АКОРДЕОНЪТ

Мариета Йовчева

web

Двайсетина години откакто го напуснах и поне десет от последното ми идване тук, отново съм в родното си градче. Първият шок не е от промените, а от това, че почти нищо не е променено. Тихи, прашни улици, градинки с ружи и асми, просторен пустеещ площад... Даже валсът, който се носи откъм градския парк, е същият. Трябва да отделя време да кажа: "Здравей!" на стареца с акордеона. Как му беше името? Откакто се помня, от първите дни на май до края на октомври, той е като врастнат към входа на градския парк. Знае десетина валса и 5-6 танга, но пък ги свири майсторски и с чувство. Избира мелодията според преминаващите: весела и игрива - за младите, романтично-тъжна - за възрастните. Не знам как налучква, но и на мене често ми е разведрявал настроението. И до днес мелодията на лятото за мене е бавен валс, свирен на акордеон в падащия здрач. Градът ни не е от богатите, но в калъфа на акордеона се събираха достатъчно пари. Когато поотраснахме, вече харесвахме друга музика. Последното лято беше разтеглено като запис на бавни обороти, а ние нямахме търпение да напуснем това сънливо място. Събирахме се в парка, под звуците на акордеона и по цели вечери говорехме за живота. Когато си млад, знаеш всичко за него, ама на теория. Изобщо философстването беше на мода в нашето училище, даже и кратките флиртове започваха със сериозни разговори. Паркът опустяваше рано, но на дядото не му се тръгваше още. Винаги ни изсвирваше един дълъг валс, специално за нас, преди да се разотидем. Сякаш е било преди сто години...

Отначало се връщахме всяка година да си видим близките, след това - все по-рядко, докато за някои не дойде връщането за окончателното сбогуване. За щастие, съм тук по хубав повод - откриват изложба на чичо ми, художника, в читалището на града. Жалко, че не доживя, горкият, щеше да му е драго да чуе толкова хубави неща за себе си и картините си. На откриването срещам две съученички, едва се познаваме, но се уверяваме усмихнати, че не сме мръднали от едно време. Едната тръгва бързо, трябва да предаде репортажа си за вечерната емисия. С другата тръгваме да се разхождаме по центъра, като едно време. Искрено е зарадвана от срещата ни, не спира да разказва за общите приятели и да ме разпитва. И тя беше напуснала града, но след развода се върнала. Вече девет години била тук, сега спокойствието ѝ харесвало. Звукът на акордеона се засилва. Казвам ѝ, че се радвам, дето дядото още свири, а тя ме поглежда сякаш съм слънчасала: "Дядо Митко почина преди 9 години, тъкмо се бях прибрала отново. Какъв акордеон?". Аз упорствам, отиваме двете до входа на парка - и без това е наблизо. Няма никой, паркът е позападнал като всичко наоколо. Тръгваме нагоре по улицата, а зад гърба ни отново се понася бавният валс на младите ни години. Връщам се и този път разбирам - в едно дворче седи слабо момче на около 11-12 години и разтяга акордеон, голям почти колкото него. Акордеонът е стар и издава странни звуци, но все пак се познава мелодията - наистина е оня валс, дето дядото го свиреше в края на вечерта за нашата компания. Само че вече не е нашият валс, неговият е.

© Мариета Йовчева
=============================
© Електронно списание LiterNet, 02.07.2019, № 7 (236)