приятеля душата на поета настръхва от ужасите на историята, минала като в просъница през кървави свади, през реки от кръв и сълзи: "И Дионисиеви жрици раждат синовете ни/ край пътища - през бранните поля проправяни/ от воини с избодени от мерзък враг очи...". Историята, и кървава, и мътна, солена в очите ни, тече през нас и се надига със страшното заклинание никога да не отрезвяваме от това баладично вино...

Драматично развитие бележи и великолепното стихотворение "Тишина", където Димитър Горсов пределно чисто и ясно разкрива метаморфозите на философско-оброзното прозрение за смисъла дори и отвъд границата на студа. Отрицанието на поета е в името на красотата и истините; това отрицание е по-скоро възхвала на нравствения хамлетовски подвиг да пребъдем в мирно-розмирното време:

Но кой е по-силен от времето?...

В праха на миналото историческата памет така е съхранила покъртителния образ на страданието за човека, че едва ли можем да се съмняваме в изградените стойности, до които стига това страдание: "Че образът на мъртвия в пръстта е тишина,/ че върху ножа на убиеца кръвта е тишина,/ че обичта към мъртвия в сърцето ни е тишина...". "Тишина" e колкото реалистично като съдържание, толкова и драматично като замисъл и изпълнение...

Широк и многообразен е тематичният кръг на Димитър Горсов - от любовта към Родината и синовното признание към нея, от обичта към майката, тази вечна светица, и от преклонението пред доброто... Чувството ни на обреченост ще носи белезите на непреходност на истините, лирическият герой ще мине през горчилките, през гъсто населеното му пространство, за да изпее съкровено и молитвено страданието си по Човека и неговото съвършено несъвършенство:

Трябва ли ни нещо? - сняг, за да е зима,/
пек, за да е лято
и интимен полъх от въздишки
в миг на обич!"

Ако поезията е откровение, то това откровение непременно ще присъства в лирико-драматическите изповеди-размисли на Димитър Горсов: "...Ще вдигна наздравица/ за рая гергьовски с жита вретенили/ под флейти от звънки момински бедра...". Историческата памет, закодирана още в "Куче и самотност", "Молитва" ("но сипеят от бучка пръст поел"), "Апология на страданието", "С онова зелено и зелено-синьо на водата", "Вития" и редица други ще възкръсва с онази предметно-сетивна експресивност на понятието за родова принадлежност...

Злото в поетическите фактури на Димитър Горсов ще заема все по-определено място. Образът на новото зло е предаден по възможност в неговата конкретно-изобразителна стихия. В "Хубави са студовете" се постига една интимно-заразителна картина на времето, в което толкова сеизмично се променят температурите на емоционалния порив...

По широта и значимост стихотворенията на Димитър Горсов носят очарованието на напрегнатия делник; няма нещо, което да не е минало през пламъците на страданието и да не е прераснало в значим художествен образ: "Но залезът хладнее - време е, на волността дължимото отдал, да седна пак на прага си. И нека идва мракът - стига ми, че поне този ден не пропилях...". Времето в поетическите пристрастия на Димитър Горсов се разкрива не сладникаво, с привкус на романтичните повеи, а сурово, пестеливо, поръсено с горчица от скръб и самота, с белотата на тихи копнения и с оня ръждясал и прояден зъбец на катинара-време. И едва сега, след като съм се приобщил към голямата мисъл на поета, след като опитах от сладкото на горчивината, толкова гъсто поднесена в поетическите метафори, аз спокойно мога да кажа, че "Праг" е едно върховно постижение за съвременната поезия:

Посочи ми кои са земите
на Ханаан в този гнусен свят, в който кръвта изпреварва
росата след страшните нощни разстрели...

...Дай ми време за всичко да мисля!... И омразата в мен да расте,
дордето в безкрая дъхтят на смърт тъмните атомни рози...

Омраза?!... И в името на какво, ако не на обичта, която се нарича рана...

Като се опитах да направя един по-задълбочен и по-разгърнат анализ на "Праг", аз всъщност идейно и естетически проследих развитието на художествения образ в цялостния му контекст и стигам до заключението, че лирическият герой на Димитър Горсов, преминал през ада на страданието, на гнева и болката, ще битува дори и в отвъдното, и ще изгаря в мълчаливата безпощадност на омразата - другата любов...

© Мехмед Мереджан
=============================
© Електронно списание LiterNet, 10.03.2018, № 3 (220)