АТЛАС

Мариета Йовчева

web

Беше от ония тихи, безобидни луди, които бавно се разхождат по улицата, обикалят два пъти винаги една и съща пейка, сядат и внимателно се вслушват в нещо в себе си. Леля му казваше, че като малък го стреснали изстрели, оттогава си бил такъв. Така ли е, не зная, но бяхме свикнали с него. По онова време нашият квартал беше най-крайният, всеки познаваше всекиго и животът си течеше сякаш не сме част от големия град, а спокойно село. Родителите ни бяха забранили строго да го закачаме, а и той не беше кой знае колко интересен обект за дразнене, защото винаги се усмихваше кротко на подвикванията и си отминаваше. Интересен беше само прякорът му - Атлас, съкратен галено на Тлас. Беше го получил от един свой странен ритуал на залез слънце - всяка вечер се изкачваше на хълмчето до Голямата поляна, заставаше изправен, с широко разтворени, здраво стъпили на земята крака и вдигаше двете си ръце нагоре, сякаш държи нещо над главата си. Ако го попиташ какво прави, отвръщаше отсечено: "Крепя света, не виждаш ли?", а ако упорстваш да разбереш защо го прави, те поглеждаше учудено и леко задъхано: "Как защо, за да не падне!". Сто пъти да го питаш, сто пъти ще ти отговори това. Стоеше така час-час и половина, след това слизаше по хълма с бавни, уморени стъпки. Зиме, лете, в жега, дъжд, сняг, бури - Тлас винаги беше на хълма по залез слънце, с вдигнати ръце.

Имаше много версии защо прави така. Чичо Павел беше учил с него в първи клас и казваше, че имали много сладкодумен учител, който им четял интересни гръцки приказки, та оттам са чули и приказката за Атлас. Години по-късно прочетох "Старогръцки легенди и митове" и се опитах да си представя учителя, който е почнал да образова своите първокласници направо с тях. В края на учебната година се случило нещастието - Тлас, който тогава още не бил Тлас, а си имал съвсем обикновено име, си играел на поляната, когато край него се стрелнала подгонена ранена сърна, запукали пушки и сърната паднала убита пред него. Паднало и детето на земята, че изкарало акъла на ловците, помислили, че са го простреляли по грешка. Но не било ранено, само си лежало безмълвно свито на земята. След това се променило, започнало да си говори само и да подпира небето вечер. Спрели го от училище, водили го по лекари и болници, но не се оправило. Един след друг си отишли баща му и майка му, добре, че леля му го отгледала.

На нас, децата, тази тъжна история не ни харесваше особено. Ние си бяхме измислили собствено обяснение: Тлас е извънземен и е изпратен да следи реда на Земята. Години по-късно Иван, който стана доктор, обясняваше, че и без изстрелите така щяло да си стане - в това семейство имали и други като Тлас. Кой беше прав и сега не знам. Една лятна вечер се разрази голяма буря, гръмотевиците трещяха така, че дрънчаха стъклата на прозорците. После утихна. Намериха Тлас на хълма, една светкавица го беше убила на място, както стоял с протегнати нагоре ръце. Още помня как се събрахме тогава приятелите от квартала и се споглеждахме с таен страх: ами ако Тлас наистина е крепял света, за да не падне?!

Сега всичките сме побелели и натежали и се срещаме от дъжд на вятър. И като бистрим политиката и семейните неразбории, все ще се намери някой да се позасмее: "Така е, като го няма Тлас да закрепи този шантав свят...".

© Мариета Йовчева
=============================
© Електронно списание LiterNet, 20.10.2017, № 10 (215)