Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
Каталози
:. По дати : Ноември  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook! Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook  Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Сравни цени с Книгосвят във Facebook! Книгосвят - сравни цени на книги
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Писмена реч
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

ГЕОРГИ БОРИСОВ: "И ЧАКАМЕ ДА ДОЙДЕ НА ЖИВИТЕ ЧАСЪТ"1

Мариана Тодорова

web

Още в ранните творби на Георги Борисов проличава способността на младия автор да предизвиква чрез поезията си съмнения в приложимата ценност на много и добре ситуирани човешки нрави. Защото само безличните съчинители обожават абсолюта в правилата на цивилизациите. Това са на 70-те и 80-те години на ХХ век, когато българските читатели са силно изненадани от прозата на Евгени Кузманов "Чайки далеч от брега", "Малки състезания" или "Самотният пътник за Берлин" на Димитър Паунов. И естествено, Георги Борисов е на челна позиция чрез истински манифести в класическа мерена реч - "Оставете човека", "Мои черни овни", "Гребец", "Картаген", "Взрив", "Какво ми каза свободата", "Пришълец", "Излизане от съня".

Кой поетически аргумент е натежал в подбора му от силни, многопосочни послания в полза на многозначителното заглавие "Излизане от съня" - на поетичното? Или на реалното?

 

И друг път съм споделяла, че смятам стихотворението му "Сол" за една от най-добрите творби на Георги Борисов. То е своеобразен културен манифест за мястото на градския човек в общността, където на изпитание са поставени принципите на човешкото и социалното, природното и исторически неустойчивото: "...с леден глас поискаха по взводове/ звездите да строя и преброя."

За тоталитарните "поръчки" на ония времена абсурдите в "преброяването", дори на звездите, съвсем не спират дотук. Кривокракият капитан от кораба на Евгени Кузманов е насочил платната на хоризонта и срещу кораба на Георги Борисов... Моженето и дарбата са алфата и омегата на всеки житейски преврат: първенците на духовното - във всички времена - са естествените мишени. И Георги Борисов не е изключение... Каква поличбена история има вградена в стихотворението му "Сол”! Колко драматични възли са заплетени - сред писъка на корабните плъхове, докато солените ветрове са громели прекършените мачти върху палубата. Поразяващ е трагизмът на лирическия персонаж ("Тогава ме изнесоха на гръб,/ на мачтата елхова ме пободоха").

...защото те и кораба подпалиха,
преди да излетят към някой друг.

А мене ме прибрали сутринта
монаси, слезли в селото за сирене.
...

зареждам с буци прясна сол дворовете
и вече ме познават и воловете.
Но ходя само с черни очила.

("Сол", 1999)

В стихотворението "Гергьовден" са показани трагически сцени за "избраника", за Агнеца. Този акт на "принасяне в жертва" на най-доброто, най-здравото и най-красивото, на ангела с венче на челото, не дава мира на автора, докато той не отрече кървавото варварство в деня на "храбростта". И го прави безкомпромисно откровено като изпитание за своето име. Картините са потресаващи - денят начева с "кроткото" заточване на ножа от Касапина, действието издава рутинност в упражняване на занаята:

цигарата изпушва жадно,
в рогцата на тревата взрян.
И пипва мъжкото направо.
Поема го като дете,
крачкàта му застъпва здраво,
увързва ги с парчета тел.
Изчаква после да прерита.
И ей го - огънят гори.
Докато вие още спите.
И не сънувате дори."

(Тук и надолу подчертаното е мое - М.Т.).

Това е само една от изрядните форми на "храброст" в резултат на нашата готовност сляпо да следваме традиционните модели за идентичност. Навлизаме в стихията на една поезия "където ври глаголът и клокочи".

И как би могло да е другояче, когато се възправят поетически образи със сложни конструкции. Оказва се, че срещата с дръзката лудост на поетите е благословена, защото творческият усет на словесните майстори държи първенство в прякото противопоставяне ("Мои черни овни") срещу "правилата", застрашаващи човешкото лице на днешната цивилизация:

Мои черни овни, тя е сянката само орлова.
Да извием чела и в нощта да се втурнем така.
А когато на хълма човеците кацнат отново,
да изровят оттам само златните ваши рога.

Социалното не е приоритет в поезията на Георги Борисов. С "глас обикновен" се разказват човешки съдби и се търси кислород за жертвите от провалените корпоративни днешни модели на глобалистичните игри на политици и военолюбци.

Тъй както литва рибата без вик
към хлъзгавите длани на рибаря
и въздухът хрилете ѝ разпаря...

("С глас обикновен")

Траекторията е очертана от блестящото тяло на нямата риба (забитата кука в гърлото ѝ контролира летежа), болката от натиска на въздуха "разпаря" хрилете ѝ, а още по-страшното предстои... Митологичният християнски символ - рибата, с която Христос искаше да спаси и нахрани света - е другият лъч: когато самият ти си прихванатата от живота жертва. И както рибата лети към хлъзгавите длани на рибаря, така и днешният човек неумолимо се свлича по хлъзгавите сипеи на глобалния свят, което си е отрезвяващото чудо на пробуждането от хватката на съня.

От края на 70-те, когато пише христоматийното стихотворение "Оставете човека", до ден днешен Георги Борисов очаква пришествието на Човеците пред храма на истината и вечността, оставайки верен на пръстта, на черната родна земя - и когато търси отговорите на своя гняв към насилствената грубост на града, и когато докосва с обожание животворните недра под него:

Ненаситна и вечна, тя ме вика сега, и кръвта ми я слуша -
                          тази черна и огнена пръст -
вика мене - човека - като корен меда ѝ да смуча, да дỳша
                          като звяр аромата ѝ гъст.

В "Пръст" (1973) просветлява магичното: камък, въглен, цвете, розов червей или предсмъртният мах на птицата, мигът, когато тя рухва на земята... Изострената наблюдателност на поета държи будни рефлексите ни за света на природата, а стихът у него проговаря чрез нашия глас и нашата болка за тяхната уязвимост. От това вътрешно сцепление на поетичен трагизъм с крехкото очакване на нещо по-добро, авторът, чрез трепета на сърцето на своя читател, припознава своята чувствителност в съотносима степен с него:

ще прекося по въздуха високата трева
и най-незабелязано ще се промъкна в храма,

когато вътре още никой няма

освен едно дете и няколко икони,
и два-три гълъба, които то ще гони...

Гълъбът, символ на мира и свободата, изкушено желание за "улавянето" му още от малкото дете, е още по-голямо изкушение за порасналите мъже...

 

* * *

Блянът играе огромна роля в поезията на Георги Борисов, почти толкова силно, колкото и трагизмът, породен от неговия силен скептицизъм. Самото зараждане на бляна, бленуването, неговите първи кълнове в душата на човека, са особено важни. Блянът е висш израз на чувствителността, донякъде и нейна проекция; докато злото не бленува, то е активно в реализацията си и иска резултати на всяка цена за удовлетворение на своя гняв.

Блянът е строго индивидуален, произтича от личната чувствителност. Той е копнежът в човека с поетична нагласа да създава образи, картини, движения. А именно те - образите, картините, движенията - са дълбоко изстраданата същност на поезията на Георги Борисов, затова и са запомнящи се, защото предават усетения и изживения трагизъм. В "Гребец" (1984) младият тогава автор провижда своите богове и ни ги обрисува приказно: те идват направо от морето с крилати гребла, слезли са от южни "сънни" била, те са красиви с пеещите пчели в къдравите си бради и копнеят за звездни ята, за звучно вино край високи огньове... За една тоталитарна оптика (където съвсем други са нейните богове!) това може да остане ненаказуемо само ако е представено като сън на автора, и задължително трябва да остане като негова тайна. Но поетът изважда тази тайна наяве, без угризения или прогнози за последствията -

И поисках тогава за пръв път гребец да им бъда,
да ги нося прегърбен по гладката тъмна вода

Това смирение ("да ги нося прегърбен"), нехарактерно за дръзкия непокорен поет, автор на "Взрив", "Ах, утре", "Воденица", не е контрапункт, а неприкрито преклонение пред професионализма в словесното изкуство, пред боговете в изкуството изобщо. И неговата готовност ("за пръв път гребец да им бъда") е заразителна:

                                              ...огън накладох висок
и от огъня викнах и с медена свирка засвирих
и до съмнало тичах и пях, и играх като бог...

Творбата "Картаген" е изтрезвяването, трагизмът е опустошителен... При Георги Борисов историята е и лична, и българска, тя е на плещите му като общочовешка заръка, и той я реализира блестящо:

Аз съм онзи, когото увиваха
и окачваха ловко с въже
за рогата на кротките биволи
хитроумните ваши мъже
...
Аз съм онзи, когото подхвърлиха
върху пълната с огън бразда
...
Аз съм живият, който се влачеше
като сянка по сипея гол

"Аз съм онзи... аз съм... аз съм живият...". Това са думите на поета, произнесени през 1987 година, поел лична отговорност за съдържанието на книгите си. А от стихотворението "Надпреварване", посветено на Константин Павлов, става разбираемо на какво се крепи това постоянство на поетическия му нрав. Същото е и при драматичната му творба, посветена на Никола Радев, "Мълчание".

Ако днес само знаехме кой може да обърне стъкленицата с пясъка на изтичащото време!...

Богородице,
есен е,
и листото на клона едва се държи,
ще го духне
нанякъде вятъра,
после върви го търси,
но на устата ми
още лежи
твоята длан
и тепърва
тя по мене ще има да жъне със сърпа:
много гордост
натрупах, и срам,
че живях,
а не съм аз избраният,
много бързах,
и къде ли не бях
да ви търся,
през какви ли не жалки вертепи
и храмове
мина кракът ми
ходѝло да мери
с летящата стъпка на брат ми,
и по турски седях,
и се кръстех обратно,
и с кокосови орехи Буда замерях -
напразно:
гола вода,
докъдето ти стига окото,
и небе,
нито насреща ти Господ гребе,
нито ти праща маслинова клонка,
тъмнина... пустота,
сякаш току-що е стихнал потопа
и лежа аз в ковчега,
а в него,
свряна на сухо,
цялата жива Божия стока
мига и слуша
под празния свод
как се изнизва до песъчинка
този живот,
и я чувам до мене за първи път мама
след толкова дъжд:
Сине,
той, пясъкът, свършване няма,
ами я, че не мога да стана,
обърни стъкленицата още веднъж.

С безспорната си силна индивидуалност като поет - със своите съмнения, търсещи други отговори, с трудно допустимата от мнозина поетическа откровеност до нерв, - Георги Борисов гради и утвърждава дълбоката чувствителност на днешния човек, прави го с дръзки послания, и от нас зависи да ги усетим и поемем.

 

 

БЕЛЕЖКИ

1. Цитат от стихотворението "Излизане от съня" на Георги Борисов (2020). [обратно]

 

 

ЦИТИРАНА ЛИТЕРАТУРА

Борисов 2020: Борисов, Георги. Излизане от съня. Стихотворения и поеми. Пловдив: Жанет 45, 2020, 354 с.

 

 

© Мариана Тодорова
=============================
© Електронно списание LiterNet, 06.11.2020, № 11 (252)