ЧАШКАТА

Мариета Йовчева

web

В ресторанта всичко изглеждаше наред - прегръдки, възклицания, сълзи от радост, наздравици, даже танци, на техните години. Три сестри и двама братя бяха, единият почина млад, другите се разселиха далеч един от друг. Уж поддържаха връзка, а се отдалечиха на по-големи разстояния от действителните. Сега Ели хвърли много усилия, но успя да ги събере. Дойдоха и някои от племенниците ѝ, които не беше виждала на живо, доведоха и няколко внука. После отидоха да пият кафе у Ели - вилата ѝ беше малка, но с просторна тераса към морето. Като минаваха през хола, брат ѝ Дан се закова пред старинния шкаф: "Защо я пазиш още?". Не попита дали чашката, която посочи с поглед, е същата, то си беше ясно. Последна чашка от някога голям сервиз от хубав китайски порцелан, с голяма пукнатина косо през картинката. Ели не отговори, заета беше да сервира кекса и сладките. Другите сестри също поспряха и се вглеждаха дълго в самотната чаша. "Наистина не разбирам защо пазиш счупени стари неща! Едно време имаше усет за естетика." Мими беше тази, която отговори бавно: "Наистина ли не разбираш, Данчо?". В ушите и на четиримата звънна, сякаш е сега, звукът на разбиващ се порцелан - една след друга, цели 23 чашки по мраморните плочки на терасата, след тях - красивата кана и подноса, на фона на разногласния хор от собствените им млади, ядосани и наранени гласове, а над всичко - силният баритон на баща им, който се мъчеше да ги надвика. Тази чашка, последната от сервиза, се изплъзна от ръката му в момента, в който се свличаше на пода. "Пазя я, за да си напомням, че съм ти простила, както ти прости татко преди смъртта си. Седем месеца живя след удара, всеки ден те чакаше да се обадиш! Впрочем това са стари работи, заповядайте на терасата. Кой как си пие кафето?". Младите вече се бяха разположили, оживено обсъждаха дали имотите в този район си заслужават парите. Двете малки момчета, внуците на Мими, извадиха таблетите и продължиха играта. Братовчед им, с две години по-голям, седна при тях с голяма чиния сладки. "Нещо става. Дядо и лелите май се карат." "Как ще се карат, мълчат си кротко и си пият кафето." "Не разбирате! Мълчат като в уестърн, преди да извадят пистолетите." Оказва се, че малките не са гледали нито един уестърн до края, не им е интересно. Но момчето беше право, възрастните се караха: без повишаване на тон, само с погледи встрани, прекалено учтиви реплики, дълги мълчания между тях. На сбогуване се прегърнаха, все пак не се знаеше дали ще се видят отново. Месец по-късно Ели получи колет от Дан - сервиз от китайски порцелан, добре запазен, с почти същите рисунки като на стария. Имаше и кратко писмо: "И аз бих искал чашката да е здрава, но не мога да върна времето. Този го купих преди много години, все чаках да дойде подходящ момент. Даже и на срещата го носех, в колата ми беше, но не можах... Сега вече нямам време, болен съм. Искам прошка. Ти се пази. Брат ти, Йордан.".

© Мариета Йовчева
=============================
© Електронно списание LiterNet, 02.07.2019, № 7 (236)