ПЕСЕНТА

Мариета Йовчева

web

Септемврийският вятър край морето никак не е ласкав. Увивам шала няколко пъти и закопчавам ципа на якето догоре. Напук на студа съм решила да остана в малкото кафене до плажа и да се насладя на суровата красота на първата есенна буря. В края на сезона прословутият курорт прилича на най-обикновено южно градче с тихи, почти безлюдни улици и много затворени магазини. Работят хотелите по първа линия, но и там атмосферата е на нещо, което приключва скоро. И моята командировка е към края си, сега мога да си позволя малко почивка. Слънце, вятър, интересна книга, силно кафе, море - съвсем като истински турист. И разбира се, прекрасната гледка към Несебър, която никога не омръзва. С гръб към грандоманските постройки, мога да си представя, че съм се върнала към времето на младостта ми. Притварям очи и виждам тогавашната ни компания, всичките весели и хубави, чакащи бъдещето с доверие и нетърпение...

Отначало дочувам само част от песента, сякаш вятърът я довя през вълните. След това става по-ясна - странна, пронизителна мелодия, без думи, само повтарящи се напеви. Има нещо особено и далечно в нея, сякаш идва от друга планета.

Сега вече виждам и самата певица. Висока, слаба жена, загърната в нещо като пъстър шал, определено не е от тези земи. Върви бързо, с наведена глава срещу вятъра и пее. От време на време разперва ръце като голяма птица, която се чуди дали да не отлети. Не обръща внимание на никого, гласът ѝ е висок и чист, достатъчно силен да заглуши грохота на морето. Не мога да определя тъжна ли е или весела песента, но не те оставя равнодушен - уж странна и чужда, а усещаш как те всмуква, поглъща те в себе си. Жената отминава с бърза крачка и мелодията постепенно затихва. След малко пак се задава, със същата стремителна походка и същата песен на уста. Този път се насочва към нашето кафене. Младият барман, явно, я познава, защото вече е приготвил голяма чаша кафе и я поднася с широка усмивка. Жената не се усмихва, но след като плаща, изпълнява няколко танцови стъпки и прави лек реверанс. Сега, отблизо, виждам, че не е много млада, а по кафявото ѝ лице има не съвсем стари белези от рани. Излизайки, отново запява и тръгва с разперени ръце по пясъка. "Не знам каква е, но цяло лято е тука"- обяснява барманът на свой познат. "Отначало не искаше да влиза, оставяше парите на прага, а аз ѝ изнасях кафето навън. Безобидна е, но не е таман в главата. Знаеш ли как ми вика? Смайл бой - момчето-усмивка. От три месеца не е пропуснала ден без да пее по плажа и после си взима кафе. Абе нали ти казах, не я знам коя е и откъде е, какво ме интересува това. Така е решила да си живее живота, така го живее."

Тръгвам бавно към хотела си. От коя ли далечна земя е тази странна пойна птица? Туристка ли е или сезонна работничка? Или е от мигрантите? Как се е озовала тук? Какво я задържа на този бряг? Тя пък какви спомени има от младините си? Която и да е, същността ѝ се е свила до две неща - песента и всекидневното кафе, поднесено от усмихнат млад мъж.

Вече съм далеч от кафенето, а в ушите ми продължава да звучи омагьосващата мелодия. През нощта сънувам някакви откачени сънища: летя с ято щъркели на юг, нямам крила, но съм си разперила ръцете и летя, а около нас се носи пронизителният напев на песента. Не ме е страх, защото съм сигурна, че докато той звучи, няма как да падна. По едно време поглеждам - между щъркелите летят и други хора - моите приятели от младини - и живите, и мъртвите, и те разперили широко ръце като мене. И те не се страхуват явно, защото всички са усмихнати. На сутринта се опитвам да си спомня по-подробно съня, но той се разтваря в светлината на деня. Малко по-дълго се задържа само усещането за полет. Опитвам се да изтананикам мелодията, но нищо не се получава - и тя изчезва.

© Мариета Йовчева
=============================
© Електронно списание LiterNet, 21.12.2018, № 12 (229)