РАЗДАВАЧКА

Мариета Йовчева

web

Не я познах, но тя ми се обади и се премести на седалката до мене. Леля Линка, ако не ме лъже паметта, раздавачката, която дълги години носеше пенсията на баба ми. Баба я черпеше с турско кафе и бонбон. Имаха си приказката, понякога се задържаше повече от половин час. Сега е доста остаряла, посмалена и попрегърбена, но все така засмяна и приказлива. За пет минути успява да ме разпита как съм, къде работя, имам ли деца и родителите ми живи ли са.

След нощното дежурство очите ми лепнат от умора, но се разбуждам. Оказва се, че леля Линка е вече десета година пенсионерка, но все още помни по имена и адрес старите си постоянни клиенти, интересува се кой как преживява. С гордост ми разказва за нечии внуци - на хора от входа, които помня смътно, та те се били издигнали в Германия, много ги ценели там. На Пенева дъщеря ѝ написала книга, много била хубава, казват. А доктор Стоилов станал шеф на същата болницата, в която започна работа като млад. Това го знам, не знаех, че е оперирал два пъти сина ѝ и му е спасил крака. Оня ден срещнала детето на Савови, вече голям мъж, имал две дъщерички. Сега вече раздавачките са твърде малко, банкоматите им вземат хляба. Ама съвсем друго си беше някой да ти направи уважението, да ти донесе заслужените пари до прага на дома, не мисля ли? Честно казано, не знам, но кимам утвърдително. Питам я как е, пооплаква ми се от краката, но още работи в градината си от ранна пролет до ноември. Ето, и сега носи торба със зелен лук и репички, собствено производство, и букет жълти цветя. Добре ѝ върви всичко в градината - каквото е посяла, се хваща и расте както трябва. Но ѝ липсва работата, наистина ѝ липсва.

"Вика ми един път Ценова от третия етаж на вашия вход, онази, важната: "Линке, как може да си толкова доволна и весела винаги, като си една проста раздавачка? Не те ли болят краката вечер, не ти ли омръзна да висиш пред чужди врати, докато се дотътри някой да ти отвори?" А аз ѝ отговарям кротичко: "Госпожо Ценова, аз не съм проста раздавачка, ами съм просто раздавачка - по рождение. Има разлика. Такава ми е природата, обичам да раздавам." "Глупости, разлика. Ти да не ги даваш тези писма и пенсии от себе си, само ги пренасяш. Какво те радва толкова?" "Какво ме радва ли? Ами ето, всеки месец Вие ми отваряте вратата с усилие, сякаш вършите тежка работа. И лицето Ви е навъсено и тъжно, а сте още млада, нямате 60 години. Цедите думите, сякаш Ви боли зъб. Като си поприказваме 5-10 минути, се отпускате малко, понякога даже се засмивате. Пък ако намерите за какво да ме нахокате, съвсем добре Ви се отразява, бръчките Ви се изглаждат след това. Ето затова е раздавачката." Ценова уж ме гледа ядосано, но май се мъчи да не се разсмее: "Абе, Линке - вика, - ти май ще ми вземеш хляба. Тези приказки аз трябваше да ти ги кажа, това ми е работата". Тя нали беше навремето началник на някакъв център за възрастни хора, сигурно ѝ надуваха главата там. Ама по-важното е, че тя си е от получателите по рождение. Какво значи ли? Някои се раждат на този свят да бъдат вечно обсипвани с обич и благини, просто защото го заслужават. Няма значение дали вземат писмото, което им нося, или нечия любов и внимание - това им се полага. Такава им е природата - вземаща. Други пък се раждат да раздават, няма значение дали е нещо малко или себе си, целите. Ако не могат да дават на другите, хич не са щастливи. Кой, Ценова ли? Жива е, сега сме приятелки, скоро ми гостува на лозето."

Спирката ми наближава. "Радвам се, че те видях, моето момиче! Нали не се сърдиш, че ти казвам така? За мене си още малкото момиче от седми етаж, апартамент 77. Ето ти малко цветя за вкъщи, да си украсиш."

Автобусът спира и леля Линка слиза с известно усилие, без да спре да се усмихва. Аз продължавам, с наръч жълти и оранжеви градински цветя, запазили слабото си ухание. Радвам се на неочаквания дар, но съм малко объркана, защото вътрешно усещам, че някак си ги заслужавам.

© Мариета Йовчева
=============================
© Електронно списание LiterNet, 22.10.2019, № 10 (239)