Мариета Йовчева - Ден за живеене

Издателство

:. Издателство LiterNet

Медии

:. Електронно списание LiterNet

:. Електронно списание БЕЛ

:. Културни новини

Каталози

:. По дати : Март

:. Електронни книги

:. Раздели / Рубрики

:. Автори

:. Критика за авторите

Книжарници

:. Книжен пазар

:. Книгосвят: сравни цени

Ресурси

:. Каталог за култура

:. Артзона

:. Писмена реч

За нас

:. Всичко за LiterNet

ДЕН ЗА ЖИВЕЕНЕ

Мариета Йовчева

Бабичката прилича на остаряла кукла Барби, ако правеха такива. Слаба - сигурно няма 35 кила с дрехите, бледа, с особената бледост на избеляла пластмаса и толкова отпусната, че остава точно в това положение, в което я поставят сестрите. Не че ме засяга, но няма как да не чуя доста високия шепот точно до ухото ми - не ѝ стигал ракът в последен стадий, ами сега и алергичен шок. Хвърлям поглед към лицето ѝ и аз самата изпадам в шок - бабата се усмихва! Едва ѝ се чува треперещото гласче, а се усмихва и успокоява младичката сестра - да не се притеснява, защото днес не е ден за умиране, ден за живеене е и няма страшно - и друг път се е измъквала на косъм.

Аз лежа на съседното легло с вързани ръце, защото вече два пъти си вадих системите и направих всичко в кръв. Преди два дни се нагълтах с всички хапчета, които открих в стаята на покойната ми баба, а те хич не бяха малко. Да му мисли майка ми - ако не ми беше вдигнала поредния скандал, че от шест месеца всеки ден обещавам да разчистя тази стая, нямаше да ги намеря. Точно предната вечер бях провела тягостен разговор с Милен, за какво ли се хабя и аз, сякаш не знаех, че всичко приключва и никакъв рестарт няма да има. Всеки ден в прoклетия хотел виждам как пристигат и си заминават безгрижни и самодоволни хора, а аз стоя права на рецепцията като част от мебелировката, със задължителната учтива усмивка. "Каквото и да става, бъдете леко усмихнати. Разберете, вие нямате право на лични емоции, вие принадлежите към елитен екип на елитна верига...". Няма що, добре са ме обработили на инструктажа, щом и в болницата вътрешният ми глас се включва "на запис". Точно заради тази постоянна служебна усмивка в свободното си време станах толкова навъсена, чак ме питаха да не съм станала емо. Като не ти идва отвътре да се усмихнеш, по-добре не се насилвай.

А ето, бабичката лежи пластмасово бледа, но се усмихва мило на околните и ги окуражава- тя ги окуражава, представяш ли си? И на мене се усмихна, каза: "Какво хубаво момиче, жалко че е болно, дано да оздравее бързо, милото!". Личи си, че ѝ идва отвътре, но откъде я черпи тази усмивка и тази ведрина, като и тя е окъсала здраво? Ще трябва да си поприказвам с нея, да я разпитам, но изведнъж ми се доспива неудържимо, като на малко дете. Затварям очи и за пръв път от три дни потъвам в дълбок сън, сякаш съм бягала поне три километра.

Със събуждането поглеждам към съседното легло - празно. "Бабичката ли? Почина, докато ти спеше. Уж се беше стабилизирала, но... Не позна горката, не ѝ е било ден за живеене."

Не е вярно, позна! Ден за живеене е! Ден за живеене е, по дяволите! Имам цял един живот пред себе си да се науча как да се усмихвам така истински. Щом тя можеше, и аз ще мога, не знам точно как, но отново ще се науча. А сега ми дайте нещо за ядене, че съм ужасно гладна.