БАНАЛНИТЕ СЛУЧАЙНОСТИ

Мариета Йовчева

web

И двамата бяха леко отегчени от брака си. Той - малко повече. Тя все още мечтаеше за идеално семейство, но все по-често усещаше, че тича на едно място и доникъде не стига. Бяха привързани един към друг и към уютния си апартамент в центъра. Един ден тя се върна по-рано от работа. Влезе тихо, за да го изненада приятно, но го чу да говори по домашния им телефон на някого нежни и хубави думи с тон, който би трябвало да е запазен само за нея. Не я заболя прекалено до момента, в който той не прошепна: "Чао, мило, трябва да затварям, че оная скоро си идва!". Това "оная" взриви цялото ѝ самообладание, скочи с крясък и изтръгна буксата на телефона. Навикаха се хубаво, след това седнаха, пушиха и говориха до сутринта. На другия ден подадоха молба за развод. Той беше по-колеблив, отначало я засипваше с обаждания и смс-и по никое време, после спря. Всичко мина нормално, както при културни хора. Апартамента решиха да продадат - прекалено голям беше за сам човек и прекалено малък - да живеят в него двама разделени. Чак когато видяха празните стаи и голите прозорци, осъзнаха, че раздялата е реална и окончателна. С продажбата случиха лош момент - пазарът на недвижими имоти се беше спотаил, никой не бързаше да купува. Шест месеца никой не се обади. Все пак не губеха надежда, дори не бяха изключили водата и тока, та ако се появи кандидат, да не се откаже.

Една вечер жената тръгна на театър, но се спъна и си счупи токчето, а и навехна болезнено глезена. На скъпите чорапи зейна дупка, изцапана с малко кръв. Не стигна до театъра навреме, пък и не ѝ се влизаше в такъв вид в залата. Вечерта изведнъж се оголи с два празни часа. Можеше да се обади на приятел или роднина, разбира се, но нещо не ѝ се щеше. Краката сами я понесоха към бившето ѝ жилище, като към убежище. Все още имаше ключ. Отключи и вдъхна застоялия въздух - даже и не миришеше вече като преди. Отвори прозорците, седна на дивана и вдигна навехнатия крак. Вече мръкваше, време беше да светне лампата, но не ѝ се мърдаше. Седеше си в помръкващата светлина на залеза, след това отсреща светнаха уличните лампи. Стаята беше тиха, хладна, не съвсем тъмна. Кракът я наболяваше, но жената не се помръдваше. За нищо на света не искаше да напусне мястото си сега, в първия спокоен момент от толкова дълго време. Точно си каза това и телефонът иззвъня. Подскочи уплашено, беше сигурна, че трябва да е изключен, бяха се уговорили с бившия ѝ мъж още след развода, че е излишно да дават пари и за него. Но, ето, звънеше, а тя се беше отбила съвсем случайно тук. Всъщност никой не знаеше, че е тук. Изведнъж я втресе. Така започват половината несполучливи трилъри. Реши, че няма да се помръдне. Но звънът продължаваше упорито. Ядоса се на себе си и вдигна, сигурна, че е грешка. Отсреща замълчаха за малко, след това гласът на бившия ѝ мъж се чу, сякаш нищо не е ставало: "Е, слава богу, най-после вдигна!". Май беше пил малко, но успя да обясни: той не искал да се разделят, но тогава не го разбирал добре. След раздялата свикнал да звъни в празния апартамент и да води дълги въображаеми разговори с нея, да я моли да му прости, да обсъждат къде са сбъркали двамата и най-вече - как не бива да се разделят повече. Не можел да си представи, че ще скъса и последната нишка, макар и нереална... Ако беше друг път, щеше да му тресне телефона, но в тихата полутъмна стая, само с един диван и улична лампа пред прозореца, никак не ѝ се искаше да затвори. И отново говориха цяла нощ - отначало - по телефона, после той дойде и седна в другия край на дивана. На сутринта си тръгнаха заедно от апартамента. Още не бяха решили нищо. Но вечерта, без да се уговарят, пак бяха там.

© Мариета Йовчева
=============================
© Електронно списание LiterNet, 21.12.2018, № 12 (229)