НЯМО КИНО - УТАЕНО МИНАЛО В ТЪРБУХА НА МЪРТВА РИБА

Людмила Ламбовска

web

Старите рушащи се къщи. Запуснатите дворове. Изтърбушените градини.

Привличат ме с декадентския си сексапил, с мрачните огньове, които горят в зениците им, с мизантропията си…

Видях обложката на книгата и се почувствах въвлечена във вътрешен диалог между съдържанието и емоционално-асоциативния отпечатък от тази първа картина.

Атрактивна корица - разрухата, упадъкът, изчовърканото, изроненото, ожуленото, протритото, реално като пясък, хоросан и вар, а във въздуха - нереално-романтичното - целувката: двама протагонисти на абсурден спектакъл, който лесно можем да наречем любов. Но думите няма да бъдат изговорени, а сценарият е изгубен.

Заглавието не е експресивно, а вглъбено и обърнато навътре, но привлича като грозна жена мъжете - ирационално и магнетично.

Нямо кино.

Стихосбирката на Иван Сухиванов ни стимулира да развихрим въображението си, да потърсим абстрактни кодове за среща с авторовата реалност.

Краткостишията сгорещяват виденията ни, охлаждат фантазиите, захвърлят ни в екзистенциален размисъл, опровергават познатото, колабират в непознати води - "отвътре на клепача", довеждат ни до безмълвен пароксизъм, изцеждат ни емоционално, оголват ни като ръждиви джанти на стар автомобил, сблъскват ни с принудата, с "безсмислието да се упорства/ в изповядването на езика".

Това е книга, която не търси комуникация, но намира отклик - ако се върнем към метафората с грозната жена: тя живее женствеността и нейните извивки, не ѝ е нужно да е красива, не се нуждае от фасада, за да представлява Бог.

"Чувам" стиховете в тази книга като обяснение в любов към Бога - без да е философска, религиозна или теософска. Липсва догматика и патос, както и настояването, че казаното е истина от специална величина.

Това е разказ за Бог като режисьор на филм без думи, който ще бъде прожектиран вчера, тази вечер или след време, някога, но не непременно пред същите зрители.

"Бог е глагол." Действие, което се самореализира, няма да се случи никога, или е неустоима възможност.

Филмът няма да бъде излъчен в праймтайма, не защото не е достатъчно добър, а защото полемизира с публиката, влиза в предизвикателни интеракции, разклаща везната на привидното ежедневно равновесие между човека и вселената.

Исус отново е герой, който ще бъде предаден, ще бъде разпарчетосан, ще възкръсне, ще ни спаси, ще ни се подиграе - "дистрибутори на сакралното" - и ще продължи да се целува с Юда и утре.

Като вечни съзерцатели на невъзможния за съзерцаване постулат, ние ще продължим да се вглеждаме в преводимите и непреводими траектории на мълчанието, илюстрирано с пестеливи актове на изповедност.

замайват ме
шарките по тапета
ускорена до дупка
машина на времето

Поезията на Иван Сухиванов ни напомня, че Бог (би могъл да) изследва себе си ненатрапливо, но категорично.

Авторът е алиениран по отношение на текста. Слива се с публиката, превръща се в наблюдател на вътреутробни колизии.

Лирическият герой търси в грапавината на езика доказателства за физическата си достоверност, но открива "отражението - опасен дубликат".

Вътрешните гласове се усилват, стимулирани от действието без звук.

Нямо кино не е тъжна книга.

Когато не намирам в книгите с поезия тъга, възприемам тази липса като модерен поетичен жест на автора към жизнелюбието в литературата, а не като доминация на руинирането и отчуждението, които неизменно, като бръшлян, населяват субективното и обективно присъствие на човека в света, и лесно могат да се разраснат.

В книгата на Иван Сухиванов този баланс е много крехък. Липсата на тъга е жест към читателя, светлинка в тунела, но дали е надежда?

светкавица
заснема
мокри клони

Апокалиптична поезия, която разказва за онова, което можем да "видим" след потопа (кавичките са, за да напомнят, че виждането може да бъде обърнато и навътре - към психичния свят, а също и към онова, което наричаме "невидимо", освен реалния свят) - "алвеоли на удавник".

вода през пръстите -
плавник неуверен

Отново се връщам към корицата, която в конвулсивен каданс излъчва картина от времето преди раждането - на потенциалното съществуване, показва ни кадър отвъд "нямото кино" на всекидневното ни бълбукане.

Мъжът, един лиричен Самсон, отделил се от захранващата го със сила земя, се е отдал на романтичен порив. Дали целувката високо горе е кулминацията на екзистенциалния му бунт? Това е една от възможните линии на тълкуване. Другата ни води в невъзможността любовта да съществува - стени, несигурност, условности разделят влюбените, но това означава, че повтаряното от лирическия герой, че е жив, е поетична имагинация на някой, който, в разрушения от апокалипсиса свят, бленува за начало и сътворение - и в този смисъл можем да видим тази целувка като ерупция на един могъщ постапокалиптичен Ерос.

Но времето за доверчива среща с Бог още не е дошло.

Далечно ехо от борба и напрежение ("вибрации в настилката -/ лебедова песен/ на китове самоубийци"), но и приемане на реалността - не болезнено, а със спокоен стоицизъм, и все пак чувам "единствен ти ли" като изтръгнат от дълбокото глух стон ("единствен ти ли виждаш това").

Самота ли е, или интровертен гърч?

никой не чу
викът
на ембриона

Книга, в която не се говори за любов, липсват любимият, любимата, водевилът на отношенията… И това е утешително -

вмъкващо се
между
туй което ще се случи
и това което вечно стана. Сън
в безбрежното безмълвие
заключено от раковина

тук

където аз
узнавам
че оставам
жив

Корицата внушава усещане за свят, който е преживял катаклизъм, имало е война и сред разрушенията мъж и жена се целуват. Той е на колело - от онези, които се срещат в цирка, висок лост, а на него седалка; жената се е показала на отворения прозорец, навела се е навън и целувката им звучи като надежда, като обещание за съграждане, като първия тон на симфонична поема, която ще завладее публиката.

Темата на обложката звучи и като интродукция към раждането на свят, но свят, който сякаш е лишен от необходимата виталност, и също ще бъде разрушен.

Съприкосновението с тези стихове става бавно, внимателно, почти нежно, наложено от лапидарността на изказа, характерна дори за по-дългите стихотворения. "Немотата" на думите тежи като камък, който бавно ни завлича в дълбоки води.

притваряш очи
уверен
че не съществуваш

Фотографиите в книгата са като омрачнели експонати в музей, който се опитва да съхрани чезнещото, да удържи топящото се време на безвремието, да увековечи вълните, родени в душевния океан, където битие и небитие се срещат като утаено минало в търбуха на мъртва риба.

в паст
на мъртва риба
търсиш
възможност
за думи
в търбуха ѝ
утаено минало

Харесвам тази книга. Няма кино. Автор Иван Сухиванов.

© Людмила Ламбовска
=============================
© Електронно списание LiterNet, 05.07.2018, № 7 (224)