ЗАРАЗНО

Мариета Йовчева

web

Вървеше без определена посока вече втори час. Искаше да усети духа на зимна София - действието на пиесата се развиваше тук, а тя все пак не беше коренячка. Досега не беше забелязала какви красиви улички има столицата. Краката вече я наболяваха, но адреналинът от притеснението и след това - внезапната радост, още пулсираше в кръвта ѝ. От толкова утвърдени имена избраха точно нея - неопитната и неизвестната. Имаше нужда от тази победа, наистина имаше!

Загледа се в белите клони на висок клен, красиво изрязани върху тъмносиньото зимно небе - това си беше готов декор за една от сцените, артистите също щяха да са облечени в синьо и бяло, само лицата им щяха да се открояват с топлия си цвят. Нищо нямаше да разсейва зрителя. Думите щяха да имат собствено място и тежест, искрени и силни...

Внезапен тласък я събори на земята. В първия момент реши, че някой се е подхлъзнал случайно и се хваща за нея. Невисока, слаба фигура, с качулка ниско над очите, лицето не се виждаше, само ръце, вкопчени в чантата ѝ. Тези ръце бяха сякаш отделни от нападащия, ловко дърпаха и избутваха пръстите ѝ, безмилостно усукваха китката, за да пусне дръжката. Нападателят не издаваше никакъв звук, просто делово си вършеше работата. Закрещя с цяло гърло, все още не вярваща, че това наистина се случва на централна столична улица. На отсрещния тротоар имаше група мъже - ей сега щяха да дойдат и да опердашат крадеца. Не повярва на очите си, когато групата безмълвно се изнесе почти на бегом в обратна посока. Поне да бяха извикали! Болката в ръката ѝ стана остра, принуди я да отпусне хватката и крадецът побягна с чантата. Надигна се тромаво, разтри китката. Огледа се зашеметена - улицата продължаваше да е пуста и сравнително тиха. Светеха прозорци, всичките затворени. Тръгна бавно към близката охранителна будка на входа на голямата болница. Пазачът поцъка съчувствено с език - май на тази улица всяка вечер имало нападения, наркомани сигурно. Предложи ѝ да влезе в будката на топло да изчака полицията, даде ѝ телефон да звънне на близките си. С чаша горещ чай в ръка тя окончателно се почувства като героиня в модерна пиеса, където публиката очаква най-после да се разкрие замисълът на автора и режисьора, но такова разкриване няма и няма... В полицията това усещане се усили още повече, особено като донесоха голям албум със снимки на крадци за разпознаване. За пореден път повтори, че нападателят беше с качулка върху лицето. Като в сън слушаше как обсъждаха, сякаш нея я нямаше в стаята, дали е трябвало да се опита да смъкне качулката, че да има за какво да се заловят или все пак е постъпила разумно - можеше да отнесе и някой ритник в главата. В полицията беше топло, започна да й се доспива. Най-накрая възрастният ѝ чичо пристигна, искрено зарадван, че нищо страшно не се е случило. Отнемането на чантата си е малкият дявол, тя да е доволна, че се е отървала леко. Полицаите се съгласиха, разказаха по една-две истински страшни истории за обири.

От уютната стая в дома на роднините цялата случка изглеждаше нереална, сякаш някой я беше разказвал преди време и не се отнасяше за нея. Не мигна цяла нощ, искаше да открие смешната страна на случилото се, после да я разказва в компания. Но документите ѝ ги нямаше, ключовете от квартирата ги нямаше, писмото, с което я уведомяваха, че е спечелила конкурса, го нямаше. Нямаше я късметлийската петлистна детелина, както и снимката на семейството ѝ. Парите не бяха особено много, но ѝ трябваха за следващия ден. А на дъното на откраднатата чанта беше най-любимия ѝ талисман - малкият къс яспис, който намери в Родопите онова лято. Усети такъв яд, че зъбите я заболяха от стискане. Как можа? Защо не се прибра направо да обмисли бъдещата работа? Какъв беше тоя детински импулс да обикаля безцелно из мразовития софийски център? Че изпадна и в еуфория от студената му прелест! На ти прелест сега! Опита се да се успокои. Все пак никой не беше откраднал днешната ѝ победа, тя си беше голяма, но нещо вече не ѝ се радваше истински. Започна да записва някои от идеите, които ѝ бяха хрумнали преди няколко часа и изпълнили с въодушевление. На белия лист изглеждаха плоски, неприложими или направо тъпи.

Задряма за малко чак на разсъмване. Сънува точно тази част от пиесата, която беше обмисляла, когато я нападнаха. Декорът беше заснежена земя и тъмносиньо небе, на чийто фон се гърчеха зловещи бели клони. Актьорите трепереха, само по тънки летни дрехи. Около тях обикаляха ниски закачулени същества без лица и се опитваха да им откраднат и тях. Въпреки това пиесата продължаваше, всеки си казваше репликите изразително, но звук не се чуваше, виждаха се само мърдащи устни. Дърветата избледняха, отдалечиха се и изчезнаха безшумно. Безликите същества събраха, каквото успяха да докопат и изчезнаха и те. Актьорите останаха на сцената голи и зъзнещи, но продължаваха да произнасят репликите си старателно и беззвучно.

Събуди се от втрисане. Вече беше светло, облече се и излезе навън. Утрото беше мъгливо, улиците - грозни и непочистени. Забързаните хора сякаш се движеха на автопилот, не забелязваха нищо около себе си. Снощи някой я посъветва да провери една от задните улички - там понякога подхвърляли ненужните чанти, след като вземат ценното. Своята не намери, но откри цяло гробище за откраднати чанти - изтърбушени, зеещи неприятно с подплатата навън. В някои още се виждаха гребени и остатъци от козметика. Други бяха вече избелели и полуизгнили. Отново я втресе. Сигурно и нейната чанта лежи в подобна купчина, жалка и безпомощна.

Тръгна полека към театъра. Днес ѝ предстоеше среща с екипа. Вчера знаеше съвсем точно какво иска да каже и как да им го каже така, че да станат хубав колектив. Сега усещаше само умора и готовност да се подразни от непознатите хора. Мина през първия евтин магазин за китайски чанти, който ѝ се изпречи. Не беше особено евтин. Накрая купи някакво недомислие с претенции за артистичност, с големи разноцветни копчета, нашити по капака, но поне беше достатъчно голяма и можеше да се носи преметната отпред.

Закъсняваше, а автобусът не идваше. Усети нечий настойчив поглед и се извъртя рязко, готова този път да се бие, но да не даде и тази чанта. Малко мургаво момиченце с жълта шапка, на 4-5 години, зяпаше възхитено шарените копчета. Прекалено отблизо, обаче. "Изчезни, малката!". Сама се изуми от съскащия си глас. Сигурно и погледа си го биваше, защото детето се дръпна уплашено и захленчи. Качи се на автобуса, още чудейки се на реакцията си.

Докато автобусът пълзеше нагоре, подмина детето с жълтата шапка точно в момента, в който то срита злобно дремещата на тротоара котка.

© Мариета Йовчева
=============================
© Електронно списание LiterNet, 16.08.2020, № 8 (249)