Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Ноември  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

АЗБУЧНИ ПРЕДИЗВИКАТЕЛСТВА ПРЕД ОБУЧЕНИЕТО ПО БЪЛГАРСКИ ЕЗИК И ЛИТЕРАТУРА В ПЕРСПЕКТИВИТЕ НА ПЪЛНАТА ЕВРОИНТЕГРАЦИЯ
(крайно практически измерения на теоретическите постановки)

Кламер Никел

web

Че нашата евроинтеграция е необратим цивилизационен избор, доказващ безспорното ни място сред културните нации на Стария континент, е очевидно.

Че по пътя към успешните европейски практики трябва да се простим с някои балкански закостенелости като живачни термометри, посипване на улиците с пясък или пушенето на обществени места, е повече от очевидно.

Че към реформираното българското законодателство и европейските стандарти във всички сфери на живота трябва да прибавим и грижата за истинското, а не камуфлажно европеизиране на родния език - това е висша директива пред всеки български филолог.

Естествено, филолозите са известни по целия свят със своята мудност, затова и у нас пътят на прогреса бе прокаран не от учителите или академичните висини на хуманитаристиката, а от регистрационните табелки на МПС-тата, които черно на бяло онагледиха как трябва да полагаме родната слава на европейската права. Премахването на кирилските букви, липсващи в латинската азбука, е сравнимо единствено с революционен акт, с безмилостно разобличение на всички националистическо-реакционни практики да съхраним разните му П, Л, Ю, Я... Това, очевидно, е пътят напред: всяко национално притежание, съпоставимо с наличностите в ЕС - запазваме го и ние; всичко друго - долу!

Естествено, покрай здравото разбиране на нашето езиково европеизиране, случваха се и скандали - отвън и отвътре. В нашто недавно един модерен византиец бе предложил да преминем изцяло на латиница, за което си понесе последствията. Далеч преди това пък родните интернет потребители бяха внедрили така наречената "методица" в ежедневната езикова практика, съчетавайки латински букви с арабски цифри, докато се изразяват на чист български. Това обаче бяха две непоправими крайности: да възприемем изцяло чужда азбука (теоретически спекулации!) или да впрегнем букви и цифри в спонтанен изблик на непресъхващия народен гений (неумолимата практика!).

Как обаче можем да балансираме крайностите, да съчетаем теорията с практиката, академизма с аналфабетизма? Отговорът е повече от прост - толкова прост, че бидейки под носа ни, не сме го забелязвали до момента. Няма съмнение, че пълната ни латинизация поражда чувство на ориенталска комплексираност, пък и е несъвместима с европейските конвенции за поощряване на културното своеобразие на регионите. Също няма съмнение, че обединението на букви и цифри е най-малкото неестетично. Ето защо е нужно да си изработим такава система, която да отстрани антиевропейските ЖДЯЩ ФИШ ГЧЬ46 ЗЪБ ПЛЮЙ, и да се върнем към корените. В защита на това становище напомняме, че против грозотата на българските букви и специално стъкмени шрифтове още преди сто години е писал не кой да е, а самият Жрец на живота на модерна България, та кои сме ние да ритаме срещу него?!

Споменавайки връщане към корените, следва да разсеем скептицизма на инакомислещите - това не е някаква мимикрия на социалистическото строителство тип "С бъклица и дрян", а съвсем политкоректна маневра по примера на един президент, дето набързо представи новия държавен герб - "стилизиран вариант" на българския герб преди войната. А ние, филолозите, откъде да стилизираме и да черпим, че да заместим изхвърлените букви? И това не е толкова трудно, стига да имаме воля да се изправим срещу актуалните проблеми.

На първо място, молим за въздържане от сълзи и истерии на прощаване с овехтелите еврофобни букви. И без това Ш, Ц и Ф намирисват на внедрени гръцки (византийски де!) азбучни агенти, да не говорим за само привидно славянизирания техен елински брат Щ! За възгрозните Ъ и Ь също няма какво да кажем. Но ето че има все пак букви, които не бихме прежалили така лесно, понеже са залегнали на сърцето, т.е. езика на всеки истински българин: такива са звучното ни Б, мултифункционалното Я и приятно закръгленото З. А как изобщо да низвергнем такава гласна като И?

Тук обаче е време да извикаме победно "Но млъкни, сърце!" и да оставим историческата правда сама да говори за себе си. Най-лесна е реабилитацията на приятно закръгленото З. Защото кирилското З в началото съвсем не е било приятно закръглено, а се е изписвало като z, което е нищо друго, освен едно опашато и до болка познато латинско Z. Тоест можем да заявим, че споменатата приятна закръгленост е била придадена на нашето кирилско З едва по-късно, с промяната на модата от аскетично-кокалести модели към по-ренесансови жизнерадостни форми. И така, какво ни остава, освен да си възвърнем употребата на З, изписвано като латинско Z, със самочувствието, че изобщо не крадем от достиженията на римляните, а напротив - възвръщаме си част от националното богатство във вид на автентично, макар и позабравено старо и измършавяло З. Вярно, все пак трябва да жертваме нещо, а в случая това е опашката на З. Символично полагаме тази опашка на олтара на отечествената култура (досущ като древните българи, заменили конските опашки с други символи) и продължаваме нататък.

Проблемът с вездесъщото Ъ, запазена марка на всеки бЪлгарски говор, съвсем не е за пренебрегване. Но тук, както и с други звуци на омайно-сладката родна реч, можем да привлечем на наша страна закона за редукцията, с помощта на който ние отколе си ъ-каме безпроблемно. Колко северняци произнасят думите "сестра" и "ръка" с истинско А, имайки предвид че това А се намира в ударена позиция? Ето защо знаменитият Емил от Льонеберя говори съвсем свободно "Искъм си пушкътъ и шапкътъ", без да се страхува, че ще си легне неразбран. Така че изписвайки А, ние съвсем естествено можем с безпогрешния си езиков усет да произнасяме нашето Ъ без притеснение, че ще изгубим дори частица от балканското благозвучие.

Случаят с Ъ е сходен с операции, при които трябва да жертваме някои звучни звуци като Д, но тази жертвеност също е привидна. В голяма част от случаите ние всъщност пишем Д по задължение, вменено ни от правописния речник, като поради последвала беззвучна съгласна изговаряме Д-то съвсем-съвсем обеззвучено, например като казваме "сладко", какво ни пречи да пишем (впрочем както ни съветваше по съседски дедо Вук) "слатко". Същото е със съчетанието "над вратата" - ето че по новия правопис се получава изрядно разбираемото и вече европейско "нат вратата", просто защото езиковите закони, действащи в съвременния български език, позволяват и дори изискват именно такъв изговор. Вярно, сбогувайки се по такъв начин с прекалено звучното Д, ще трябва да се простим и с някои изрази от типа на "Добре дошли, драги другари!" или "Недей драска по дъската!", но кому са нужни префинени учтивости и нравоучителност в нашия динамичен век? Те дори са в разрез със закона за свобода на съвестта и свободната воля, повеляващ да живеем без престорен етикет и учителски надзор.

Не така стоят нещата с архиважната гласна И, на която се опира огромен брой от българския словесен фонд. Но тук критиците на нашите европейски реформи отново ще претърпят поражение, понеже ще ги сразим на собствения им фронт - родолюбието. Защото е крайно време съответните инстанции да реабилитират изцяло и да преустановят ироничното си отношение към титана на мисълта, съчетаващ бакалските си повинности с академични дарби. Разбира се, в този критичен момент ще се окаже, че Иванчо Йотата има безпрецедентна заслуга към целия народ с крилатото си пророчество, че, наистина "Без йотата се не може!". Да, нашата кирилска йота отдавна се нарича "латинско И" от срамящите да се нарекат болгари. А не е така, защото тази скромна по обем буквица всъщност може да побере в себе си всички вариации на днешното ни И (Й, Ь), та влизайки в съюз с гласни като У и А да замести дори евронеудобните Ю и Я. Ето защо днес съвсем обосновано може да извикаме без угризения: "Да живее Iотата!", подразбирайки и буквата, и наш драг Иванчо. Уви, еснафът се оказа гòден за академик.

Иде ред да защитим друга важна буквица, а именно лабиалната Л. Привидно безпомощна, а изпълняваща твърде важна роля (понеже побира движенията на устните и езика от бойкото "хЛопам" до мекушавото "бЛея"), тази осакатена сестра на А (заради премахната подпора по средата) е безсъвестно експлоатирана именно от Запада - тя незабелязано се проявява като ефектен наместник на брат си А в логото на такива престижни компании като

Samsung

Но как да постъпим ние, след като клавиатурата отказва да даде право на живот на славянското Л? Ситуацията и тук изобщо не е безнадеждна, тъй като националният словесен фонд, а и народната мъдрост отдавна са намерили отпор срещу "оглупялата мъдрост" (по Вапцаров) на лъжепатриотите. Защото вече не северняшкото Ъ и не ентусиазмът на Иванчо Йотата ще ни помогнат в съхраняването-осъвременяване на родното аз-буки, а единствено незаслужено осмиваните корави шопи. Да, науката отдавна премълчава интелектуално-лингвистичният феномен "скакауец", в който са си дали среща неподправеният народен гений и неизчерпаемите възможности на славянската устна кухина. Същевременно ликуваме, понеже тук народната мощ възкръсва в победния шопски марш: "УеУе, УеУйо, само Уевски!". С други думи, Л (като звучащ в Лейка и Латерна) спокойно може да делегира правомощията си на У, без от това да страда речта народна. Така виждаме, че от Искъро по-дълбоко може и да има, но все пак шопският дух и говор ще спаси майка България. Тук, трябва да отбележим, отново изпреварваме японците - нация техническа, но без въображение, които изобщо не правят разлика между Л и Р, така че нашето вливане на Л в У съвсем не е болка за умиране.

Уви, трябва да признаем обаче, че буквената ни европеизация изисква реални жертви, а в този контекст не виждам как можем да спасим Ж, Д, Щ, Ф, Ш, Г, П, Б, Ч. В утеха можем да изтъкнем факта, че тези букви наглед са доста ръбести, а изговарянето им е твърде съскащо и шушкаво, което едва ли ще се приема добре от увеличаващия се брой чуждестранни туристи по нашите земи. Без друго, за какво са ни някакви там "жужа", "гешефт", "щъркел" - понятия безследно изчезващи в съвременния ни светоглед. А има и нещо друго - всяко цивилизационно възмогване на нацията е свързано поне с минимум лишения в името на заветната цел. Затова икономии трябва да се правят и в езика. Нека тогава се приучваме да говорим без разните "дъжд", "плът", "шът", "Чебурашка", за да олекотим езиците си. Ефектът е не само естетико-икономически, но и със здравни последици: премахвайки цялата редица Ф-Ш-Г-Ч и др., ще осигурим на език и зъби мигове на отдих и ще запазим говорния си апарат в кондиция за следващи изпитания. Ето: вместо неблагозвучното "Аз съм българче", колко му е да възпитаваме у малчуганите декламаторски умения с "Ас сам мауко еуро" (може и "бауканетс")?

Грижите за реформи, засягащи азбуката и фонетичната система на родния език, всъщност далеч не се изчерпват с формалната страна на словото. Напротив, напротив - езикът със грубите знаци и букви ние вечно ще обичаме, понеже подобна реформа предоставя нови и нови възможности за обогатяване на словесния и понятиен фонд, в който се материализира славянският дух. Практиката показва, че понятията, с които неизбежно трябва да се разделим след отпадането на некоректните букви Ф-Ш-Г-Ч и др., така или иначе ще се върнат при нас, въплътени в нова форма. И както навремето Стефан Стамболов е търсел бъдещия български монарх из местата, където се трупа каймакът на европейския елит, така и сега можем да набележим образци за облагородяването на родния език в най-аристократичните дебри на международната езикова практика. А тя е такава, че днес световен хегемон е английският, а благородникът в сянка - латинският. И понеже е мъчно да се рита срещу ръжен, разрешението се налага с простота и логичност, извиращи от самосебе си. Докато фрази като "hi”, "friend”, "money”, "honey”, "action”, "reaction” и под. ги знае всяко хлапе, независимо от цвета на кожата и формата на очите, нищо не пречи тези интернационализми да заемат почетно място в книжовната българска практика. Само отчаяни, дълбоко комплексирани пуристи биха възроптали срещу това вливане на родния в международния словесен поток.

Никога обаче не вреди да аристократизираме словото си, а какво по-естествено приучване към езикови обноски може да има от дружбата с латинския език? Та нали куп научни термини са се взели именно оттам? И след като вече доброволно сме се отказали от "гъби" и "бук", защо да не възприемем световната научна номенклатура и да казваме/изписваме "fungi” и "fagus”? Нека не се заблуждаваме - тук е скритият шанс на българския език да се превърне в лидер на глобалното езиково производство, в бъдещ хегемон, в лингва франка и койне на грядущата цивилизация на обединените нации. Вече виждаме как намаляващите с всеки изминал ден есперантисти ще намерят нова мотивация за продължение на делото си у нас, стига да им гарантираме спокоен труд и възможност за разширение на езиковите ни завоевания. Защото по примера на латинския, от който произлизат сума национални езици, ще сме в състояние спокойно да внедрим стотици френски, немски, италиански, испански и каквито желаем други изрази в българската (междуна)родна реч: не щеш ли pizza, siesta, bierfest, ratatouille... - както казват англоговорящите (а в най-скоро време и свенливите български интелектуалци): "You name it!”.

 

ПРАКТИЧЕСКО ПРИЛОЖЕНИЕ. И сега най-важното: могат ли наистина горепосочените реформи да дадат сладък плод у нас? Докато професионалните езиковреди все още си скубят коси, бради и останали косми по въпроса за изписването на пълния член, ние тук свидетелстваме, че българската майка юнашка е раждала не само борци за свобода, но и майстори на словото. Да, че българинът може без трудности да превключи на изрядна евродостъпна азбука, доказва реинтерпретацията на родната класика. Да видим например как би звучал шедьовърът на преждеупоменатия Жрец на живота, който свидетелства за необятните възможности на нашия език да изрази чувства, мисли, образи. Вляво е оригиналът (на новобългарски), отдясно - леката редакция (на евробългарски):

Спи езерото; белостволи буки
над него свождат вити гранки,
и в тихите му тъмни глъбини
преплитат отразени сянки.

Треперят, шъпнат белостволи буки,
а то, замряло, нито трепва...
Понякога му сал повърхнини
дълга от лист отронен сепва.

Нанка аквата; fagus акоуорен
нат неia стеуе вiтi куонкi,
а in profundis тiхi вzорат тi
скiтсiра zритеунi отуомкi.

Свiстi, тресе се fagus акоуорен,
а тiа, zамрiауа, no reaction...
Izмiне време: носiат се ваунi
от уiст отронен с мауак action.

Както виждаме, смисълът е същият, естетическият ефект - идентичен, а насладата от трансформацията на арт-шедьовъра в евробългарски вариант подновява надеждата, че сега вече чужденците няма как да не ни разберат и най-сетне ще присъдят пустата му Нобелова награда на някой наш виден писател.

Втори пример - тук вече посягаме към най-сакралното за българина четиристишие, което е толкоз сакрално, гениално и песенно, че евробългарската му форма вече не бива да оставя никакви съмнения по отношение на азбучната реформа:

Настане вечер - месец изгрее,
звезди обсипят сводът небесен;
гора зашуми, вятър повее -
Балканът пее хайдушка песен!

Ноктiурно стане - месетс иzуеzе,
космосат светi, та свiат тi е тесен;
лесат zасвiстi, вiатар zавее -
Хемус iунака в ритам уiууее.

Виждаме, че прословутата "песенност" на тази строфа в огромната си част се запазва: в оригинала звукът "е" се повтаря 17 пъти, а в новия вариант: 15. Какво губим от това? Разликата от 2 нещастни букви можем да сметнем като мизерно ДДС при трансфера от ново- на евробългарски - изчислено в проценти, при такова самотаксуване сме дори на далавера!

 

ЗАКЛЮЧЕНИЕ. С оглед на всички гореспоменати факти, предложения за неотложни реформи и приложени примери, сме в състояние отговорно да обобщим, че българинът може и трябва да отговаря на модерните изисквания, включително по отношение на езика и азбуката. В тази област родният гений добива редкия шанс от историческа жертва на византо-латински заговорници да се превърне в лидер на лингвистичните интеграционни процеси - шанс, който не бива да се изпуска.

 

И накрая - в случай че българинът бъде похвален за гениалността си, но порицан за традиционната си немарливост към всякакъв ред и порядък, време е ние да призовем разните му възпитани немци, френци и поданици на британската кралица към повече езикова дисциплина, особено в изкуството. Ето как: като в помощ на езиково различните (разбирай: пелтечещите, които не могат да изговарят даден звук), подредим поне най-крилатите класически стихове във взаимозаменяеми смислови еквиваленти по азбучен ред - за целта е нужно всяка дума във фразата да започва с една и съща буква. Така вече кой ще ни упрекне, че дискриминираме гражданите? Етническите, социални, полови и езикови бариери паднаха, време е вече да отстраним превантивно и фонетичните такива! Даваме пример с най-великите слова в българската поезия - като ще се хващаме с отговорни работи, нека започнем от най-възвишеното, та нататък да е по-лесно:

Тоз, който падне в бой за свобода, той не умира.

Антиробът, атакувал агресията - амортален!
Бастисаният борец, бил безправието, безсмъртен бива.
Въпреки възпирането във волностния вихър, вечно волнолюбецът векува.
Гръмнали героя, горял градивно - генерира го грядущето.
Дирещия достойнство - дум! Дали? Духът дерзае!
Екшънно етножертваното его екзистира етернално.
Желалият жертвено жар животворен жив живот живее.
Зулум заради зависимостта: загиваш задочно! [Зомби?]
Избралият индепендентния идеал извлича историческа имортабилност.
Йероглиф: Й (Чертичката над буквата очевидно означава падналия, но превиващ се от болки борец - ерго, неумиращ. Излишно е да споменаваме, че двете прави черти на И символизират високото баладично пространство на подвига, сиреч Балкана, а наклонената съединителна чертица въплъщава възхождането към висините)
Казано кратко: криво коментира, който край комитски констатира.
Либерте лелеял. Летално легнал. Леталност липсва.

...

Списъкът да се довърши в часовете по евробългарски език и литература. Най-успешните решения на задачата да се изпратят до Министерството на образованието за участие в Общонационална олимпиада по евробългарски езикови практики, където жури изтъкнати педагози ще раздаде предметни награди, осигурени от фонд "Език на моите деди - евроазбуката не вреди".

 

 

© Кламер Никел
=============================
© Електронно списание LiterNet, 26.06.2017, № 6 (211)