ПОЕЗИЯТА КАТО ПРЕДИЗВИКАТЕЛСТВО

Йордан Нанчев

web

Стихосбирката "Ключови думи" и романът "Лагерът на невинните" предхождат новата книга на Ясен Калайджиев "От вътрешната страна на нещата". Разглеждането й в техния контекст свидетелства за успешното развитие на този тих и немногословен автор с ненатрапчиво, но изявено присъствие, ако не в литературния живот въобще, то в родния му град Хасково и региона. Казвам това последното не за да противореча на проф. Мирослава Дечева, която вижда в книгата "Смъртоносна доза поезия. Поезия съвременна, космополитна и всичко, което я прави достойна да представя литературата ни пред света". Пиша го по-скоро за баланс и против уроки, както се казва. Защото е очевидно, че става дума за една наистина добра книга - респектираща и забележима, за която всяка положителна оценка би имала своите категорични основания. Въпреки липсата на главни букви и препинателни знаци в стиховете, което сигурно за мнозина би било леко смущаващо и провокативно. В изкуството обаче отдавна вече всичко е позволено. А и сама по себе си в последно време провокацията сякаш започна да се цени като особен белег на художественост и модерност.

Няма съмнение при всичко това, че изминалите повече от десет години на мълчание след поетичния дебют на Ясен Калайджиев са се оказали плодоносни за неговия самобитен талант и откроена индивидуалност. Заявени още в някогашните му "Ключови думи", в този нов сборник те са особено подчертани и придават на текстовете в него своеобразен стил и специфично звучене, превръщат се в характеристика на творческата му същност, в художествена провокация и стремеж за надмогване на общоприетото и традиционното. Невинаги за добро може би, но във всеки случай с талант и одухотвореност. Бих добавил към всичко това и прецизността при композирането и изящната графика на книгата, които задълбочават нейния смисъл и логично допълват многопосочните й послания.

В самото начало на сбирката, в уводното си стихотворение и последващия го кратък цикъл под заглавие "опознаване на територията", авторът директно въвежда читателите си в нейната художествена същност, определяйки своите стихове ката "липсващата част от биографията", а семантиката на тяхното съдържание като "поетичен процес", "постмодернизъм", "пряка реч", "пърформанс" и "пъбликрилейшънс". Това са заглавията под онзи "азбучен индекс П", след който съвсем естествено идва ред и на самотата, която ги е породила.

"Самота и други градски хроники" , в които темите са на пръв поглед досадно всекидневни - бръснене, домът, който е нашата крепост, бродещите "като призраци" бездомни кучета, панелното битие, сънищата, липсата на онова щастие, което е като многоточие, чатът. Е, и сексът, разбира се. Наред със сакралната, екзотичната мечта за "карнавала в Рио" с неговите "фанфари и фойерверки", с онази "кавалкада от цветове вакханалия от звуци разпенени светлини", с вечно живата надежда за онова "ново усещане за живота от което като шампанско в радостен възглас изригва душата ти". С една дума - за любовта - изкусителната магия, която е в основата на живота. А и на творчеството.

"И все пак любов" е логично заглавието на новия цикъл след това със загадъчния и многозначителен епиграф. "Любовта е това, което остава, след като формата се изпразни от съдържание". Любовта в поетичните представи на Ясен Калайджиев е разнолика и всеобхватна. Тя е "природно бедствие", "психоанализа", "усещане за жена", "отпътуване", оръжие, послеслов... Понякога е неизразима и остава без заглавие. Любовта е физика и емоция.

единствено в борбата между половете
и да изгубиш всички битки
можеш да спечелиш войната

единствено тук бягството
може да е победа
а преследвачът
да е жертвата

Светът не е само любов, разбира се, подсказва ни поетът в следващия четвърти цикъл от своите лирически откровения. Има и "други видове бягства" - навътре в себе си, в миналото, в единението с природата, в приятелството. Иска ми се да отлича най-вече сезонните импресии и краткостта в художествената интерпретация на темите в тези стихотворения. И най-вече онова лапидарно "Село", посветено на Елица Калоянова, в което чувството и причудливата визия на хайку-стихосложението са доведени до съвършенство:

каменните къщи
текат надолу
по калдъръмените улици

Своеобразните полюсни акценти в цикъла "на живот и смърт" пък са "Ню Йорк" и "Екстремни спортове" - първото и последното стихотворение, които също така си струва да бъдат откроени. Към първото, при това неочаквано, са приложени споменен разказ и графична илюстрация - "плод на подсъзнанието на едно невиннио дете, все още неразбиращо нищо от това, което се случва около него, но което е било "облъчвано" в продължение на часове с апокалиптични кадри и напрегнати коментари за смърт и разруха". Въпросното стихотворение е посветено на кулите-близнаци, рухнали на 11 септември 2001 година в световния мегаполис - "но не по Синатра/ а в гласа на жена-оплаквачка/ Ню Йорк/ събрал целия свят накуп/ целия живот/ и цялата смърт".

Смъртта и детското въображение - два контрапункта за началото и края на земните илюзии. Под знака на философския синтез, до който ни довеждат поетичните видения на автора. И ни потапят в екзистенциалното русло на битието, в миражната същност на пътя, по който се търкалят дните ни като Сизифови камъни. При това този път е единствено възможният. А Поезията може би е само средството да се справим с него, да го извървим някак. Докато да спре "експреса на живота" в онзи "статичен миг/ дете заспало/ в скута на баща си". Или додето полетим като "безумеца", "избрал/ последният му миг да е безгрижен/ и тъй да сложи край на болката"...

Уви, поезията е илюзия. Каква опора могат да ни бъдат стиховете - "ято пеперуди", красив и "вятърничав" символ на преживяното. И на бъдещето, от което всеки миг се отдалечаваме невъзвратимо? Отговорът на този съдбовен въпрос поетът се опитва да открие във вече споменатото последно стихотворение, озаглавено неособено сполучливо "екстремни спортове", но съчетало по неповторим начин поривната сила на извисения творчески дух с чисто човешката слабост и безпомощност. То всъщност е и финалът, поантата на Ясен-Калайджиевия поглед "от вътрешната страна на нещата" и би било добре да завърша и аз тези свои размисли с него. Но няма да го направя - с надеждата, че това би могло да провокира бъдещите читатели на книгата да я потърсят и прелистят докрай. Мисля, че си струва усилието, защото премисленият слог и интригуващата й образност във всеки случай предразполагат към истинско интелектуално общуване.

Такава книга е удоволствие да бъде отличена и прочетена. Особено днес. В нея, за разлика от толкова други залели вече почти девалвиралия ни книжен пазар, винаги има какво още да се предпочете и съпреживее. А защо не и да се опонира на провокиращата й художествена визия, на исконната мъдрост и завладяващата й словесност...

© Йордан Нанчев
=============================
© Електронно списание LiterNet, 05.01.2018, № 1 (218)