ИСТОРИЯТА НА ЖИВОТА ИМ

Мариета Йовчева

web

"Помниш ли бате Тони, дето живееше през две къщи от нашата, и жена му, Радостина? Бяхме ги кръстили Слънцето и Слънчогледа. Най-вече заради постоянното му обръщение към нея: "Слънце, това, слънчице, онова...". Tой самият приличаше на слънчоглед с високата си кокалеста фигура, увенчана с цяла купа русоляви къдрици. Имаше хубави тъмни очи, обикновено бяха приковани върху нея, където и да беше. Защо го помня това ли? Много просто, тогава точно пораствахме, беше времето на дългите и сериозни разговори за любовта и други важни неща в живота, от които нищо, ама нищичко не разбирахме още, но пък как се палехме само... Ти беше още малко момченце, нали си две години по-малък, може и да не си спомняш. Тогава беше модерно да се говори за големи планове, за Историята на живота. Всяка от нас си имаше своя представа за нея. Моята включваше приключения, голяма любов с препятствия и поне 2-3 пъти обиколка на земното кълбо. Приятелката ми Еми мечтаеше за истински замък, като от картинките, с принц в него, разбира се. Криси беше по-"скромна" - искаше да бъде космонавтка и да се влюбят с друг космонавт, докато търсят извънземни. За едно бяхме единодушни - че ако ще имаме гаджета, те трябва да ни гледат така, както бате Тони гледа Радостина. Най-малкото така! Е, бяхме съгласни и за друго - че жена му е готина, но си придава повече важност, отколкото трябва. Но като ги гледахме тези двамата какви са влюбени и усмихнати, някак си нямаше как да не повярваме, че щом тяхната История се е сбъднала, защо пък не и нашите?

После те изчезнаха някъде. Появиха се след една година неузнаваеми. Той беше отслабнал страшно, къдриците ги нямаше, главата му блестеше плешива и бледа, приличаше на крехка черупка от яйце. Радостина го караше в инвалидна количка, която му беше малка и костеливите му колене стърчаха високо под странен остър ъгъл. Ако не бяха заедно, никога нямаше да я позная. Преди очите ѝ се смееха даже когато беше сериозна. Сега лицето ѝ беше като на генерал насред битка - строго, съсредоточено и много, много уморено. Като на генерал, губещ битката. Ние ги разбирахме тези неща, защото скоро бяхме гледали няколко исторически полски филма. Зад нас бабите ни си зашепнаха и зацъкаха съжалително. И в чужбина не успели да му помогнат, горкото момче.

Още помня какъв рев му дръпнахме на пейката зад чимшира. Не беше честно, защо точно бате Тони ще умира? Защо страдаше точно двойката, на която се радвахме толкова много?"

"А бе, не се изкарвайте толкова безкористни! Ревали сте не за Тони, а за себе си."

"Може и да си прав донякъде. Децата са си егоисти донякъде. Бяхме свикнали с тях, искахме да си останат същите, за да си останем и ние същите. Но и ние се бяхме променили през тази година. Някои се отдръпнаха, вероятно заради инстиктивния страх от смъртта. Други се опитвахме да помагаме на Радост - пазарувахме ѝ, държахме ѝ чантата, докато смъкваше количката на шосето. Понякога бате Тони се шегуваше, че Радостина тренира за водач на рикша, а той само се преструва, за да се вози безплатно. Пак си говореха на "Слънце" и "Слънчице", даже се целуваха на тротоара, преди тя да го завие с одеалото в количката. Но тези моменти ставаха все по-редки. После дойде денят, в който всички възрастни от нашата улица си облякоха официалните дрехи и отидоха на погребение, а нас, децата, ни накараха да отидем на училище, за да не се разстройваме допълнително. Него ден имаше контролно по математика и всички щяхме да имаме двойки, ако Ането не се беше разревала на глас, и тогава математичката каза да отидем по-добре в библиотеката, а контролното ще е друг път."

"Добре де, и аз я помня тази история, за какво ми я разказваш, сякаш не живеех на същата улица? Каква е поуката? Хората се разболяват и понякога умират млади, какво да се прави, живот!".

"Няма поука. Просто исках да те питам - ти сещал ли си се за тях? Аз се сещах много пъти - май всеки път, когато се влюбвах, пред очите ми бяха те - щастливи и засмени, а после - кратките разходки на инвалидната количка по тихата ни улица - всеки ден, до самия край. И всеки път се питам - има ли изобщо такава История на живота, каквато си мислех тогава, че ми е обещана по право? Впрочем знаеш ли какво стана с Радост по-нататък?"

"Да. Замина за София, там живее сега, веднъж се видяхме по работа. Омъжила се повторно, има две деца. И знаеш ли, вторият ѝ мъж и той се казва Антон."

© Мариета Йовчева
=============================
© Електронно списание LiterNet, 21.12.2018, № 12 (229)