ПО СЛЕДИТЕ НА АЛЕКСАНДЪР ГЕРОВ

Мариана Тодорова

web

Поетът Александър Геров винаги е имал убеждението, че е мисионер в областта на културата. Това не е израз на излишна самоувереност. Винаги е желаел да участва отговорно в преобразяването на света в посоки, предполагаеми като добри, или поне различни от обичайното статукво. Най-малкото - Александър Геров желае да произнася на висок глас констатации по модерни технически и културни нововъведения. Дори ми е било странно как в своя пространствено малък физически свят той успяваше да въдвори толкова многообразна и разнородна информация, понякога промъкваща се през наивитета на поетичната парадигма, друг път поразяваща с дълбочината на философското гледище, на мистицизма и християнската всеобхватност на нравственото. Преценките му обикновено се основават на техническите откривателства и последвалите ги резултати за хората, но преди всичко - през влиянието им върху културните процеси.

На фона на днешните разгърнати разговори за приоритет през 21. век на Европейските програми за създаване на Изкуствен интелект (като връх в постиженията на глобалната мобилност), чрез интереса си към тази проблематика "наивиста" Александър Геров е един почти "модерен" автор.

Днешният прочит на фантастичната му проза ни убеждава в изпреварващата интуиция на писателите-фантасти, които като че ли имат столетие (поне) предимство напред във времето с предсказанията си. Това е най-удивителната специфика на дарбата в конкретиката на нейната проява.

Бушува материята в Космоса.
И неведоми са още нейните закони.

("Родове")

"Фантастичната" проза на Геров като художествена форма има твърде условен характер. Геров многократно е подчертавал основната си теза: граници пред човешкия блян за свобода не съществуват. В съществени трябва да се превърнат мечтите ни за връзки с космическия разум и жаждата за истинското докосване на земния човек до необятната вселена.

Способността за осъществяване на зряло ("талантливо" според принципите му) художествено мислене гарантира постижимостта на тази бленувана мечта.

При анализ на поезията на Геров често ни се провижда изводът, че неговото хуманистично сърце търси път от смъртта към жадуваното безсмъртие. Тогава защо в новелата "4004 година" героят на Геров се отказва от предоставената му възможност за втори живот, от полагаемото му се безсмъртие?

Това е възелът между поезията и прозата му. Поетът не иска зачеркването или отстраняването на смъртта като възможност, като поетическа проблематика, по-скоро той желае да дръпне завесата пред дълогодишната тайна за човека - за истинското лице на смъртта. Да ни я разкрие като продължение на живота, неотменното и непроменимо право на смъртта. Разбира се, че и у Геров, както у всеки човек, са налице индикации за страхове - но при него е силно изразено това: да не би критическата оценка да се опре на опростенческо тълкуване на големите му наративи в прозата и особено на неговата поезия, на която той очевидно възлага най-големи надежди. А точно това да се превърне в пречка за връзката му с космическия разум. Така изградени, фантастичните му новели (1966) отварят най-голям ъгъл между реалността (в рамките на правилата на социалистическите общества) и художествените визии на творящия човек. А е знайно, че Геров никога не ги е следвал сляпо.

Авторът подчертава, че се прекланя пред ръцете и ума "събудили укротената атомна енергия на земята", създали практически условия за непрекъснатост на "светлината" на живота. Поставяйки въпроса за изкуствения втори живот, Геров обаче много умело прави съпоставки между съвременната нравственост в националния ни корен и поривите на човека към преодоляване на остаряването, на догматизма, тоест на статуквото - тълкувано в по-тесен смисъл.

Налице са изразени от писателя страхове, че всяка тоталитарната власт няма да е в състояние да опази чувството за справедливост в човешката душа, устояла досега на жестоките компромиси. Създавайки изкуствеността, показана като практическо решение на въпроса за безсмъртието, авторът показва колко порочни усилия ще сключат кръг, колко изкуствени слънца ще излъчват енергия, но няма да стоплят истински човешката душа...

Впрочем и "обеднелият човек" (както Геров нарича "изкуствения интелект на човека"), може да сложи край на не една мечта. Този изкуствен човек няма да има афинитет към душевната споделеност, дъждът за него ще бъде само проливаща се вода, а любовта - егоцентризъм, електронен "бутон" за екстаз. За съжаление, голяма част от терминологията, създавана с ирония през 60-те години на миналия век от Александър Геров, днес ни залива без свян и скрупули не само чрез екранните визии, но наднича безпардонно дори в политическите реклами на XXI век.

"Фантазното" в новелата "4004 година" на Геров е сведено до желанието на поета да бъде "замразен". Той мечтае да бъде "събуден" след столетия (4004 година), защото любопитството му е най-силно към резултатите от развитието на днешната култура. Заглавието на тази новела на Геров може да се разглежда и като негово "реплика" към заглавието на книгата "1984", отпечатана малко преди смъртта на Джордж Оруел в 1950.

(Геров едва ли е познавал проекта на Оруел, когато самият той пише своите новели през 1962 и публикува през 1966, но за радост, заразителният пример на Оруел скоро ще приплъзне към всички соцобщества, и новината скоро ще възвести - належаща е провокация към тоталитарните общества, защото членовете им са наблюдавани и контролирани от "големия" брат).

Фантастичната форма на Геровата новела "4004" е съвсем условна (мечтата му за "замразяване" на тялото, днес е допустима медицинска практика, макар твърде модифицирана и с различно предназначение). Много повече елементи на невероятна виталност съдържат стиховете на Геров, защото са свързани не само със смъртта, но и с предполагаемото бъдещо битуване на човешкия разум във вселената. Но Геров копнее за разум и тук, на земята.

Жанрово специфична, "фантастичната" му проза обогатява по свой начин българската литература. Тя е другото крило на неговата невероятна поезия, която е оригинална, плод на едно "неспокойно съзнание".

Геров посочва словото за същностна основа на битието, имплицирайки в съзнанието на съвременния човек ("ние ще проникнем в другите слънчеви системи, ще се заселим на техните планети") ангажимент за постигане на естетическото в неговия абсолютен мащаб - духовни траектории към нови космически светове. (След почти половин век от заявката на тази "вселенска" мечта у поета, чрез анимационното кино съвременната филмова индустрия вече е на път да реализира тази негова мечта).

Геров е особено недоволен от оценката на литературната критика спрямо българските поети. Смята я за елементарна, която не достига до дълбочината на екзистенциалната проблематика. И като че ли е настъпило времето, когато чрез фантастичната си проза Геров има възможността да изрази несъгласията си с критическата оценка и за собствената си поезия. Гротеската, с която Александър Геров изобразява съдържанието на сандъка със записки на литературния критик Петрунов, е забележителна. Тя трябва да светна и днес пред очите на всеки литературен критик.

В литературната критика Геров провижда най-силните черти в изявата на българския догматизъм. И като че ли има пълното право за това.

Новелата е първият опит на Геров догматизмът да бъде сразен чрез "перото на писател" и авторът е особено развълнуван - чрез големия наратив той показва сблъсъка между "инстинкта за самосъхранение", присъщ на всяко живо същество, и човешкият "копнеж за свобода", най-антидогматичният признак за отреагирване, когато се посяга на свободата като изконно човешко право. От този сблъсък се ражда единственият възможен за Геров отговор.

Чрез противопоставянето на догматизма той ни разкрива, че истината за живота е заложена в инстинкта за оцеляване на всяко живо същество, но и че също толкова важен е поривът ни за съзнателна съпротива срещу посегателствата над човешкото и неговата автентичност. Годината на публикацията на новелите е съдбовната за Геров 1966. Като пророчество звучат развълнуваните му слова:

Нас мисълта едничка ни отделя
от животинския и тревен свят.
Не се страхувай никога от нея,
каквато и да е тя, откъдето да е тя.

("Мисли")

Чувствата за свобода са най-ценните черти на не един човешкия живот, според Геров, но те произтичат не само от мечтите на поетите за свобода. Още преди повече от половин столетие Геров заговаря за необходимостта чувството за свобода да превзема ума и сърцето на всеки един от членовете на самите човешки общества - само така, според автора, ще се осъществи "целостта на битието", което е отколешната мечта на не един поет. Защото "логиката на времето" в неговите завещания е не само логика на разума, но преди всичко на сърцето. Но кой ли слуша днес думите на поетите? Политиците не ги вземат "насериозно", кичат се с думите им само по време на политически заигравания, за тях те са "изкуствената материя на живот":

Пречи ми изкуствената материя. Аз не мога да се засмея, не мога да заплача, лицето ми няма израз, не мога да се порежа с ножче за бръснене, да изям една ябълка, да изпия шише доматен сок. Нима това е живот?

- Не очаквах от теб подобна глупост! - казва ядно жена ми. - Ти, революционер по дух, си се превърнал в застойчик...

...науката един ден ще създаде и органически хора. Аз искам да живея отново такъв. Да се раждам, да раста, да умирам.

...Копнежът ми за органически живот беше толкова силен, че, стори ми се, долових в несъществуващите ѝ вени пулса на нейното несъществуващо сърце.

("4004 година")

Копнежът по "органичност" - това е толкова силна страна на поезията му, заявена на висок глас сега и в прозата му, че дори не се замисляме, че тази толкова странна терминологична трактовка, почти неизползваема сега в науката, е толкова оптимална. Защото като мотивирана максима за интелектуална пълноценност на индивида, тази позиция определено си заслужава своето присъствие във всяко творчество.

* * *

Както в поезията, така и в прозата си авторът ни показва красноречиво, че ненавижда "забавността", увлекателността, той не е "сладкодумен разказвач". Това обяснява защо още с появата си на книжния пазар фантастичната проза¹ на Геров предизвика истински фурор в литературните кръгове: "национална самобитност в литературното развитие" я нарича Тончо Жечев (1966: 26-27), "тесни са традиционните рамки на жанра" - категорична е Елка Константинова (1966: 231-235), "мъченикът на земния рай" - определи го Кръстьо Куюмджиев (1982), "фантастично жизнелюбие" - възкликна Атанас Лазовски (1966: 2).

Не можем да разглеждаме прозата на Геров извън поетическите му търсения. В тях се съдържа визия за бъдещето на човечеството, но винаги се тръгва от конкретен факт (а и Геров натрапчиво го повтаря, явно, за да се съсредоточим върху това, защото той го смята за особено важно).

Новелата "Неспокойно съзнание" също се опира на конкретни събития: преживяванията на Геров във военния затвор², нарушеното психическо равновесие на личността през култовския период (осмислянето на всичко това зад стените на психиатрията).

В "Неспокойно съзнание" авторът следи и зафиксирва кардиограмата на "неспокойното" сърце, даващо команди на съзнанието и приемащо обратните послания - до самата фиксация на духовната енергия, когато силата на разума ще оттласне страховете и ще се издигне над тяхната опека. Геров художествено онагледява напрежението на мозъчната материя, която създава упорството, верността на човека, способността му за овладяване корените и благодатта на една идея - истински опори за отстояване на определена кауза:

През двата месеца, които прекарах в дирекцията на полицията и в разузнавателния отдел на армията, добих възможност да опозная и други свойства на мозъчната материя. Това е преди всичко необикновената сила на човешкия мозък, почти равна на възможностите на сложните кибернетични машини. Попаднал в напрежение, човешкият мозък обхваща огромни откъси от пространството и времето, той разкрива движението на хиляди други мозъци, анализира и систематизира, подрежда и опонира и в края на краищата достига до една пълна и ясна хармония. Така през тези няколко часа, докато военният камион откарваше нашата група през Арабаконашкия проход, на мен ми беше вече ясна цялата картина на следствието - бяха ми зададени стотици въпроси и аз дадох стотици отговори. Полицията не знаеше за нас нищо повече от това, което ѝ беше казал арестуваният преди месец и жестоко малтретиран наш другар. От чисто правна гледна точка това не можеше да доведе до смъртни присъди. Обаче времето бе такова, така жестоко и безпощадно се водеше двубоят на епохата, че ние можехме да бъдем унищожени без присъда. Мозъкът ясно разбираше това и водеше мъчителна борба между инстинкта за самосъхранение и копнежа за свобода... Страшни бяха болките на мозъчната кора, болките на съзнанието, болките на самата мозъчна тъкан. Струва ми се, че нищо на света не може да бъде по-страшно от това. Каквито и да са физическите страдания, човешкият организъм е устроен така, че има защитни средства - загубване на съзнанието, идва една граница, когато съзнанието се откачва от лоста на мъките. Обаче само унищожение може да спаси от това нечовешко страдание нещастния мозък, изпаднал в подобно състояние. Това е толкова по-чудовищно, като се има предвид, че на копнежа за самоунищожение се противопоставя инстинктът за самосъхранение... В напрежението на мозъка се крие изворът на гигантски физически сили. Вероятно така могат да се обяснят победите на слаби над силни хора.

Зад решетките на затвора Геров преживява многократно своята смърт. Въображаема. И в същото време почти реална чрез драматизма на представата! И страшно, и непонятно е, че може да се издържи: ето, той вижда собственото си лице, обезобразено от мъченията, което дулото на оръжията - като спасение! - довършва; после... ножът на враговете му се забива в сърцето му и то се пръсва като "сапунен мехур"; друг път главата му се удря върху циментовите плочки и "те се заливат с кръв и парченца мозък". Чувалът, който мятат върху главата му, пропуска жадуваната "дрезгавина". Животът секва в тялото... Но "мозъкът, този велик регулатор - пише Александър Геров, - балансираше върху везните на живота и установяваше с точност, че един съдебен процес съдържа шансове за живот, а един опит за бягство означава сигурна смърт".

По-късно, през периода на 50-60-те години, социалистическата система довършва започната от онова време "екзекуция на мисълта", целта е да се потисне напълно свободолюбието на поета до вкарването му в руслото на безропотното послушание.

Само че последиците от екзекуцията на жертвите лишава победителите от истински триумф, превръща ги в пирова победа. По този повод Тончо Жечев отбелязва: "Неспокойно съзнание" е българска, много българска повест, голям и неизкушен човешки документ... Болестта на това съзнание е болест свещена, това е разболяването на мидата, която ще роди бисер, висш славослов на здравето, хармонията и нормалността. Мина немного време и ние виждаме, че "неспокойното съзнание" е било нормално човешко съзнание. В него по-вярно са отеквали всеки фалш, всяка лудост, всяка неестественост и нечовещина, докато "нормалното" съзнание бързо се е превърнало в оръдие за приспособяване към пошлите условности на живота. Само това неспокойно съзнание е могло да издържи, да побере непосилното давление на епохата върху себе си, логиката, морала и човешкия характер. В него като в кристал са се утаили и приели точна, ясна форма поривите към истината, справедливостта, честността и издръжливостта в една тежка борба със силите на стария свят." (Жечев 1966).

Но кой свят е старият и кой е новият?

...Месеците, прекарани в насилствена изолация по политически причини, заради участие в "антифашистки мероприятия", са изострили до болезненост емоционалността на Александър Геров. Спомените за детството и за дните, белязани с волните игри, често се връщат и пряко ужаса проникват през решетките на затвора, раждат фантастични видения, после връхлитат върху съзнанието с драматична неумолимост, раздвояват личността. Ето защо при Геров толкова отчетливо личи тази свръхнатовареност върху разума, върху чувствителността на поета. От една страна, той е дълбоко убеден, че творчеството трябва изцяло да служи на делото на революцията, на комунистическата идеология; от друга страна, изключителната му наблюдателност и способността за аналитично мислене му позволяват да види истините в техния неподправен вид след арестите и новите погроми над българската интелигенция след 9 септември 1944, масовите екзекуции. Резултатът? - следват пристъпите на едно излизащо от релсите мисловно състояние, емоционално сътресение, представи за безсмислието на всичко, съмнения в собствена непотребност, в трагичната обреченост на личността. И отново се връщаме към записките в дневниците на Геров от 60-те години, публикувани от проф. Божидар Кунчев. Ето част от изповедите на Александър Геров, собственоръчно датирани от поета:

Юни 1966: Какво става наистина с това човечество? Не върви ли то към голям упадък и към гибел? Как да се обясни нашата комунистическа културна политика, толкова примитивна и назадничава, че можеш да потънеш в земята от срам.

Не малко, много малко струва днешния човек.

Властта, това е най-голямата развратница на духовете, на човешкия характер, на човешката чест.

Главата ме боли, тежко ми е... Много страшно беше това събрание, на което изключиха Христо Ганев, Гочо Гочев, Валери Петров и Марко Ганчев. (…) Няма нужда от илюзии… аз се плаша от тях, защото не съм виждал военната и полицейска същност на режима (Геров 2003).

Разкъсван от болка и вътрешни дилеми, като в хипноза, Геров често си повтаря: "По-спокойно и по-хладнокръвно!", "да потънеш в земята от срам!".

Както в поезията си, така и в прозата си Геров не е склонен към хиперболизация, не дотяга на своя читател със свръхярки краски на събитийността; той нееднократно подчертава, че слага акцент само върху "реалното в една фантастично фанатична" атмосфера:

...горчива, мъчителна и блудкава покруса заля сърцето ми. Но аз откъснах едно малко парченце от покрусеното си сърце, захвърлих го и продължих да живея. В края на краищата това беше факт на класовата борба. А може би беше и някаква грешка. Ще мине време и грешката ще се поправи... Моята идейна праволинейност не можеше да заличи покрусата от сърцето ми. Редица учреждения искаха от мен характеристика за мои приятели и познати, аз ги пишех най-добросъвестно, но на душата ми ставаше все по-тежко. В тази практика имаше нещо правилно и неправилно, и редно и нередно, и формално и страшно. Човекът се превръщаше в мумия, той се лишаваше от своите естествени човешки качества - положителни или отрицателни, - искаше се от него да бъде някакъв идеален и съвършен тип. Когато отивах на работа в учреждението, духът ми беше смутен и потиснат.

Това е времето на същия "писклив в телефонната слушалка гласец", за който пише и Валери Петров в поемата си "В меката есен". Геров няма за цел да разкрие причините за догматичната атмосфера. Той показва перипетиите, през които преминава човешката съдба по пътя на себепознанието. И тогава ще се запита: къде са оплодяващите корени на изкуството, свързано с живота?

Според Геров самата жизнена биография е източник на познание: действителността се естетизира чрез активното участие на личността, на нейния разум и на нейната "емоционална" памет. Творчеството е белег за личностно присъствие. Ето защо Геров държи да покаже чрез творчеството си своята позиция за живота. За него това е същностната реализация. И ако поетите на авангарда открояваха усилията си единствено по посока на художествеността, Геров слага акцент върху идеите си за промяна на живота.

"Аз нося преживяванията от всеки период на живота си, както ореховата черупка носи в себе си своята ядка" - разбира се, че това е откровение, валидно за всеки творец. Но докато едни го съхраняват далеч от читателския поглед, Геров извежда на първи план в тематичните си конструкции именно случката, наратива.

Мистицизмът е преодолян. Смъкнато е булото на мимикриите на властта - образът на смъртта добива автентични очертания. По-късно, по време на социализма, заплахата от затвор също става актуална. Оказва се, че истинският интелектуалец е неудобен за всички времена.

Случилото се, случващото се - то има тежестта на присъда над света, в който Геров се опитва да реализира себе си като нравствено отговорна личност. Писателят разкрива своето гледище по проблема за човешкото познание, пряко свързано с творчеството, със словото, с духовността изобщо: "Тези родословни разклонения се заличиха от времето заедно с инстинкта за продължение на рода... Този инстинкт у нас вече не съществува, старите майчини и бащини са изчезнали. Сега радостта от децата е друга - не кръвна, а мисловна, духовна."

Още в началото на новелата "4004 година" Геров е доверил на читателя почти директно вярата си в "безграничните" възможности на човешкия разум. Дори оставаме с впечатление, че авторът преднамерено леко решава дълголетни терзания на човечеството по въпроси на екзистенцията ("инстинктът за продължение на рода изчезва, остава само духът", пише той.)

Тези констатации на Геров с нищо не напомнят за тематичните мотиви в първата му новела "Неспокойно съзнание". И все пак мисълта ни се връща към нея (а трябва да признаем, че българската белетристика почти не познава толкова сполучливо в мащабността си вплитане на пространния, дълбок до болезненост самоанализ, вмъкнат в "практическите" въпроси на човешкото съществуване):

Целият град и цялата земя наоколо бяха прегърнати от дъжда. Той не валеше, а се носеше отгоре надолу и отдолу нагоре. Тогава този дъжд, този чудотворен жив дъжд започна да ми говори. Чувах неговия шепот в листата, в пръстта, която го попиваше, в тъканите на меката ми шапка, а капките му галеха ръцете ми и плачеха по тях на тънки струйки. Този дъжд ми говореше за времето и вечността. Той ми говореше, че ние го смятаме за дъжд, но той е и същевременно нещо друго. Аз го усещах по същия начин, по който го усещаха корените на дърветата и малкото пшеничено зърно, когато капката го докосне в пръстта и то се събуди от сън.

("Неспокойно съзнание")

Това събуждане на зърното от съня на времето, освен поетическа аналогия за връзката между човешкото зачатие и раждането, е творческо внушение за неунищожимостта на културната памет на човечеството.

Показвайки невероятните сили на човешкия разум (първата новела) и техническия прогрес, който практически би реализирал "безсмъртието" (втората новела), Геров влага в понятието и в същността на безсмъртието дълбоко етичен смисъл. Става дума не за продължение на биологични живот на човешките гени и за създаване на предпоставки за фактическата им "вечност", а за продължение на завоеванията на човешкия разум като технически върхове. Но преди всичко - опазване на "паметта" на естетическото, на поезията в най-тесен смисъл. (И така тази геровска тема за "оригиналността" на изкуството, както и за неизбежните нейни "кавъри" и "реплики" в съвременния свят се просмуква плодотворно от най-чувствителните на тази тема съвременни български поети - Иван Методиев, Георги Борисов, Биньо Иванов. Зеленеят тези издънки от клоните на вечната Геровска поезия и в метафорите на Пламен Антов, Пламен Дойнов, Петър Чухов, но за това по-късно в страниците на моя проект за връзките на Геров с неговите следовници).

И тук са може би пресечните точки на "инстинкта за самосъхранение" у Геров с "копнежа му за свобода". Отговорът е постигнат в "4004 година". Чувството за свобода, според Геров, е свързано с целите и смисъла на битието. Новите светове са възможни - само ако са високо технологични, но и естетически издържани.

Словото на Геров е изпълнено с разгромяващ сарказъм:

...човешката памет е къса. На тази памет на времето разчитаха, както знаете, политическите шарлатани от политическия свят, за да обосноват ту с едни, ту с обратните аргументи своите отвратителни деяния. На тази къса памет разчитаха и епигоните в изкуството... Епигоните в края на двадесет и четвърти век разчитаха на късата човешка памет. Целият този боклук те представяха за ново, оригинално, самобитно творчество, а всичко беше подражание и пародия на Яворов. Изтеглете от кошчето едно листче и го прочетете! Взех наслуки един ръкопис и го прочетох:

"В две хубави очи намек не личи. Не обещават нищо те. Докога дете."

Гавра! Кощунство! - извиках възмутен аз.

...Ето верният път за човека: да държи вселената в ръцете си, да не отстъпва никому своето философско познание. Друг път за него няма. Другото е абсурд, вятър и мъглявини, безсмислица (Геров, 1966).

БЕЛЕЖКИ

1. "Но разумът е велик не само с това, което ни разкрива, но и с това, което скрива от нас. Ако от тая гледна точка прочетем памфлета на Ал. Геров "4004 година", ще видим, че той е продиктуван от отчаяние. Това не е никаква научна фантастика, а просто сатира на някои плоско рационалистични илюзии относно бъдещето на човека. Тя е написана в традициите на Волтеровия "Макромегас", Свифтовия "Гъливер" и много други произведения от века на Просвещението, когато под формата на фантастични пътешествия се прави обществена сатира. Това е пародия на всички утопии за "съвършено", "научно" обобщение." (Куюмджиев 1982: 383). [обратно]

ЦИТИРАНА ЛИТЕРАТУРА

Геров 2003: Геров, Александър. Ще се мъча да живея. // Кунчев, Б. Човешката участ. София, 2003, с. 191-260.

Геров 2009: Геров, Александър. Бяла приказка. Поеми, Писмо, спомени. Съст. М. Фъркова. София, 2009.

Жечев 1966: Жечев, Тончо. За националната самобитност в литературното развитие. За "Неспокойно съзнание". // Литературна мисъл, 1966, № 3, с. 26-27.

Константинова 1966: Константинова, Елка. Тесни са традиционните рамки на жанра. "Фантастични новели". [Рец.]. // Септември, 1966, № 11, с. 231-235.

Куюмджиев 1982: Куюмджиев, Кр. Мъченикът на земния рай. // Съвременник, 1982, № 1-2.

Лазовски 1966: Лазовски, Ат. Фантастично жизнелюбие. "Фантастични новели". [Рец.]. // Литературен фронт, № 30, 21 юли 1966.

© Мариана Тодорова
=============================
© Електронно списание LiterNet, 03.11.2019, № 11 (240)