ИЗ "ОТКРАДНАТО"

Искра Урумова

web

24 юни (Еньовден), 00:44

Нещо никак не е наред!

Усещам миризма на човек. Не виждам, защото очите ми са завързани.

Последното, което помня, е, че излязох от водата, за да взема омайниче от билките на сестра ми Гена. Басейнът от поточето в двора бе пълен със стръкове, но Дана, другата ми сестра, държеше на своето - трябвало й още омайниче!

Хладният вятър, преминал по мократа ми риза, ме накара да настръхна... Разбира се, че не е от вятъра. Само приближаването на враг може да ме наелектризира така. Осъзнах го, точно преди да потъна в мрак, наситен с миризмата на ракия и змийска отрова.

Този човек ли ме упои? Ако е овчар, защо не мирише отблъскващо?

Мозъкът ми бавно се събужда, искам да размърдам изтръпналите си крака и ръце, но съм завързана за дърво. Болезнено усещам с гърба си грапавата кора на стъблото. Птица кръжи над короната му, притеснена от среднощното присъствие близо до гнездото й.

Напрягам слух, но чувам само гората - шепот на листа и треви, крачета на хиляди насекоми, нежно трептене на крилца, едва доловимо триене на пълзящи телца, ровичкане на бръмбари в земята... Птиците са най-шумни. Неспокойното пернато отгоре продължава да прелита нервно.

Усещам човека по-близо. Ами ако отреже косата ми?

По-добре да остана без глава!

Иначе ще съм като птица без криле, като елен без рога или като кон без крака. Силата, която имам, е скрита в косата ми.

- Вещице, налага се да останеш така! - гласът изневиделица попива в ушите ми като плътен мед в току-що изпечен хляб. Умът ми крещи за опасност. - Искаш да ме погледнеш в очите, нали? - всяко съмнение, че е овчар, изчезва. - Да видиш как се мъча, докато зениците ми горят?

Дъхът му бавно минава по шията ми.

Помириса ли ме?

Толкова съм вцепенена, че всичко, научено за това - как се постъпва при среща с овчар, изчезва от ума ми. Остава само агресията:

- Когато те хванем, ще искаш да си се родил сляп, миризливецо! - не мога да повярвам, че този глас е моят.

- Да ме хванете с онези двете? Не разчитай на това! Когато се събудят, ще са заети да оплакват изгубените си плитки. Не им е до теб.

Сърцето ми прескача от чутото. Той заравя пръсти в косата ми и ги плъзва зловещо бавно по кичурите. Паниката ме пробожда с хиляди игли и накъсва дишането ми така, сякаш някой впива нокти в дробовете ми. Успявам да отговоря през зъби:

- Ще те намеря и...

- Шшшт! - докосва ухото ми с устни. - Трябва да внимаваш с желанията, особено в нощта срещу Еньовден. Не са ли те учили на това? - Тихият му смях ме смразява, но поне пуска косата ми. Изведнъж топлината, идваща от тялото му, отслабва.

Тръгна ли си?

Усетих изчезването му, както може да се усети изчезването на хищник, стоящ с оголени зъби до гърлото ми. Сравнението не е пресилено - те са свързани с животните, така както ние с растенията. Не съм чувала растение да е прегризало гърлото на животно.

Досега не съм се сблъсквала директно с овчар, а и с моите шестнайсет години едва ли преценявам ситуацията най-правилно. Странно е, но той си тръгна. Странно е и топлото усещане от гласа му - тревожи ме колкото въпроса, защо не подуших неприятната овчарска миризма. Може би заради паниката?

Бавно успокоявам дишането си, умът ми се избистря. Ще ровя в него с въпроси, когато се развържа и разбера какво става със сестрите ми.

Разхлабвам въжето, нетърпелива да махна превръзката от очите си. Ако го бях погледнала, овчарят вече щеше да е сляп като къртица. Не мога да повярвам, че ме остави невредима!

Може би съм самодива с късмет. Или нещо никак не е наред!

24 юни (Еньовден), 01:51

По-ужасно е отколкото си представях - Дана и Гена изглеждат повехнали и неориентирани. От прекрасните им коси са останали само стърчащи кичури, но най-потресаващи са сълзите им. За пръв път виждам плачещи самодиви. В гърлото ми се надига толкова гняв, че почти се задушавам. Сигурно е като да се разплачеш, но никога не съм плакала, така че няма как да зная. Ние плачем само ако отрежат косата ни. Не защото сме много силни, просто не можем. Без косите си ставаме обикновени жени, губим самодивската си сила, обливаме се в сълзи. После идва лудостта...

Гена простенва, свита до големите камъни край басейна. С треперещи ръце опипва това, което е останало от косата й, а сълзите й се леят като ручейчета. Повдигам я внимателно от земята и я премествам до Дана, която седи на стъпалата, водещи към алеята на двора. Оставили са ги така, както са ги измъкнали от водата - белите ризи, които обличаме за нашите ритуали, са раздърпани. С такава съм и аз - дълга до коленете, ефирна и мека като коприна. Питам се какво ли е скрила от овчарските очи - не от срам, не се срамувам от голотата. Яд ме е колко безпомощна съм била в ръцете му.

Сядам между сестрите си и ги прегръщам. Усещам треперенето им и обладалото ги чувство за обреченост. Не мога да ги утеша, но мога да им дам от силата си, за да преборят лудостта.

- Да се приберем в къщата! - разтърсвам ги леко, сякаш ги будя от кошмара. - Юдата скоро ще дойде, сигурна съм! Тогава всичко ще е наред.

Не зная дали ме чуват. Плачат, свити до мен, а аз внимателно оглеждам наоколо, забелязвайки стъпканата трева и отпечатъците от мъжки обувки. Мобилният ми телефон е на ниската масичка, където го оставих преди да влезем в басейна. Вземам го и виждам осем пропуснати повиквания от Сирма, последното от преди пет минути. Набирам номера и тя веднага отговаря:

- Неда... - звучи притеснено.

- Овчари. Косите на Гена и Дана са отрязани! - гласът ми е леден, въпреки че отвътре горя. - Моята коса не я взеха, бях вързана за дърво в гората.

От един овчар, който не мирише.

Това не го казвам. Отсреща следват няколко секунди мълчание:

- Пътуваме към вас. Успокой се и пази момичетата!

- Добре. - Връзката прекъсва.

Нищо не е добре, по дяволите!

Ще прибера сестрите си вътре и ще чакаме. След като отрязаха две самодивски коси, овчарите няма защо да се връщат. Освен ако онзи не е размислил за моята коса. Дана и Гена продължават да се взират невиждащо и да плачат. Предполагам, че са ги упоили в мига, в който и аз бях упоена. Нападателите са били поне трима. Няма как сам овчар да се справи с повече от една самодива. Представям си как двама кълцат косите им, докато другият ме влачи през гората...

Не зная за колко съм била упоена, но ориентирът ми за времe и разстояние е безпогрешен. Овчарят беше край мен не повече от десетина минути. Трябваха ми още толкова, за да се развържа, след като той си тръгна, и около 50 минути, за да пробягам петдесетте километра обратно. Общо час и десет минути. Пристигнах в двора преди малко, а сега е почти два след полунощ. С Дана и Гена влязохме в басейна минути след 00:00 ч. Излязох от водата за омайниче около 00:10 ч. Упояването е отнело не повече от две минути, нека са били пет, докато ме помъкне към гората - приблизително в 00:15 ч. Не може да бъде! Трябвали са му максимум 25-30 минути, за да ме завлече на 50 километра, докато аз ги пробягах за двойно повече време! До мястото, на което бях вързана, не може да се стигне с кола. Това е неравен терен през планината... Този овчар лети ли?! Втриса ме, въпреки че е краят на юни.

Момичетата продължават тихо да стенат.

- Хайде, моля ви, да ставаме! - повдигам ги решително и те се подчиняват.

Бавно се прибираме в къщата. Дърветата намръщено ни съпровождат, цветните лехи изглеждат омърлушени, дори любимата беседка ми се вижда чужда, а празният хамак има зловещ вид. Преди да заключа вратата, оглеждам двора за последен път. После водя двете към голямото протрито канапе в дневната и тичам до килера за меките одеяла, с които понякога се загръщаме в нощите в края на август, докато гледаме звездите на верандата, преди да отпътуваме на топло... Завивам ги една по една и отново сядам между тях. Подчиняват се машинално и затварят очи, когато поставям длани върху челата им. Сълзите им обаче не спират...

Не зная как обикновените хора усещат смисъла на израза "боли ме душата", но вероятно е това, което изпитвам в момента заради сестрите си.

Всъщност ние нямаме истински сестри. Винаги сме единствени деца, защото самодива може да роди само веднъж и то само момиче. Майките ни не са от най-грижовните, растем и без бащи, които плащат за нашето раждане с живота си. Наричат ни още "мешани". Същите сме като самовилите, русалиите и юдите. Разликата със самовилите е в това, че те стават самодиви, след като умрат. Русалиите са русокосите самодиви - по-милостиви са от останалите и по-често лекуват хората. Юдите са най-силните и най-старите. Те са нашите господарки - онези, за които още преди векове са писани легенди. Надявам се на могъществото на юдата, която идва насам заедно с Пазителката. Надявам се да спасят сестрите ми...

Ние, мешаните, сме много самотни в детството и когато пораснем достатъчно, за да се съберем със своите, силно се привързваме към някои от тях. Както аз съм привързана към Гена и Дана. Готова съм да им дам цялата си енергия. Искам да спрат да плачат - само това искам.

И да спра да мисля за онзи овчар...

30 юни, 00:02

Сигурно съм поставила нов самодивски рекорд с това мое спане - от 24-ти до 28-ми. Почти 100 часа сън. Звучи странно, но самодивите могат да спят непробудно много дълго. Е, не и в началото на лятото. Заспиват така през зимата, ако не успеят да заминат на топло. Но не е препоръчително, защото е крайна спасителна мярка и изисква продължително възстановяване. Аз се събудих в нощта срещу 28 юни - точно когато ме отписали от този свят... Вече два дни май не правя нищо друго, освен да лежа, гледайки съсредоточено тавана. Дразня се, че съм бавна като в зимна летаргия, но пък имам много време за мислене.

Сутринта на Еньовден Сирма и юда Магда ни намерили на канапето: Гена и Дана, успокоени и спящи дълбоко, а мен - в безсъзнание. Първият ми спомен след това е как юдата стои до леглото с ръка върху челото ми. По-черни самодивски очи не съм виждала в живота си, макар че и за моите казват, че са като непрогледна нощ. И по-голям студ не съм изпитвала! Сякаш се върнах в онзи ден преди четири години, когато бях на дванадесет и припаднах в двора насред снега. Дядо трябваше спешно да потърси Сирма, която пристигна на другия ден, въпреки студа, и ме спаси с риск за собствения си живот. Отведе ме на топлия остров Маргарита. Така разбрах, че съм самодива. Оттогава не съм виждала истински сняг, не искам и да виждам! Ние трудно преживяваме зимата, докато сме деца, а ако се случи в студа някоя да прокърви по женски, може да умре. Това става много, много рядко, но на мен ми се случи и тогава щях да умра, защото с кървенето се превръщаме в самодиви, а за самодивите зимата е смъртоносна. Но пък сме спасени от ежемесечния цикъл, толкова досаден за жените - случва ни се веднъж в живота. Та това сега ми е нещо като второ прераждане. Докато се тресях от студ след събуждането, Юдата ми даде да пия еликсир, от който в главата ми избухна огън. Губят ми се доста часове... Сирма ме тъпче с манов мед, цветен прашец, чай и специална отвара от млад силивряк¹. Горчи ужасно, ала нямам избор, иначе ще умра. А и тя няма да го допусне, юдата - още по-малко.

Сирма е една от десетте пазителки - другите са Ирина, Ангелина, Вида, Стойна, Мита, Яна, Гермеруда и сестрите Гюра и Гюрга. Всички се грижат за младите самодиви. А юдата се казва Магда и със сигурност може да спи по-дълго от мен. Юдите са шест - колкото са месеците в годината, които прекарваме в България. Всяка юда отговаря за един от тях и проспива останалите единадесет, скрита на място, което само шестте знаят. Нямат сили да будуват повече, защото енергията им се изчерпва бързо, докато денонощно бдят за растенията и ги зареждат за месеците, в които не сме тук.

Юда Магда е невероятно красива и много прилича на юда Дена. Но хубостта на Магда е по-мека и по-нежна, а на Дена е жарка и буйна - също като горещия месец юли, за който отговаря. И двете са тъмнокоси и блестящи като лятна звездна нощ. Магда е закрилница на лечителите, а Дена - на пътешествениците и авантюристите. За март отговаря русокосата Смита, която закриля земеделските стопани и идва в България преди всички нас, още в началото на месеца. Стана - владетелката на април - също е руса, тя се грижи за фолклорните традиции и за хората, които ги почитат. За кестенявата Радка е месец май, тя пази животновъдите. Август е месецът на червенокосата юда Димна, която покровителства артистите, поетите и изобщо - хората на изкуството.

Чудя се какво мислят юдите за овчарското нападение на Еньовден...

Сирма каза, че нямало следа от миризливците. Не ме е разпитвала за онзи, който ме остави в гората. С юдата вероятно са научили всичко от мислите ми, докато съм била в безсъзнание. Но е сигурно, че вече сме във война с овчарите. Не зная какво значи това, защото, откакто разбрах, че съм самодива, живеем в мир. Разказвали са ми обаче, че когато сме във война, те режат косите ни, а ние ги ослепяваме. Иначе се грижат за животните, ние - за растенията. Те пазят хората от хищниците, ние - от болестите. Всички можем разни неща, които обикновените хора не могат. Обикновените мъже например не могат да подчиняват животни, но овчарите имат това умение. Освен че говорят с животните, те са много силни физически.

В българската история има двама прочути борци за свобода от времето на Османското владичество - синеоки, русоляви и много смели - за които би било интересно да се проучи, имат ли нещо общо с овчарите... Според мен имат, но аз съм само страстен почитател на историята, професионален историк едва ли би направил подобна връзка. Най-общо казано митовете за Херкулес не са съвсем бабини деветини. В миналото отглеждали овце, така не само изкарвали прехраната си, но и били близо до дивите усои. Днес не им се налага да го правят: повечето са много заможни, ядат месо и тренират телата си. Оттогава е останало и името им - овчари - ние го свързваме с диващина, скитане по планините и ужасна воня на стадо, мокра вълна и... пфу! При мисълта за това ми се повдига, въпреки че съм я надушвала само веднъж. За нас овчарите се раждат миришещи и имаме непоносимост към миризмата им. Но и те ни помирисват - буквално, само че нашата миризма е приятна и омайва всички мъже. Обикновените хора не знаят, че това ухание е част от клопката на красотата ни - също като приковаващия поглед, мелодичния глас, грациозното тяло и целия женски чар, който притежаваме. Овчарите обаче знаят. Както и това, че понякога убиваме мъже. Може да звучи зловещо, но е единственият начин да се раждат мешани. Ако няма достатъчно мешани, балансът в природата ще бъде нарушен. Светът може да съществува с по-малко мъже, но не може да съществува без растения, а растенията зависят от сезоните, особено от пролетта. Простото обяснение е, че ние сме пролетта и ако нас ни няма, и нея няма да я има. Ясно е защо съществуваме, нали?

Не зная как са се появили първите самодиви, но зная защо - за да събуждат и поддържат природата с енергията и ритуалите си след зимата. И да разкриват на хората силата на билките. Затова не само разказите за Херкулес, но и тези за елфите и феите също не са бабини деветини. Неслучайно в приказките пролетта прилича на самодива... Чела съм стотици истории, измислени от хората, и в тях има много фантасмагории. Иска ми се да можех да летя, да яздя елен и изобщо всички вълшебни неща, които ни приписват. Летенето компенсираме с бързо бягане, а понякога яздим коне.

Е, можем и да "бъркаме" в мозъците на хората и да влияем върху природата. Много малко хора знаят, че притежаваме свръхумението да говорим всички познати езици на света. Но дори в легендите не пазят най-голямата ни тайна - талисмана, носен от всяка самодива. Получаваме го, щом станем такива. Той ни закриля и лекува, никога не се разделяме с него и не трябва да попада в чужди ръце. Ако мъж го открадне, придобива власт над нас.

Моят талисман е тънка пъстра гривна, оплетена от фини вечно здрави конци, украсени с няколко дървени кръгчета. Може би благодарение на нея запазих косата си в нощта срещу Еньовден. Но със сигурност тогава бях на път към отвъдното, след като прелях в Дана и Гена почти цялата енергия, която имам, и се превърнах в Спящата красавица (добре, че децата не знаят за истинския сюжет на украсената по-късно приказка - как принцът, който събудил красавицата с целувка, бързо се споминал за сметка на нейното събуждане). Има неща, които е по-добре хората да не знаят, така по-малко ще им вредим и повече ще им помагаме, а и овчарите по-рядко ще ни преследват...

Докато се унасям, в ума ми се подреждат думите на стара песен, която разказва как убивали самодивите, разбивайки главите им с дървените си криваци...

1 юли (Св. Врач), 00:57

- Не можеш да ме пипнеш, вещице! Престани!

- Махай се!

- Две нощи едва мърдаш, какво ти става сега?

Какво да правя?! Какво да правя?!

Чувствам се оплетена в паяжина, като сянка, ръкомахаща безтегловно, като потънала в кошмар, от който не мога да се събудя...

Сънувам овчаря!

- Няма смисъл да посягаш към мен и да риташ! Не можеш да ме докоснеш, аз теб също. Казах ти го и снощи. Така те дрогират обаче, че си като невменяема!

Сигурно няма как да звучи по-саркастично. Интонацията му е като онази в гората, когато се питах дали ще ми отреже косата. Сега го виждам, чувам, движа се край него и какво от това?!

Искам да се събудя!

Млад е, поне с две глави по-висок от мен. Има белег на лявата вежда, който непрекъснато привлича погледа ми и ме тревожи... Наблюдава ме внимателно със светлите си насмешливи очи, все едно съм мишка в клетка.

Не зная колко пъти досега е бил в съня ми, но имам смътен спомен, че се появява от нищото - чух името си, отворих очи и той седеше на стола.

- Какво искаш, миризливецо!? - Не успявам да владея гнева си. Няма как да успявам - той е в стаята ми, възседнал стола (моя стол) и продължава да ме гледа подигравателно, а аз стоя със свити юмруци пред него.

Разперва ръце, имитирайки неразбиране - като безмълвно "Какво ти правя?".

- Защо не се разкараш, по дяволите!? - Усещам как впивам нокти в дланите си. Усещам! Защо тогава не мога да запаля зениците му, нито да го пипна? Не мога дори да го заплюя (вбесяващо гръмогласно се разсмя, когато опитах). Навеждам се и лицето ми залепва за неговото - почти, защото допирът е невъзможен:

- Колкото повече ми се натрисаш, толкова повече ще те помня!

Очите ми спират върху ивицата на веждата му, а той накланя глава и изненадващо сериозно пита:

- Позна ли ме?

Що за тъп въпрос?

- Трябва ли да се запознаем пак?

- Трябва да ме оставиш на мира! Миризмата ти ми идва в повече (заради усещането за нещо познато и приятно)! И трябва да ми кажеш кой отряза плитките на сестрите ми! Ако го направиш, ще те боли по-малко, когато ме срещнеш!

Това вече съм аз - овладян глас, студен поглед, забит в очите му, ръцете ми са спокойни. Използвам най-очарователната си усмивка и в отговор той също леко се усмихва:

- Не се прави на интересна! На шестнайсет си и... - май търси най-язвителния израз, докато спуска поглед по тялото ми - си недорасла да заплашваш овчар. Трябват ти поне още един сезон време и доста упражнения с обикновени мъже.

Изведнъж се чувствам глупаво, облечена в раздърпана тениска и къси шорти, но надменно питам:

- Интересува ли ме какво мислиш?

- Да, интересува те, защото ще поостана - усмивката му се променя и зъбите му проблясват, усмивка на хищник - трябваш ми. Използвам те.

Бяла мишка в клетка.

- Важно ми е да науча повече за вас, вещиците.

- Не сме вещици!

Рязко става от стола и на свой ред се навежда над мен (може би е по-висок, отколкото мисля).

- Да бе, обаятелните самодиви от приказките сте! А ние сме смелите юнаци със свръхчовешка сила, нали?

Инстинктивното желание да се дръпна от него е силно, но не колкото гнева и гордостта ми. Затова продължавам да го гледам право в очите, като се старая белегът да не ме разсейва. Вратът може и да ме заболи, но не мърдам от мястото си, дори когато се навежда толкова близо, че устните му сякаш говорят върху лицето ми: "Аз не съм просто в съня ти, Неда, аз съм сънят ти! Свиквай с мен!".

- Откъде знаеш името ми? - изненадан е от начина, по който го гледам (какви са тези негови синьо-зелени очи), секунда, две мълчи и се взира, затова бавно и тихо повтарям. - Не разбра ли какво те питам?

Въпросът предизвиква трепване в клепачите му и се отдръпва, но не откъсва поглед от мен:

- Ама наистина "ковеш" с тези немигащи черни очи! Ряпа да ядат синеоките русокоски, подскачащи в гората! Май ударих джакпота с теб, мешанице. Успя ли да се запознаеш с майка си? Знаеш ли как е убила баща ти?

Ако аз можех да го убия, вече да е мъртъв и това се вижда, но той не спира:

- Сигурно тоя поглед действа безотказно на хората, а?

- Ела ми на гости, когато не спя и ще ти покажа!

- Ами ако взема, че дойда?

- Чувствай се поканен. Ще те посрещна с отворени... очи, после ще проветря.

Отговорът го разсмива:

- Да, зная, ти си необикновено гостоприемна самодива.

Трябва да намеря начин да запомня всичко и да открия този овчар, след като се събудя. Лягам на леглото, дръпвам завивката и затварям очи, въпреки ужасното наелектризиращо усещане от присъствието му. Талисманът на ръката ми сякаш гори.

Не може да го вземе, не може да ме докосне, нищо не може да ми направи!

Нахалникът се изляга до мен и шепне:

- Да видим колко нощи ще имитираш сън и ще се преструваш, че мириша неприятно?

- Да видим след колко нощи ще се откажеш? - изричам го с цялото безразличие, на което съм способна.

- Че защо да се отказвам? Нали ти ме покани.

Дори не отварям очи, а той продължава:

- Стой си така, щом ти харесва. Накрая ще ми кажеш като преди - ела пак!

- Дрънкаш глупости, овчарю.

- Можеш да ме наричаш Марко.

Марко?!

- Този път не ми носи вода! Нужно е само да си една идея по-любезна - пъзелът на цялата небивалица се нарежда в ума ми светкавично...

- Кой си ти?

- Марко.

- Защо те търсят?

- Защото с приятеля ми видяхме как танцуват самодивите.

- Не трябва да се гледат самодивите, Марко!

- Не казвай на никого, че съм тук!

- Къде е приятелят ти?

- Не зная... Много съм жаден.

- Какво ти е на веждата?

- Паднах.

- Има кръв. Трябва да почистя раната!

- Моля те, донеси ми вода!

Прав е - аз го поканих. Преди осем години. Тогава не го издадох на самодивите, които го търсеха. На Еньовден се бе промъкнал с друг невръстен овчар до сборището край Скока - водопада

до нашето село. Не само не го издадох, ами го нахраних, преди да се измъкне от селото, дори не казах на дядо за него.

- Мисля, че спасяването на хубавата ти коса е достатъчно. Квит сме! - пак залепва за ухото ми овчарят. - Нали, Неда?

Правя нещастен опит да отрека:

- Определено не си наред с главата!

- Да се чуди човек как успя да ме скриеш преди осем години, след като още не си се научила да лъжеш!

Опитва да ме предизвика, но за нищо на света няма да говоря с него повече!

Ще се махне, няма го и толкова!

Споменът оживява в ума ми - цветен и близък. Отново съм дългокосото момиченце, което често заспива в тревата с любимия венец от цветя. Вечно пеещо и танцуващо, влюбено в растенията, водата и слънцето - единственото дете в малкото пиринско село Кашина. Местните, освен мен и дядо, бяха всичко на всичко осмина старци: петима мъже и три сестри, от които най-младата бе на 66 години. На онзи Еньовден, преди два сезона, в къщата ни дойде красивата Магда - същата, която сега ме спаси от смъртта. Тъмната й коса беше сплетена на плитка, украсена с червен ширит. Роклята й шумолеше при всяка стъпка. Говореше тихо на дядо, а черните й очи ме стрелкаха.

- Неда, търсим едно момче.

- Тука не идват момчета.

- Понякога идват, затова питам. Ако го видите, трябва да го задържите при вас на всяка цена. Добре ще е да го вържете. Разбрахме се с дядо ти за това, но ако го хванете, ти ще трябва бързо да тичаш до Любовище, за да ми кажеш - Магда се доближи и нежно ме погали по лицето, навеждайки се близо. - Ако стане така, тичай като сърничка, както умееш!

Само кимнах с глава, а тя се усмихна ослепително. После бързо напусна къщата.

Момчето, изскочило малко по-късно насреща ми в задния двор до плевнята, не ме изплаши, въпреки че впери нахално в мен синьо-зелените си очи. Изглеждаше стреснато, високо и красиво - беше истинско чудо, защото в нашето селце рядко идваха външни хора, а такова момче виждах за пръв път. Дори не ми хрумна да го издам. Не исках дядо да го върже, нито пък да тичам до Любовище при Магда. А и то имаше голяма рана на веждата, която трябваше да се почисти. Занесох му вода и хляб и му помогнах за раната. Залепих върху нея листо от смрадлика, докато бързо гълташе хляба, а аз не спирах да бърборя, обяснявайки, че съм на осем години и че в нашето село няма други деца. После му посочих откъде може да мине, за да стигне незабелязано до Мелник. Беше толкова вълнуващо преживяване, че когато си тръгваше, му казах името си и го поканих да дойде пак.

Тогава за пръв път в живота си не изпълних заръка, дадена от юда, и до ден-днешен не съм разказала на никого за това. Но бях малка и още не знаех, че Магда е юда. Дори не знаех, че съм самодива, нито пък, че момчето е овчар. То също не е знаело каква съм, иначе едва ли щеше да ми се довери...

Но сега знае и нападна къщата в Любовище.

Гневът ми се връща с пълна сила, а той продължава да лежи мълчаливо до мен. Само на метри от нас в стаите си спят Гена и Дана, но дори и да разберат за овчаря в спалнята ми, вече нищо не могат да направят. Сирма също не го усеща, иначе отдавна да е дошла. Може би юдата щеше да го усети, но си тръгна на 28-ми - веднага след като се събудих. Месецът й изтече и трябваше да се приготви за съня си, преди юда Дена да заеме мястото й с новия месец юли.

Хрумва ми, че все пак трябва да опитам да събудя пазителката. Скачам от леглото и хуквам към стаята й. Очаквам овчарят да ме спре по някакъв начин, но нищо не се случва. Нахлувам в спалнята на Сирма, викайки я по име, а тя продължава да спи спокойно. Опитвам да я разтърся, но ръцете ми потъват в тялото й, както по-рано в тялото на овчаря. Гласът му ме стряска:

- Да се обзаложим каква ще е реакцията й, ако споделиш, че всяка нощ в съня ти идва овчар! Ще те помисли за луда или ще го приеме като последствие от пиенето на силивряк - стои облегнат на рамката на вратата и се подсмихва, любопитно разглежда спящата Сирма и разбирам, че трябва да внимавам къде го водя насън.

- Ще й разкажа, след като те ослепя.

- Не можеш! Значи, няма да е скоро.

Заставам до него в рамката и се усмихвам:

- Откъде знаеш? Имаш да учиш много за самодивите - тръгвам към стаята си, а той ме следва. - Май няма как да се разхождаш без мен? - питам подигравателно.

- С теб съм, плътно!

Отново лягам, а овчарят напук пак се намества на сантиметри от мен.

- Аз може да съм недорасла вещица, но ти със сигурност не си дорасъл овчар!

- Достатъчно дорасъл съм, за да те упоя, отвлека, вържа и после да те оставя невредима, нали?

- Напротив! - обръщам се към него и немигащите ми очи го пронизват. - Порасналите овчари не правят така! Не оставят самодивите невредими, след като са им посегнали по какъвто и да е начин. Те знаят, че това е равносилно на слепота.

Намигам му заговорнически, докато той ме гледа със смесица от любопитство и подигравка.

- А ти колко пораснали овчари познаваш? Май нито един. Спри да дрънкаш глупости и се възползвай от това, че познаваш мен!

- Че какво от теб би могло да ми трябва? Ти си пърлено месо и нищо повече! Може и да не миришеш на овчар, но ще миришеш на изгоряло, когато приключа с теб!

- Сега ли да треперя от ужас, или може от утре?

- Ще те намеря!

- Звучи убийствено от твоята уста - прошепва с ирония и се намества по-удобно на леглото.

Обръщам му гръб, кипяща от яд. Ще се събудя и той ще е изчезнал. И още утре ще кажа на Сирма за него и ще я накарам да ме заведе в Мелник. Когато бягаше от самодивите преди осем години, той търсеше пътя за там. И аз ще започна неговото търсене от там...

1 юли (Св. Врач), 03:21

Нещо пак ме стресна в съня. Сърцето ми бие като лудо, а главата ми е силно замаяна. Превръщам се в параноичка! Страхувам ли се от овчарите?

До Еньовден нямах ясна представа защо трябва да ги мразим толкова, но сега при мисълта за тях мозъкът ми направо клокочи от гняв. Защо изобщо трябва да ги търпим?!

Овчарите са се появили на света заради нас, защото в някакъв момент сме се превърнали в заплаха за мъжете. Не вярвам, че сме убийци, ние убиваме само бащите на децата си. Останалите мъже, които харесаме, просто губят разсъдък, поболяват се. Не ми е ясно дали е от някакво страдание или от самия контакт и... всъщност не ме интересува. Засега зная всичко това само от разказите на по-опитните самодиви.

Когато сме се превърнали в заплаха за мъжкия род, хармонията била нарушена и овчарите я възстановили. Но после на свой ред я нарушили, като отрязали косите на твърде много самодиви, превръщайки ги в полудели жени. И отново бил потърсен баланс - самодивите започнали да ослепяват овчари, така се предпазвали от тях... Както нас ни ужасява идеята да ни отрежат косата, така тях ги ужасява идеята да ослепеят. Толкова много страдали от слепотата, че страхът от нея се загнездил дълбоко в гените им, затова го носят от раждането си като непреодолима фобия. Ние изгаряме зениците им - от своята пазителка знам, че чувството е като избухващ пламък зад нашите зеници... Появи се в главата ми, докато бях в гората с овчаря. Исках да впия очи в неговите. Усетих го като жажда - силна жажда да нараня.

Залива ме тревога... Ами ако нещо се е объркало в ума ми след този дълъг сън? Защо имам усещането, че ми убягва важен спомен? Мръщя се, в опит да не анализирам усещанията от случилото се в гората на Еньовден, но не мога да не мисля за овчарите. Има нещо странно в едновременното ни съществуване на този свят, но така е решил Бог. Може би затова ни е научил да възприемаме времето не като хората - ние го делим на четиригодишни периоди, които наричаме "сезони". Започват през високосните години на Еньовден. Тогава (не само ние, самодивите, но и овчарите) получаваме ново знание и възможност да въздействаме съдбоносно върху хората, и да променяме взаимоотношенията помежду си.

В началото на такъв сезон, преди много години, било сключено споразумение - юдите и старите се разбрали да живеем в мир. Сега той е нарушен и това е лошо. Ако до 29 август - Секновение - не се помирим, през целия следващ сезон от четири години ще сме във война и баланс няма да има. А всички големи природни катаклизми по тези земи са се случвали в периоди на нарушен баланс...

Колкото и да разсъждавам върху станалото, в момента не мога да правя друго, освен да спя. Часове наред лежа замаяна, с хаотични мисли и после... сънувам?! Ето това ми убягваше! Сънувам! Ние сънуваме изключително рядко и никога не е случайно, а разказването на съня е забранено. Той показва неща, които никой друг не трябва да знае.

Що за самодива съм, след като не помня съня си?!

Изплъзва ми се - някакво видение, усещане, спомен... Може да е от силивряка, от силния чай или от това, че едва събирам енергия, за да стигна до басейнчето на двора. Съвсем се разкиснах от стоене във вода, "заредена" на луна и слънце, и от масажи с ароматни масла. Сестрите ми гледат да са край мен, опитваме да бърборим както преди. Косите им са хубаво оформени, но къси и никога няма да пораснат... Те вече са обикновени млади жени. Остават си красиви като самодиви, но никога няма да ме усещат, нито пък аз тях. Тъжно е, че няма да чувствам трудния за овладяване гняв на Дана, нито огромната страст на Гена към музиката. Няма да зная кога замислят поредното дълго бягство, нито как кроят капан за двете остроноски от село Огняново, които са най-непоносимите русалии на света. Сестрите ми вече са две красавици, които ще продължат живота си по най-безинтересния начин - няма да чуват растенията и водата, няма да тичат като сърни в гората, няма да упражняват убийствения си чар върху мъжете. Някои от дарбите си ще запазят - ще танцуват и ще пеят, ще създават красота и ще омагьосват хората, но без да ги разболяват или убиват. Ще им трябва много време, за да свикнат с мисълта, че са обикновени. Едва ли се свиква с нея, но по-добре жива, отколкото самодива.

Дрямката идва, докато рея поглед по ивиците лунна светлина върху стената. Обръщам очи към прозореца. Бялата завеса се поклаща от летния ветрец навън. Вече пия минимална доза лекарство от силивряк, затова сънят ми ту изчезва, ту изведнъж пак потъвам в него - като скок в купа сено, като гмуркане в топла вода, като отпускане сред зелена трева...

Трябва да си припомня съня!

1 юли (Св. Врач), 08:06

Пет метра. Ръцете му леко треперят, а скалата се хлъзга под пръстите му. Четири метра. Катери тази канара за пореден път и времето, за което ще стигне върха й днес, със сигурност ще е по-кратко. Три метра. Мускулите му могат повече, винаги могат повече! Два метра. Тук има удобна вдлъбнатина, която не беше напипал при първото изкачване и тогава за малко да падне от 100 метра височина. Един метър. Хладният въздух изпълни дробовете му при поредното дълбоко вдишване преди набирането нагоре. Стъпи здраво на върха на огромната канара и погледна часовника си - успя да се изкатери по-бързо от вчера. Изправи се с лице към слънцето и затвори очи. Обожаваше този момент - сам на върха след поредното катерене, кристален въздух, тишина. Обичаше умората - мускулите, напрегнати до краен предел, бързия ритъм на сърцето и учестеното дишане. Но най-много обичаше усещането, че е успял да надбяга себе си. Нищо не радваше Марко така, както победата. Откакто навърши 17 години, бе най-добрият катерач и бегач сред овчарите. Ако можеше да покаже способностите си на всички, със сигурност щеше да е олимпийски шампион, но овчарите нямат право да мерят сили с обикновените хора. Не че не бе смайвал няколко пъти случайни наблюдатели, но това бяха инцидентни демонстрации. Сега, на 22 години, надпреварата с другите овчари му стигаше, за да храни самочувствието и увереността, че е най-добрият. Не спираше да предизвиква тялото си и искаше да е все по-бърз и по-издръжлив.

Чу меките стъпки в основата на канарата, въпреки че стоеше сто метра по-нагоре. Наведе глава с още затворени очи и се вслуша. Благодарение на овчарските сетива за секунди позна вълка, който го следваше всяка сутрин, откакто тичаше в тази част на планината. Харесаха се от първия ден. Младият овчар застана на самия ръб на скалата и приклекна, търсейки вълка с поглед. Беше точно под него, седеше като послушно куче и душеше въздуха, гледайки нагоре.

- Добро момче! - прошепна, а хищникът изскимтя в отговор.

След седмата си година установи, че умението му да общува с всякакви животни не е присъщо за останалите хора. Необикновените способности бяха тайната на неговото семейство, а баща му го учеше кога и как да ги използва. Тогава светът му беше спокоен и сигурен - живееше с родителите си в Сицилия, имаха куче, котка и породисти коне. Майка му прекарваше часове, пеейки и играейки с него. Помнеше звънливия й смях, гласа й и колко силно го прегръщаше... Всичко беше приказно до нощта, в която любимите му хора внезапно изчезнаха. Отидоха на пазар до близкия град, оставяйки го у дома с учебниците по математика. Докато ги чакаше, деветгодишният Марко бе заспал, облегнат на огромното куче Чар. На зазоряване непознат белокос мъж внимателно го събуди. Обясни му, че родителите му вече са на небето и го отведе в България. Така се запозна с дядо си, чието име носеше. Този спомен винаги болеше...

Плъзна очи по зеления килим, образуван под скалата от короните на дърветата. Не знаеше какво е сполетяло родителите му, а всеки опит да говори с дядо си по темата завършваше със заключението, че сега не му е времето. Отстъпи навътре, приседна на скалата и се отпусна върху кръстосаните под главата си ръце. Обичаше тази планина повече от другите. Върховете на Балкана му напомняха за детството, за безгрижното скитане и лудите експерименти, които правеха с братовчед му Момчил. С хубавия спомен обаче неизбежно оживяваше и ужасният край на техните приключения. Бяха на 14 години... Дядо им ги заведе в Мелник, където имаше извънредно важна среща на Старите, за която Марко разбра по-късно. Още щом пристигнаха, Момчил започна да говори за вещиците. Винаги щеше да се обвинява, че тогава прие откачената му идея да търсят самодиви в нощта срещу Еньовден. Трябваше да го разубеди, трябваше да измисли как да го откаже. Но кой ли можеше да откаже Момчил от щуротиите? Или се включваш в тях, или го оставяш сам в поредната лудория, която си е наумил. А той никога не го оставяше и често го спасяваше от наказанията, следващи много от белите им. Този път обаче не успя...

На 23 юни, преди осем години, двамата се измъкнаха по тъмно от малката къща, в която дядо им ги остави под надзора на леля Стойна. Отправиха се към село Рожен, после се отбиха от пътя и заобиколиха Любовище - място, в което нееднократно им бе забранявано да ходят, особено от април до септември. Доведоха ги в Пирин по това време на годината по изключение - заради срещата на дядо им и заради горещите им молби да не го чакат в Балчик. Можеха да постоят ден-два при семейството, което се грижеше за имота в морското градче, но за нищо на света не искаха да скучаят там. Дядо им не устоя на молбите на внуците си, а те само изчакаха да започне събранието на Старите и изчезнаха в търсене на поредното приключение.

Подминаха Любовище отдалеч, после малкото село Кашина и продължиха навътре в гората. Благодарение на овчарското си зрение и слух, равни на тези на хищниците, се ориентираха безпогрешно. Нищо в планината или в гората не беше опасно за тях. Освен това, което търсеха... Откриха сборището до водопада, малко след полунощ. След като отдалеч видяха танцуващите край водата прекрасни жени, облечени в бели ризи, Марко направи знак на Момчил тихо да се измъкват. Той обаче му махна и приближи още. И красивите самодиви, едва пристъпващи по земята, и сиянието, идващо от тревите и цветята, нахвърляни в краката им, бяха омагьосващи. Когато високата жена в средата на кръга обърна лице към тях и вдигна ръка, момчетата усетиха, че трябва да бягат. Хукнаха с всички сили през гората, но на 14 години и най-бързият овчар няма как да надбяга юда и десет пазителки.

Марко се спаси, защото се подхлъзна в дълбока урва и падна на дъното й, заровен в изгнили листа и кал, които (както дълго време мислеше) скриха миризмата му от самодивите. Едва преди година разбра, че няма миризма като другите овчари и осъзна, че тогава листата и калта просто са го скрили от очите на вещиците. Лежа неподвижен и почти бездиханен в урвата до първите лъчи на изгрева, после хукна с всички сили между дърветата. Преди да излезе от гората, прецени, че ако се покаже откъм пътя за Мелник, има опасност самодивите да го пресрещнат, затова сви към Кашина. Мислеше да изчака някъде в селото до обяд, после да заобиколи пътя... Излизайки от гората, се оказа до ограда, обрасла с цветя, и бързо прескочи дървените греди, прилепвайки гръб в ниска плевня. Наоколо цареше слънчев сутрешен покой, нарушаван от ранобудни петли, от бръмчене на мухи и конско пръхтене, идващо от обора срещу плевнята. Пъргаво се шмугна в нея и приседна до голям куп сено. Надяваше се братовчед му да е успял да избяга и дори си представяше как после ще се смеят на това, че са шпионирали самодивите. Тогава още не знаеше, че повече никой никога няма да види Момчил...

След час стоене в плевнята гладът и жаждата бяха започнали да го измъчват. Овчарите от малки ядат много храна и пият литри вода, а той не беше слагал нито залък, нито капка в устата си от полунощ. След още половин час се промъкна в двора, за да се огледа за кладенец или за чешма...

Вълкът, приклекнал в основата на скалата, тихо изръмжа, сякаш впечатлен от спомените на Марко... Ако тогава беше устоял на жаждата още пет минути, може би малката вещица нямаше да го види, нямаше да му донесе хляб и вода, нямаше да му каже откъде да мине, за да се измъкне от селото. Пет минути забавяне тогава вероятно щяха да му спестят всичко, което се случва сега. Тя вече е на шестнайсет години и по дяволско съвпадение този път той спаси нея. Нямаше логично обяснение защо го направи - просто не можеше да си представи, че ще й се случи нещо лошо, когато нападнаха къщата в Любовище. Обясняваше си го с това, че му беше спасила живота преди години, когато беше малка.

Но вече не е малка и експериментът със съня й е откачен!

Легендата за самодивския сън му беше попаднала преди време: в един мързелив следобед, ровейки из старите книги на дядо си, наредени на махагоновите рафтове в огромната библиотека на къщата в Балчик. Когато връзваше самодивата за дървото в нощта срещу Еньовден, му хрумна да провери възможна ли е тази магия от старите писания.

Дългата коса падаше върху лицето й и му пречеше да привърже очите й с черната кърпа. Когато успя да я стегне здраво, не се стърпя, прекара пръсти по тъмните коси, бързо извади ножа и отряза малък кичур - направи го като в транс, а стореното предизвика изгаряща тръпка в тялото му. За пръв път разбра какво е онова, което изпитват овчарите, докато режат самодивски коси. Беше като лудост, дори най-екстремното приключение не можеше да се сравни с това усещане... Желанието да отреже цялата й коса го измъчваше неистово, но не можеше да й причини зло. С леко треперещи ръце внимателно прибра кичура в медальона със снимката на родителите си, който винаги беше на врата му. На сутринта, след като се прибра и наспа добре, след хладния душ и обилната закуска, отново отвори медальона. Тъмният кичур го примамваше с необяснима сила.

Когато се мръкнало, овчарят сложил кичура от самодивската коса върху речен камък и го закрил с лявата си длан, изричайки три пъти: "Твоят сън е моят сън!". После направил кръстен знак с другата ръка, точно над дланта си, положена върху камъка, и в миг се пренесъл в съня на самодивата...

Помнеше всяка дума от странната легенда, но трябваше да изчака нощта, за да изпробва магията. Около полунощ бе направил всичко, описано в книгата, ала напразно. Продължи с опитите близо два часа - нищо. Разочарован и ядосан, излезе да тренира на фитнес уредите в лятната градина, докато се изтощи достатъчно. На другата нощ опита отново - пак нищо, на следващата резултатът бе същият. Тогава реши, че се превръща в глупак, който вярва в небивалици и на четвъртата нощ дори не отвори медальона. Излезе още преди залез, за да се забавлява с приятели, после прекара час-два с последното си дългокрако завоевание с впечатляващи гърди. След бясно шофиране по планинските завои се прибра в хижата през нощта, извади порцията филе, която домашната помощница беше оставила в хладилника, настани се на кухненската маса в дневната и лакомо се нахвърли върху храната. Докато сменяше каналите на телевизора, погледът му се плъзна към речните камъни, наредени в поставка от ковано желязо под прозрачния плот на декоративната маса. Изяде набързо среднощната вечеря и се премести на кожения диван в дневната. Каза си, че опитва за последен път магията с косата на самодивата. Извади един от камъните върху плота на масичката и сложи върху него кичура, покри го с лявата длан и изрече три пъти: "Твоят сън е моят сън!".

Пропадна в мига, в който направи кръст с дясната ръка. Все едно подът под него се отвори и полетя в черна дупка... За миг се озова в тъмна стаичка - Неда спеше в голямо легло, пъхнала ръка под главата си. Той бързо надникна през прозореца, разбирайки, че е в къщата в Любовище. Усещаше замайване и топлина, но всичко наоколо беше реално, дори надушваше аромата на самодивата -

свежи цветя рано сутрин след дъжд в планината...

Изведнъж очите й го приковаха като стрели. Само за секунди в изражението й се смени цяла гама от чувства и мисли. Опита да се надигне от възглавницата, но изглеждаше безсилна. Ако всичко, описано в легендата, бе истина, тя не можеше да го ослепи насън и допирът помежду им бе невъзможен... Бавно я приближи, докато Неда го гледаше объркано, наведе се и опита да я докосне. Ръката му потъна в очертанията на лицето й и той тържествуващо се изсмя. Това я накара отново да направи опит да се надигне.

- Кой си ти? - ръцете й неспокойно избутаха завивката.

- Сънят ти! - отвърна тогава Марко, безкрайно въодушевен от случващото се. - Иначе съм овчар. Разходихме се заедно в гората на Еньовден.

Зениците й станаха огромни. Стори му се, че вижда огън в тях. Въпреки очевидната й немощ, ръката й се стрелна като змия, за да го удари през лицето. Удивление и смут замениха яростта в очите й, когато разбра, че не може да го докосне.

- Трябва да се събудя! - простена самодивата и силно стисна клепачи.

Той се бе дръпнал от леглото, за да огледа тъмната стая. Въпреки мрака, виждаше идеално. Знаеше, че самодивите живеят бедно и не се учуди на старите мебели - очукан скрин за дрехи, масичка и два дървени стола. Огромното огледало над скрина беше истинска антика. Белите завеси на прозореца приличаха на произведение на изкуството с дантелените цветя по тях: можеше да се обзаложи, че са украсявали спалнята на някоя мома преди повече от сто години. Същото се отнасяше за желязното легло.

Ръчно изработено светло килимче покриваше дървения под, а от тавана висеше малък полилей за свещи във формата на лале. Самодивите рядко ползваха електричество, вярвайки, че така пазят природата. В тази къща нямаше дори една соларна батерия и това му се стори прекалено. С белотата си стените приличаха на варосани и той не се стърпя да ги докосне, за да се увери, че е така.

В кой век живеят тези вещици?

- Махни се от съня ми! - тихият глас на самодивата го накара да се обърне.

Беше успяла да се надигне на лакти и го гледаше враждебно, а тъмната й коса падаше като водопад около красивото бледо лице. Ангелското изражение, с което му даде хляб и вода преди осем години в онази плевня, вече го нямаше. Огромните й черни очи и тогава се взираха в него по същия начин, но сега, ако можеше, щеше да го ослепи. Устните й се движеха безмълвно, изричайки проклятие, с което да му причини зло, а тялото й трепереше от изтощение.

Тогава, на ниска масичка до леглото, видя двете керамични чаши, покрити с ленена кърпа. Приближи се да провери какво има в тях, докато самодивата безсилно го наблюдаваше. Отметна кърпата, за да помирише съдържанието. Усетил мирис на силивряк рязко се обърна към Неда и се вгледа в лицето й. Нещо се беше случило, след като я остави в гората. Нещо я беше докарало до прага на смъртта.

- Какво си направила, вещице?! Защо те лекуват със силивряк?

Гневът в очите й отново бе припламнал, а ноздрите й се разшириха заплашително.

- Ще изчезнеш! - просъска тя. - И онези, дето отрязаха косите на сестрите ми, също ще изчезнат!

- Аз питам защо нямаш сила да станеш?

- Не е твоя работа! Махай се!

- Няма да се махна.

- Какво искаш?

- Да кажеш защо пиеш силивряк.

- За да не умра и да мога да те ослепя, после да те убия бавно! - усмивката, с която го изрече, беше зловещо красива, въпреки изтощеното й лице.

- Ще почакаш - усмихна се Марко. - И пропускаш факта, че не ти отрязах косата.

- Може да си сгрешил.

Беше се навел толкова близо над нея, че тя рязко легна и инстинктивно опита да го отблъсне с ръце. Те обаче потънаха в тялото му и това я накара да замръзне.

- На сестрите ти така им било писано! - очите му бяха на сантиметри от нейните.

- Сестрите ми не ги мисли. Вече са добре!

Той смръщи вежди озадачено, после невярващо се взря в лицето й и разбра защо е болна: предпазила ги е от лудостта. За да накараш две самодиви с отрязани коси да си спомнят кои са, със сигурност изцеждаш енергията си докрай. Спасила е другите, рискувайки живота си.

- Самодива самоубиец! - иронично заключи Марко и й намигна. - Ще ми е безкрайно интересно да си сънувам с теб и друг път. Обаче скоро ще съмне, а като гледам, ти си дрогирана стабилно и май няма да ни се получи тази вечер.

Бързо се отдръпна от леглото.

"Сънят те отнася, далеч ме пренася" изрекъл овчарят и се събудил, а от самодивата нямало и следа...

След като прошепна тези думи, вече бе буден. Камъкът и кичурът от косата на Неда стояха на масата. Навън беше тъмно. Гледа няколко минути високия таван, осмисляйки случилото се. В гърдите му бушуваха невероятни емоции. Доволно се изсмя, осъзнавайки колко възможности открива пред него това, което беше направил. Знаеше и защо не беше успял да влезе в съня й при първите опити - досега е била на границата между живота и смъртта. Магията работеше!

През последните няколко нощи Неда се беше превърнала в основното му занимание - замаяна, объркана и много враждебна, но снощи вече реагираше адекватно, макар и доста бурно. Оказа се, че когато е в съня й, може да разглежда всяко място, на което тя отива. Бе опитала да събуди Пазителката и той успя да види и нея, а това беше безценна информация, защото Пазителките ревниво пазеха самоличността си. Можеше да разбере много самодивски тайни, ако успее да я накара да му ги разкаже. А ако се научи да предвижда момента, в който е готова да запали зениците му, това щеше му осигури огромно предимство. Вече бе започнал да открива признаците на огън в очите й - зениците й рязко се разширяваха, преди това същото се случваше с ноздрите й. Трябваше да я накара да му каже всичко, което иска да знае. Тя може да е вещица, но е само на шестнайсет.

БЕЛЕЖКА НА РЕДАКТОРА

1. Наричан още родопски силивряк или родопска хаберлея (Haberlea rhodopensis), а също и Орфеево цвете. Легендата разказва, че там, където падали капки кръв при разкъсването на Орфей от вакханките, поникнало малко синьо цвете. Изключително сухоустойчиво растение със силни лечебни свойства. В древността жреците го горели и дишали пушека му, така изпадали в ритуален транс и предсказвали бъдещето. В народната медицина се използва за лечение на бъбреците, черния дроб и стомаха. [обратно]

© Искра Урумова
=============================
© Електронно списание LiterNet, 28.11.2017, № 11 (216)

Други публикации:
Искра Урумова. Откраднато. Варна: Думите, 2017.