НЕОБИКНОВЕНИ СТРАНИЦИ ЗА ЛЮБОВТА

Йордан Нанчев

web

Животът и смъртта, делото и любовта на Владимир Василев са сред ярките и интригуващи сюжети в литературната ни история. Заедно със Сава Василев ("Литературният мит Владимир Василев", 2000), Евелина Белчева е най-вещият изследовател и интерпретатор на този сюжет. Нейният и "романов", и много повече документален триптих, посветен на "папата" и законодателя на литературния и театралния живот от 20-те до началото на 40-те години на отминалия век, вече е завършен факт. След "Самотен в своето време" (2016) и "Златорожката връзка" (2017) сега на пазара е и "Златорожката тайна" (2019).

Последната част включва историята на една необикновена любов, родена в смутните години на Първата война и продължила до края. "Свенливият поручик" Владимир Василев среща в Кюстендил, където е местоназначението му, "една хубава и палава ученичка от шести клас" - Цвета Ленкова, влюбва се и "тази любов му остана за цял живот".

Последните думи са на Елисавета Багряна, която по това време също е в Кюстендил. Тогава тя е още Лиза Белчева, учителка е на Цвета и изживява своя съдбовен роман с "шеметния Жан Шапкарев", пристигащ на кон за ден-два направо от бойното поле. Тук са и съдията Г. П. Стаматов, и Миката - Димитър Шишманов, комуто предстои волно-неволен брак с много по-възрастната Пенка Калъпова - съпруга на ген. Савов и майка на три деца.

Войната на фронта и любовните трепети в тила се развиват паралелно, в два различни свята, в които сякаш бушуват различни страсти, но еднакво разтърсват душите, възпламеняват ги и ги терзаят, "събуждат неусетно всички инстинкти - добри и лоши - в глъбините на човека", както свидетелства брилянтният летописец на духовността Константин Константинов. И многозначителният епиграф в началото на книгата е от него, и други цитати от "Път през годините" съпътстват и доосветляват повествованието. Заедно със спомени от Владимир Полянов, Богомил Нонев, Михаил Кремен, Любен Георгиев, Стилиян Чилингиров, Константин Гълъбов, Дора Габе, Йордан Бадев, Христо Радевски, Боян Пенев, Зорка Йорданова, Петър Динеков, Димитър Липен, Хрисан Цанков...

Както и много писма и снимки, повечето от които са публикувани за първи път. Въобще архивните страсти на Евелина Белчева и тук, както навсякъде в нейните книги и статии, са в своя апогей. И асоциативните връзки, породени от внезапните ѝ открития. Като например успоредните цитирания на части от писма до Цвета и статии на Владимир Василев и стихове на Яворов или реплики от "В полите на Витоша", от които ясно се вижда как критикът сякаш се е вживял в съдбата на своя приятел, как търси и намира в своята любовна драма отгласи от Яворовите вдъхновения и копнежи. Удивителен е този литературно-исторически паралелизъм. Мина Тодорова - единствената любов на Яворов, както винаги и убедено е твърдял Василев, и неговата единствена Цвета са по на шестнадесет години, красиви са очите им, разплетените им коси пленяват по един и същ начин.

"Без никакви усилия се разпознават реминисценциите по Яворов - ситуационно и като образност" - казва авторката и го доказва по безспорен начин с избраните текстове. Завидни са в този смисъл изследователската визия, дълбочината и познанията-прозренията ѝ.

"Става дума в известен смисъл за психологическа идентификация, повече или по-малко на подсъзнателно ниво. За дълбоко вътрешно съпреживяване... Но и за апостроф на тази психологическа роля. Любовта на Вл. Василев, тя е само един възвисен целомъдрен дух, само една светла метафора. Тя е интересна на изследователя тъкмо с това, че представлява подсъзнателен опит да се възкреси един поетически мит - романа на Яворов и Мина. Но в неговата светла, ангелична страна."

И по-нататък: "В романа на неговия живот - не поетически, а действителен, автентичен - съвсем не случайно, без съмнение - са вградени и сенките на любимите мъртви - Яворов и ефирната сянка на Мина".

За Яворов, оказва се, е и единствената книга на Вл. Василев - отпечатък от предговора към второто издание на съчиненията му от 1934 г. Във втората глава от книгата си Белчева подробно проследява и връзките между двамата, тяхното запознанството и общуването им, както и послесмъртната почит към паметта на мъртвия приятел.

Блестяща и убедителна все в този дух на паралелизъм е и находката ѝ в следващата глава с разказа на Стаматов "В кабинетната мъгла", в който писателят и близък приятел на семейството сякаш е предузнал драмата на Владимир Василев и съпругата му, която все още предстои. Както и житейските обстоятелства, които ще тласнат много по-младата от него Цвета след почти десет години съвместен живот да подири хлъзгавия път на изневярата. И така, неочаквано и неволно, да го накара да трепне и да се осмисли в самоубийствената мъка на хорския присмех и самотата. Да потърси не само нейната, но и своята вина за временния крах на семейната идилия.

Ето това всъщност е "златорожката тайна". За нея май всички сътрудници на списанието се догаждат, но никой не се наема да сподели с редактора, за когото сякаш самите те и качеството на текстовете им, както и съдбата на "Златорог", са над всичко. Това е "проклятието на призванието". А призванието е лично. То няма как да бъде споделено. То по-скоро отблъсква и отчуждава, респектира, даже плаши околните.

"Каквото съм работил, правил съм го за Цвета, да се радва тя. Защото какво друго съм могъл да ѝ дам. Нито даже едно дете..." - изповядва след години Василев с горчивина и вече с ясното съзнание, че онази радост е била по-скоро негова, а не нейна. Тя няма как да я изпита и съпреживее. Затова поглежда към Йордан Стратиев - един от начеващите поети, израстващи под крилото на "Златорог". С надежда да открие радостта, която ѝ липсва и за която е бленувала в своя "куклен дом" през последните години. Той е на 24, само година повече от нея - "призивно-изкусителен" и "в зенита на искрящата си младост".

Стратиев може би е това, което е престанал да бъде съпругът ѝ и сигурно затова се поддава на изкушението. Междувременно в семейството е настъпило естествено отчуждение, за което свидетелства и юбилейната снимка по случай петгодишнината на "Златорог". На нея двамата с Владо са с гръб един към друг, гледат в различни посоки...

Една вечер, само година по-късно, отдаденият на списанието и залисан в литературните си блянове редактор намира дома им празен. "Цвета е тук със Стратиев" - пише му Йордан Йовков от Букурещ и това едва не го убива. А тя през тези безпаметни дни изживява в един букурещки хотел своята забранена любов. Стратиев също като Йовков е на дипломатическа работа в посолството и едва не загубва службата си. Само седмица по-късно "Цветето" вече е отрезвяла, доведена от майка си и брат си в родния Кюстендил.

"Цвета няма грях пред Владо, но ти - ти"... - пишат общите приятели до Стратиев. Той обаче е влюбен и макар да съзнава греха си, е готов на всичко в името на общото им бъдеще. Това се чете и разбира от писмата, които ѝ пише непрекъснато. Те са грижливо съхранени не от кого да е, а от самия Владимир Василев и съставляват отделна глава в книгата.

Макар да липсват ответните писма на Цвета, в тях достатъчно ясно са разкрити противоречивите пориви и моралните терзания както на адресанта, така и на тази, която постепенно, но все по-уверено до края на тези няколко месеца се отдалечава от него. Не по-малко отчаян и раздвоен тогава е и съпругът. Това също прозира от разменените едва ли не по същото време или малко по-късно между него и жена му изповедно-помирителни писма, които увенчават края на общото им страдание, но и в известен смисъл забулват още повече "тайната".

Защото макар и все така по своему, Владимир Василев залага на невъзможното, полага невероятни усилия, за да опази любовта си, да потуши скандала, сам да поеме изцяло вината за случилото се. И така да даде шанс на себе си и на тях двамата, с мъдрост и себеобуздание да бъде поправено, да се спаси почти непоправимото.

А това е сякаш непомерно. Трудно е да го проумеят дори приятелите му. То е наистина удивително и въобще не е по ума и силите на всекиго. За да го провидиш и опишеш с помощта на разпилените и затулени факти и архивни свидетелства ти трябват много изследователска воля и отдаденост, душевно родство и психологическо проникновение.

Колкото скандална и необичайна да изглежда в очите на публиката, колкото и да подхранва злорадство у враговете, историята на тази семейна сага не е преразказана в книгата на Евелина Белчева като махленска клюка или евтина булевардна сензация. Авторката е успяла да я види с очите на всеки от участниците в нея, да вникне отвъд повърхностното и баналното, да я охудожестви и психологизира. Да я извиси някак си, да я превърне в своеобразен мит или в изкуство, в един вид драматургия и литература. При това тази любовна история почти изцяло съвпада със сценичния разказ на френския драматург Пол Жиралди, с чийто спектакъл "Любов" Комеди франсез гостува в София през 1929 година, а десет години по-късно пиесата е преведена от Николай Лилиев и поставена от нашия Народен театър. Владимир Василев рецензира тази постановка и прави блестящ коментар за поведението и характера на тримата герои, анализирайки сякаш чувствата на Цвета и Стратиев и своите преживявания отпреди години. Между театралния сюжет на френския автор и реалната драма в семейния живот на рецензента Белчева намира и откроява неочаквани успоредици не само като събитие, но и в писаните и изговорени от тримата думи и реплики.

В образа на Надя Струмска от романа на Владимир Полянов "Слънцето угаснало", писан все по това време, според нея също прозират отгласи от преживяванията на Цвета, разбира се "хиперболизирани и естетизирани".

Ето така в тези свои "психографски бележки в спомени и писма", каквото е едното от подзаглавията, авторката като никой друг досега и по възможно най-деликатния начин е осветила и буквално, и в преносния смисъл, "златорожката тайна". Както и необикновената личност на своя герой в "театъра" на неговия живот. И понеже така или иначе става дума за театър, съвсем на място в книгата са и страниците, посветени на Владимир Василев като театрален директор, на безспорните му заслуги за обновяването на репертоара и актьорския състав на Народния театър.

В отделна глава се коментират спектаклите по негово време, в които освен актьорската игра впечатлява и сценографията, дело на художници като Иван Милев, Иван Пенков, Дечко Узунов, Борис Денев. Не минава и тук без скандали, разбира се. И без хулителни статии в печата. Не е малка и съпротивата от страна на предишните актьори, заменени сега от съвсем младите Иван Димов, Зорка Йорданова, Петя Герганова, Константин Кисимов, Дора Дюстабанова, Олга Кирчева...

Но Владимир Василев е свикнал с всичко това. Пък и неговата цел е не да спори с опонентите си, което той е принуден да прави постоянно, а най-вече "да преобрази зрителя, да го изтръгне из самия него, да го направи друг: по-способен да се пренесе и живее в един друг духовен мир, т.е. да стане по-човечен - за другите, и по-добър - за себе си"...

Както с театъра, така и със списанието си. А не на последно място и със своя живот, с любовта си, за която са написани и на която са посветени тези необикновени страници в "Златорожката тайна".

Хасково, 12 октомври 2019 г.

© Йордан Нанчев
=============================
© Електронно списание LiterNet, 17.10.2019, № 10 (239)