ПЕТЪР ЧУХОВ И НЕГОВАТА КНИГА "АДDICTED"
В обикновеното - заложени сложни послания

Мариана Тодорова

web

Литературният скандал разчисти завинаги пътя на тази сложна и необикновена книга¹. Виждам как по трасето се движи издължената фигура на нейния създател, приближава... Не е ли странно, си мисля, как лошото стечение на външни обстоятелства днес се заявява чрез претенция да реши съществени неща. После нещата пак се преобърнаха.

Защо се оказа важна за нас съдбата на книгата със стихове "АДDICTED". Защото стихосбирката много фино подсказва как може чрез словото да се колекционира най-хубавото в душата на човека. На читателя сега. Става дума дори и за онези читатели, които все още не са прочели стихосбирката на Петър Чухов. Доскоро бях сред тях, защото мразя интригите в литературната магма, макар че в нея, както е вече често срещано явление, самият автор да няма никакво участие... Прочетох я. Изтичах отново до книжарницата и купих втори екземпляр - у мен инстинктивно пламна желанието да я подаря някому, който има верен усет за изкуството, и го направих. А по случайно съвпадение - книгата се превърна в подарък за рождения ден на моя приятелка. Вероятно бях подтикната от този красив танц на думите:

Тази нощ
ще облека китарата
с малка
черна
рокля

ще танцувам с нея
ще флиртувам
и ще ѝ разказвам
......

Книжката е тънка и незабавно получих от приятелката си отговор: "Изпитах огромната радост да прочета в полунощ, в деня на рождеството си - прекрасните стихове на този непознат за мене Петър Чухов, благодаря ти!"

А той, помислих си с упрек, съвсем не е непознат за българския читател. Автор е на над десет книги: "Градината на слабата реалност", "Руни", "Мулето на Педро", "Провинции", "Малки дни" (2002; Национална награда за поезия "Иван Николов"), "Снежни човеци" (2003; Специална награда на конкурса за нов български роман "Развитие"), "По-скоро никога" (2004, по която до 2010 г. се играе спектакъл, осъществен от Театър-лаборатория @лма @лтер), "Три", "Когато се завръщат еднорозите", на двуезичната (на български и английски) книга с хайку и сенрю "Безопасни игли" и др. Превеждан на много езици, Петър Чухов е участник в пърформанси, фестивали и четения на различни места в България, както и в чужбина - Словакия, Македония, Япония, Хърватия, САЩ, Литва, Швейцария, Румъния, Унгария и Русия. Автор на музика и текстове, участва в различни рок състави ("Субдибула", "Тутакси", "Стенли", "Гологан"), представя стиховете си с групата за поезия и алтернативен рок "ЛаТекст")

Стана ми уютно. Чешо Пухов, житейският псевдоним на Петър Чухов, който странстваше безнаказано из Фейсбук, вече беше докоснал в полунощ прозорците на непознатите си почитатели. Вселяваше се в сънищата им чрез интернет-страницата си, познати от детските книжки животинки в красиви превъплъщения - цветни поздрави чрез мелодии от природата на животните, с издължени шии към високото в литературата, говорейки ни:

Трябва ти чаша, за да влезеш тук. Нека сетивата ти се преплетат, нека изгубиш представа кое е дума, кое е аромат и вкус, кое - грапаво докосване. Не искам да те лъжа - да, накрая има смърт, онази чиста, неподправена и вяла радост, че отново правилата са пределно ясни, а това, че вече са излишни, е гаранция за голата им красота.

По нататък в "АДDICTED" става дума за правила, за знаци, за човеците и тяхната смърт, за неспособността на смъртта да успее да ги прибира истински. За нейната "вяла радост". Но затова, малко по-после.

Поезията на Петър Чухов е странна и причудлива, в стихосбирката има особен живец, хваща те веднага непоклатимата логика на конструкцията на циклите в нея: Крилата са мека постеля; Полулюбовни стихотворения; Втвърдяване на детството.

Постмодерността е сложила силен отпечатък върху книгата, още заглавието го подсказва - "АДDICTED" - с нова ортографичност (промени в правилата на правописа и иконичността на буквите, смесване на езици на кирилица и латиница); За постмодернистите е характерно пренаписване на авторски текстове, раздробяване на обемните норми и жанрове до достигане на зародиша на същността; В търсене на изконността се наблюдава пристрастяване към последиците от живота на майката, бащата и дедите; Диалог с класиката, със съвременната литературност, пародия над "актуалността" на рекламата, поради което всичко "героично" се залага под лупа:

...думите са моите дами...

И думите, и дамите искат да постигнат най-убедителното "себеизразяване". Петър Чухов им дава този шанс. Но когато усети, че Те са само сенки, на които е отказано (какъв чудесен израз) дълбокото страдание, авторът с разочарование споделя: продължавам "по-надолу, по-надолу"...

Съвременният човек няма опори, отдавна е сирак в социалната картина на съвременността. Малката черна рокля, облечена върху гладкото тяло на китарата ("Всяка уважаваща себе си съвременна жена, трябва да има в гардероба си една малка черна рокля", самонадеяно твърдеше моден експерт от телевизионния екран). Не беше разбрал колко вече разколебани са критериите за ценности. Така обобщението на Модняка само може да предизвика усмивката на танцуващия със своята китара мъж и той е откровен: "остаряла си - нека да отидем на църква".

Сполучлива ли е смяната на "пиедесталното", "героичното", макар и за отделни персонажи в следствията на нашия живот? ("Второстепенни черти" на модернисткото изкуство при постмодернизма се превръщат в "първостепенни"). Разколебани са религиите, тресе се светът, мога да го кажа и аз, а поетът ще ни го разкаже още по-образно:

Хамлет

Малко преди да умре
в последното действие
той се спъна и падна на сцената
двама сценични работници
отнесоха тялото
вместо войниците
на Фортинбрас

Ето го отдръпването на автора на "АДDICTED" от "яловата игра", от посредственото. В постмодерността "играта" е на висота и всеки жест за нейното принизяване дразни поетите. Художествената игра е цел и смисъл. Както е в създадената от Херман Хесе "Игра на стъклени перли". Постмодерността брани художествеността, таланта, разбирането за тях. Особено при търсене на същественото в съществото, където всичко е "толкоз просто и логично". Но е преди всичко "раз-мисъл", както го е заявил Ричард Бърнс.

Кое е онова "толкоз просто и логично" за нас в реалния живот?

Петър Чухов го открива в най-дребното, в най-обикновеното, излъчващо сложни послания: замисляли ли сме се например че "кибритените" клечки", направени от дърво, с барутен венец около главичките им, стоят сковани като войничета в кутийката-ковчежник, защото са резултат от унищожения порив на живото дърво. "Унищожението" е закодирано в бъдещата им съдба, от дребните и подредени войничета ще се очаква възпламенявящо действие, това е залогът на същността им... Но червейчетата в ядката на орехите, още висящи по живото дърво - не искат да са сковани "войничета", - тоест разпадът на всяко "поругано вещество" е станал неизбежен, червеите отдавна работят за тази кауза - както е във всяка смърт, настояща или предизвестена. (Става обясним "пастишът" върху Вапцаровия стих - "разстрел и след разстрела - червей, това е толкоз просто и логично"). При Петър Чухов, както е и в поезията на Г. Господинов ("Балади и разпади") появата на червея е преди разстрела... Поводът, мотивацията за него, е страшен. Особено ако това е поетична интуиция. Затова толкова ме развълнува мелодията от струните на танцуващия музикален инструмент, китарата в малката черна рокля...

...накрая ще изсвирим няколко балади,
късащи сърца и струни...

Баладичността е излишна. Кога ще се случи това, или вече се е случило?

...когато слънцето изгрее в ъгъла на хоризонта -

Поетът настойчиво е фиксирал визията и нейния прицел: "ъгълът на хоризонта". Натикани ли сме вече там? В това няма нищо добро за ограбените откъм фантазии човешки същества.

Творбата "Лас Вегас" е антипод на "ъгловия хоризонт":

Малък параклис.
Отсреща казино.
Залагам
на Бог.

Той е Поетът, който, "колкото и квартири да сменя, винаги взема прозореца".

Названието на предметното е вградено в менталното. Не само тук.

* * *

В поезията му напълно липсва припряност, суета, маргиналност, Петър Чухов е наясно с равносметката на живота си ("Моят ад е моята крепост"). Присъства силната отговорност за тежестта на битието. Думите му, станали поезия заради нас самите, неговите читатели, напомнят, че не бива да забравяме или неглижираме потенциала на собствената си прямота. Поетът е като дете, което получава помощ от дедите си, от мъртвите си вече родители, които за него са идоли на духовността и пречистващата енергия на сътворението. Финалът на стихосбирката, посветен на майката, е едно от най-силните неща, които съм чела в литературата. Дори не мога да цитирам откъси, струва ми се кощунствено ако го подложа на анализ. Но е безспорно, че сме осъществили среща с изключително талантлив автор. С напрегната тревожност поетът бди над нашето себепознание - "Втвърдяване на детството". Загребал от енергията на собствената си душа, непестеливо поетът раздава собствения си живот, докосвайки много съсредоточено и нашата душа:

Събирам "пера", с които да напиша автобиографията си

Имам едно -
от щъркела,
който ме е донесъл

друго - от ангела
който
ме е целунал

трето -
от лястовицата
с която
така и не свих гнездо

но още го няма
най-важното -
от гарвана
който ще ми проговори

Човеците, особено тези, които са мародери в днешната реалност, ще бъдат много гневни, ако се разпознаят като "красиви трупове" сред потоците от "банални метафори" (стихотв. "Кръстовище"). Разигран е и обратният мотив - за безкръвните жертви от катострофичното човешко битие.

Тук е гвоздеят на неговото творчество. В поезията на Чухов човешките думи искат да изпълняват своята мисия, която поетът схваща като основна - "поетическото слово" трябва да е като "раждане на Престолонаследник".

Но в обсега на постмодерността за "пиедесталите" няма място, както и за престолонаследниците. В това е и осъзнатата от тях драма на съществуването - става дума за това поколение писатели, някъде към 50-те години на своя живот, усетили разпада, баналността на празните думи. Думи, използвани в политическата мимикрия, в сивотата на масовата култура, в унищожение на корените на истинския живот. И някой трябва да прогледне, и да не е последен. Най-вероятно ще е сред тия, с "извадените корени". С великолепна ирония, с един замах е постигната историчността на фактите:

Художникът живя
на № 53
и умря
през 53-та

беше софиянец
кореняк
сега в дома му има кабинет
на зъболекар от провинцията
специалист
по вадене на корени

("Коренна промяна")

Ролята на мухата (неизбежният белег в някои постмодернистични образи на съвременната поезия и проза) се появява естествено в интериора на реалния живот. Когато обаче е несправедливо присъствието ѝ, както е в епилога на книгата, написан великолепно и милостиво от Поета, става стряскащо безнадеждно. Тогава и различията на случванията в "коренните промени" на социалния живот само привидно изглеждат без връзка едно с друго.

Петър Чухов категорично не пише социална поезия. Макар че поради пристрастяване към изконността на събитията, авторът на "AДDICTED" често разтърсва рамката и на социалното, мисията му на поет обаче е в навлизането в душата на човека, в най-дълбокото, в подсъзнанието, както е при Юнг. Деликатността на поета му е вродена, вероятно и поради специфичността на зодиакалния му знак - "рак" (ето я и "ненаучната ми трактовка", удобен повод за критическа дискриминация!)

Нека да разгледаме този прекрасен образ на Райна княгиня, постигнат реално в неговата поезия, девата, която шие българското знаме. Посветена изцяло на една светла идея, девойката със смелото сърце се надява да е заслужила появата на единствения за нея принц на бял кон. С белите животни е винаги така, пораждат възторг, илюзии и надежди, белите коне поради своята грациозност - са блян. Но ситуирана във времето, тази идея на Петър Чухов за възмездието и справедливостта, се трансформира - след столетия, когато е мирно и тихо, пристига "принцът" на бял кон, той "смело" и сръчно грабва знамето... Но, естествено - забравя. Пропуска заслужената от историята целувка, безбожно пламнал от мераците за предстоящата власт.

Според Петър Чухов, човечеството пресметливо си играе с времето и в исторически, и в социален аспект. Дискурсите засягат различни сфери на живота, най-класическият пример е с местенето назад на стрелките на часовника, сезонно. Заради икономически и финансови интереси. А после следват - статистики. Но несправедливо малко се замисляме над глобалните въпроси, щедро изсипвани пред обикновения човек. Изтича другото, важното - стабилизация на духовните ценности, на Доброто. За България е още по-трагично, няма ги промените в чалгаджийската настроеност на големи слоеве от населението. Не за всички. Но за огромната част от българите. И в тези спечелени часове от "сезонното местене на стрелките", които не са само статистика, а друг статус на смъртта, само един чувствителен човек, какъвто е поетът, може да се замисли по начин, неразбираем за мнозинствата - дали затворниците, осъдени на смърт, са по-нещастни, или са по-щастливи с този един час, подарък в последната им нощ (стихотв. "Жажда")? Проблемна е поезията на Петър Чухов, посипва сол в раните, но не е "проблематична", както искат да я заклеймят някои критици...

Посрещам с примирение
съдбата си
и чакам някой влюбен
да ме духне
в лицето
на любимата

("Глухарче")

Съвсем по тийнейджърски, така както разговарят най-младите днес, Петър Чухов се вписва в тяхната стилистика, в съзвучие е със стъпките на тяхната волна, непознала тоталитарната оптика, мелодична любовна вест, изпратена по вятъра. А това, че той е авторът на "сбогуването" с младостта, се убеждаваме чрез присъствието в поезията му на глухарчето, най-преходното, но и най-вечното космическо чудо ("в разцъфтялото глухарче се космосът побира" - написа някога поетът Александър Геров).

"AДdiсted" - е книга за ада, книга за рая, книга за любовта, която е и двете. Постмодернизмът, предпочетен като художествен инструментариум чрез основната си отлика от класиката, е в разколебаването на авторствата и сетне тяхното препотвърждаване, така се внушава мащабността на участниците. Съавторството, конраавторството всъщност увличат нови участници, но общото между тях е, че всички искат, ако е възможно, да са влюбени и позитивни... Обезателно обаче искат да са свободни, дори в моменти на обвързаност чрез ласото на любовното чувство. Дават израз на това по най-финия и достъпен за възприятията начин - стихотворенията "Преди да знаеш", "Тази нощ не заключвай", и особено в "Полунощ":

Дай ми ръка -
не оставай
във вчера

Без обяснения в любов, без натегачества, без егоизма на притежанието, но по-силно и по-истинско от всичко - това касае посланието... А и "случката" е ситуирана в полунощ, когато времето е разцепено на две. Всеки играе в своята половина. Подадената мъжка ръка не е жест. Надежда е - за промяна в света на духовността на партньорите и в еротиката на образите от съвременната поезия.

В стихосбирката на Чухов съществува особено отношение към жената, без комплексарски страхове. Затова поетът вижда нейните творения като "по-нежни и по-красиви" (а към нея: "както правиш всичко"!). В неговите творения - има място за двама:

Някой ден
когато край нас има сняг
ще си направим
снежни ангели

твоят ще бъде
по-нежен и по-красив
(както всичко
което правиш)
но в моя макар и груб
ще има достатъчно място
за двама ни

("Достатъчно")

"...ти си авторът, аз съм само разказвачът, болен от прераждания, зареден с енергия завинаги и неспособен да умре" - тази стилистика на Петър Чухов ще направи по-уверени самите нас, читателите му, ако сме успели да се впишем в траекторията на неговите творчески търсения.

Жизнеността на постмодернистичните стилове е в преосмисляне на авторствата, в извличане на най-жизненоспособното.

* * *

В книгите на Чухов мотивът за белотата, чистота на снега, преосмислен по далчевски, е категоричен - докато все още не е настъпило "втвърдяване на детството". Защото само дотогава хората играят артистично живота си - целта на всяко изкуство.

когато няма сняг
игрите се променят -
вместо снежни човеци
правим паметници
вместо със снежни топки
се замеряме с камъни
вместо с шейни се спускаме
с влакчета на ужасите
и когато паднем
след телата ни остават
не снежни ангели
а надгробни плочи

...не елегантни и красиви, и със сигурност не чаровни, хубавички или описателни стихотворения, а по-скоро точна регистрация на подробности, когато яснотата и простотата на определението преминават неочаквано в проницателност (Бърнс 2005).

Към тази максима се придържа Петър Чухов.

Проницателността - със сигурност е най-същественото от човешката му същност.

Не слагайте крилата за мека постеля, както ни умолява поетът...

БЕЛЕЖКИ

1. Деян Енев: "Обстоятелствата около наградата "Иван Пейчев" във връзка с поета Петър Чухов и опита за денонсирането на първоначалното решение на журито от Иван Гранитски и Боян Ангелов доведоха в крайна сметка до два ясни резултата. Превърнаха Петър Чухов в единствения български поет, печелил национална поетична награда два пъти и така удостовериха с нещо като "царски указ" дарбата му" (Как 2018). [обратно]

ЦИТИРАНА ЛИТЕРАТУРА

Бърнс 2005: Бърнс, Ричард. Изкуството на раз-мисленето. Прев. Петър Чухов. // Електронно списание LiterNet, 24.07.2005, № 7, <https://liternet.bg/publish15/r_byrns/izkustvoto.htm> (15.05.2019).

Как 2018: Как ще коментирате скандала около наградата "Иван Пейчев"?. Анкета. // Литературен вестник, бр. 11, 2018.

© Мариана Тодорова
=============================
© Електронно списание LiterNet, 15.05.2019, № 5 (234)