Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Ноември  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook  Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Писмена реч
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

ПРОЗРАЧНА

Мариета Йовчева

web

Първия месец, след като почина Тодор, къщата беше пълна с хора. Толкова много близки и далечни роднини, приятели от младини и съседи не се бяха събирали на едно място от десетки години. Идваха, ахкаха, плачеха за Тодор и за младините си, утешаваха я с думи и прегръдки. След това си тръгваха, като обещаваха, че скоро ще се обадят, но не си вярваха много. Имаше много работа - посрещаше, изпращаше, чистеше и готвеше за гостите. Децата постояха повече, шетаха усилено, сякаш да наваксат дългото си отсъствие, докато баща им беше болен. Поне уредиха всичко с наследството, не се наложи да чака с болните си крака по опашки. Докато стаите ехтяха от детски гласове и внуците се въртяха около нея, всичко изглеждаше нереално наред. Сякаш не беше погребала мъжа си, а само го беше пратила някъде по работа и той скоро щеше да се върне, скоро - да се порадва на гостите. После за една седмица всички си тръгнаха - всеки към своята страна. Не прие нито една от поканите за гостуване, искаше да си остане в собствения дом, да си събере мислите. Изпрати ги на летището, на връщане дълго вървя пеш по булеварда - искаше да се умори до крайност, да легне и да спи поне два дни непрекъснато. Но още с влизането изтръпна - кухненският прозорец зееше разбит, стаите бяха претършувани, чекмеджетата - изсипани на земята. Даже пръстта от саксиите беше разпиляна по светлия паркет заедно с прекършените цветя. Цялото жилище имаше жалък и нещастен вид, като ритнато улично куче. Слава богу, не бяха намерили всичко. Поседя на дивана 3-4 часа, без да мърда и без да мисли за нищо. След това се обади в полицията, попълва формуляри, изслуша мъмрене за недобре осигуреното жилище на втори етаж и статистика за квартирните кражби. С Тодор се канеха да остъкляват, но след това му откриха болестта и всичко се промени. На връщане се отби в магазина, купи хляб. Искаше да пита дали имат от прясното сирене, но продавачката сякаш не я забеляза - прибра парите и се обърна към следващия купувач. На входа на блока се размина с двама съседи - и те сякаш не я видяха, бързаха и само дето не стъпиха отгоре й.

Следващият месец беше тежък. Не искаше да тревожи децата и не им каза за кражбата. Изкара как да е, но докато се усети, свърши парите и й спряха тока и телефона. След това взе пенсия, някак си се закрепи. От приятелки взе няколко пъти назаем малки суми за храна. Отначало четеше по цяла нощ, ходеше на концерти и кино, правеше дълги разходки край морето, рисуваше. Но любимите преди занимания вече не я радваха, постепенно всичко започна да я уморява. Излизаше само до магазина и обратно. Сега вече съжаляваше, че не прие да замине с дъщеря си в Швеция. Но нещо по-силно от нея я караше при всеки разговор да твърди, че всичко е наред и се чувства добре. Напоследък все по-често срещаше на улицата познати, чиито погледи преминаваха през нея, но не я виждаха. Но тя пък започна да различава други хора, които отдавна беше престанала да забелязва, а сега виждаше ясно: слаби, изпити, с нездрав цвят на кожата, облечени в прилични, но вехти дрехи, с бавна походка и странни, изгаснали погледи. Сякаш някой беше духнал свещичката им преждевременно. Един ден видя отражението си във витрината - беше като тях - тънка и полупрозрачна. Стресна се, разбира се, но не прекалено. Някак дори и нещата, които пряко я засягаха, бяха станали далечни и не особено интересни. С разума си разбираше, че трябва да се бори, да се промени. Но и това сякаш не беше толкова важно. Опита се да намекне на децата да дойдат. Изглежда обаче, гласът й също беше станал прозрачен, защото те чуваха единствено, че е добре засега. Накрая дойде утрото, в което се огледа по навик във витрината на близкия магазин и не успя да се види: никакво отражение, просто нищо. Но и това не я впечатли особено. Свикна да се реши, без да поглежда в огледалото.

Един ден се събуди от гръмотевична буря. Преди умираше от страх и Тодор я прегръщаше здраво, докато мине бурята. Сега не изпитваше нищо. Просто стана и отиде до прозореца да погледа огнените камшици от небето и буйната река, в която се беше превърнала уличката й. В този момент видя нещо като мъхест пантоф, което подскачаше над мътната вода и пак изчезваше в талазите. Но не беше пантоф, коте беше - малко котенце. Даже не си сложи връхна дреха. Изтърча на улицата по домашни чехли и пеньоар, стана вир вода още като се показа навън. Огледа се - котето не се виждаше вече, май напразно беше изскочила в бурята. В този момент прозореца на апартамента под нея се отвори и съседът й завика нещо, но гръмотевиците го заглушиха. Видя обаче накъде махаше. Котето беше успяло да се залови за един откършен клон и сега пътуваше на него като на сал, като въртеше глава ужасено. Ако Тодор беше жив, сигурно щеше да отиде да го спаси, той си беше такъв човек. В следващия момент тя вече газеше във вода до над коленете и се опитваше да достигне клона. Подхлъзна се на нещо, почти падна, но накрая все пак успя да хване клона и да вземе котето. Животинчето беше мокро като мишка и я одраска до кръв, като се вкопчи в нея с четирите си лапички. Прегази още веднъж проклетата улица-река и влезе във входа си. Беше си изгубила и двата чехъла, пеньоарът лепнеше неприятно към тялото й, подгизнал от студена вода. Но сега по-важно беше да се погрижи за котето - избърса го хубаво с хавлиена кърпа и го зави. Спасеното мъниче поскимтя още малко и заспа. Чак сега го разгледа хубаво: най-обикновено улично коте, бяло, на кафяви и оранжево-бежови петна, с розови прозрачни ушички. Сигурно нямаше още три месеца. Докато си вземаше горещ душ, си изброяваше какво има да прави: да намери съдинка за вода, да купи подходяща храна, да му направи кът за спане. Сигурно ще трябва и да го заведе на ветеринар да му сложат имунизации, но това ще почака до пенсията. Навремето беше гледала котка, но после се отказа, защото й идваше много с две малки деца.

Докато си сушеше косата, хвърли неволно поглед към огледалото. Там си беше отражението й, там! И цвят си имаше, и светнали зелени очи на зачервеното лице. Вече не беше прозрачна.

 

 

© Мариета Йовчева
=============================
© Електронно списание LiterNet, 08.09.2018, № 9 (226)