СВОБОДАТА НА ДИМИ

Мариета Йовчева

web

"Дими-и-и-и!" Момчетата и момичетата пред вратата на кабинета вият от ужас и хлипат на глас. Само едно девойче със светла коса не издава звук, а се полюлява напред-назад, обгърнала рамене със слабите си ръце. Сестра му, Рина. Не е леко да се работи така. И без това на всички от екипа им текат струйки пот по гърба. Секундите галопират, момчето, проснато на носилката, е спряло да диша и посинява, а антидотът не дава очаквания ефект. Вдигаме дозата над максималната и този път се получава - толкова бързо продишва и идва в съзнание, че едва не си измъква сам интубационната тръба. Опитва се да седне, но пада назад от слабост. Оглежда ни с бързо разширяващи се зеници. "Защо?" Ха, точно се каним да му зададем същия въпрос. Защо по-малко от три дни след поредното измъкване от смъртта отново е при нас, с още по-тежко предозиране? Момчето прошепва нещо, което ни изненадва: "Защо ме спасявате, като пак ще го направя?". Значи, не е случайно. "Има време да говорим, сега си почини, че от дълъг път се върна."

Дими е стар познат на клиниката. На 17 години е, а е влизал в болница повече от някои хора за цял живот. Хубаво, източено момче, още не му личи много опустошението от хероина, ако не го погледнеш в очите. Първия път, когато го доведоха за наркотици, беше усмихнато тринадесетгодишно хлапе. Още не можеше да разбере какво му се случва, за него всичко беше на игра. През следващите години вече беше наясно, но твърдеше, че това си е негов избор - така постигал разширяване на съзнанието и свобода на духа. Беше обсебен от идеята за абсолютна свобода, в началото четеше доста, опитваше се да мисли самостоятелно. Годините бяха трудни. Много родители бяха в постоянен стрес, а тийнейджърите - гневни и отвратени. Десетки умни и добри деца удавиха последния си дъх в хероина. Още преди вените по ръцете им да се втвърдят като черупки, детските им погледи остаряваха безвъзвратно. Едновременно трескави и угаснали, припламваха иронично при всеки опит за съвет, а после се затваряха отново. По-умните правеха опити да се откачат от кукичката на всекидневната инжекция. Малцина успяваха. Дими се беше приспособил донякъде. Мъчеше се да управлява живота си - не напусна училище, играеше в някакъв любителски театър, искаше да следва. Но през последната година предозиранията зачестиха, вече не говореше за бъдещето. Всъщност вече изобщо не му се говореше.

И все пак, опит за самоубийство?! Зениците му, тесни като точици до преди малко, сега са огромни. Говори тихо, монотонно, по-скоро на себе си: "Не мога да се отвържа, опитвам, но не става. Тази гадост я почнах да съм различен, да съм свободен, да, бе! И какво стана? Все едно, че сам се продадох в робство."

Подсказваме възможности - болница, някои от специалните програми или комуна. По лицето му преминава спазъм. "Не, много е късно. Аз се провалих, за това не ми пука особено. Обаче провалих и Рина. Тя идваше с мене напоследък да ме пази. Опази ме, няма що. Решила да пробва какво е и се зарибила и тя. На четиринадесет е. За всичко ми е подражавала. Ако ѝ бях казал истината, нямаше да стане така. Но ако умра, сигурно ще се стресне и ще се откаже...".

"Недей така. Ти си само на седемнайсет, момче. Ще се лекуваш!"

"От какво да се лекувам, от себе си ли?! Тази гадост е като Пришелеца - докопа ли те - край. Вече нямаш своя воля. Уж искаш да се освободиш, а всъщност не искаш!"

Вратата на Интензивното се отваря и вътре се намъква цялата доскоро разплакана компания. Успели да минат покрай охраната. Сега са в еуфория, скачат върху леглото му да го прегръщат. Само Рина седи отстрани и продължава да потреперва.

Това беше предпоследното идване на Дими в болницата. Няколко месеца по-късно го намериха в дома му, след огромна свръхдоза. Не беше успял да открие друга свобода.

Доколкото знам, сестра му успя да се отвърже от хероина с много усилия и е "чиста" повече от двадесет години.

© Мариета Йовчева
=============================
© Електронно списание LiterNet, 22.10.2019, № 10 (239)