Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Юли  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook  Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Писмена реч
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

КНИГА ЗА ПОЕТ, БЕЛЯЗАН ОТ БОГА

Йордан Нанчев

web

Надежда Александрова. На Бога най-светлия синПривлечен най-вече от заглавието й, след като прочетох книгата на Надежда Александрова "На Бога най-светлия син", посветена на Димчо Дебелянов, вече нямам съмнение, че с нея авторката добавя към досегашното знание и надгражда представите за един от първенците на изящната ни словесност. Защото този наистина светъл и също толкова смирен и скръбен поет отдавна има своето заслужено място в бляскавата плеяда от самостойни художествени величини като Христо Ботйов, Пенчо Славейков и Пейо Яворов.

Още след посмъртно издадените си от Александър Паскалев "Стихотворения" (1920) той безусловно завладява родния Олимп и властва оттам вече близо век над душите, сърцата и умовете на поколения българи. Стиховете, хуморът, прозата и преводите на Димчо Дебелянов са част от класическото ни литературно наследство. Те са интерпретирани многократно и по различен начин в критическата ни книжнина, а името му неизменно присъства във всяка антология на българската поезия, във всеки учебник по литература и е познато и близко за милиони читатели и почитатели. Трудно е с оглед на това и не е по силите на всеки да дръзне да напише и издаде отделна книга за него, да опита да доосвети, да вникне посвоему в многоликия му и заедно с това нерушим и единен лирически свят.

Надежда Александрова очевидно е била сред малцината призвани да го сторят. И това се обуславя както от продължителните й изследователски търсения в литературната история въобще, така и в частност от преките й наблюдения върху архивното наследство на Дебелянов при подготовката на документалната експозиция в Копривщица (1987). А и от задълбоченото й познание на неговото творчество, в качеството й на съставителка заедно с Елка Константинова на обхватния и изящно оформен двутомник (1983, 1987), където то е събрано и представено. Не на последно място тя е авторка и на серия от отделни публикации за този "поет на тишината" в сборници и периодични издания. И тъкмо те сега са вложени в конструкцията на новата й книга, в която с видим респект, макар и сдържано, немногословно тя представя ключови факти от житейските перипетии и творческите проявления на Дебелянов.

Не само личното, а най-вече "обективно ценностното отношение към творчеството му" е мотивацията на изследователката да издаде книгата. Все в този дух са и нейните тълкувания. И изводите, до които достига, звучат колкото убедително, толкова и актуално. "Поет с неговата чувствителност и мислене не може нито да бъде безразличен към проблемите на своето съвремие, нито да бъде слуга на измамни каузи" - пише Александрова още във встъпителните си думи "За Димчо Дебелянов, поезията и войната". Макар и тя да е съгласна с Владимир Василев, за когото той "не е от ония поети, които трябва да бъдат тълкувани... Димчо Дебелянов може само да бъде обичан".

А любовта, с която е подходила към него авторката също е безспорна, както несъмнена е била и продължава да е почитта й към Николай Лилиев - съвременник и приятел, за когото тя също е издала своя книга. И чието име и текстове достатъчно често се пресичат и наслагват около тези на сегашния й "герой". Впрочем възторгът и преклонението пред големите поети, учителите и събратята по перо е същностна и за самия Димчо Дебелянов. Макар той да е най-общо казано "чужд на патоса в поезията", когато пише и посвещава свои стихове на Пенчо Славейков например, те звучат "откровено патетично". В тях "трагическата личност на този "жрец и воин" е поставена до Бога, превърната е в култ". И това няма как да не бъде забелязано. Но така е до голяма степен и с Яворов, и с френските и руските майстори Верлен, Бодлер, Маларме, Самен, Мореас, Жам, Пушкин, Блок, Горки...

Култово впрочем, според Александрова, е и само по себе си отношението на поета към любовта в стиховете му. И представата за нея е сътворена от срещата му с много реални любими" уж, а всъщност с "една-единствена - винаги очакваната Тя"... "След раздялата с Иванка Дерменджийска и преживяната трагична гибел на Елена Петрунова - пише изследователката по-нататък - в любовната лирика на поета образът на любимата бързо изгубва своите конкретни връзки с реалния му живот, придобива универсалност и неопределеност. Тя е вече символ - Тиха, Тиха или Морна, Морна, или в мъглите вечерни две черни пера..., или Жена, рабиня на жадната плът, Разблудна царкиня"...

И това несъмнено е така, защото още от дебютния цикъл "Посвещение" и първото любовно писмо до последния дъх на поета любовта, наред с грижата и паметта, с носталгията и спомените, с очакването и завръщането са в основата на неговото творчество. Такъв е и лайтмотивът, деликатното внушение, което се долавя още от заглавието и продължава да звучи до края. Такава е връзката, обединяващото звено между отделните части на книгата, някои от които на пръв поглед стоят някак встрани от основната тема. Всичко това осезаемо присъства дори и в разделите за списанията "Съвременност", "Звено" и "Златорог", за Владимир Мусаков, Николай Лилиев или Димитър Подвързачов. С последния всъщност е свързана и една от ярките първоначални прояви на поета Димчо Дебелянов. Те двамата са съставителите на знаменитата "Българска антология. Нашата поезия от Вазова насам" (1910), в която той сам прави подбора и подредбата на собственото си представяне. За пръв и за последен път може би. В последващите самостоятелни издания на творчеството му, които Н. Александрова също специално коментира и стриктно съпоставя едно с друго в своя респектиращ труд, те вече са дело на съответните изследователи и съставители и в известна степен отразяват техните лични вкусове и предпочитания. Но този първоначален подбор, според нея, особено ярко е представил Димчо Дебелянов като "трагически поет, поет на съвестта, осъзнал и в голяма степен приел (разбира се, не без огромна вътрешна съпротива) участта на разминаващ се със себе си и с времето си човек".

Във връзка с това тя откроява уводното стихотворение "Черна песен". В него наистина е "съсредоточена поетическата вселена на Димчо Дебелянов". То "назовава смисъла на несъчетаемите същности и тяхното трагическо единство". Все в този дух изследователката е съсредоточила своето внимание и върху стихотворението "Грижата", чийто персонифициран образ, "присъстващ като видение и реалност в лириката му", е израз на дълбоко лични преживявания. Той е свързан с дълъг период от живота на поета, описан в неговия дневник от ранните младежки години. И е оставил трайни следи в неговата душевна нагласа, в лирическия строй, в самата природа на художествените му проявления.

Но освен в тиха скръб и своеобразна вътрешна отчужденост той е съумял да превърне преживяното и в мотивация за "извисяване над реалните факти", за творческо съпреживяване на "нерадостната съдба, която го е избрала и която той до голяма степен е приел и сам предпочел". И то в онова поредно за родната история вечно време, в което скрижалите на духовността и светлите пориви към истината са принесени в жертва и в плен на пазарната шумотевица и материализма.

В тези и в други от своите характерни творби Димчо Дебелянов е "горд и примирен едновременно", казва Н. Александрова. Той безусловно и сякаш завинаги се е вживял в "отредената му от Бога съдба", като заедно с това е "съхранил вдън душата си правото на бунт към нея, правото на недоволство и от заобикалящия го свят, но и от себе си". И именно от това необичайно единство сякаш се ражда завладяващата магия на неговото творчество - малко по обем, но неотразимо и необятно като художествено и естетическо въздействие.

"Необикновеното" литературно приятелство, както и "лирическия диалог" между Димчо Дебелянов и Николай Лилиев също са засвидетелствани от авторката, която първа е публикувала не един и два ръкописа, писма и други документи по темата. Критическите й наблюдения и фактите, свързани с тях, са обособени в книгата под заглавие "Памет за приятеля Димчо". А част от тях са добавени и като факсимилета.

Друга отделна част на изследването пък е посветена на преводаческата дейност на Дебелянов, една нереализирана докрай, спорна, а може би и непозната за мнозина, неизвестна за широката публика страна от литературното му наследство. Ако изключим двете стихотворения на Жан Мореас и няколкото кратки разказа, съответно от Сергей Позняков, Йохансен Йенсен, Пол Тамиз и Петер Алтенберг, регистрирани от Биобиблиографията му, съставена от Донка Правдомирова, тази творческа изява на Дебелянов е свързана най-вече с издаваната от Александър Паскалев "Всемирна библиотека", за която превежда "Афродита" на Пиер Луис (№ 21-23), "Изворът на Света Клара" от Анатол Франс (№ 131-132), "Любовни писма" от Мултатули (№ 290-300) и заедно с Григор Пасков "Скъперникът" от Жан Молиер (№ 208). "Афродита" по-късно излиза и като № 1 от Паскалевата библиотека "Искри". Към тези заглавия са добавени “Притчи и параболи" от Мултатули - първата преведена от Дебелянов книга, издадена като № 2 от "Нова библиотека" на книгоиздателство "Знание" през 1910 година, и "Крал Ричард ІІІ" от У. Шекспир.

Кратки редове от своята книга Н. Александрова е посветила и на хумористичните и самоиронични стихове на начеващия поет, събрани и издадени от Георги Михайлов под наслова "Златна пепел" през 1924 година. А в сравнително по-обемния раздел "Малките прози и лириката на поета" тя налага извода, че литературно-критическите есета и публицистичните му текстове "изразяват неговото хуманистично мислене, гражданска позиция, искреност и почтеност, което ги превръща в художествена територия, която, макар и естетически неравностойна на поезията му, често обясняващо я допълва". И пак след това: "Прозата на Димчо Дебелянов освен че притежава своя иманентна ценностна характеристика (като проза на Димчо Дебелянов), е своеобразен контекст на неговата лирика."

На друго място и пак във връзка с това изследователката съвсем точно отбелязва още, че макар нелепата и ранна смърт на поета да отнася в гроба нереализираните му творчески намерения, сътвореното от него във всеки случай "се оказва напълно достатъчно той да бъде поставен в пантеона на българската поезия". И то още веднага след появата на неговата първа посмъртна стихосбирка.

Заключителната част, която дава своето заглавие на разглеждания сборник, съчетал по най-добрия начин текстовете на Надежда Александрова, посветени на живота, творчеството и документалното наследство на Димчо Дебелянов, за сетен път утвърждава неговото ярко присъствие в историята на българската литература. С неговата "разнолика, нестройна душа", с всичките му светли мечти и блянове, с неговото трагично и скръбно светоусещане, с духовната му мощ/немощ, с високия морал и с дарбата му да претворява своите лирически вълнения и художествени представи по начин, който е близък на почти всекиго от нас и съпреживян от мнозина.

Повтаря се често, че Димчо Дебелянов е един от нас и мнозина го наричат просто Димчо. Но не е. Той е белязан от Бога и наистина е един от най-светлите негови синове, родени върху нашата изстрадала земя. С тези красиви и паметни думи Надежда Александрова е увенчала финала на оригиналното си литературноисторическо и критическо изследване. С тях избрах да завърша и аз този отзив за него.

 


Надежда Александрова. На Бога най-светлия син. София: Рива, [2016]. 168 с.

 

 

© Йордан Нанчев
=============================
© Електронно списание LiterNet, 19.04.2018, № 4 (221)

ж