ПРОСТЕНО

Мариета Йовчева

web

Тръгваше си вече от работа, когато свалиха носилка от поредната линейка. От натрупаните дрехи не се виждаше мъж ли е, или жена, но явно беше едър човек. Дара бързаше, но видя ужасения поглед на приятелката си, дежурна в Спешното, която скоро се беше върнала от лечение за дискова херния. Въздъхна и сложи ръкавици да помогне в преместването. Знаеше какво е, нейният кръст също болеше често. След десетина години работа май нямаше санитар, сестра или лекар без дископатия.

Като го отвиха, видяха, че е мъж - кален целия, с полепнали тревички и жълти листа по него, с кални кичури коса върху лицето и сплъстена мръсна брада, навлечен с поне седем ката дрехи, но с летни обувки. Намерили го в този студ на земята, в замръзваща локва, а до него имало празна бутилка. Ръцете му бяха ледени и посинели, но беше жив - простена неясно, докато го преместваха. Оказа се доста лек, въпреки че беше висок към метър и деветдесет - краката му стърчаха от кушетката. Докато помагаше да съблекат палтото и двете якета, Дара изведнъж се сети, че го е мяркала в градинката до гарата, в постоянната групичка бездомници. Открояваше се с високия си ръст и рошавата сива брада, няколко пъти го беше видяла да храни гълъбите с остатъци от закуски, измъкнати от кошчетата за боклук. Ронеше трохите бавно, с отнесена усмивка, сякаш можеше цяла вечност да прави само това. Иначе лятото си стоеше на припек неподвижно, понякога - с бутилка недопита бира. Като че ли не го беше чувала да псува и крещи като останалите от градинката.

Дара беше прекарала немалко часове в тази градинка, когато изпуснеше удобния влак и се налагаше да чака до следващия. Не ѝ се оставаше сама в пустата квартира през почивните дни. Седем месеца, откакто Симо се изнесе, но още не беше прибрал всичките си вещи. Не беше очаквала, че два куфара и един велосипед в коридора могат да направят дома толкова неуютен.

В родния град я посрещаха с радост, особено племенниците. И баща ѝ се радваше - очите му грейваха на сбръчканото лице. Веднага след това обаче се залавяше да поправя нещо по терасата. След смъртта на майка ѝ се промени страшно много - дръпна се в себе си и почти не говореше, само шеташе из къщата и наместваше разни предмети с угрижен вид. Брат ѝ и сестра ѝ не разбираха какво става. Дара се беше опитала да го убеди да се прегледа, но не постигна успех. Оставаше ѝ да се връща вкъщи при всеки удобен случай, със смес от обич, тревога и вина. Ето, днес пак щеше да пристигне късно и пак нямаше да успее да поговори на спокойствие с баща си.

"Я, този си има документи!". Санитарката извади оръфан стар паспорт от вътрешния джоб на третото, последно яке. "Хубаво име - Емануил. Да е знаела майка му докъде ще я докара...".

Два дни по-късно Дара завари Емануил в отделението. Беше освестен, затоплен и изкъпан, сега му лекуваха пневмонията и измръзванията по ръцете. Никой не го потърсил, никой не се интересувал от него. Бяха проверили да не е издирван от полицията - не бил. Той самият проговорил: твърдял, че е на улицата по свое решение и че е счетоводител по професия. Абе, явно, не е с всичкия си! Ама за смятане - добре смятал, бяха го проверили. Целия ден Дара не беше в настроение, всичко я дразнеше. Не беше трудно да се сети защо - собственият й баща беше пенсиониран счетоводител. Дали наистина беше дълго разстоянието между уютния кабинет и замръзващата кална локва? Опита се да разговаря с пациента, но не му се говореше, само процеди, че си имал грехове и затова бил останал сам. Дара не настоя за повече подробности, не обичаше да чопли хорските рани. Все пак реши да опита още един път да намери някакви близки. От Районното отначало я отрязаха, но след това се съгласиха да опитат и ако има близки в България, да ги уведомят. Не бяха никак ентусиазирани, бяха се нагледали на истории за хора, отхвърлени от семействата си, които никой не иска да погледне.

Един ден по-късно в болницата се получи обаждане от някакъв старец, който търсеше сина си Емо. Разплака се по телефона, трудно му се разбираше. Помоли да не бързат да изписват този човек, дето можело да е синът му. Съобщиха, разбира се, на Емануил, но той не се зарадва, както очакваха. Разтрепера се, легна на леглото и се зави през глава.

На следващия ден пристигнаха двама мъже на средна възраст, които водеха под ръка приведен старец. Първо ги пратиха при дежурния лекар. Разказаха му странна, но не невероятна история - една от многото, които беше чувал по време на работа. Емануил наистина бил навремето счетоводител, но нещо оплел конците и се свързал с лоши хора. Подвели го, злоупотребил с голяма сума, съдили го. След това в тяхното градче вече нямало място за него. Баща му му дал пари да си купи малко жилище в големия град, да може да започне живота си отначало, млад бил още. Уж се бил поправил, но после спрял да се обажда, чули, че се пропил. Говорили му, карали се с него, заплашили го, че няма да го погледнат повече. Треснал им вратата и повече не го видели. Когато го потърсили след година, апартаментът бил отнет за дългове и продаден на други хора. Обявили го за издирване - без резултат. Две години по-късно решили, че е загинал - убит или самоубил се. Родителите му се съсипали от мъка. Майката починала малко по-късно. Баща му дълго не бил на себе си, обвинявал се, че не успял да го спаси. Още не смеели да се надяват, че Емо може да е жив 10 години след изчезването си, но пък щом от Полицията казват...

Вървяха бавно към стаята на Емануил, сякаш искаха да отложат вероятното си разочарование. Поспряха на вратата. Седналият на леглото посивял мъж не реагира отначало на влезлите, след това издаде слаб звук и се метна на врата на стареца. Дара стоеше наблизо, готова да се намеси, но не се наложи. Никой не припадна. Пет минути и бащата, и братята не казаха нищо, само потупваха по раменете и главата Емануил, сякаш да са сигурни, че е истински. После дядото се засуети, извади от найлонова торбичка нова бяла риза, панталон, кутия бисквити и няколко зрели дюли, заръча на единия брат веднага да купи гребен и чехли, оправи намачканата завивка на леглото.

Дара тихо се измъкна от стаята. Повече нямаше нужда от нея.

© Мариета Йовчева
=============================
© Електронно списание LiterNet, 16.08.2020, № 8 (249)