Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Ноември  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

ЗА "ГРЕХА" ДА ХАРЕСВАШ АННА АХМАТОВА
Найден Вълчев на 90 години

Красимира Близнакова

web

Някога, през далечната 1952 година, един млад поет във войнишки дрехи написва:

Над границата щъркели прелитат.
Минават без пароли и без страх.
Минават на ята през висините
И няма заграждения за тях.

Мечтая някога така свободни
и ние хората да бъдем тук...

Страшно съвременно, нали, като че ли е вчера. Не, даже като че е днес. А поетът днес е на 90 години. Но ето, една такава строфа ме кара да мисля, че това е един непрочетен поет. Тънък, с музикален усет, не в търсене на "отворените" форми, загърбил и разминаващ се с онова, което често съвсем лекомислено наричаме философска поезия. Сякаш поезията без "намръщените" страховити фрази не може да даде своя по-музикален, по-чувствителен отговор за съзиданието, за радостта на битието.

Да, това е Найден Вълчев с необикновеното му чувство за ритъм, за завършеност на формата. Всъщност никой не му е оспорвал този усет за ритъма, усещането за музикалността на стиха, на изчистената стихотворна фраза. И все пак е непрочетен поет. Защото в неговата поезия има един неразчетен код на драматизма в социалните взаимоотношения, за екзистенциалната човешка самота. Той никога не се е страхувал да го нарекат дори старомоден - не прие да бъде поет на извисилите ръст фабрични комини, да "одухотворява" арматурните плетеници. Та нали днес тези стихове корозираха ведно с арматурното желязо, попиляха се като него. Тези стихове изчезнаха заедно с комините, с "естетиката" на мегаломанията в обществените отношения. Да, той никога не е бил шумен в отрицанията, не е бил поет-трибун. Не зная дали това е заложено в характера му, или всъщност е изработена позиция в горчивия опит при общуването с кресливото надвикване на събратя в литературата. Няма спор, както неведнаж е подчертавано от критиката, че е с усет за мелодията, за завършеност на музикалната фраза. Там, където музиката заедно с очарованието на архитектурната изчистеност на формата се събират в поезията. Онази бистра река, която поема ручеите на огромната човечност. Найден Вълчев не се отрече през годините от човечността в поезията, не се изкуши да проповядва, да наставлява. Тук няма напрежение - поезия, която не те изморява, леко се чете. А това е магията на всяко истинско изкуство. Така, четейки неговите стихове, а и томовете с "Попътни срещи" си припомних нещо, което ме потресе и ме накара да доразбера колко е бил и продължава да бъде опасен вирусът на античовечността. През далечната 1937 година на Световен конгрес на писателите в Мадрид известният съветски писател, безспорен ерудит - Иля Еренбург произнася зловещата фраза: "Ние сме длъжни да отгледаме в сърцата на хората ненавист". Познато като позиция в обществения живот, метод за "превъзпитание на масите", но е страшно, когато един писател го изрича, проповядва. И ние не си даваме сметка колко трудно е било дори да опазиш себе си - да не превърнеш тези идеи в своеобразно флагеланство. В едно по същество разпадане на личността. Найден Вълчев, даже с цената някои да го виждат в едни твърде класически поетични одежди, никъде не си позволи да разкъса деликатната мантия на човечност, на нежност - може би дори с усещането за една самотност. Зная, че някои биха ме апострофирали - да, ама той написа като рефрен към сериала "нас червеното знаме...", на някои не им харесва и думата "другарю" от негова песен. Не бих спорила - нека това бъдат неговите малки грехове в живота, който живяхме с девалвацията на някои думи. Думите са невинни, виновните сме ние, че сме ги похабили. Но той остана верен на своята морална доминанта, на онова, което един от любимите му поети, Пушкин, ще произнесе - "и милост към повалените". Неговият деликатен изказ всъщност воюва с авторитарното морално съзнание. При него милост, жалост и състрадание са в едно елеганто преливане - в странната и неразбираема за мнозина симбиоза. Можем да употребим за него и израза "непопаднал на своята улица". А дълги години тези наши улици в известен смисъл бяха еднопосочни (казвам го с упрек и отговорност и към себе си). Улици, където трайно паркираните масивни черни лимузини на властта, изживяваща се като господар на душите ни, не разрешаваха да направиш отбивка, да спреш. Може би само полетът с птиците би те спасил. Найден Вълчев буквално е влюбен в полета на птиците и сякаш следва техния път в поезията си. Тези птици като че бележат целия път на поезията му. Те не са само част от красивата природа, защото поетът всъщност е чужд на така наречената декоративна поезия. Те обитават неговото поетическо битие, размахват криле в душата му, за да го спасят от резигнация. Не може да отминеш строфа като тази от "Циганка ми гледа на ръка":

Вече сполетя ме постепенно
всичко друго, казано за мен.
Чакам само хубавия ден, но
Циганко, къде го този ден?

И още:

Само когато си пил на поражението пелина
Можеш да кажеш какво е на победата медът.
Върви, задъхвай се, но бутай черната дрезина,
Че дълъг и тежък е твоят път.

А на кокичето да не би да му е лесно,
С такова копийце - срещу такъв сняг?
И пролетният лъч, за да може да блесне,
Какви облаци пробива, какъв мраз и мрак!

("Природознание")

А ние можем да наречем това не природознание, а обществознание. Тази прекрасна надежда, че копийцето на кокичето ще пробие леда, не може да не те прави щастлив, но колко измамна понякога е тя - химерите наистина да се превърнат в надежди. Нали в метрото някой стои зад гърба ти и не знаеш кой ще те събори с крилото си, кой звяр ще ти се озъби. И така може би никога няма да идентифицираш причинената болка, няма да разбереш защо винаги ще бъдеш в списъка "и други поети". Наскоро ми попадна в сборника документи "Десталинизацията..." на Комисията по досиетата и Държавна агенция "Архиви" протокол от заседание на партийното бюро на Съюза на българските писатели от 1955 година с едно обширно изказване на Георги Джагаров: "Напоследък се говори за една група от млади писатели, които са изразители именно на едно неправилно разбиране на свободата на творческото течение. Тая група действително съществува и не е нужна особена проницателност, за да се видят нейните корени. Иван Радоев, Найден Вълчев, Славчо Чернишев, Серафим Северняк. Биографиите на тия хора сами по себе си говорят каква окраска има групата. Тия другари, и ония които им пригласят, действуват като единен фронт. Те се събират, разискват проблемите на нашата литература, четат произведенията си, обсъждат ги, съобразяват се с образците от Анна Ахматова и Вертински до Славчо Красински... На своите сбирки, които стават при пълна поверителност, те решават кога и къде да се събират".

И когато са ти вменили греха, че харесваш поезията на Ахматова, когато са ти вменили и лош произход съвсем произволно и то в годините вече на така наречената десталинизация какво можеш да очакваш, какво трябва да направиш освен стоически да се пребориш с черната дрезина, да вървиш по еднопосочната улица и да тъгуваш по свободните щъркели... В своя изискан стихотворен изказ Н. Вълчев издига семейството в култ: съдбата на баща му, нежността към "вечната жена" (стихотворението "Жена"), радостта от съприкосновението с децата - все едни чудесни и все пак разрешени откровения. Заедно с пантеистичните стихове те затварят кръга на познатата и обичана от читателите му лирика. Но някъде отзад остава все още непрочетеният поет. Пожеланието и за едни други, може би нови читатели. Равносметката - житейска и обществена:

"А какво след сметката излезе?/ Все така животът си тече:/ грешникът от рая ми се плези,/ честният във ада се пече ("Все така"). Аз не вярвам все пак, че това е равносметката на поета, но е сигурно, че това е болката, която резонира у всеки читател със сетива за друг един свят - "и все чаках праведния съд".

В гигантския някогашен сценарий всекиму беше отредено определено място, дори не винаги лошо, понякога дори относително комфортно. И както необикновено проницателно пише Михаил Булгаков в "Театрален роман" - всеки е забоден като пеперуда на определено място в този хербарий на властта. Очевидно за Н. Вълчев беше отредено мястото на тихия, песенния "наш" човек (независимо от отрицателните оценки на специалните служби за произход и литературна нагласа). И понякога става крайно неприятно, когато прочетат "Дактили": "Исках да кажа гордата истина/ а езикът ми рече: горчивата./ И аз падам убит от изстрела на тази негрешка...". И още по-лошо - за "специалните" читатели: "Студено ми е. Тръпки ме побиват,/ когато гледам как със свит юмрук/ последните атланти си отиват,/ а първите пигмеи са си тук" ("На конкретен адрес").

Разбира се, по-добре е да има хубави песни - ще ги хвалим, а ще подминаваме драматичното - онова, за което пише виликата страдалка Ахматова. "Всеки поет има своята трагедия, иначе той не е поет. Без трагедия няма поет - поезията живее и диша над самата пропаст на трагическото...". Да, правилно, тази Ахматова е била и си е, като че много "вредна". По начало страданието е вредно и Найден Вълчев е трябвало още в онези години да бъде титулуван най-вече като поет-песенник, допустимо и родолюбец, художник-пантеист. Но другото е трябвало да се заобиколи. Болката, съчувствието към "повалените" трябваше да бъдат игнорирани. Дори и любовната му лирика - така дискретна и елегантна - можеше да бъде принизена. Защото в нея няма оная натруфеност, онази шарения на панаирните сергии. Тук всичко е преминало през филтъра на онова, което някога така прекрасно го беше казал един друг поет - негов приятел от младите години - Давид Овадия: "Аз вярвам в мълчаливата любов". Всъщност до голяма степен Н. Вълчев успя да разкъса онази опаковка, с която беше пакетиран, етикетиран старателно през десетилетията и чрез изключително откровените, проницателни "Попътни срещи". В тях живее една неподражаема ритмика, толкова интересни обрати в слога и необикновен, подчертавам, художествен колаж от анализи, картини, психологически рисунък, изящно цитиране, вглъбяване в личностите, техния живот в идеите.

Не бих искала да завърша всички тези редове с шаблона за заключението. Зная, че ще има и други редове заради новите неща, които ще напише Н. Вълчев като едно от последните стихотворения "Дълъг Димо":

Че във всяка свобода
чудо е неповторимо
да пътуваш към звезда.

 

 

© Красимира Близнаков
=============================
© Електронно списание LiterNet, 25.10.2017, № 10 (215)