СЕАНС

Лилия Христова

web

- Снахата каза да дойда, докторе. Не спя нощем и преча, то и денем им преча, ама сега съвсем.

- Как им пречите?

- Пея, тихо пея, но чуват.

- Защо пеете?

- От страх, докторе, гоня съня, че оная пак ще се намъкне.

- Хайде да започнем отначало. Разкажете откъде се появи този страх.

- Мене ме викат Доца Тихата. От мънинка гласът ми не се чува. На родители случих, на мъж, на деца... Кога Борис, мъж ми, се спомина, синът ми ме прибра при тях, в града, да не кукувам сама на село. От болка ли, от самотия ли, зех да викам нощем, да нареждам. На лекар ме водиха, хапове пих - за сън. И тогава се пръкна улавата Марче. Снахата вика на психар ше те водя и ей ме на.

- Кога почина съпругът Ви?

- Преди девет месеца си отиде, лека му звезда. Добър човек, работлив, весел. Дума накриво не ми каза, ръка не дигна, ни на мен, ни на децата. Агроном беше, учен човек, пък мене, простата, зе. Какви моми идваха от града, засукани, лъснати, очите им по него оставаха. Пък той - не. "Доце, вика, тия по лев на кош да ги купуваш. Пък тютюна и пиенето им не можеш плати. Ти си друга, Доце, сърце имаш."

- Нормално е след загубата на близък човек да се чувствате зле, да има нарушения в съня, да тъгувате. Малко време е минало, нормално е... Ще се успокоите и страхът ще изчезне.

- Докторе, тези работи аз ги знам. Плаках за Борис, ама стари сме, ред ни е. Без него... мъка. Мене от Лазовата Марче ме е страх.

- Тя заплашва ли Ви с нещо, обижда ли Ви? Може би синът Ви трябва да поговори с нея.

- Не може, докторе, година преди Борис се спомина. Тя в съня ми идва, много ме тормози, кой да й каже, ни син, ни съд, ни полиция. С мъртъв как да се разбереш?!

- Когато Марче беше жива, карахте ли се, има ли причина тя да Ви заплашва в сънищата?

- Не се карахме, идеше ми някой път да я плясна през устата, че с думи ме тровеше. Рано остана вдовица, жалех я, помагах й, съседки бяхме. Каквото имаше за мойте деца, такова и за нейните. Ама тя Борис искаше. Върне се той от работа и си съблече ризата да се измие на чешмата, а очищата на Марчето като на свадлив охлюв изпъкнали, по него се лепят. После долазва вкъщи и все нещо го пита, все за нещо го моли, усуква се, лигави се, змия библейска... Е, тогава исках да я мацна, та да не стане. Ама нали виждам Борис - хич не й обръща внимание и си кротувам. Сега пак идва...

- Какво прави, защо това Ви плаши?

- И преди ми викаше никаквица, от мамул по-проста съм била, какви ли не... Живи бяха и тя, и Борис, пред мене бяха, а сега? "При мене е, вика, твоят Борис, пък тебе те няма, ми той много нежен бил..." И всяка вечер ми разправя какви ги вършели без мене. Казвал Борис, че ако знаел колко сладка била Марче, още жив щял да я вземе. Страх ме е, докторе, сърцето ми като накокошинено врабче зимата, гладно, мръзне... Борис не идва, не знам какво става...

- Това са били страховете Ви още когато са били живи и двамата. Сега тази тревога се връща в сънищата.

- Слушай, докторе, ти ми кажи, можеш ли да ми дадеш хапче и да заспя, завинаги да заспя. Християнка съм, сама не мога... да посегна, така няма да отида при Борис.

- Ще предпиша лекарства, те ще премахнат тревожността.

- Не ме разбра, а учен ми изглеждаш.

- Разбрах Ви, няма такава възможност. Пийте тези хапчета и ще видим след месец. Ако страховете се усилят, елате по-рано.

* * *

- Докторе, помогнаха хаповете. Марчето идва, ама на мене не ми пука. Вика, ако кажеш на някого, луната да ти порасне... На гърбица да стане. Луната на гърба я имам откак се помня, колкото бобено зърно е. Сега почна да расте. Нямам време, докторе, при Борис как ще отида гърбата... Оня ден снахата поканила приятелка, каза ми жената, че можело да ми говориш, пък аз да заспя, ей тъй, как съм седнала, и после да щракнеш с пръсти и аз да съм забравила Марчето. Не се смей, можеш ли, а?

- Лельо Доце, това е сеанс. Не ми е работа, но пък може да се почувстваш по-добре... Лягай на кушетката.

- Докторе, ти да не земеш сега да ми причиниш срамотии като заспя, чувала съм...

- Няма, лельо Доце, не искам права да заспиш. Настани се удобно, затвори очи и ме слушай. Ще те водя към най-голямото ти желание. Аз говоря и си представяш най-хубавото за тебе. Когато се усмихнеш, ще разбера, че всичко е наред.

Доктор Явашев предполагаше, че с това няма да помогне, но отстъпи, дребната белолика старица му бе симпатична. Докато й говореше, мислеше за медикаментите, които ще предпише след "сеанса". Лицето на жената се отпусна, като че ли се подмлади. Когато видя щастливата й усмивка и докторът се засмя.

- Хайде, момиче, ставай, като нова си.

Усмивката на Доца огря кабинета с тайнството на сбъднато желание.

* * *

След погребението, доктор Явашев не се прибра, а отиде в кабинета си. Полегна на кушетката и се заслуша в шумовете от улицата. Като ромон на дъждец дочу гласа на леля Доца: "Жив да си, докторе! И Борис ти праща поздрави. Изпъдихме оная змия. Рай е..."

© Лилия Христова
=============================
© Електронно списание LiterNet, 22.03.2017, № 3 (208)