Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Ноември  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

ИЗВЪН СИСТЕМАТА

Мариета Йовчева

web

Човекът е около 65-70-годишен, дребен, много слаб и лежи свит в единия край на леглото. Дрехите му са износени и позамърсени, но старателно закърпени с едър бод "зад игла" откъм лицевата страна. Няма документи, няма телефон, само една касова бележка от магазин. Всичко, което знаем за него, е, че се казва Емил. Довели са го в болницата, защото припаднал на улицата и съседи решили, че е пиян. Задавам въпрос, събужда се и в мене се вперват възмутено най-сините очи, които съм виждала: "Как така пиян, аз от 40 години не съм слагал капка в устата си!". Което си е право, изобщо не прилича на пиян. Поглеждам хлътналите бузи: "Гладуваш ли, господине?". Отговорът е очакван: "Абе не си дояждам понякога, но по Великден добри хора ми дадоха 5 козунака и 8 яйца - много бяха вкусни наистина. Само че след това ме заболя стомахът и два дни не излязох от тоалетната, сега ми се гади нещо".

Днес сме третия ден на Великден, излиза, че е изял всичко още първия ден. Поредната "празнична история". Човекът има нужда от наглеждане и грижи. Питам го как му е името и ЕГН. Казва ги, но се напряга целият и се опитва да се отдръпне в най-далечния ъгъл на леглото. "Защо те интересува това?". Обяснявам - за системата за прием в болница, така е за всички. Отговорът ме шибва още преди да съм довършила: "А-а, не! В системата - не!!!". Никакви увещания не помагат. Опитвам се да изкопчва поне едно име на близък или познат, който да поеме грижите след болницата. Първо казва, че няма такива, после се замисля и с горчивина процежда: "Имах, но те останаха в Системата, вече не се виждаме". След това ми обръща гръб и уморено затваря очи. Обикновено лице, с нищо незабележимо, освен стар белег, пресичащ част от челото и оредяващото теме. Банката с глюкоза и лекарства си капе ритмично, човекът лежи и от време на време тихо простенва, но не се буди. Проверяваме го - не е осигурен, не се е пенсионирал, макар че е над 70 години, води се на адрес, където отдавна няма жилища, а само бизнес сгради.

След 3 часа е вече буден и доста по-добре, седнал е в леглото и се оглежда наоколо. Питам го за белега на главата. "От катастрофа е, един автомобил ме прегази нарочно, искаше да ме убие, но не успя. Тогава пет месеца бях в болница". "Чак пък да те убие? Сигурно просто е карал бързо". "Искаше да ме убие, ти казвам. За да не разкажа какво видях, когато ме отвлякоха по грешка, вместо съседа, с него си приличахме". "Какво отвличане, Емиле, кога е станало това?" "Отдавна, през 1993-та. По грешка беше, ама ги видях, щяха да ме убиват, само един от тях се застъпи за мене. Но после се опитаха да ме прегазят. Никой не ми повярва, като се свестих след няколко месеца, жената ме обяви за луд, затова я напуснах. Оттогава съм извън системата. Само че е трудно, докато бях по-млад, поработвах тук-там каквото мога, че с тази глава и не съм за тежка работа. Сега почвам да се замислям - да взема да подам за пенсия, онези може вече да са ме забравили. Ама знам ли? Те такива дълго помнят." "Сигурен ли си, че всичко това не си го гледал в някой сериал, много познато ми звучи?". Сините очи ме гледат втренчено: "Може. Може и в сериал да е. Само че аз от 23 години не гледам телевизия, много ме заболява главата. Пък и нямам телевизор, разбира се." Питаме го къде живее, усмихва се кротко и отговаря, че живял, където живял, отсега няма да живее повече там, а "на друго място", досега поне десет пъти бил се местил. Не смея да го питам как си урежда настаняването, ясно, че няма да ми каже. 23 години извън "системата", като призрак в обществото, а не сме във времената на Дикенс и Юго! Даваме телефоните и адреса на социалните, той учтиво кимва и си ги мушва в джоба на пижамата. Само че няма телефон. На предложението да извикаме сега социалните работници, подскача като ужилен и пет минути повтаря непрекъснато и монотонно: "Не-не-не-не...". Опитвам се да го убедя да отиде да се консултира с психиатър и невролог, по всяка вероятност е за пенсиониране по болест, така поне няма да гладува. "Абе и те са в системата, ама ще помисля." Абсолютно ясно е, че няма да отиде. Вече е добре, иска да си тръгва, благодари за грижите, това е всичко, не желае повече нищо. Стиска в ръка три филийки хляб и рецепта, която няма да изпълни. Докато санитарката провери за oще някаква останала храна, вече е изчезнал, като с магия.

 

 

© Мариета Йовчева
=============================
© Електронно списание LiterNet, 20.10.2017, № 10 (215)